Арт терапията: повече артисти, по-малко невротици

Арт терапия - що е то?
Арт терапията е лечение с помощта различни средства на изкуството и се практикува вече 6 десетилетия на Запад. Познати са както традиционни методи - лечение с рисуване, моделиране, данс терапия, терапия чрез театър, чрез ателиета по писане, така и твърде нестандартни - в Холандия например се експериментира терапия чрез градинарство! Там впрочем, арт терапията е не само официално признат от държавата метод за лечение, но дори се покрива от някои здравни осигуровки. Колкото до музиката – тя е най-старото терапевтично средство в историята, използвано още в древна Елада.
За кого и как помага?
Липсата на словесни интерпретации е основната разлика между този терапевтичен подход и останалите. Вместо да говори (Тютчев, мисля, беше казал:”изречената мисъл е лъжа”), пациентът се изразява с езика на предмета, който прави – рисунка, скулптура, колаж. Затова арт терапията е незаменима при хора, изпитващи затруднения с думите: малки деца или твърде възрастни пациенти, такива със смущения в общуването и социалната интеграция, с различни психически или физически проблеми.
Арт терапията е приемлива и като профилактика за всички нас, “обикновените нормопати” (сиреч патологии в рамките на нормата). Понеже не естетическите, а терапевтичните резултати са водещи, не е нужно да чакаме да станем Пикасо, за да дръзнем да рисуваме и да се чувстваме добре. Или, ако перифразираме Фройд, като бъдем повече артисти, ще станем по-малко невротици. Затова колкото модерно, толкова и здравословно е в арт терапия свръхнатоварените работохолици на Запад да търсят утеха от градския стрес, отегчението, екзистенциалната си криза. Ободряващи са резултатите, които напоследък една френска терапевтка постига при тях в работа с нетрайни природни продукти – подправки, цветя, плодове, зеленчуци, яйца и др, техника, заимствана от обреди и ритуали на индийската жена. Работата с ефимерни материали не само връща на градския човек скъсаната пъпна връв с природата, но възпитава умението да понася загубите и раздялата, да се научи да ги дедраматизира, отработва проблема за трансформацията и преходността на всичко тленно в земно.
Понеже само чистото изкуство не лекува (и Ван Гог е един фрапиращ пример за това), арт терапевтът е този, който във всеки конкретен случай преценява подходящия тип терапия, форма (групова или индивидуална), честота и продължителност, като се съобразява и с предпочитанията на пациента си.
Така на хора, които могат добре да сублимират болката си в писане, най-вероятно ще се препоръча ателие по писане. За едно хиперактивно дете е подходящо занимание, което овладява ритъма и налага търпение – мозайка, колаж. Ако пациентът е твърде затворен, ще се стимулира неговия капсулиран потенциал чрез включване на данс терапия. При хора с нарушена моторика ателиетата по рисуване, мозайка, танц, правят по-ефикасна двигателната им рехабилитация. При други, които преживяват загуба на близък, избраната дейност не само ще преработва траура, но и ще възстановява апетита им за живот.
Стартовата позиция на арт терапията е, че нейните пациенти са не болни, а страдащи същества, същества в драматичен конфликт със себе си и с околните (още Сартр беше казал, че адът – това са другите). Така че винаги, когато душата боледува, за да се излекува човекът, трябва да се лекуват ерозиралите му взаимоотношения със света. Искрено и лично казано, тази терапия не е панацея и затова не ви обещава да се справи с всяка болест. Но тя позволява на пациента нещо важно – да не изразява симптомите си навътре, в тялото, а да ги прехвърля навън - в изкуството, което прави. И да приеме и заживее с проблемите си, когато е невъзможно те да бъдат разрешени.
Кога да започнем арт терапия?
Винаги, когато не се чувствате добре в телесните си и психически контури.
По – важно е обаче да знаете кога не бива да се предприема арт терапия.
Ако е предписано медикаментозно лечение, първо трябва да се овладеят острите психични симптоми, преди да се отпочне каквато и да било терапия. И второ - добре е да не се прибягва до терапия още докато сте в епицентъра на дълбоко страдание – нужно е да мине малко време, преди да се пристъпи към психическата му преработка с други средства.
PS За да научите малко повече:
http://www.artherapie.levillage.org/

L’agression – la responsabilité de tous et de chacun
”Dans le mal, ainsi que dans le bien, l’homme peut plus qu’il en croit”(Freud)

L’humanité est en crise, l’homme meurt. Et la crise de l’humanité est en conséquence de la crise de l’homme – s’angoissent de grands humanistes de notre siècle. Notre destin d’espèce sera en rapport avec le destin de nos qualités humaines – y ajoutent d’autres. Ce n’est pas l’agression, mais le bien qui est caché en secret dans la nature humaine en attendant d’être libéré – présentent une autre argumentation des tiers.
Dans cette querelle verbale dramatique parmi les penseurs, les visions les plus apocalyptiques de l’homme sont celles d’un animal féroce, qui, dès sa naissance porte en soi « le grain de l’assassin».
Et parmi les psychologues il y a ceux qui soutiennent cette idée de prédispositon physiologique du comportement agressif chez l’homme. D’autres trouvent qu’on peut « apprendre » l’agression dès l’âge trop jeune par le mécanisme d’immitation et de modelage. Et cela remet en cause la question de la responsabilité morale de toute institution, engagée dans la formation des jeunes – milieu familial, école, médias, la société prise au total. Certaines expérimentations longitudinales affirment des rapports directes entre l’entourage et le comportement de l’individu, comme par exemple le lien entre une identification positive de l’enfant à ses parents et son attitude sociale manifestée plus tard.
D’autres savants remarquent que l’agression a la tendance de s’accumuler. Leurs tests montrent le lien entre des scènes de violence à la télé, vues par des enfants de 8-12 ans et le comportement agressif de leurs propres enfants 22 ans plus tard. Ainsi notre manque de responsabilité et de soin pour le contenu du programe nous garantit même de petits-fils agressifs.
Il y a aussi ceux qui reprochent à notre culture occidentale de ne pas imposer aux enfants des devoirs, par exemple - la surveillance des frères et des soeurs cadets, à la difference des cultures primitives. Il existe des parallèles géographiques curieux – les enfants chinois, élevés en sévérité traditionnelle, sont plus aptes à contrôler l’expression de leurs émotions et à adapter leur comportement aux normes collectives, par rapport aux enfants suédois de leur âge, qui, formés dans une atmosphère plus libérale, manifestent des attitudes plus individualisées.
L’individu a besoin de sécurité et de stabilité, l’homme a besoin du respect et d’auto-respect. Les conflits et les menaces des besoins de base provoquent des psychopathologies dans la vie sociale. Et l’agression peut se transformer en mécanisme de défense psychologique quand on subit de la frustration.
Cetains chercheurs parlent d’encore 2 raisons pour l’accroissement des réponses agressives de defense sociale – une plus grande quantité de la population souffre du sentiment de dévalorisation, parce qu’elle est plus informée sur le statut et le confort matériel des autres groupes sociaux et par conséquence – diminue le seuil de la tolérance par rapport à l’inégalité. Et deuxièmement – les modèles de comportement agressif sont portés à la connaissance de tous, car les mass-medias privilégient ou banalisent assassinats, guerres et violence pour intriguer le public, ou - on exploite « la règle d’or » du journalisme –la meilleure nouvelle c’est la mauvaise nouvelle.
Ajoutons aussi un détail – qu’au moment de crises, morales et culturelles surtout, les gens plutôt partent à la chasse de boucs émissaires que de s’interroger sur leurs propres erreurs.
“L’agression est une maladie de la société de consommation” - m’a dit récemment le célèbre psychanalyste français Patrick Delaroche, avec lequel j’ai eu la possibilité de discuter le problème. Et nous en France, on a les mêmes cas d’agression adolescente, pareils à ceux qui secouent votre société. Et je pense qu’avec le progrès de la société de consommation vous allez attrapez les mêmes maladies que nous. Il me semble que ça se passe plutôt dans un monde démocratique que dictatorial ou fermé.Parce que en exposant ces produits, la société de consommation provoque la jalousie et favorise la violence, car elle propose des tentations avec l’illusion que l’objet est à proximité et qu’on peut l’avoir facilement – en tendant la main.
La violence de l’ado correspond à une violence qu’on lui a provoqué dans l’enfance et qui est toujours en relation avec une transgression des règles de la part des adultes – pense aussi d-r Delaroche - quand les adultes ne sont pas eux-mêmes dans leurs rôles. Par exemple la sur-tendresse d’une mère qui tient son fils de 20 ans par la main – c’est une violence, qui n’est pas reconnue comme telle par la société, mais qui est une violence exercée sur l’adolescent.
Or, il y a un profil particulier chez les délinquants en tous cas – une mère toute puissante qui considère son fils comme un mari et un père qui, - soit il est en prison, soit il est complètement dévalorisé ou discalifié par la mère. Ça donne une toute puissance qui est limitée à la maison, parce que une fois sortis de chez eux, ces jeunes gens ne sont plus considérés comme des dieux par les autres et à ce décalage se situe la violence.Et à la frustration commise ils répondent par la violence.
Selon Françoise Dolto le garçon est le plus agressif entre 3 ans et demi et 7 ans, quand il comprend que la virilité n’est ni agressivité, ni force, mais leur emploi avec intelligence et selon les normes sociales. Pour y parvenir, un garçon impétueux aura besoin de l’amour et de l’attention de son père, qui découvrira en son fils ses propres qualités, et qui le stumulera à les développer, s’en rapportant à lui. Ce qui est une théorie optimiste de notre nature et essence humaine. Parce qu’elle nous encourage, que le bien est non pas à la distance d’un bras, mais dans notre main tendue. Et c’est à nous d’agir, car, comme le dit Freud lui-même - dans le mal, ainsi que dans le bien, l’homme peut plus qu’il en croit.

