Психоаналитичната терапия дава допълнителни възможности за развитие на децата с умствено изоставане

Наскоро в Медицинска академия София се състоя официалното представяне на превода на книгата “Изоставащото дете и неговата майка” на френската психоаналитичка Мод Манони (1923 г. - 1998 г.). Тази първа книга на малко познатата у нас детска терапевтка е публикувана във Франция още през 1964 г. В нея авторката споделя възможностите за психоаналитична работа с умствено изостанали деца на базата на своя собствен 15-годишен клиничен опит. Умствената изостаналост може да бъде следствие на най-разнообразни причини - генетична обремененост, ситуации от вътреутробното развитие на плода (инфекции по време на бременността), прекарано заболяване на детето (например - енцефалит) и др. Известно е, че понякога умственото изоставане е резултат и на патогенни семейни връзки и взаимоотношения, плод е на семейни драми. В стремежа към максимална обективност, традиционната медицина и психология поставят акцента предимно върху определяне количеството на интелектуалния дефицит на детето с помощта на специализирани тестове. И често подценяват емоционалния и семеен контекст, в който се е развило увреждането. Но сам по себе си един по-нисък или по-висок коефициент на интелигентност (КИ) няма голям смисъл, счита Мод Манони. И допълва - това, което има значение е какво прави детето със своя КИ, за какво ще му служи неговата “остатъчна” интелигентност. Защото нерядко в практиката се случва деца с еднакъв коефициент на интелигентност да постигат различни резултати, или деца с по-нисък коефициент на интелигентност да реализират по-добър училищен или социален напредък от други, които ги превъзхождат по този показател. Затова за целите на своята работа в известен смисъл Мод Манони си позволява да отхвърли диктатурата на психометричните тестове, както и да се абстрахира от медицинската диагноза. Без да се опитва да поставя нова, по-точна диагноза, или да открива други причини за заболяването. А да търси зад всяко дете неговата специфична история, която оказва влияние върху собственото му развитие, да изследва до каква степен семейната среда рефлектира върху произхода на поведенческите смущения, които се прибавят към увреждането или са пречки за успех в училището и в професията. Манони не игнорира значението на медицинското лечение и рехабилитацията, не противопоставя един метод на лечение на друг, нито представя психоанализата в тези случаи за панацея.” Под излекуване, - пише тя, - не претендирам за възвръщане на физическата и психическа цялост, нарушена от органични фактори, (които не могат да се пренебрегват), а да се освободи пациента от психичните нарушения, които спират развитието му”. За нея най-значимата функция на психоаналитичната терапия е, че тя позволява на детето да си възвърне измеренията на човешко същество, от което то най-често е било лишено и от което се нуждае повече от всеки друг. Да възвърне усещането за собствената си автономност, да съществува за себе си, а не за майка си или за околните, да речем. Впрочем книгата на Манони неслучайно носи такова заглавие. Изучаването на изоставащото дете винаги включва и семейството, а като го лекува, психоаналитикът неизбежно бива въвлечен в света на неговите родители и най-вече – на неговата майка. Майката и детето представляват едно цяло – докосването до единия засяга неминуемо и другия. До такава степен, че, - наглед парадоксално, оздравяването на подобни деца понякога се съпътства с тежки кризи от страна на майката, защото е свързано с промяната на едно вече установено помежду им статукво.
Като отива отвъд присъдата, като каквато понякога може да прозвучи медицинската диагноза, Мод Манони счита, че дори когато няма надежда, единственото оправдано отношение е хуманната перспектива, при която на страдащото дете и на обърканите родители се предлага нещо позитивно. Да не забравяме, предупреждава Манони, че драмата на тези деца се състои именно в липсата на надежда. Как би могло да се пребори това дете, чийто родители са приели за него с примирение невъзможността да напредва? И какъв смисъл би могъл да се даде на живот, който самите възрастни са обрекли на безсмислие? За друго дете драмата е, че неговата изостаналост има за задача да скрие тежката невроза на един от двамата родители. А за трето може би няма какво друго да се направи, но давайки му измеренията на човешко същество (вместо да бъде обект, който родителите си препращат един на друг), му се позволява да преодолее интелектуалните си ограничения и физическото си нещастие, счита терапевтката.
Публикуването на книгата на Мод Манони надхвърля рамките на конкретната практическа полза, която ще носи на българските специалисти. Тя излиза от печат в момент, когато е поставен на дневен ред проблемът за интегрирането на децата с интелектуални затруднения както сред нас, така и в общообразователните училища. Проблемът е поставен, но е далеч от това да бъде разрешен. Така е не само у нас, но и във Франция. Затова Мод Манони е имала куража да отстоява теоретичните си схващания като ги прилага и в практиката. Само пет години след първото публикуване на книгата във Франция, през 1969 г., тя съосновава Експерименталното училище за психотични и аутистични деца и юноши в Боньой. То функционира и до днес и приема деца и младежи на възраст от 6 до 20 години с различни по степен проблеми. Преподавателите често не са традиционните педагози по литература, математика и пр., а специалисти с психоаналитична подготовка. Терапията съчетава грижата за тези деца, с различни ателиета за усвояване на сръчности и умения (по рисуване, калиграфия и др.), пътувания извън училището, гостувания и “чиракуване” сред фермерски семейства в провинцията и в чужбина и др. В скорошно интервю нашата сънародничка - известната френска семиотичка и психоаналитичка Юлия Кръстева, даде висока оценка за работата на училището в Боньой – то, каза тя, развива у тези деца желанието за живот, дава им радостта от него.

PS Седмичникът “Всичко за жената” публикува в новия си брой редактиран вариант на този текст

Зигмунд Фройд – дръзкият конквистадор на модерността
(Психологически щрихи към идентификациите на героя)

