Wednesday, April 28, 2010

Сьонеф - храм на знанието, замък на щастието



Споменът е единственият Рай, от който не можем да бъдем напъдени”, Жан-Пол Рихтер, немски писател,
НО
„Истинският рай е онзи, който сме изгубили”, Марсел Пруст "Намереното време”


Пред Райските порти
Че заставам пред дверите на Рая, няма никакво съмнение, когато се озовавам в началото на пътя, водещ към замъка на Сьонеф. Пускам куфара и задържам дъха си. А после няколко минути се опитвам да об(з)ема с поглед и да понеса плисналата се насреща ми красота. Без да се срутя от възторг. Трудно. И стъпка по стъпка, сред шпалир от три реда букови дръвчета, богоговейно извървявам 600-те крачки по алеята, които ме водят от катедралата на градчето (зад гърба ми) право в сърцевината на имението (насреща). Величествената метална ограда и двата мраморни лъва на входа ме допускат в павирания почетен двор. Когато го прекрачвам, попадам в обятията на протегналите се като ръце от замъка две 80-метрови галерии. Те „подпират хълбок” на йонийски колони, край които са се умислили антични статуи и вази. Физически замъкът е съграден от син местен камък, ала духовно архитектурата му е вдъхновена от античния Рим и италианския ренесанс. На фронтона оранжавеят гербовете на граф Жюлиен Депестр и съпругата му Изабел, които го построили преди 242 години. (Ако ви гложди как - историята мълви, че графът се замогнал с алъш-вериш, банкерство, морско застраховане, но най-вече - от военни сделки, след като пласирал за нуждите на 7-годишната война 6000 жребеца и 1400 впрегатни карети на маршал дьо Субиз
[1].)
Още ненарадвал се на замъка обаче, графът се поминал, като оставил стопанството в ръцете на жена си и 16-годишния им син, силно запленен по изкуството. Едипово или не, монолитното съдружие майка/син се оказало особено благотворно за естетизирането на имението. Именно тогава замъкът бил „доокомплектован” с театър в дорийски стил, оранжерия (за многочислените портокалови и други чуждоземски дръвчета), ледница (нарочна шахта за целогодишно съхранение на лед), огромна клетка за екзотични птици, две езера, френска градина. Единственото нещо, недостигнало до нас от тогава, бил парникът, предвиден да прислонява 460-те ананасови дръвчета, ботаническа рядкост за времето си.
Владеенето на сьонефското бижу обаче не било за всяка уста лъжица и през годините собствеността му попадала в ръцете ту на една, ту на друга фамилия. За късмет, преди 4 десетилетия държавата се намесила, експроприирала замъка и така го спасила от съсипия и разруха. Сетне го поверила на френската общност в Белгия, която довършила реставрацията. Та, ето ви, прочее, сюрреализъм по белгийски– как одържавяването (при това в едно кралство!), може да има и благоприятни исторически и културни последствия.
„Замъкът ви принадлежи” – такова е мотото днес. Той е превърнат в един от най-големите музеи на ювелирното изкуство на френскоезична Белгия със своите 800 екземпляра, непринудено аранжирани сред разточителния интериор от 18-и век. Почитателите на изтънчения вкус могат да отскочат до салона за дегустация, където да се насладят на различни еликсири по рецепти от графската епоха – кафе, чай, шоколад, охлаждащи напитки от мимоза, роза или лавандула, (но не очаквайте за нищо на света да ви издадат тайнствените им съставки!) Замъкът предлага територията си и за „простосмъртни събития” от всякакво естество – празнуване на детски рождени дни, сватби, организиране на професионални мероприятия. Театърът и оранжерията са място за спектакли, концерти, изложби, семинари. Паркът (цели 22 хектара) е с безплатен достъп за посетителите. Към пищността му, самоукият артист Боб Вершуерен за втори път е притурил и 10 свои произведения на ланд арта, които след няколко месеца ще бъдат деинсталирани, за да напомнят, че всичко на този свят е ефимерно. Най-„стряскащата” хрумка на твореца са „говорещите дървета” – от клоните им се спускат саксии с вградени микрофони, през които при повей на вятъра (а понякога – съвсем ненадейно) струи поезия. В края на август, по традиция, в парадния двор пред замъка се разстила килим от цветя и зеленчуци. Това лято той е „изтъкан” от 100 000 цвята на бегонии, в акомпанимент на картофи, тикви, моркови и праз, които след това ще се предоставят на благотворителни организации в региона.
Ала вие, надявам се, не сте забравили за куфара, който въведох на първа страница. Е, той е като пушка в начално действие на Чехова пиеса – непременно ще влезе в употреба накрая. В случая, двамата сме се запътили към нашия пристан - отремонтираните пристройки в имението на замъка, където се помещава Европейският колеж на литературните преводачи, или -
„Телемското абатство”.
Така сполучливо (по аналогия с прочутото абатство от творчеството на Рабле) хърватската колежка Босилка Брлечич наименова нашата преводаческата обител. И наистина, външните сходства са изумителни – същият правоъгълен двор със заоблени кули по краищата и фонтан в средата, библиотека, театър, прекрасни градини. Родството е и духовно - Телемското абатство за Рабле е средище на свободната воля, а целта му е процъфтяването на човешкия дух. Хората в него, добавя той, говорят по 5-6 езика и си служат с тях, за да създават стихове и проза. Подобен е замисълът и на „Сьонефското абатство” – тук дори се ползват много повече езици, които се превръщат сетне в поезия и проза, поемащи по четирите посоки на света. Ще съм сред 17-те преводачи от 13 националности, привилегировани да работят над текстовете си сред целия този омагьосващ декор. Ще имаме насладата не само да се запознаем с богатата белгийска литература, но и да разговаряме „на живо”и да седнем на една маса с някои от най-ярките й представители: Каролин Ламарш, Жаклин Арпман, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси, Венсан Енгел, Тиери Дьобру, Жан-Люк Утерс и др.
Но не само езикът, а и небцето на това блажено място триумфира, изпратено на 7-то небе от Клод – „трубадура в бялата престилка”, който след като посипе с омайни билета блюдата си, ще погъделичка и слуха ни, като ги „поръси” с рими, щом като ги поднесе. Ще си оближем пръстите (а някои – и раните
[2]).
Работата на колежа ще приключи с церемония по връчване на голямата награда за преводачески заслуги към френскоезичната белгийска литература. Тази година лауреатка е латвийката Инезе Петерсон.
А после, после - всеки ще напусне това магично място. И дълго, много дълго ще сподавя носталгията, че е вкусил Рая….