A la recherche des réponses perdues

En arrivant à Arles je ne savais presque rien pour l’art-thérapie. En partirant, je savais encore moins. Maintenant comme l’ancien Grec Socrates, tout ce que je sais – c’est que je ne sais rien. Un bon point de départ philosophique, ainsi que thérapeutique, je trouve. Quant à la philosophie – pour Montaigne, «philosopher» - c’était «apprendre à mourir». Quant à la thérapie - pour les Grecs, qui avaient inventé ce mot, thérapie voulait dire «méthode de guérison sans intervention chirurgicale». Mais peu importe la méthode, s’il s’agit du psychisme, car - comment peut-on traiter l’invisible? L’invisible, qui donne notre identification personnelle? L’invisible, qui est «le plus important», comme nous le rappelle Exupéry? Peut-on le saisir pour le vacciner, l’antibiotiquer, le manipuler, le façonner, pour, enfin, le réfabriquer et le ranger
« comme il faut »? Et puis - a-t-on le droit ? Et quel en sera le résultat? Il est évident, que jusqu’à présent tous les essais de la science de le « corriger » ont fait fiasco. Et tous les chefs-d’oeuvres de la littérature mondiale, eux aussi, ne nous proposent aucune réponse optimistico-satisfaisante. N’est-il pas Goethe, qui dans «Faust» doute de la possibilité de guérir si, comme le dit-il, même les meilleurs médecins laissent leurs pires cas dans les mains des dieux ?[1] N’est-il pas dans son «Journal d’un génie» Salvador Dali, qui rêvait «d’une méthode, qui puisse guérir toutes les maladies, les psychologiques – surtout» ? Pareil le spleen baudelairien : « Sois sage, ô ma Douleur, et tiens-toi plus tranquille »...
Seul, me semble-t-il, l’épilogue du plus beaux des romans - « Le Maître et Marguerite», découvre un prologue vers une issue possible. Le génial narrateur russe Mikaïl Boulgakov finit en même temps son chef-d’oeuvre et sa vie. On ne saurait jamais ce que voyait le grand maître aux moments de son délire mortel. Mais face à l’éternité, il a dû pénétrer les plus grands secrets de la vie et de la mort, et on en peut lui faire confiance. Et lui, l’auteur mourant, choisit pour son héros – un écrivain psychotique, lui aissi un « Maître», une simple, mais géniale résolution de la folie. Et celle-ci n’est pas donnée dans la vie terrestre, elle n’est ni dans le Paradis chimérique, ni dans le passé idéalisé - la seule solution possible pour une âme souffrante c’est la paix, la quiétude. Dans l’écriture, dans l’oeuvre, bien sûr.
J’ai entendu aussi dire que la maladie - c’est finalement une leçon qu’on doit apprendre et qui vient donner un sens à la vie. Je ne trouve pas que dans la souffrance il y a du sens.[2] Et qu’il y a quelque chose qui la justifie. Mais,
« l’injustice déchire le monde », conclut Oscar Wilde, puis il y rajoute - « et rien n’est partagé équitablement, sauf (à part) la douleur. » Heureusement, la souffrance n’est pas une gâterie prédestinée aux beaux âmes. Elle suffira pour tous. Le malheur est universel. Et là on n’est plus seul. Le choix qui nous a été attribué – c’est à chacun de sublimer son malheur. Et de continuer sa « via dolorosa »[3]. Tout seul. Ça, je pense, les hommes appellent « la vie ».
Rozalina Dotchéva, février 2004,
Sofia, Bulgarie
PS Quant aux réponses à la quête desquelles j’étais partie au début de mon récit, je les ai trouvées là, où je les avais cachées et où je m’attendais le moins – en moi-même. C’est toujours surprenant de découvrir un jour, que toi, tu aussi peux faire partie de
« tout homme » qui « est un univers qui vaut d’être révélé »[4].
[1]Et c’est du “déjà-vu”- il s’impose une allusion immédiate au fameux “Deus ex machina” de la dramaturgie antique, incarnation de l’impuissance humaine.
[2] Le seul sens peut être de nous faire rappeler perpétuellement “Memento mori”, mais c’est un non-sens à la vie.
[3] “Le chemin de la douleur”, lat.
[4] F. Jourdain