Според известната максима на Фройд, самолюбието на човечеството е понесло три големи оскърбления от страна на науката. Първото – когато Коперник доказа, че земята не е център на вселената, второто – когато Дарвин обори божествения му произход. А третото и най-чувствително оскърбление човешката мания за величие претърпя от психоанализата, която откри, че нашето “аз” съвсем не е господар в собствения си дом.
Идеята на Фройд да съпоставя своя принос с революционните открития на двама колосални предшественици е дръзка, но нелишена от основания. Тя ни насочва и към още нещо – поредицата от идентификации и съперничества с различни кумири, които бележат пътя на собственото му развитие. Всъщност Фройд винаги е твърдял, че неговите лични преживявания имат значение само ако са във връзка с науката (разбирай - психоанализата). Но и винаги ще се държи така, сякаш очаква че въпросната наука го е предопределила за някакво специално свое намерение, което той трябва само да разкрие и оправдае. Спомня си, например, да му разказват - когато се родил възрастна селянка му пророкувала, че някога ще стане велик човек, а на 12 гадател му предсказал че ще стане премиер. Спомня си обаче и друго – когато е на 7, баща му казва “от това момче нищо няма да излезе”. (И няма да спре да се връща към този травмиращ момент, към който с годините ще може да добавя изброяването на всеки пореден успех, но от това споменът няма да престане да го навестява). Виждаме го на снимка – 11-годишен, изправен до седналия си баща, виждаме го и вече 18-годишен, в сходен мизансцен до майка си и общото между двете снимки е и в един детайл – в дясната си ръка всеки от родителите му държи книга. (Посланието е недвусмислено, но нека вметнем, че майка му Амалия е от интелектуално потекло – баща й е коментатор на Аристотел и на антични текстове върху катарзиса.)
Всички тези спомени, съчетани със семейната традиция и примерът на по-голям съученик вероятно имат значение в първоначалното намерение на Фройд да следва право. След известно колебание той избира медицината, със следната романтична аргументация: “ В онези младежки годи­ни не изпитвах особено предпочитание към положе­нието и дейността на лекаря, впрочем по-късно също. По-скоро ме движеше някакво любопитство, което оба­че се отнасяше повече до човешките отношения, откол­кото до природните обекти.... властно ме привли­чаше актуалното тогава учение на Дарвин, понеже то обеща­ваше да постигне изключително разбиране на света и зная, че прекрасното есе на Гьоте „Приро­дата“ на една публична лекция малко преди мату­рата ме тласна към решението да след­вам медицина." Но в Университета се среща с първото си разочарование. “На първо място ме засегна това, че от мен очакваха да се чувствам непълноценен и чужденец, защото съм евреин.” Значимата последица от тези университетски впечатления е, че отрано се запознава с участта да бъде в опозиция, което създава у него основата за известна независимост в мисленето. Устремява се към академичен път в медицинската наука и започва още като студент да работи върху хистологията на нервната система във физиологическата лаборатория на Ернст Брюке. Той е с 14 години по-голям от него, подкрепя го морално и (многократно) материално и именно с неговото застъпничество Фройд заминава през есента на 1885 г. за Париж на специализация при прочутия д-р Шарко. Преди това обаче ще се дипломира като доктор по обща медицина - доста късно, едва през 1882 г., защото както сам признава, не бил “особено старателен студент”. Поради бедността си ще се размине с научното си поприще. И за съвсем малко ще се размине със славата, когато през 1884 г. изследва кокаина. Той открива аналгетичните му свойства, допуска анестетични такива, но ги неглижира. Карл Колер ще ги изследва по-късно и ще се увенчае с популярност, но това няма да развали добрите им отношения. Фройд обаче е нетърпелив и експериментира кокаина върху себе си - не изпитва зависимост, не страда и не предполага опасността, която крие. Но наврежда на други като утежнява състоянието на приятеля си Флайшел, когото лекува. Резултатът е остра критика в медицинските среди, накърнена репутация и една снимка на Флайшел, с която никога няма да се раздели…
През 1885 г. той е специализант в Париж при д-р Шарко, където наблюдава случаи на хистерия и ефекта на хипнозата и сугестията върху тях. Шарко създава и премахва симптоми със слово и това не е шарлатания, както смятат професионалните среди във Виена. Сам скептичен първоначално, Фройд ще сподели впоследствие: "Излизам от уроците му като от Нотр-Дам (прочутата парижка катедрала – бел. моя)... дали зрънцето ще донесе плод един ден, не зная. Това, което зная е, че никое друго човешко същество не ме е докосвало по този начин". Зрънцето ще даде плод, но по-късно, а преди това той ще засвидетелства преклонението си пред авторитета на Шарко като кръсти първия си син на него - Жан-Мартен. Междувременно и друга ключова личност се е появила в живота му – уважаваният виенски лекар Йозеф Бройер и неговата прочута пациента Анна О. Тя става кръстница на метода си на лечение като го нарича "talking cure" (лечение чрез разговор), д-р Бройер ще го нарича катартичен. Години по-късно, когато се връща назад във времето, Фройд ще даде висока оценка на катартичния метод като непосредствен предвестник на психоанализата и като нейно ядро. Но самият д-р Бройер не е готов да направи прехода от катарзис към психоанализа, при все че е е държал в ръцете си ключа към него. Може би защото, както отбелязва Фройд в едно писмо до Стефан Цвайг: "Въпреки големия си интелектуален потенциал, нямаше нищо фаустовско в неговата природа." Обаче изпуснатият от д-р Бройер ключ не е взет автоматично и от самия Фрой. И той не е готов за разкритията, които му предстои да направи, макар след време да отбележи: много от изказванията на Бройер и Шарко са можели да го доведат до откритията му и по-рано. И сам ще отчете известна собствена незрелост: "Но тогава не разбрах мисълта на тези авторитети, те ми бяха казали повече, отколкото сами знаеха или бяха готови да кажат. Чутото от тях дремеше безучастно у мен, докато не проби като привидно оригинално прозрение по време на изследванията върху катарзиса." Прагът, в който се препъва д-р Бройер и който отказва да прекрачи, е докосването до сексуалността в произхода на неврозите. Това е кръстопътят, от който пътищата им ще се разделят и за който Фройд ще каже:"Развитието на психоанализата ми струваше неговото приятелство. Не ми беше лесно да платя тази цена, но нямаше как." Еволюцията на идеите на Фройд е немислима без Бройер и Шарко, но приятелството му с един берлински оториноларинголог - Флис, ще изиграе ролята на това, което по-късно се преценява като собствената му анализа. Флис е с 2 години по-млад, но по-успял и в професията, и в живота. В него Фройд вижда идеализирания образ на самия себе си, нарича го “моето друго аз.” Кореспонденцията между двамата, започнала още през 1887 г., съдържа хрониката на зараждането на психоанализата. Фройд решава да приложи върху себе си принципите на своя метод, да анализира сънищата си и спомените си и да споделя в писмата си до Флис своите наблюдения (междувременно от 1892 г. той постепенно се отказва от хипнозата и въвежда метода на свободните асоциации, когато една пациентка го помолила да не прекъсва непринудения ход на мислите й). Именно в писмо до Флис за пръв път се появява хипотезата за едиповия комплекс. Година след смъртта на баща си (Фройд окачествява това събитие като “най-мъчителното” в живота на мъжа), на 15 октомври 1897 г. той пише:

“Открих у себе си, както и навсякъде впрочем, чувства на любов към майка ми и на ревност към баща ми, чувства, общи за всички малки деца…” Така интуитивно формулираната 23 века по-рано идея в трагедията на Софокъл ще бъде изведена от сцената на драматургията и ще бъде приложена в областта на човешките отношения. (Известно е твърдението на Фройд, че за човешката психология поетите и писателите знаят повече, отколкото психоаналитиците и че изучаването на литературата е основна част от програмата за формиране на аналитиците. Самият той е научил испански, за да чете Сервантес, на осем години е започнал да чете Шекспир в оригинал и никога не е спирал да го препрочита. Интересува се от съвременните френски романисти, но за свои учители посочва английските и шотландски писатели.) През 1900 г. публикува първия си самостоятелен труд "Тълкуване на сънищата", посрещнат с ледено мълчание от научната общност. През 1902 г. кореспонденцията между него и Флис ще приключи с кавги и взаимни обвинения в кражба на научни идеи. Постепенно около Фройд ще започне да гравитира малка група съмишленици, които се събират в така наречения “кръжок в сряда”, който през 1908 г. прераства в психоаналитично дружество. Но едва сближаването му с швейцарския психиатър Карл Юнг ще донесе край на изолацията и международно признание за идеите му. Освен това Юнг е и първият не-евреин, който практикува психоанализа, с което тя излиза извън рамките на “интелектуалното еврейско гето”, в което е била принудително заточена дотогава. Фройд ще натовари Юнг с много от своите надежди и когато през 1910 г. на втория конгрес по психоанализа се създава Международната психоаналитична асоциация, именно по негова препоръка за пръв президент ще бъде издигнат Юнг. Друго важно признание за психоанализата пристига отвъд Атлантика. През 1909 г. Фройд е поканен в Америка, където излага развитието и съдържанието на психоанализата в пет лекции, изнесени в Университета “Кларк” в Уустър, Масачузетс. Казват, че когато акостирали на пристанището в Ню Йорк, той се обърнал към придружаващите го съратници Юнг и Ференци с думите:"А знаят ли те, че ние им носим чумата?" Резултатът от "разпространението на заразата" в Новата земя му дава удовлетворението на завоевателя:"В Европа се усещах презрян, а тук бях приет като равен сред първите". Всъщност сравнението със завоевател съвсем не е фриволно - самият той ще се идентифицира с Христофор Колумб 9 години преди това в една фраза, адресирана до Флис: "Аз не съм човек на науката, аз по темперамент съм конквистадор." Но конквистадорите също са обречени на предателства и самота. От 1911 г. пръв Алфред Адлер ще се отдалечи от него, ще го последват Вилхелм Щекел и Юнг. Напускат го едни от най-талантливите ученици и последователи, но му остават други - Абрахам, Ференци, Ранк, Джоунс, Брил... Фройд е бил обвиняван че е властен и изисква от своите последователи сляпо и безпрекословно подчинение към доктрината си. На това той ще опонира така:"Ще си позволя да отбележа, че един нетолерантен и обладан от мания за непогрешимост човек никога не би събрал около себе си толкова много духовно издигнати люде, особено ако като мен не разполага с някакви практически примамки." Да, Фройд се е разделял със съмишленици в името на каузата, така както се е разделял и с част от себе си. На 22 години променя рожденото си име от Сигизмунд на Зигмунд. Дни преди 29-ия си рожден ден изгаря всичките си записки (ще го прави и по-нататък, пак, периодически). За да отбележи някакъв голям прелом в живота си, защото трябва да преосмисли всичко отначало… И още с изграждането на теоретичните конструкции на психоанализата ще излиза извън нейните рамки и ще търси нейното приложение и в други сфери, като признава, че "тук-там" се отклонявал от пътя си, за да задоволи "подобен свой немедицински интерес". Но ще го прави по-често, отколкото го казва, или си дава сметка за това – когато изследва отцеубийството на Достоевски, един спомен от детството на Леонардо, скулптурата на Мойсей на Микеланджело, хумора, въпросите на религията или на културатата. И в края на живота си, когато пише историческия роман ”Мойсей и монотеизмът”. Накрая сам ще заяви: "След 40 години медицинска практика се познавам достатъчно за да зная, че никога не съм бил доктор в чистия смисъл на думата". Смяната на интересите си той определя като “регресивно развие” и го обяснява така – “моят интерес направи завой, който продължи цял един живот през природните науки, медицината, психотерапията, а после се завърна към културните въпроси, които ме бяха пленили далеч преди това, още когато току-що бях навлязъл във възрастта да разсъждавам.”Собственото му творчеството се отличава със забележителни литературни достойнства, но сам той никога не се е считал за артист и не се е интересувал от модерното изкуство. На пастор Пфистер, който се опитва да го заинтригува с някои от актуалните по онова време експресионисти, пише: “Знайте, че в обикновения живот (извън практиката си) съм ужасно нетолерантен към лудите, не откривам друго, освен вредното у тях, и съм за тези артисти именно онова, което вие стигматизирате като филистер, еснаф и педант.”Бил е на 18 години, когато Троя е ексхумирана, и археологията го влече. Завиждал е на Шлиман. И го е имитирал по свой начин - в страстта, с която цял живот е колекционирал археологически предмети. Археологията за него е метафора за психоанализата: “Трудно ми е и на мен самия да повярвам: че подобно на Шлиман съм изровил една друга Троя, считана за мит”. Разкопките му в археологията на човешката душа обаче и днес са част от онова, което определяме като модерността.
Когато е споходен от славата на откривател, към която така се е стремял, ще признае на племенника си Сам в Англия, че тя вече е бреме за него. Изгубил е дъщеря си Софи през 20-а, а в следващите години към нея ще се прибавят смъртта на тригодишния му внук Хайнц (син на Софи), няколко драматични загуби на племенници, първото диагностициране на рак на челюстта му през 23-а. Ще си отидат от този свят и съратници – Хуг-Хелмут, Виктор Тауск, Карл Абрахам, Лу Андреас Саломе. Удовлетворението от успехите на дъщеря му Анна като психоаналитик ще се вгорчава от бащината му тревога, че тя едва ли ще си намери партньор в живота някой ден. Ще следват нови изпитания на съдбата – настъплението на фашизма в Германия, аутодафето на негови книги в Берлин през 1933 г. Обаче умората сякаш прозира далеч преди това, още през онази 1923 г., в която пише на Сам: “Спомни си, че аз съм вече един стар човек”. Отнася се с известно хладнокръвие (дали да не кажем – безразличие?) към собствената си смърт и надвисналата много по-непосредствено от рецидива на рака опасност – появата на нацистите във Виена. “Смърт като всяка друга”- бил казвал. И дълго ще отлага отпътуването си от Виена. Може би защото далеч преди това е установил символичната връзка - заминаването е равносилно на смърт…
Фройд винаги е бил скептичен към биографите и през 1936 г. пише: “Биографичната истинност е недостъпна, непостижима”. Но много по-рано, в едно писмо да бъдещата си жена Марта ще сподели и друго: “Що се отнася до биографите – нека се оплакват! Ние нямаме никакво желание да правим тяхната работа лека: всеки от тях ще има основание в своя личен маниер и подход да обясни развитието на героя.”
Това и само това е основанието, която ме оправдава да ви предложа този прочит:
Розалина Дочева

(PS С известни редакции, текстът е публикуван в майския брой на списание "Бела" по повод 151 годишнината от рождението на Зигмунд Фройд)

Текстът се позовава на: Фройд, З.: "Самопредставяне" в "Изкуството на психоанализата", Евразия, 1998; Octave Mannoni :  "Freud", Seuil 1968, и Freud, S.: "Lettres de famille de Sigmund Freud et des Freud de Manchester, 1911-1938", PUF, 1996  

Защо психоаналитикът не ми е приятел

И основните митове, които се тиражират за него: че изписва лекарства, прави хипноза и дава съвети, че е решил собствените си проблемите. Че трябва да се влюбя в него. Че психоанализата е само за откачалки. Или за снобари. Че приятелите могат да ми я заменят. А истината е…