[1] Малка забе(ле)жка под линия - доколкото по онуй време да си маршал на Франция било достолепие, а да кулинарстваш - знак за добър вкус, същият този Субиз за всеки случай се овековечил и със собственоръчно изобретения си лучен сос за патици, познат и до днес под неговото име в гастрономията.

[2] По този повод виж интервюто с Франсоаз Уилмар, което предстои да се качи на блога.

PS Текстът е публикуван и в майския брой на списание "Бела";

На снимката: "Телемското абатство" - вътрешния двор на Колежа


Seneffe/фотогалерия/Замъкът:

Замъкът, видян отзад. На преден план - едно от двете изкуствени езера, в което се стрелкат огромни златни рибища (надявам се, изпълняват желания:)


Входът към Почетния двор на замъка.


"Зеленчуковата градина на Графа" бе прозаичното название на килима от цветя и зеленчуци, опнат в Почетния двор на замъка. По права линия насреща е катедралата на градчето.


"Езерото с романтичния мост". На "билото" на изкуственото му островче Вершуерен е разположил сонорната си инсталация "Викът на липата".


При възстановяването на замъка лъснали конструктивни грешки, като тези 5-тонни колони на гарлериите, които почивали едва на 50 см основи....


NB Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.
Seneffe/фотогалерия/Паркът:



Вилите - едно от творческите решения на артиста Боб Вершуерен в парка на замъка това лято.

Архитектурата на Оранжерията е вдъхновена от римската античност. На преден план - поредната инсталация на Вершуерен.

Театърът - построен както да естетизира парка на замъка, така и да служи за сцена на пиесите разигравани между близки и приятели, каквато била модата през XVIII век.

Френската градина в парка, малкото езерце с лилиите удивително напомня на картина на Моне.



Тук всичко и всички рецитират поезия - "говорещото" гинко билоба на Вершуерен.

NB Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.