Да кажем на детето че е осиновено

Това е стара история. За едно семейство, което загубило единственото си дете от коварна болест. След тази загуба дошла и втората – да научат, че никога повече не могат да имат собствено. Затова си осиновили момиченце. Когато то станало на 4-5 годинки, майката го завела на гроба на братчето му и казала: "Тук е погребан твоят батко. Когато той почина, ние много тъгувахме и затова си осиновихме теб". Разказват, че веднъж в училище, на празника на мама - 8-и март, тя закъсняла. Намерили се съученици, които да подметнат: "Твоята майка закъснява, защото не те обича, понеже си осиновена".На което детето спокойно отвърнало: "Знам, че съм осиновена. Знам и че майка ми ще дойде, понеже ме обича". И се оказало право. И днес се радва още на хармоничните взаимоотношения с осиновителите си.
Ако се разпознавате в тази ситуация, то може би е случайно, макар че историята е автентична. Цяло щастие е все пак, че не на всички родители се налага да понесат освен драмата от това да нямат собствени деца и бремето на подобна загуба. Но на всички тях им се налага все пак да решат дали, кога и как да го съобщят. Това е личен избор и едва ли има универсално правило, освен едно - да се каже истината. “На каква възраст да се каже на детето, че е осиновено? Този въпрос е неправилен, в смисъл, че това не трябва изобщо да се крие. Може да стане на 8 дена, на 15 дена, за това няма възраст” - твърди известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто. На децата трябва да се говори с точните думи, смята тя – не “ние не сме твоите истински родители” (защото и то няма да се чувства “истинско дете”), а “ние сме твоите родители – осиновители и ти си нашето осиновено дете, а това значи избрано дете”. Трябва и да им се даде кураж чрез думите, като им се каже колко силни са били в изпитанието, защото са оцелели след раздялата - тогава, когато други не биха издържали. Особено потребно е нещо, което най-често липсва - осиновителите да изкажат благодарността си към биологичните родители за това, че са създали детето и са им позволили да се грижат за него. Така детето няма да се чувства изоставено и ще свърже символично своите осиновители с биологичните си родителите. А това е важно, защото много от проблемите, които подобни деца имат по-късно с адаптацията или с училището например, са свързани с начина, по който им се е говорило за биологичните родители. Те самите трябва да бъдат назовавани "родна майка", "роден баща".
Не отлагайте много този разговор във времето, още по-лошо ще стане ако се опитате да маскирате истината на всяка цена. Така или иначе всички около вас знаят и по-добре инициативата да е във ваши ръце. Повод за разговора може да вземете от бременността на някоя позната жена или появата на новородено бебе в близкото обкръжение. Или да обясните с пример от живота на птиците – една кокошка снася яйцата, а друга ги мъти.
Не подценявайте последиците за самите осиновени, когато пораснат и на свой ред станат родители, без да знаят истината за себе си. Особено опасно е за момичетата - израсли с майка, за която чувстват че е стерилна, те развиват неосъзната бъдеща стерилност, твърди д-р Долто. Една от многобройните пациентки които лекува с подобен проблем е млада жена, преживяла 3 тежки аборта. До този момент тя не знае, че е осиновена, защото майка й я лъгала, че успяла да я задържи и роди едва след поредица от 6 спонтанни аборта.
Когато не се спестява истината, винаги се спестяват проблеми: нека да добавим още една история - на майка, която родила твърде млада. Почти дете, тя оставила дъщеричката си на социални грижи, без право на осиновяване до навършване на 13-та година. През това време жената създала семейство, родила 2 момчета, те поотраснали и един ден тя признала на съпруга си за първото дете. Семейството единодушно решило да си го вземе, по единствения възможен начин - като го осинови. Не-истината обаче отключила невроза и у двете – майката и дъщерята, чието лечение започнало с признанието на майката пред терапевта, а след това и пред детето на истината за неговия произход. Нещо, което впрочем то многократно и несъзнавано предполагало във фразата : "Какво щастие е, че си приличаме с моята осиновителка като две капки вода".
Осиновяването е социалният отговор който обществото дава на една природна потребност на бездетното семейство. Детето идва да утеши осиновителите си, самите те били дълго време в изпитание.Страхът как ще реагира то – страхът да не го загубите, е безпредметен. Най-малкото, защото това рано или късно ще се случи (а и трябва) с всички деца, когато пораснат. Отърсете се от страховете си да говорите за неговия произход, които може би се коренят и в несъзнаваното чувство за провал на репродуктивната ви способност и оттам – на родителската функция. Нещо, което е несъстоятелно, защото едва появата на детето (независимо как – родено или осиновено) и най-вече грижите за него, ни правят родители. Детето преобръща живота, променя хората и ги кара да дадат най-доброто от себе си. То придава пълноценност и завършеност на семейството. И в този смисъл още детето е “баща на човека”, както казва Фройд.

Не се страхувайте да разговаряте с детето за смъртта
Какво да му кажем за нея?
Простата истина - умираме, защото живеем.
Децата започват да се интересуват от смъртта и да задават въпроси за нея от около тригодишна възраст. Първоначално те разпитват без страхове и без патоса на възрастния човек, като поставят непреки въпроси: "Ти ще умреш ли стара?", след което: "А стара ли си вече?" Или: "Всички хора ли умират?" и едва тогава – "И ние ли ще умрем?" Този интерес към смъртта е напълно нормален, абсолютно разбираем и съвсем здравословен, така че изобщо не бива да ви плаши, драги родители. Но е много важно да отговаряте на детския интерес, а не да хвърляте върху тази тема покривалото на мълчанието. Всеки един от вас може да го направи според собствените си морални, религиозни или други родителски разбирания, но ако искате мнението на психоаналитика, той ще ви даде следните напътствия. Първо – да не се страхувате да разговаряте с детето си за смъртта, въпреки че то ще бъде безутешно да научи, че както всички хора умират, така това ще се случи и с най-близките му и с него някой ден. Разбира се, това е травматизиращо за детето (както впрочем и за всеки човек), но то е бронирано с оптимизъм и има достатъчно вътрешни средства за защита. Ето ви един забавен пример за това, даден от руския писател Корней Чуковски в книжката за детския език “От две до пет”:
"- Бабо, ти ще умреш ли? – пита едно момченце - Ще умра. – Ще те заровят ли в дупка? – Ще ме заровят. – Дълбоко ли? Дълбоко. – Виж, тогава ще мога да въртя шевната ти машина."
Смъртта е част от действителността, а за действителността трябва да се говори с думи от нея, от достъпния опит на детето. И освен това децата я виждат. Затова нека им кажем, че всичко, което живее, умира. Или – умираме, защото живеем. (Защото нямаме друг начин да дефинираме смъртта, освен чрез живота, а живота чрез смъртта.) Всяко живо същество тръгва от деня на раждането си по маршрута, който го води към смъртта. Но умираме, когато свършим да живеем. Така че, можете да успокоите вашето малко слънчице, - ти бъди спокоен - ще умреш, ча-а-а-а-к когато свършиш да живееш.
Не по-малко важно е ако някой член от семейството или близък почине, детето да не се лишава от известието за смъртта. Инак означава, че го изключваме от общността на говорещите и нерядко това отключва психологически проблеми. Да не му спестяваме известието за мъртвата баба, за да не му разваляме ваканцията или да го лъжем, че починалият му съученик не е дошъл на училище, просто защото го е сменил. Трябва да намерим думите, за да се изкаже болката и да асоциираме детето в емоционалните моменти на фамилията, пък били те и ритуалите на траур на семейството. Често например терапевтичната практика се натъква на деца, които изостават в училище. А се оказва, че всичко това започва от смъртта на бабата или дядото, за която не са им казали – избягвали са въпроса или са сменяли темата. А родителите просто е трябвало да обяснят на детето, че бабата е починала и да го заведат на гробищата, за да види то къде отиват телата на мъртвите хора. И във всеки случай да не се казва на детето, че мъртвите се качват на небето (освен ако, разбира се, самите родители не са убедени в това!) тъй като децата много буквално приемат нещата. (Затова пък може да им се обясни, че хората не умират, додето другите ги обичат и си спомнят за тях.)
Известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто, посветила целия си живот на работа с деца настоява, че е особено важно дори и в най-ранна възраст на децата да се съобщава за смъртта на близките. По този повод тя често дава за пример един случай от своята практика с 15-месечно момиченце, което се успокоило, едва когато го завели на гроба на брат му. "Инак детето може да конструира невъобразими фантазии в главата си, - предупреждава тя – че братчето му е било изхвърлено, че са го изяли или други неща, повлияни от приказките например."
Ако желаете, можете за използвате Задушница, за да посетите гробищата и да отговорите на детските въпроси. Да прочетете имената и датите върху гробовете, да събудите спомени и размисли. Но после трябва да бъде весело – почерпете детето с нещо вкусно, кажете му например: “Е, ние сме живи и трябва да изживеем добре всички мигове от живота си.”
Със смъртта на любимо същество, дори и на животно, изчезва част от живота ни, от нашата чувствителност. Затова не бива да се подиграваме и трябва да уважаваме скръбта на детето, когато то жали за изгубения домашен любимец, или когато пази парчета от кукла или овехтялото плюшено мече. (Забелязали ли сте, че децата обичат да изпълняват ритуал по погребението на умряло животно? Впрочем, и ние възрастните, приемаме смъртта чрез траурния ритуал.)
Мисълта за смъртта на родителите и за възможността да бъдат изоставени кара децата да се чувстват виновни и тревожни. Към седемгодишна възраст (или малко преди това) те започват да сънуват кошмари за смъртта на майка си и баща си. Но това е отлично, нормално, неизбежно. Защото (съвсем символично, разбира се) у тях трябва да умрат “млечната майка и баща” и с това да си отиде и детството.
Веднъж една майка се оплакала на терапевтката си, че въпреки че спазила всичките подобни напътствия и инструкции, седемгодишната й дъщеря продължавала да бъде неутешима и гневна и отказвала да преживее загубата на най-близката си приятелка. Което, впрочем, по-скоро означава, че детето още прави траур по накърнената вяра във всемогъществото на родителите си. А това е нещо необходимо на тази възраст - да открият, след което - да признаят и приемат, че родителите им не са всеможещи и всезнаещи. Подпомогнете ги в този процес. Защото, както отбелязва Фройд - необходимо е възпитание за реалността, за да може човек да излезе от инфантилизма.