Помните ли оня “Диван в Ню Йорк”от 90-те, в който по волята на сценаристите Жулиет Бинош и Уилям Хърт си размениха не само жилищата, ами и професиите? Хеле тия същите сценаристи изпратиха на помощ на парижката танцьорка приятелка, която й обясни в три стъпки как да се прави на психоаналитичка. И тя се справи шеметно. Първо – казваше “хъм-хъм” от време на време на пациента, второ - повтаряше чат-пат последната му дума и трето – пускаше и по някое “да” (все пак!).
Наистина – за това ли плащат на психоаналитиците?
И да, и не. При психоаналитика се ходи, когато те стяга душата. Но той не й изписва лекарства, нито й прави хипноза и рядко ти дава съвети(даже срещу заплащане.) Нещо повече - остава мълчалив, докато пациентът легнал на диван говори за всичко, което му хрумне. И той може да помълчи, разбира се (ако желае). Важно е обаче когато говори, да споделя всяка мисъл, чувство,спомен, или сън, дори ако те му се струват недискретни, неудобни, нелепи, маловажни, или че нямат отношение към темата. Срещите с психоаналитика са два-три пъти седмично за около 30 до 50 минути. Класическата обстановка в неговия кабинет предполага диван, компютър, книги, бюро(без снимки на семейството, разбира се). Всичко споделено в този кабинет е обект на дискретност и професионална тайна.
Но защо психоаналитикът мълчи и не ми дава съвети?
“Хората не стават по-щастливи, като ги научиш да тичат, преди да могат да ходят” - казваше героят в един голям роман. И аналитикът трябва да се държи възможно най-неутрално, да “практикува”отсъствие. “Инак се превръщаме във въображаеми родители на пациентите като отговаряме на всичките им въпроси – казват терапевтите. - А най-добре за тях е те самите да намерят решение на проблема, заради който ни търсят”.
Наистина - понякога терапията протича като диалог, като поредица от разговори лице в лице. Говорят и двамата – и пациент, и лекуващ. Тази психотерапия е много по-кратка и по-ограничена от психоанализата. Тя оперира по-бързо и по-близо на повърхността. И често е достатъчна, за да се възстанови равновесието и да се преодолее труден период, с който пациентът не би могъл да се справи сам. Дали ще предприемете такава психотерапия или психоанализа, ще решите след консултация с психоаналитика.
А не мога ли да си помогна сам, че трябва да ходя при психоаналитик?
Точно така – всеки сам ще си помогне, или ако перифразираме българската поговорка, ще кажем – помогни си сам, че да ти помогне и психоаналитикът. Защото за да е успешна, психоанализата изисква от пациента да е лично мотивиран. Тя е продължителна - трае месеци, понякога години и държа да ви предупредя - често е мъчителна. Не случайно Фройд казва, че психоанализата действа като хирургия, за разлика от хипнозата, която има ефект на козметика. И докато говори, пациентът не просто реконструира миналия си опит, подрежда своята история и стига до най-първите спомени и емоции, които са го белязали. Но те се изживяват отново, този път чрез въображаемата връзка с психоаналитика и пациентът прехвърля върху него най-дълбоките фактори на личния си конфликт. Ето за какво е нужен психоаналитикът – да послужи за арена, на която тези инстинктивни желания и въображаеми процеси от областта на несъзнаваното ще станат явни, съзнаваеми, обект на осмисляне, интерпретация и разрешаване. (Ето защо и трябва да е така добре платен!).
Какво ще промени анализата у мен?
Тя позволява пациентът да опознае своите парадокси и психически процеси, възможността да се справя с проблеми, за чието разрешаване инак спонтанно би отишъл при друг. Което не значи, че този, който е направил успешна анализа никога, ама никога няма нужда от втори, от различен поглед към себе си, към своите безпокойства. А само, че отсега нататък ще може да разпознава трудностите, които е обсъждал по време на терапия, а те не са приключили веднъж завинаги в живота. Те ще се репродуцират от проблеми на характера например – лесно да се вбесяваш, да избухваш в плач, да се изолираш. А когато се опознаеш от друг ъгъл, ще знаеш, че ако не си в състояние да избегнеш изпадането в ярост, то поне можеш да я управляваш и моделираш по различен начин отколкото преди.
Как да си избера психоаналитик?
Психоаналитикът най-често е лекар или психолог, който освен теоретична подготовка се е подложил на анализа, преживял е нейния ефект върху собственото си аз, т.е. наясно е както със себе си, така и с всичко онова, което ще изпитате. Дали да е мъж или жена е въпрос от порядъка как да си избера гинеколог – разлика няма, важни са доверието и професионализмът. Пък и не е задължително да се влюбвате в психоаналитика си – това понякога се случва само във въображението ви, а най-често - в холивудските продукции. У нас психоанализа се практикува само в частни кабинети, защото не е включена в системата на здравеопазването. Но съвсем не е само елитарна терапия, тъй като цената й може да бъде разумна, понеже е предмет на взаимно договаряне.
Не е ли психоанализата само за снобари и откачалки?
Никой не започва психоанализа заради прищявка, каприз или от снобизъм, а заради страдание. Тя се прави дори на деца, но при тях се използват и други средства - рисуване, моделиране, психодрама. Психоанализата е за всички хора, понеже ние без изключение сме малко или повече невротици, казва Фройд, защото в днешно време неврозата заменя манастира, в който обикновено се оттеглят разочарованите от живота. И психоанализата ще трансформира невротичната ни болка в обикновено нещастие. А то е най-баналното и обикновено нещо в човешкото битие, защото всички ние непрекъснато има от какво да се оплакваме. И го правим. Тогава – струва ли си да продължаваме да се депримираме дълбоко, когато откак свят светува все нещо куца и пак така ще си върви?
Прави ли се психоанализа на близки?
Не се прави психоанализа на приятели и близки, пациентът трябва да е възможно най-далечен човек. Фройд е анализирал дъщеря си Ана и днес всички смятат, че резултатът не е бил добър. От друга страна и приятелите не заменят психоанализата. Казват, че за да се забавлява, веднъж драматургът Артър Милър експериментирал с един приятел :слушай, няма нужда да плащаш така скъпо на психоаналитик, ела, аз ще те слушам и ще бъде същото….А после пръв избягал от играта - не могъл да понесе всичко онова, което му казал другият. Психоанализата не може да замени общуването с приятелите в живота, както и общуването с последните не може да има претенции за психоанализа. Тя има край, а ние искаме приятелство без край, нали?
Какво се случва накрая?
Краят на една анализа е да можеш да кажеш до-виждане на терапевта си без много драма. Краят на една анализа е несъвместим с идеята за постигане на абсолютното щастие. Краят значи да поемеш загубата на илюзиите си, да признаеш – човешкото същество не може да бъде друго, освен страдащо. Защото е обречено на лимит. Да приключиш една терапия в крайна сметка означава да пораснеш.
За какво най-често мъжете и жените търсят психоаналитик?
Два проблема водят жената в кабинета на психоаналитика: детето и всичко свързано с него и мъжа, любовния й живот. При мъжа е почти същото – любовта и сексуалността, а напоследък зачестяват проблеми свързани с работното място – напрежението, отношенията с йерархията, отегчението. И ако във вицовете има зрънце житейска истина, дано тази им донесе утеха: "Защо психоанализата на мъжа е по-бърза от тая на жената?" "Защото трябва да се върнеш в детството, откъдето мъжът въобще не е излизал". Женската психология пък е скалàта, в която се е разбил теоретично даже Фройд, понеже е останала енигма както за него, така и за жените-психоаналитички по-късно. Сигурно е прав Оскар Уайлд че “мъжете могат да бъдат анализирани, а жените – просто обожавани”. Още повече, че даже Фройд признава - за психологията писателите знаят повече…отколкото психоаналитиците!
(Текстът е публикуван и в априлския брой на списание "Бела")