Агресията – отговорността на всеки и на всички
Човечеството е в криза, човекът умира. И кризата на човечеството е последица от кризата на човека - тревожат се големи хуманисти на нашия век. Съдбата ни на род и на вид ще се определи по-нататък от съдбата на човешките ни качества, допълват други. Не агресия, а доброто се крие тайно у човека и само чака да бъде освободено, аргументират се трети.
В тази драматична словесна престрелка между мислителите, най-апокалиптични са представите за човека като за хищно животно, което още с раждането си носи “семето на убиеца” в себе си. И някои психолози подкрепят идеята за физиологично предразположение към агресивно поведение у човека. Други считат, че агресията се научава в най-ранна възраст чрез механизмите на подражаване и моделиране. А това поставя въпросът за моралната отговорност на всички институции, отговорни за възпитанието и обучението – семейна среда, училище, медии, обществото в неговата цялост. Защото дългогодишни експерименти потвърждават пряката зависимост между обкръжението и поведението на индивида, като например връзката между положителното идентифициране на детето с родителите и неговото по-късно просоциално поведение.
Освен всичко друго, агресията има свойството “да отлежава и да се акумулира”, доказват други изследователи. Така продължителни тестове сочат пряката зависимост между наблюдавани от 8-12 годишни деца телевизионни сцени на насилие и агресивното поведение на техните собствени деца цели 22 години по-късно! Така че с безотговорно поведение към съдържанието на тв програмата или дистанционното, всички ние – медии и родители, си гарантираме даже агресивни внуци. А по повод тези лансирани от телевизията “модели и ориентири”, един френски изследовател на агресията критично отбелязва: "несъмнено децата научават от екрана, че тя в крайна сметка е толерирано поведение, даже – одобрявано и най-често – много ефикасно".
Други учени са склонни да укоряват нашия западен тип култура за това, че не поверява никаква особена отговорност на децата (като например грижата за по-малко братче или сестриче в семейството), за разлика от “примитивните култури”, които възпитават у тях чувството за отговорност към ближния. Съществуват и любопитни “географски паралели” за това, че китайските деца, отглеждани в традиционна строгост, се приучават да контролират израза на емоциите си и да адаптират поведението си към колективните норми, докато техните шведски връстници, възпитавани в по-либерални условия, проявяват по-голяма склонност към индивидуалистични нагласи. Тезата за “етнография на насилието” като че ли не е лишена от известна сериозност – съществуват данни, че в някои слабо йерархизирани общества (източния бряг на Гренландия, отделни области на Венецуела), насилието е било “институционализиран” начин на социален контрол и принуда към спазване на правото. Което ще рече, че при липса на действаща система на власт и авторитет, насилието произвежда реда и отговаря на напрежението, което броди в обществото. В подобни общества се отчита постоянен климат на преследване и агресия, изразена в подозрение, злопаметност и враждебност на страните, които веднъж вече са се конфронтирали.
Азбучна истина е, че индивидът се нуждае от сигурност и стабилност, а човекът изпитва нужда от уважение и самоуважение. Затова конфликтите и заплахите на основните човешки потребности водят до психопатология в социалния живот. А агресията може да се превърне в механизъм на психологическа защита, когато се преживява фрустрация(психическо състояние, при което човешката потребност и нейното задоволяване се разминават и това отключва отрицателни преживявания – разочарование, тревога, отчаяние).
Някои изследователи обръщат внимание на още две основни причини за нарастване на агресивните отговори за социална защита: все по-многобройно население страда от нараснало чувство за обезценяване, поради по-добрата информираност за материалния статус на други групи, вследствие на което спада прагът на толерантност към неравенството. И второ – агресивните модели на поведение са достояние на всички, тъй като масмедиите привилегироват или банализират убийствата, войните и насилието, за да заинтригуват публиката, или на практика - преексплоатира се златното журналистическо правило "най-добра е лошата новина".
Но нека да не забравяме и езика – той е основното средство за развитие и промоция на човека, но и оръжие на агресията. Защото наред с клеветите, злословенето, оскърбленията и заплахите (символични начини на агресия, обуздавани от закона) има ги, както в частния, така и в обществения живот, онези “малки фрази – убийци”, които могат да разрушат някого по-сигурно и от физическата агресия.
Да вметнем още един детайл - че девалоризацията на другия се засилва в периоди на кризи, особено морални и културни, когато хората не се питат толкова за собствените грешки, колкото тръгват на лов за изкупителни жертви.
“Агресията е болест на консуматорското общество в което сме потопени” – е мнението на известния френски психоаналитик Патрик Деларош, с когото коментирахме този проблем неотдавна. “И ние във Франция имаме същите драстични случаи на младежка агресия например, както тези, които разтърсват вашето общество. И мисля, че с прогреса на консуматорското общество и вие ще “прихванете” все повече подобни болести. Струва ми се, че това може да се случва по-скоро в демократично общество, отколкото в един затворен или диктаторски режим. Защото като излага продуктите си, консуматорското общество провокира ревност и фаворизира насилието, тъй като предлага изкушения с илюзията, че предметът е на една ръка разстояние. И е достатъчно само да я протегнеш, за да го имаш”.
У юношите агресията е провокирана от причинено на самите тях насилие в детството. Това може да е останало незабелязано, но винаги е свързано с нарушаване на правилата от страна на възрастните, смята още д-р Деларош, – когато родителите не са си в ролята на такива. Например прекалената нежност на една майка, която държи под ръка 20-годишния си син, макар и да не е признато като такова от обществото, е вид упражнено насилие към младежа. Впрочем, в психологическия профил на млади престъпници например, задължително присъства образът на “всемогъщата майка”, която третира сина си като свой мъж, и баща, който ако не е в затвора, то или е девалоризиран, или напълно дисквалифициран от майката. Усещането за всемогъщество, разбира се, е измамно. И лимитирано до прага на дома. Щом го прекрачат, младежите с изненада констатират, че за останалия свят съвсем не са “малките божества от къщи”. И на причинената фрустрация отговарят с насилие.
След толкова компетентни мнения е трудно да се правят глобални заключения, затова ще си позволя да завърша с един конкретен пример. Според едно от големите имена в детската психоанализа – Франсоаз Долто, момчето е най-агресивно от три и половина години до седем, когато разбира, че мъжествеността не е просто агресивност, нито голяма сила, а използването им в рамките на обществените правила, с интелигентност на поведението. За да постигне това, едно буйно момче има нужда от любовта и вниманието на бащата, който открива в сина си своите качества и го подтиква да ги развие, отнасяйки се към него с доверие. Което в крайна сметка е една оптимистична теория за човешката ни същност. Понеже ни окуражава, че “доброто е не на една ръка, а в нашата протегната”. А оттук нататък на ход сме ние, защото както казва и самият Фройд, - както в злото, така и в доброто, човекът може много повече, отколкото си мисли.

Не- предизвикано
Фармацевтичното щастие на западняка, или ....похвално слово за българската начумереност

Това лято мой познат французин, който за трета година посещава България, не се сдържа да ми подметне: "Ей, с това не мога да свикна – увисналите ви джуки и навъсените физиономии". С тъга си помислих колко е прав. Спомних си и как във Франция се чувствах изтощена от тяхната неуморна любезност и вечно “пардон за туй” или “мерси за онуй”. А една моя позната още се черви при спомена за първото си посещение в страната на любезността – беше се отскубнала на специализация в терминалната фаза на социализма, а там й предложили да напише съчинение на тема "Моето първо впечатление от Франция". И тя да вземе да го озаглави (навярно идейно подкована от макар и разлагащия се, ама все пак - тоталитаризъм) “За двуличието на френското бонжур”. "Абе, двулично, двулично, ама бонжур – по-добре нещо, отколкото нищо" - констатира по-късно и моята прагматична шопска натура, при първата визита във френското радио, където опознах и кулоарната галантност. Всеки непознат се усмихва и те поздравява – пред кафе-машината или просто защото сте се разминали в някоя от безбройните ниши на многоетажния електронен мастодонт (а това вече си е достатъчно основание за съпричастност и колегиалност!) Да не говорим пък за продавачките в магазините – там дори и да не си оставил друго, освен собственото си присъствие, ще отнесеш на излизане по едно “Благодарим ви, мадам!”
Тук ще ви върна на летния епизод с моя френски приятел. Докато той демонстрираше галската си гордост, аз сконфузено се скрих зад набързо разлистените страници на парижкото модно списание, току-що донесено ми като армаган. И там някъде – барабар с рецептите, съветите, бельото, на цяла страница, като напук и като да ме довърши окончателно – широко усмихнатата физиономия на средностатистическа французойка. До нея – таблетки някакви, които видимо я развеселяваха още повече (от тия, дето “ще намерите без рецепта при вашия фармацевт”). Неяснотата на рекламното послание ме зачовърка и зададох гатанка на моя парижки другар: "Кес к се?" (демек – що е туй, ама на френски) “Ами това са таблетки за добро настроение, по които целият свят е луднал” - пояснява ми той. “Аха, ето разковничето на перманентните ви усмивки – възвърнах си достойнството аз. - Пиете си розовите хапчета и гледате на света през розовите си очила.” Щото тя, действителността, е като слънцето – трудно можеш да я гледаш с невъоръжено око. Фокусира я и нашенецът, а там, животът (от времето на поета още), продължава да го гледа строго, под вежди - озъбено, свирепо куче. Примижава българинът, попоглежда с половин око и пак вижда реалността такава, каквато си е тя в действителност – не реалистична, а направо - сюр-реалистична. Че как тогава да бъде усмихнат, без да е назобен с допинг за ведро настроение?
Впрочем, чувам, че и нашето радио “в търсене на добрата новина” вече рекламира “таблетки за щастие”. Няма как - светът се глобализира, щастието – също. И пили-непили своята, па и като се ашладисаме малко с европейските структури, белким най-сетне намерим точния превод на думата "куртоазия" (рафинирана учтивост) – лексикална липса, за която ме беше укорил преди години френски дипломат. Ами как да имаме "куртоазия", Мосю, като не сме имали кралски двор (откъдето произхожда думата, сакън, т.е. – пардон, читателю! - да не си помислите нещо друго за етимологията на словото!) Не сме имали куртизани (дворцов антураж) и куртизанки (високойерархизирани проститутки), нито куртоазната средновековна литература – възхвала на рицарската доблест и умението да се изразяваш добре. И не сме се сражавали с вятърни мелници като Дон Кихот, защото е трябвало по същото време да се справяме направо с реални такива. Не мелници, а противници. А това исторически най-добре го е облякъл в слово Радой Ралин: "Тъй от дните робски и хайдушки сме изяли много люти чушки. Затова ни е лютив езика….и тежко му, кой ни предизвика"!

Мадам Розалина Дочева – франкофилка по призНание и шопска патриотка по рождение

Език мой - враг мой

За езика като злоупотреба
«От дума на дума» нерядко «става дума» за коректната употреба на езика. Специалистите отдавна са установили, че той е основен инструмент за развитие на човека и на човешкото. Но има и друга възможна негова употреба, която е на границата на злоупотребата. Когато, както твърди френският изследовател Пиер Карли, той допринася за умножаване на насилието. Така наред с клеветите, злословието, оскърбленията, заплахите (тези символични начини на агресия), има ги в частния и в обществения живот онези “малки фрази – убийци”, които могат да разрушат някого по-сигурно и от физическата разправа. Което нашият български народ е изговорил простичко като “кости няма, кости троши”. Думите не са безвредни и е необходима отговорност към речника. Особено когато той се лансира в публичното пространство. Затова не бива основното журналистическо “оръжие” – езикът, да се превръща в инструмент за агресия. За да се предпази от това, най-тиражираният френски всекидневник “Уест Франс ” изработи преди години собствен регламент в третиране на най-парливите и пикантни теми - криминалните новини и хрониките на произшествията. Той се основава на 4 принципа:
- да се твърди, без да се вреди
- да се показва, без да се шокира
- да се свидетелства, без да се напада
- да се изобличава, без да се осъжда
Презумпцията за невинност (всеки е невинен до доказване на противното) – задължително присъства във френския вестник - ако не директно, то чрез дистанцирани формулировки, като използване на условното наклонение, или като възможност да се даде трибуна на обвинения в престъплението да се защити. Вестникът си забранява под каквато и да е форма да напомня за амнистирани присъди. Не се допускат журналистически изказвания, предразполагащи общественото мнение или съдебните инстанции към вменяване на виновност. Защото никой не е престъпник до окончателното произнасяне на съда. Да напомняме ли тук, че уважаваната и сериозна преса на запад не си позволява също така и заглавия или квалификации от типа "негри-убийци" или "цигани – джебчии" (обида на расов или етнически признак)? А ако вземем един-единствен пример от интерпретациите на нашия печат само за последните дни (към чийто регистър се присъедини и популярно телевизионно шоу, което инак обяви война на жълтата преса) : “Педофил в парламента” или “След педофил “Атака” се сдоби и с побойник”, ще констатираме колко далеч сме от практиките на качествения западен печат. Да, масмедиите могат и даже трябва да изговарят тревогите си пред обществото. А когато (към момента) те са: “заподозрян в” или “обвинен в”, формулировки като “педофил”, “изнасилвач”, “мошеник”или “убиец” са самоволни и неоправдани. Дори когато са мотивирани от граждански гняв заради извършено гнусно деяние или от най-благороден стремеж да се въздаде час по-скоро обществена справедливост. Просто е потребен намордник на моралните ни желания. Освен това “истината може да почака четвърт час”. (В това ме увери по повод репортерската нетърпеливост преди години Патрик Пепен, директор на едно от най-старите европейски училища по журналистика - това в гр. Лил, Франция.) Ще перифразирам Ницше, за да напомня още нещо – че емоциите са лош свидетел на истината. Затова нека поне в публичното пространство се въздържаме от тях, а да се придържаме към фактите. Или, както казва латинската мъдрост - Rem tene, verba sequuntur (Придържай се към фактите, думите сами ще последват).
Розалина Дочева – нявгашна журналистка и отколешна моралистка

Vous avez ado? Peinard, les parents!

Peinard, les parents !
Vous avez ado à la maison ?
Ne vous inquiétez-pas. Il ne faut pas dramatiser la crise d’adolescence. Il faut la surmonter.