Смехът е общият знаменател между хора и епохи[1]
Пиперлив, горчив или пресолен, от памтивека насам хуморът подслажда битието и утешава душите

Ние празнуваме смеха само един ден в годината, но го практикуваме и през останалите 364. Защото той е белег на човешкото - знаел го е още Аристотел. И е една от най-големите ни потребности – детето започва да се смее, преди още да е проговорило. Нещо повече – и по-късно “богът» на смеха ще ни придружава навсякъде и няма да допуска скръб в душите ни, пише Апулей в своите «Метаморфози». Така античният автор ни насочва към идеята, че и индивидът, и светът е оцелял именно защото се е смял. Максима, която впрочем съвсем не е лишена и от медицински, и от психологически съображения. Защото още в древността“добрият хумор” бил признак на добра кондиция, понеже означавал “течност”, “влага”, или по-точно – всички онези течности, които регулират здравето и болестите в човешкия организъм. През Ренесанса благодарение на съвременника на Шекспир - английския драматург Бен Джонсън, терминът преминал от физиологията към изкуството и към сегашната си употреба. По-късно Фройд разтълкувал психологическия смисъл на хумора - да ни разтоварва и да противодейства срещу всяка възможност за страдание.” Намерението му, - пише той, - е да ни каже: “Виж, ето това е светът, който ти изглежда толкова страшен. Детинска играчка, нищо по-лесно от това, да се пошегуваш с него.” Нека не се подвеждаме от авторитета на Фройд обаче и нека не подминаваме факта, че свободата на хумориста да се шегува със света понякога се заплаща с висока цена (илюстрира ни го Бешков с карикатурата ”Бай Ганьо убива автора си”). И далеч не винаги предпазва от иронията на съдбата – така, както тя слетяла точно преди век художника Иван Славов. Дни преди убийството на министър-председателя Димитър Петков, вестник “Балканска трибуна” публикувал негова рисунка, изобразяваща врачка, която гледа на ръка и предвещава края на премиера. След трагичното събитие, художникът бил призован като обвиняем по делото и трябвало да се защитава, като докаже, че за него преброени били политическите, а не житейските дни на Димитър Петков.
В своите “Драсканици в болницата” и Чудомир свидетелства със самоирония: “Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам:
- Дайте ми да прочета нещо весело!
Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник с моите разкази.
- Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.”
Не помня точно кой философ твърдеше, че хуморът е единственият достоен начин да бъдеш тъжен. Мнозина други пък са отбелязвали не само тясната му връзка със скръбта, а и това, че той се “захранва” директно от нея. Нещо повече – големите хумористи си “разрешават” своеволията да се заиграват и със забраненото за смях и с табутата на своето време и племе. Нали именно на смъртния одър, когато любезният отец му обърнал внимание върху божията милост и му дал надежда, че господ ще го опрости, Хайне си бил позволил оная светотаДска реплика: “Bien sûr qu’il me pardonnera, c’est son métier!”[2]
Не напразно казват, че хуморът е като кафето – най-добрият е мноооого черен! Ашил Шаве, белгийски поет от 20-и век, привнася лек акцент по темата: “Черният хумор е галантността на отчаянието.” Дали защото галантност на нас, българите, ни е липсвала, а отчаяние сме си продуцирали в изобилие, що се отнася до особеностите на националния ни смях, все още мисля е актулно онуй Ботево определение, че: »... отсам Дунава смехът винаги се е обръщал на псувни, а сатирата на проклятия.» По-късно Радой Ралин също подири основания в “дните робски и хайдушки”, в многото “изядени люти чушки”, да ни е “такъв езика” и предупреди: “ и тежко му, кой ни предизвика.” Нашумелите с духовитостта си белградски графити се солидаризират с идеята за подобна “кулинарна генеалогия”, като я разпростират обаче и върху целия полуостров. Един от тях именно гласи: “Ние, балканците, сме такива чревоугодници, че и вицовете ги предпочитаме пиперливи. » Разбира се, - съществува известна географска “типология” на хумора, както има и “мода” в хумора, защото всяко време си ражда своите остроумия. Тенденцията обаче днес повече от всякога е обвързана с един унифициран, световен киберхумор (и поради глобализираното битие и поради новите технологии, които ни го доставят с едно кликване до сутрешното кафе). Затова е повече от порядъка на приятна изненада да налетиш на собствен български хумор, докато сърфираш из виртуалното пространство. Но се случва - ето един такъв “емигрантски”, писан от българи, за българи (но на английски) и в тази “двойна” езикова реалност е добавено още едно “намигване”:
You know you are Bulgarian when...[3]
- At your wedding you know only about a third of the guests.
- At least one of your friends’ nickname is “Sasho”.
- There is a 120-gallon barrel of wine and cabbage in your garage.
- There is more alcohol in your liquor cabinet than at the local bar.
- There is at least one relative that your family refuses to talk to.
- You don’t want to have or do any business with Bulgarians.
- You base your whole life on the fortune in your coffee cup.
- You can spend 3 hrs in a Cafe drinking the same cup of coffee.
- You live with your mom and dad until you are married.
- You live for the annual soccer tournament.
- You always have the latest mobile phone on the market.
- You go to a restaurant and you bring your own drinks.
- When you make jokes based on your own tragedy.
- When you are never certain whether stay abroad or return to Bulgaria.
- YOU KNOW YOU’RE BULGARIAN WHEN YOU HAVE RUN AWAY FROM BULGARIA AND STILL SAY IT’S THE BEST PLACE TO LIVE.......
Вън от съмнение е, че всеки народ се смее над себе си по най-добрия възможен начин, както и че всеки народ се смее над себе си по свой си, специфичен начин. Така, ако вземем зачекнатите тук идеи за патриотизма и индивидуализма, ще видим, че при французите те ще бъдат спрегнати малко повечко през призмата на собственото им високомерие. Искате ли да научите как можете да забогатеете във Франция? - «Като си купите французин за толкова, колкото струва и го продадете на цената, която той си въобразява, че струва.» Или - защо френските аутобани не са осветени вечер? «Защото всички французи се мислят за слънца.» Освен това, да не забравяме:“Френски спортист, спечелил състезание е френски спортист. Френски спортист изгубил състезание е…просто спортист.” Че как да е другояче, щом става дума за народ, който не се задоволява да изписва с главна буква само името на държавата си(като всички нас, останалите), ами изписва така и всеки неин представител (Французин, Французойка) а те, да напомним, - са, все пак - над 60 милиона?:) И обогатил световната лексика с думата “шовинизъм» (производна от фамилното име на фанатично-предания наполеонов войник Никола Шовен)? Симптоматично е и това, че във Франция можеш да се препитаваш от сатира – там повече от 90 години хумористичният седмичник “Le canard enchaîné» е единственият независим вестник, защото се издържа не от реклама, а от тиража си.[4] Все пак, ако този галски хумор ви идва малко“възкисел”, чуйте какво признава френският романист Ролан Топор: “Ние имаме вино, англичаните – хумор.” А като споменахме последните, мисля, не можем да намерим по-добър финал на статия за хумора и за неговия смисъл от афоризма на английския журналист и сатирик Саки: “Въображението е дадено на човека за да го компенсира за това, което не е. Хуморът – за да го утеши за това, което е.”


[1] Текстът е публикуван в априлския брой на списание “Бела”
[2] Разбира се, че ще ме опрости, нали туй му е занаятът! (фр.)
[3] Ти си българин, когато…..
На сватбата си познаваш едва половината от поканените.
Поне един от приятелите ти се казва “Сашо”.
В гаража ти има 120 галона вино и бидон със зеле.
А в шкафа ти има повече алкохол, отколкото в близкия бар.
Имаш поне един роднина, с когото фамилията ти отказва да говори.
Не искаш да имаш или да правиш какъвто и да е бизнес с българи.
Планираш целия си живот на предсказанията на чаша кафе.
Можеш да дрънкаш 3 часа в заведение над една и съща чаша кафе.
Живееш с мама и тате докато се ожениш.
Живееш само за футболното първенство.
Винаги притежаваш последния мобилен телефон.
Когато отидеш на ресторант си носиш пиенето.
Когато си правиш шеги от собствената си трагедия.
Когато никога не си сигурен дали искаш да останеш или да се завърнеш в България.
Знаеш, че си българин, когато си напуснал България и продължаваш да твърдиш, че тя е най-доброто място за живеене….


[4] Само за сравнение ще вметнем – тъжно е, че напоследък българинът спря да си купува смях, кризата в жанра погуби редица хумористични издания, а самобитността на малкото останали на пазара е анемична.

Преди смъртта си Йожен Йонеско благодари на български театрални самодейци

На 19 юли 1993-а година, вече тежко болен, френският драматург Йожен Йонеско пише на група български аматьори:
Скъпи мои деца,
Благодаря за вашето писмо.
Обичам ви много, макар и отдалеч.
Благодаря, че сте приели толкова сериозно моята пиеса.
Аз съм малко болен. Оставям настрана вашето писмо, за да му отговоря някой друг път, но се питам доколко моето писмо си струва труда, че да бързате да му отговаряте.
В края на пиесата има заклинания, които в Тибет и някои части на селска Румъния се изричат на умиращите, за да намерят те своя път и за да не пропаднат в по-низшите области на отвъдното.
Благодаря ви отново.
Чрез Спаска Николова писмото е адресирано до театър-студио “Метаморфоза” на Великотърновския университет. Тогава Спаска е студентка по френска филология и артистка в трупата.
Поводът за кореспонденцията е пиесата на Йожен Йонеско “Кралят умира”. Тя и до днес е непозната на нашата професионална сцена.[1] Българските самодейци и професионалната режисьорка от Ленинград Тамара Иванова я интерпретират в естетиката на Станиславски и Гротовски. Специално за студентите си, пиесата превежда доцентът по френска литература Красимир Петров.
“Кралят умира” е библията на нашето поколение – твърди режисьорката на спектакъла. – В нея ние съчетаваме руската чувствителност и българския темперамент в драмата на абсурда.”
И в оригинал, и в превод, постановката на нашите младежи жъне успехи на сцените в Ленинград, Гренобъл, Ним (Франция), Урниета (Испания). В Урниета те гастролират по личната покана на прекия ученик на Гротовски и директор на театрално училище Енрике Сантяго.
Едно запознанство по време на специализация в град Виши (Франция) окуражава българката да се обърне с писмо към Йонеско. Дейвид Тома е университетски преподавател в Порт Елизабет, ЮАР. Той познава изтънко театъра на абсурдиста. Поддържал е личен контакт с Йонеско и е защитил докторат върху неговата драматургия. “Йонеско никога не е бил разбран във Франция. Той трябва да види вашето изпълнение” – настоява Дейвид, покорен от видеозаписа на българската интерпретация. Румънка от курса във Виши посредничи на нашата студентка да открие адреса на Йонеско. В писмото си до драматурга, от името на цялата трупа, г-ца Николова свидетелства: “Вашата пиеса промени живота ни. Нещо повече – тя стана част от нас. Позволете ни да Ви изпратим запис на нашата игра като израз на дълбоко уважение.”
След завръщането си в България с отговора на Йонеско, студентката му изпраща видеокасетата на “Кралят умира” с изпълнението от гренобълска сцена.
Цели седем години Йожен Йонеско се бори с идеята за тази пиеса и със страха да умира всяка вечер с героя си на сцената. Накрая я пише за месец. И само след месец – в края на 1962-а година, “Кралят умира” се качва за пръв път на сцената на “Алианс Франсез”.
Като “трагикомедия” определя пиесата френският биограф на Йонеско Жил Плази. В нея, смята той, драматургът се вдъхновява от тибетската философия и древни румънски вярвания. Те повеляват умиращите да се напътстват в последните им крачки, за да намерят верния път към отвъдното. Самият Йонеско обръща внимание на това в писмото си до българите.
В “Кралят умира” големият абсурдист изследва най-големия абсурд в живота ни – “Защо човек се ражда, след като това не е завинаги?” Впрочем ужасът от смъртта тормози Йонеско още от 4-5 годишна възраст. По-късно той ще каже: “Детството свършва в мига, в който разберем, че сме смъртни.” Сигурно за да удължи своето, пък и да не попрехвърля четиридесетте, когато дебютира като драматург, Йонеско дълго ще спестява три години от живота си. И днес биографиите му си противоречат дали е роден през 1909-а или в 1912-та година.
Едно е сигурно – през целия си живот Йожен Йонеско мисли, пише и се подготвя за смъртта. И те се срещат – в Париж, на 28 март 1994-а година.

[1] Текстът е писан през 1996-а година и публикуван (макар и в по-друга редакция) във в. “Дневен труд” на 7-и март същата година. Авторката обаче и до днес си запазва правото на субективното мнение, че последвалите интерпретации на пиесата на професионална сцена отстъпват пред тази на студентите-аматьори.