La crise d’adolescence est pareille à une tempête de neige – on ne sais pas quand est-ce qu’elle arrivera, combien grave sera-t-elle, combien de temps durera-t-elle, ni « les victimes » qu’elle prendra. Et elle nous secoue au moins deux fois dans la vie – la première pendant la puberté et la seconde – en tant que parents. Là – c’est peut-être pire, car comme dit Exupéry : »Toutes les grandes personnes ont d’abord été enfants, mais peu d’entre elles s’en souviennent. » « Oh, pas seulement elles ont oublié leur enfance, mais en plus leur manière de penser est archaïque, elles nous grondent et elles ne nous comprennent pas ! » y ajoutent 99% des ados interviewés(l’enqête est réalisée avec 2 classes – 47 élèves du lycée de langue française á Sofia pour les fins de l’article). Il n’y a qu’un pourcent des élèves de 15 ans qui disent que « tout dans le monde des âgés leur plait ».
Peinard, les parents! Ces résultats sont plus que normaux, il n’y a rien d’inquiétant! L’opposition de la nouvelle à l’ancienne génération vient pour marquer cette période spéciale - la puberté, pendant laquelle, selon les mots de Freud, s’effectuera dans la vie de chacun de nous un processus psychique très douleureux – la séparation de l’autorité parentalle. Pour que ça puisse se passer, viennent à l’avant-scène les idôles, la bande, le premier amour. Ils permettent à l’adolescent de surmonter l’angoisse de l’abandon des parents, d’être aimé, d’être plus fort que quand il est seul. Et plus de la moitié de nos enfants interviewés ont des idôles – des groupes misicaux, acteurs, footballeurs, écrivains, peintres et ce n’est que pour 4% que ce sont des gens proches – mère, père ou frère. Deux tiers des enfants ont déjà éprouvé les frissons d’amour.
La séparation symbolique avec les parents est possible si eux aussi ils ont fait l’adolescence, s’ils se sont transformés en individus indépendents . Le manque de ce processus chez les parents peut entraîner des conséquences graves et peut provoquer une violence - soit verbale, soit physique des enfants, affirment les thérapeutes familiaux.
Deux dangers potentiels pour les adolescents surgissent dans cette période : attitude(tendance) à comportement de risque (drogue, sports extrêmes, abus de médicaments, des rapports sexuels sans préservatifs etc.) et déclenchement de maladies typiques – psychose, anorexie, dismorphophobie, etc. La cause en est : les parents ne servent plus d’idéal et si l’ado ne peut pas s’en fabriquer un, c’est le desarroi. Ça arrive si l’idéal de moi qui nous protège des psychoses n’est pas encore introjecté.
Les symptômes qui doivent vous angoisser :
Bref, tout doit vous angoisser pendant cette période, chers parents. Il faut être attentif même si l’ado ne manifeste pas de troubles dans son développement, car ça peut être sous-jacent. Même un comportement valorisé par la société peut cacher du risque. Ainsi bonne humeur, hyperactivité, perfectionnisme, goût pour l’esthétique sont parmi les signes typique de l’anorexie. Il est normal de demander consultation à un spécialiste pour l’intimidité et l’échec scolaire de votre enfant, mais il faut faire le même s’il manifeste un intérêt exclusif pour le travail scolaire. De la même façon dont vous angoissent les troubles de someil et de l’alimentation doit vous angoisser le cas ou l’ado se fait des fractures au sport ou s’il fait un sport de manière trop intensif.
Les 5 conseils du docteur Delaroche
Le psychanalyste français Patrick Delaroche qui a récemment visité notre pays et dont le livre sur l’adolescence était traduit en bulgare, vous donne quelques conseils pour cette période difficile. Docteur Delaroche a une pratique thérapeutique de plus de 30 ans avec des ados et il pense que l’accomplissement d’une de ces recommendations peut améliorer les relations ou résoudre les conflicts en famille :
- Ne pas se faire des excursions dans le monde de l’enfant grandi
Ne pas fouiller dans sa chambre, ne pas ouvrir son courrier, ni prêter l’oreille à sa conversation. Ne pas entrer dans sa chambre sans avoir frapper et sans avoir reçu invitation.(Vous ne l’auriez pas espionné si vous saviez comment converser avec lui.)
- N’ayez pas peur de poser des restrictions et de vous opposer aux provocations des ados
Derrière leurs prétentions pour plus de liberté, autonomie et argent se cachent leur inquiétude interne devant le nouveau, la peur de solitude ou de ne pas s’insérer dans le groupe. Si vous ne vous opposez à temps, vous risquez de les angoisser encore ou l’augmentation encore plus grande de leurs prétentions. Et vous ne voulez ni l’un, ni l’autre, n’est-ce pas ?
- Ne pas être trop tendre et trop intrusif avec les ados
C’est la meilleure manière de leur transmettre la pathologie. L’excès de tendresse est malfaisant car il accélère le développement sexuel de l’enfant, le gâte et le fait incapable plus tard dans la vie de se priver d’amour pour une certaine période. Si vous êtes parmi les mères qui continuent à laver leurs enfants ou les prendre dans le lit même à cet âge( ce qui n’est pas une rareté statistique), sachez que ça c’est absolument inadmissible. Il ne faut pas non plus essayer de jouer le rôle des amis intimes de vos enfants, cela va accentuer leur sentiment inconscient de culpabilité. Les amis ils vont chercher ailleurs, les parents doivent rester ...simplement parents ! S’il y a une rupture et l’enfant par exemple ne veut plus vous embrasser, ça doit être respecté.
- Ne jamais interompre le dialogue avec les enfants, car il n’y a de pire qu’un conflit qui n’est pas dit. Le conflit verbalisé vaut mieux qu’une confrontation non-dite.
- Dès que vous avez des inquétudes, n’hésiter pas consulter un spésialiste
C’est lui qui pourra différencier la pathologie de la « crise normale ». En une seule consultation, parfois. N’oubliez-pas – il ne faut pas psychiatriser les problèmes des enfants. La crise d’adolescence n’est pas une maladie, l’adolescent a la clé de sa guérison et selon le pédiatre anglais Winnicott »la maladie juvénile guérit par la maturation simple». Si, bien sûr, cela s’est déjà passé avec vous-mêmes.