Danièle Brun: Ne pas entreprendre une psychanalyse immédiatement après la souffrance
Deux problèmes amènent la femme au cabinet du psy – l’enfant et l’homme

Carte de visite: Professeur Danièle Brun enseigne psychanalyse à l’Université parisienne Denis Didrot. Elle y dirige un centre de recherche « Psychanalyse et médecine ». Elle exerce comme psychanalyste et a consacré 14 ans de sa vie aux patients atteints par le cancer, dont 10 ans – au travail avec des enfants. Cette période coïncide avec l’étape où la médecine commence à pouvoir guérir la maladie, mais les patients n’en croient pas encore. En résultat porf. Brun écrit le livre « L’enfant donné pour mort » pour réconstruire la peur de la mort des familles concernées et la nécessité « de guérir du traitement » pour pouvoir revenir pleinement à la vie.
- Est-ce dans l’hôpital des enfants atteints du cancer, que vous avez rencontré le cas le plus impressionnant dans votre pratique, le cas qui vous a le plus profondément marquée ?
- Peut-être. J’ai travaillé avec 2 populations d’enfants: qui avaient une tumeur au cervelet et aussi avec des filles qui avaient eu une tumeur dans la zone génitale. Mon cas le plus difficile était une jeune fille, très jolie adolescente de 16-17 ans. Elle avait déjà guéri d’un cancer des ovaires, mais on avait du enlever l’utérus et même le vagin à l’âge de 10 ans. Elle était soignée sur le plan hormonal, puisque les hormones naturelles ne marchaient plus. Et cette fille a réussi à convaincre sa mère et les médecins qu’on lui greffe un vagin. C’était assez longtemps, il y a 30 ans, lorsqu’on commençait à faire des opérations pareilles. On prend de la peau de l’intérieur de la cuisse et on en fabrique un nouveau vagin. Et voilà qu’elle a pu convaincre sa mère et les médecins dans la nécessité de cette opération. Elle m’en parlait quand elle me visitait dans mon cabinet. Et moi aussi je pensait que ce serait bien si on lui ferait la réparation qu’elle demandait. Et je n’ai pas anticipé ce que cette réparation aller avoir comme conséquence sur elle. La fille était naïve, elle pensait qu’elle aurait un vagin comme les autres femmes. Et moi – finalement aussi. Je n’ai pas réalisé que l’organe greffé aurait besoin d’entretien - c.à.d. il ne fallait pas que la peau se nécrose. Et comme à cet âge cette fille n’avait pas des relations sexuelles continues, elle devait entretenir ce vagin avec une prothèse. C’était dur et elle en a supporté mal. Moi – aussi. Elle était un peu dépersonnalisée, elle s’est vue devenir vieille. Elle se regardait dans la glace et elle ne se reconnaissait pas. Et a elle-même décidé de ne plus soutenir ce vagin( plus tard elle est devenue chanteuse, c’était bien, mais il aurait été mieux peut-être de ne jamais passer par cette souffrance.) Or, on voit le même processus aujourd’hui chez les femmes stériles, qui peuvent demander des procréations médicalement assistées. Elles adressent une demande de réparation anatomique et les médecins y répondent. Mais leur désir d’être enseintes ne signifie pas encore qu’elles sont prêtes aux difficultés d’avoir ce bébé. Souvent elles se plaignent du parcours terrible qu’exige d’elles la prise des hormones et de toutes ces procréations médicalement assistées, qui finalement font de la vie sexuelle une sorte de machinerie et qui tuent le désir. E il arrive au psy de préparer la patiente aux difficultés, ainsi qu’à l’écart entre sa demande et le fait que son désir peut ne pas être accompli.
- Quels sont les problèmes typiques avec lesquels les femmes viennent vous consulter ?
- Deux problèmes peuvent mener une femme à demander une analyse – c’est par rapport à l’enfant et le deuxième – l’homme, la vie amoureuse.
- Et de quoi souffrent le plus souvent les hommes?
- Du même – l’amour, la vie sexuelle. Et aussi on voit beaucoup se multiplier maintenant les difficultés sur le lieu de travail, la pression, le harcèlement, les relations avec l’hiérarchie.
- Est-ce la culpabilité le sentiment le plus affreux qui persécute une mère d’enfant condamné(handicapé ou malade) ?
- C'est une drame terrible dans la vie d’une femme tout ce qui touche à l’enfant - d’avoir un enfant condamné à la maladie ou à la mort.Ça ne passe pas, on ne peut pas penser que ça va passer. Peut-être on le supporte différemment, mais c’est quand même la chose qui atteint la femme au plus vif.
- Comment on peut surmonter un tel malheur ?
- Je ne sais pas. Je ne peux pas vous dire. Je pense que ça ne se surmonte pas. Les femmes qui ont cette souffrance ont conservé une haine, on ne la voit pas toujours, mais elle peut se manifester. Parfois, dans des moments priviligiés on voit que ce malheur les a endurcies, et qu’elles peuvent manifester de la haine violente. C’est la trace du malheur.
- Vous conseillez de ne pas entreprendre immédiatement une psychanalyse dans des situations pareilles, de laisser un petit peu de « distance » dans le temps.
- Oui, il faut pouvoir attendre un petit peu mais c’est bien aussi d’ouvrir une espace de parole pour ne pas s’isoler dans le silence. Moi, j’ai vu beaucoup de femmes qui ont eu ce genre de problèmes. Et on sait que quand on ouvre cette histoire, elle est comme une blessure toujours aussi vive. Et c’est ça qui est difficile – à pouvoir supporter la douleur que provoque le fait d’avoir reraconter ou repenser le passé. C’est une blessure qui ne s’efface pas. Ce qui n’empêche pas d’en parler. Mais il faut que la femme soit suffisamment courageuse pour supporter le temps de découvrir que c’est toujours aussi brûlant comme douleur. Et après - ça se transforme. En France beaucoup de femmes ont écit des livres sur ce que représentait pour elles d’avoir un enfant malade. Ces femmes ont une capacité d’écrire, elles peuvent d’une certaine manière sublimer.
- Est-ce qu’on peut proposer psychanalyse à des gens handicapés s’ils ne peuvent pas parler ?
- Oui, s’ils peuvent ecrire ou s’exprimer par une autre manière.
- Le psy – intervient-il dans le quotidien de son patient et dans quelle mesure ?
- Je pense que le psy est le plus mauvais pour donner des conseils et qu’il ne doit pas le faire, parce qu’il a une influence sur le patient. Donc le psy ne doit pas intervenir dans la vie quotidienne du patient même si celui-ci lui demande un conseil. Mais la cure analytique permet au patient de pouvoir résoudre ou trouver une solution du problème pour lequel il demande l’autre. C’est beaucoup plus rassurant pour un patient quand il peut trouver lui-même la solution qui marche, il en devient plus indépendant.
- Comment paraît le cabinet du psy, le divan – y est-il obligatoire?
- C’est vrai qu’aujourd’hui il y a beaucoup de cures en face à face, mais le processus analytique n’est pas le même quand le patient est assis et vous regarde et quand il est allongé. D’habitude dans le cabinet du psy il y a divan, fauteuil, ordinateur, livres, bureau( et pas de photos de la famille).
- Combien est la durée d’une séance psychanalytique ?
- Au temps de Freud c’était 1 heure, aujourd’hui – entre 30 et 40 minutes, en Anglettere – 50. Le psychanalyste français Lacan avait du talent de faire des séances scandées, des séances de 5 minutes à 1 heure.
- C’est quoi la fin d’une analyse, qu’est-ce qui se passe à la fin ?
- La fin d’une analyse c’est quand le patient peut dire au-revoir à son psy sans qu’il y ait trop de tension, de pression. A la fin d’une analyse on ne peut plus avoir l’idéologie du bonheur parfait.
- Est-ce qu’on peut entreprendre une nouvelle analyse après, Freud en conseille tous les 5 ans ?
- Oui, les psys le font. Moi j’étais 30 ans en analyse.
- Avez-vous changé vos psychanalystes pendant cette longue période ?
- Oui, j’avais 4 thérapeutes - un homme au début, ensuite deux femmes et encore un homme à la fin.