Юношеската криза трябва не да се драматизира, а “израстe”Юношеската криза е като снежна буря – не знаеш кога ще дойде, нито колко дълбока ще бъде, не е ясно колко време ще трае, нито колко жертви ще вземе. Но ни разтърсва поне два пъти – веднъж през пубертета и втори път като родители. А тогава май е по-лошо – понеже, както казва Екзюпери, всички възрастни са били деца, но малцина си го спомнят. “О, не само че са забравили своето детство, ами те са с остаряло мислене, пискат ни само и не ни разбират” – допълват го 99% от анкетираните деветокласници в столична гимназия.[1] И само 1 самотен % от петнайсетгодишните твърди,че всичко у възрастните му допада. Спòко, родители, - тези резултати са повече от здравословни и в тях няма нищо обезпокоително. Противопоставянето на новото и старото поколение идва, за да бележи оня специален период - пубертета, през който, по думите на Фройд, се извършва твърде болезнeно психично събитие в живота на всеки – освобождаването от родителския авторитет. За да се случи това, на авансцената излизат кумирите, бандата, първата любов. Всички те позволяват на юношата да се справи с тревожността от изоставянето на родителите, да бъде обичан, да бъде по-силен, отколкото когато е сам. И при нашите деветокласници повече от половината вече си имат идоли – музикални банди, актьори, футболисти, писатели и художници, а само за 4 от тях това са близки хора – майка, баща или брат. И две трети от младежите вече са усетили трепетите на любовта.
Символичното разделяне с родителите е възможно, само ако преди това и те са го изживели - т.е. те самите са се превърнали в независими индивиди. Затова е особено опасно да случиш на родители, които никога не са направили собствено юношество, алармират семейните терапевти. Липсата на този процес при родителите винаги предизвиква тежки разстройства у собствените им деца, най-вече агресия в поведението или думите, категорични са те.
Две са потенциалните опасности в този период за юношите: склонността им към рисково поведение (дрога, екстремни спортове, злоупотреба с лекарства, сексуални контакти без предпазни средства и пр.) и отключването на типични болести - психоза, анорексия, дисморфофобия(патологично опасение да не си нормален физически) и др. Причината е в създадения вакуум, в който родителите повече не служат за идеал на децата си, а те самите още не са си изградили нов такъв (като вътрешна психическа защита.)Симптоми, които трябва да ви тревожат, родители:Простичко казано, всичко в този период трябва да ви тревожи. Бъдете “нащрек” дори когато детето не проявява смущения в развитието си, понеже те могат да са маскирани като подводни рифове. Даже “аплодирано” от обществото поведение може да крие опасност. Така доброто настроение, хиперактивността, перфекционизмът, особеният привкус към естетиката и към интелектуалността са сред типичните белези на анорексията. Нормално е повод за консултация със специалист да бъдат стеснителността и пониженият успех в училище. Но такъв повод е и изключителният интерес и вглъбяване в учебния процес. Както ви тревожат нарушеният сън и хранене, така трябва да ви безпокои и ако юношата си причинява фрактури с някакъв екстремен спорт или го прави по свръх-интензивен начин.
5-те съвета на д-р Деларош: Ето какво ви препоръчва в този труден период френският психоаналитик Патрик Деларош, който неотдавна издаде книга на български за юношеството и посети страната ни. Д-р Деларош има над 30-годишна терапевтична практика с младежи и смята, че понякога изпълнението и на един от следните съвети може значително да подобри взаимоотношенията или направо да разреши конфликтите в семейството :
- Не екскурзиантствайте в света на детето си без покана: Не обискирайте стаята му, не отваряйте пощата, не подслушвайте разговорите му. След пубертета не влизайте в стаята на детето си без да сте почукали и без да сте получили разрешение за това. (Впрочем, ако можехте и знаехте как да разговаряте с него, нямаше да го шпионирате, нали?)
- Не се страхувайте да налагате ограничения и да се противопоставяте на провокациите на юношата. Зад исканията му за повече свобода, самостоятелност и пари често се крият вътрешната му тревожност пред новото, страхът от самотата или от това, че няма да се впише в групата. Ако не се противопоставите навреме на младежа, или ще го разтревожите повече, или ще ескалират неговите искания. А вие не желаете нито едното, нито другото, нали?
- Не бъдете прекалено нежни и твърде обсебващи спрямо децата си. Това е най-добрият начин да им предадете патология. Излишъкът от нежност е вреден, защото ускорява сексуалното съзряване на детето, разглезва го и го прави неспособно в по-нататъшния живот да се лишава от любов за определени периоди. Ако сте сред майките, които продължават да къпят децата си или да ги приемат в леглата дори и в тази възраст (което съвсем не е статистическа рядкост), знайте, че това е абсолютно недопустимо. Не е нужно и да се опитвате да играете ролята на интимни приятели на вашите деца, това само ще усили тяхното несъзнавано чувство за вина. Приятелите те ще си търсят другаде, родителите трябва да си останат… просто родители. Ако се получи разрив в пубертета и детето повече не желае да ви целува за лека нощ например, това негово желание трябва да бъде уважено.
- Не прекъсвайте диалога с децата си, защото няма нищо по-лошо от един конфликт, който не се изказва. Изказаният конфликт е за предпочитане пред стаеното противопоставяне.
- Когато имате притеснения, обърнете се към специалист, само той може да отграничи нормалната криза от патологията. Понякога само една консултация е достатъчна, за да снеме напрежението. И помнете: не е нужно да се “психиатризират”проблемите на децата, юношеската криза не е болест и юношата сам носи ключа на своето оздравяване, което (по думите на английския педиатър Уиникът) става чрез…. собственото му порастване. И съзряване. (Разбира се - ако преди това вече се е случило и с вас.)


[1] Анкетата е проведена специално за статията сред 47 деветокласници на френската гимназия

Равноправието си остава "ябълката на раздора" между половете

(Но... да останем различни в равноправието си, все пак)Все още жените са зле платени, достатъчно малтретирани и недотам - парламентарно представени, мъжете пък претендират да абортират бащинството

Някак “подразбираемо” месец март мина под знака на женско-мъжкото неравенство. Доклад на Европейската комисия за 2006г. призна, че жените в ЕС печелят с 15% по-малко от мъжете, остават често извън трудовия пазар, работят в ограничен брой сектори, ангажирани са с по-ниско платени професии и рядко заемат високи постове. «Рекорден брой жени са депутати в парламентите по света» - съобщи организацията Интерпарламентарен съюз. Но веднага уточни: »Те обаче продължават да са недостатъчно представени като бройка, защото са едва 16,3% от всички народни представители, а същевременно наброяват 1/2 от жителите на планетата». В свое изявление по случай международния ден на жената, Генералният секретар на Съвета на Европа Тери Дейвис направи печална прогноза:»От този, до следващия 8-и март една на всеки четири жени в Европа ще бъде подложена на физическа агресия поне веднъж, а една на всеки десет жени ще стане жертва на сексуално насилие с употреба на сила от неин партньор». В Интернет французойка прехвърли спора от икономическо, парламентарно и битово, на лингвистично ниво – тя публикува разсъжденията си под въпроса «Къде тук виждате жена в думата Човек?» Според авторката, дискриминация е фактът, че във френския език няма друга дума за «мъж», освен думата «човек» и в това припокриване жените сякаш са изключени. Тя допълва:»С цел да се избегне тази несправедливост, държави като Канада и Швейцария и международни институции като Съвета на Европа, Амнести интернешънъл и ЮНЕСКО, препоръчват употребата на термините «права на личността», «човешката личност» или «човешкото същество». В материала си, интернет-репортерката напомня още, че едно предписание отпреди 20 години изисква да се феминизират названията на професиите във Франция(т.е. да се казва и пише «журналистка», «докторка», «професорка» и пр.) На което част от мъжката аудитория опонира, че названията на професиите трябва да изразяват умения и компетентности, а не да определят половата принадлежност. Към целия този словесен хор, отвъд Атлантика долетяха тревожни мъжки вопли. “Националният център на мъжа”обяви от Вашингтон, че има намерение да отпочне юридическа процедура в САЩ, за да се признае като конституционно правото на всеки мъж да откаже да бъде баща - в същата степен, в която абортът гарантира това право на жените. От Центъра, възникнал през 1987 г. за да отстоява идеята, че “мъжете трябва да се ползват със същите свободи и привилегии като жените”, заявиха още: “И двата пола имат достъп до контрацептивите, но ако те се провалят, само на жената е предоставено правото на избор. Партньорството е нещо повече от въпрос на ДНК и мъжът трябва да може да решава дали иска да бъде баща така, както една жена има алтернативата дали да стане майка.» Тези спорове навяват различни размисли, а безспорното е май само едно - че равноправието си остава ябълката на раздора между половете. Надявам се, че както жените, така и мъжете, знаем докъде искаме да прострем претенциите му. И че накрая то все пак ще изглежда като възможност за равни лични и граждански шансове, като взаимно уважение, а не като криворазбрана еманципация. Че няма да се превърне в тотално сливане, в една всеобща психическа трансескуалност, която заличава границата между мъжкото и женското начало. Защото даже ако се позовем на притчата – когато създал мъжа, господ забелязал, че светът си остава несъвършен, че в него нещо липсва и за да запълни тази празнота, привнесъл жената. Не познавам мотивите му да постави мъжа в началото, но ако беше избрал жената за това, сигурна съм, нямаше да я лиши от него.

Загадката на женската природа

Женската психология си остава мистерия и до днес. Дори за жените-психоаналитици.

"Кое е най-тънкото книжле на света?" – се питаше в един стар виц. И отговорът гласеше: "Това, което мъжете знаят за жените". Уви, не само мъжете, но и науката не е напреднала кой знае колко в тези дебри. Защото откакто свят светува, хората са разсъждавали над загадката на женската природа, казва Фройд, но психоанализата не може да отговори на въпроса що е то жената, а само – как се превръща в такава. Подкрепя го и френската писателка Симон дьо Бовоар, ревностна феминистка и спътница на Жан-Пол Сартр, в знаменитата си фраза “не се раждаш жена, а ставаш жена”.
Но така както женствеността не е предварително зададена от пола ни, така не е и късна придобивка на телесните метаморфози през пубертета, нито пък се отключва с началото на сексуалния живот. Тя е онова нещо, което бавно и мъчително ще еволюира в нас от първите мигове на детството и ще се изгражда особено тревожно и твърде противоречиво през годините. Ние още в ранна възраст можем да отграничим женското от мъжкото устройство – сексуалните задръжки (срам, отвращение, състрадание) се развиват у малкото момиченце по-рано или при по-малка съпротива. По правило то не е така агресивно, упорито и самолюбиво, изпитва по-голяма нужда от любов, а в замяна е по-несамостоятелно и послушно. И фактът, че по-лесно и бързо се научава да контролира отделителните си функции, по всяка вероятност се дължи на тази му покорност. Прави впечатление, че то е по-интелигентно и будно от момчето на същата възраст и по-отворено към света. Вероятно защото (както установява психоанализата) превръщането на момичето в жена е по-трудният и сложен процес от възмъжаването на момчето и включва някои допълнителни моменти, които нямат аналог в мъжкото развитие. Така и за момчето, и за момичето, първият любовен обект в живота е майката, защото задоволява основните им потребности (а както знаем, за мъжа тя нерядко остава такъв през целия му живот). Като стартира от същата изходна позиция обаче, момичето ще трябва към 4-5 годишна възраст да преодолее нежността към майката и да я замени с привързаност към бащата. И при нормалното си развитие по-късно да намери пътя от тази обич към окончателния избор на любовен обект в живота си (съпруг, партньор и пр.) Но фазата на изначалната привързаност към майката остава много важна за бъдещото на жената, защото чрез нея тя придобива онази неуловима привлекателност, която по-късно ще запленява мъжете. Ето защо и момиченцата имат нужда от присъстваща и любяща майка, при все че е отредено на даден етап нежността към нея да бъде превъзмогната. Даже нещо повече – тези чувства парадоксално ще се променят във… враждебност. Понякога много явна, друг път умело прикрита, често пъти несъзнавана дори, но част от тази враждебност към майките всички ние, жените, повече или по-малко съхраняваме до края на живота си.
Откъде се отключва дъщерната неприязън към майката, се пита Фройд и констатира, че в основата е разочарованието на момиченцето от анатомичното различие между половете. Това различие има психически последици, защото когато малкото момиченце го забележи, се чувства ощетено, сякаш му “липсва нещо” в повече, което например притежава неговото братче. За участта си, за тази своеобразна “лишеност”, то започва да обвинява майката, която го е родила такова. Този момент е структуриращ за личността на жената, защото оттук тръгват различни посоки на нейното развитие – към нормалната женственост или към комплекса за мъжественост. А при някои жени жизненият път се характеризира с многократна смяна на периоди, през които женското или мъжкото начало ще вземат връх. И така - женствеността се изгражда депресивно върху основата на разочарованието от собствения пол, поради което е трудно тя да се конституира позитивно. В това отношение момчето е “привилегировано” да се развива в положителна идентификация с могъщия и силен баща. От друга страна, немалко психоаналитици считат, че изправено пред “първоначалната си ощетеност”, момичето е склонно да признае липсата и затова е конструктивно – то е готово да я поеме, да я запълни и осмисли. Затова жената по-рядко заема отбранителна позиция. Момчето има “всичко онова, което му е необходимо”, но непрекъснато се терзае дали е достатъчно силно, то е белязано от съперничество и конкурентност и цял живот се стреми да притежава “пò” – по-бързите коли, по-красивите жени и пр., затова мъжът има тенденция да сравнява, да съизмерва, а оттам и проблеми със себеутвърждаването си. Както виждаме, женствеността би могла да бъде и своеобразно преимущество, нашето житейско обезщетение за изначалната ни природна ощетеност, стига да извървим пътя до намиране на собствената ни ценност и значимостта на пола ни и да превърнем слабостта си в сила, а “наказанието си” - в награда.
А как ще се промени по-нататък жената с настъпването на други два повратни момента в нейната биография – намирането на партньор и появата на дете? Когато в живота си жената прави избор на мъж, пише Фройд, и този избор е свободен, той най-често представлява нарцистичният идеал за мъж, който като момиче е желала да стане. Ако пък е била силно фиксирана върху привързаността към баща си, то ще си избере съпруг от същия тип. Бракът няма да е много сигурен, преди съпругата да успее да превърне и мъжа си в свое дете и да изпълнява спрямо него ролята на майка. (Споделяйки същата идея, немският философ Ницше апелира: “В истинския мъж се крие едно дете – то иска да играе. Хайде, жени, открийте детето в мъжа!”) Нерядко втората половина от живота на жените се оказва запълнена от борбата срещу мъжете им, така както първата е била ангажирана с бунта им към майките. (Затова често вторите бракове са по-успешни от първите.) Решителна промяна в живота на всяка жена настъпва с раждането на детето. Тук може да се съживи пълната идентификация с майката, срещу която тя се е съпротивлявала така упорито до брака си. И доколко старият проблем от комплекса за “липса на нещо”не е преодолян може да се установи по собствената й реакция от това дали е родила момче или момиче. Защото само връзката със сина носи на майката пълно удовлетворение. Върху него тя прехвърля амбицията, която е трябвало да подтисне у себе си, от него очаква задоволяването на всичко, останало у нея от комплекса й за мъжественост. За “синовността” нека добавим само още един детайл - драматизмът във взаимоотношенията майки –дъщери, породен от неудовлетвореността на първите и подхранван от враждебността на вторите, е участ, от която не могат да избягат както “обикновените” хора, така и най-големите терапевти – трагизъм и непримирима вражда тровят живота на едно от най-големите женски имена в психоанализата – Мелани Клайн и нейната дъщеря Мелита (също психоаналитичка).
Сред психичните особености на жената Фройд притуря и по-високата степен на нарцисизъм - потребността й да бъде обичана е по-голяма от тази да обича. Той й приписва по-голяма суетност, свенливост и срамежливост. Приема, че завистта и ревността играят по-голяма роля в нейния живот, отколкото в този на мъжа. Отбелязва по-слабото й чувство за справедливост, вероятно свързано с преобладаване на завистта в душевния й апарат, защото стремежът към справедливост представлява преработване на завистта. И вметва:
"Един 30-годишен мъж е по-скоро млад, неоформен индивид и ние очакваме от него да използва възможностите си за развитие. Жената на същата възраст ни плаши с психичната си закостенялост и неподатливост на промяна".
Интерпретацията на женската природа от Фройд би могла да остане неразбрана и да му се вмени някакво “женомразтво”, ако не отбележим, че той я изследва “частично”, единствено през призмата на сексуалната функция и сам признава разсъжденията си за фрагментарни. Затова съветва всеки, който иска да научи повече за нейната същност, да изследва личния си жизнен опит, да се обърне към поетите или да изчака, докато науката може да даде по-смислени отговори. И се надява (както той, така и други големи изследователи впоследствие), че навлизането на жените в полето на психоанализата ще помогне за разгадаването на собствената им натура. Напразно - жената е енигма за всички и до днес. Но от друга страна, към тази мистификация можем несъмнено да приложим утехата “всяко зло за добро”. Писател и естет, Оскар Уайлд ни дава поне едно основание за това - психологията не може да си обясни жените, пише той, - и ……в това се крие тяхната сила!