Даниел Бран: Не започвайте психоананализа веднага след страдание
* Два проблема водят жената в кабинета:детето и мъжа
* Краят на една психоанализа е да можеш да се сбогуваш с терапевта
* Психоанализата ни помага да решаваме проблемите и да бъдем независими

Професор Даниел Бран преподава психоанализа в парижкия университет Дени Дидро. Там тя ръководи изследователски център “Психоанализа и медицина”. Има собствена психоаналитична практика. На онкоболни пациенти е посветила 14 години от живота си, 10 от които - на работа с деца. Периодът съвпада с етапа, в който медицината започва успешно да лекува рака, но пациентите й все още не вярват в това. В резултат, проф. Бран пише книгата ”Детето дадено за смърт”, където реконструира страха на засегнатите семейства от смъртта и необходимостта “да оздравееш от лечението”, за да можеш да се завърнеш пълноценно в живота.

- В клиниката за онкоболни деца ли срещнахте случая, който най-дълбоко Ви беляза?
- Може би. Работех с два типа заболявания. Едните бяха деца с тумор на малкия мозък, другата категория бяха момичета с тумор на гениталиите. Най-трудният ми случай беше красиво момиче на 16-17 години. То вече беше оздравяло от рак на яйчниците, след като на десетгодишна възраст се наложило да му премахнат матката и даже вагината. Беше лекувано и хормонално, тъй като естествените му хормони не работеха. И това момиче успя да убеди майка си и медиците да й присадят нова вагина. Беше отдавна, преди 30 години, когато подобни операции едва започваха да се извършват. Вземаше се кожа от вътрешността на бедрото и от нея се фабрикуваше новия орган. И ето, че тя успя да убеди майка си и лекарите в необходимостта от операцията. Говореше ми за нея, когато ме посещаваше в кабинета. И аз смятах, че ще е добре, ако й извършат корекцията, която тя така желаеше. А не предвидих какви ще бъдат последиците от тази “поправка”. Момичето беше наивно, мислеше, че ще му направят вагина като на всички останали жени. Аз в крайна сметка – също. Не предвидих, че присаденият орган ще изисква поддръжка – т.е. да не се допуска кожата да некрозира. Тъй като на тази възраст момичето нямаше продължителни сексуални контакти, налагаше се вагината да се поддържа със специална протеза. Това беше трудно и тя го понесе зле. Аз също.….Тя се обезличи, намираше се остаряла. Гледаше се в огледалото и не се познаваше. И сама реши да не поддържа повече тази вагина….( По-късно стана певица, което беше добре, но по-добре може би щеше да бъде да избегне страданието, през което премина.) Впрочем, днес виждаме аналогичен процес при стерилните жени, които искат да забременеят. Те отправят искане за “анатомическа поправка”, на което съвременната медицина отговаря. Желанието им да забременеят обаче не значи все още, че са готови за трудностите, свързани с това да имат бебе. Нерядко жените се оплакват от мъчителния период на лечение, свързан с прием на хормони и с цялата медицинска асистенция, които в крайна сметка превръщат интимния им живот в нещо като сексуална машинария и убиват желанието. На психоаналитика се налага да подготвя пациентката да понесе тези трудности, както и разминаването между собственото й желание и факта, че то може и да не бъде изпълнено.
- Извън това, кои са типичните проблеми на жените, с които те идват при вас?
- Два проблема могат да накарат жената да поиска анализа. Първият – детето и всичко свързано с него. Вторият – мъжа, любовния живот.
- А от какво страдат най-често мъжете?
-Същото: любовта, сексуалния живот. Напоследък зачестиха проблемите свързани с работното място – напрежението, отношенията с йерархията, отегчението.
- Чувството за вина ли е най-страшното, което преследва една майка на обречено дете?
-Ужасна драма в живота на една жена може да бъде всичко, свързано с детето – да го загуби или то да е обречено на болест или смърт. Това не се лекува, не минава. Не може да се мисли, че ще отшуми. Може би се понася по различен начин, но е нещото, което засяга най-дълбоко жената.
- Как се превъзмогва такова нещастие?
- Не знам. Не мога да ви кажа. Мисля, че не се превъзмогва. Жените, които са изпитали такова страдание, запазват една особена омраза, която не винаги се вижда, но понякога може и да се разкрие. В специални моменти се разбира, че нещастието ги е втвърдило, вкоравило ги е и че те са способни да проявяват яростна омраза. Тя е следата от нещастието.
- Съветвате в подобни ситуации да не се започва тутакси психоанализа, а да се остави малко дистанция във времето.
- Да, и все пак - добре е да се остави малко пространство за общуване, за да не се изолираме съвсем в мълчание, но е необходимо също така да умеем малко да изчакаме. Виждала съм много жени с такива проблеми. Знае се, че когато се отвори тази история, тя е като прясна рана и винаги кърви. Тук е трудността – да успееш да понесеш болката, която ще предизвиква преразказването и премислянето на миналото. Раната не се изтрива. Което не пречи да се говори за нея. Обаче жената трябва да е достатъчно смела, за да понесе времето, през което ще открие, че… болката е все така изгаряща. А после тя се трансформира. Във Франция доста жени написаха книги за това какво е представлявало за тях да имат болно дете. Тези жени имат способност да пишат, те могат да сублимират по един определен начин.
- Може ли да се предложи психоанализа на хора с увреждания, ако не могат да говорят?
- Да, ако могат да пишат например, или да се изразяват по някакъв начин.
- Доколко психоаналитикът се меси в ежедневието на пациента?
- Аз мисля че психоаналитикът е човек, който най-малко може да дава съвети и че не бива да го прави, защото има силно влияние върху пациента. Следователно не бива да се меси в ежедневието на пациента, дори ако е бил помолен. Но психоаналитичното лечение помага на пациента да намери собствено решение на проблема, за който търси помощ от другия. Много по-успокояващо за пациента е, когато сам намери работещо решение, така става по-независим.
- Как изглежда кабинетът на психоаналитика, диванът задължителен ли е там?
- Наистина днес някои провеждат лечение лице в лице с пациентите, които са седнали. Но въпреки всичко аналитичният процес не е същият, когато пациентът е легнал на дивана и когато е седнал и ви гледа. Инак в психоаналитичния кабинет нормално е да има диван, компютър, книги, бюро (без снимки на семейството на него).
- Каква е продължителността на един сеанс?
- По времето на Фройд е бил един час, сега е между 30 и 40 минути. В Англия - 50. Френският психоаналитик Лакан е притежавал уникалната способност да прави пълноценни сеанси от 5 минути до 1 час.
- Какво представлява краят на една психоанализа, какво се случва накрая?
- Краят на една анализа е когато пациентът може без особено напрежение да каже “до-виждане” на психоаналитика си. В края на една анализа се разделяме с идеята за абсолютното щастие.
- Може ли да се започне една анализа отново след това? Фройд го препоръчва на всеки 5 години.
-Да, психоаналитиците го правят. Аз бях 30 години на психоанализа.
- А сменяхте ли психоаналитиците си през този дълъг период?
-Да, имах общо 4 терапевта - първоначално един мъж, след това 2 жени и накрая - отново мъж.