Преди смъртта си Йожен Йонеско благодари на български театрални самодейци

На 19 юли 1993-а година, вече тежко болен, френският драматург Йожен Йонеско пише на група български аматьори:
Скъпи мои деца,
Благодаря за вашето писмо.
Обичам ви много, макар и отдалеч.
Благодаря, че сте приели толкова сериозно моята пиеса.
Аз съм малко болен. Оставям настрана вашето писмо, за да му отговоря някой друг път, но се питам доколко моето писмо си струва труда, че да бързате да му отговаряте.
В края на пиесата има заклинания, които в Тибет и някои части на селска Румъния се изричат на умиращите, за да намерят те своя път и за да не пропаднат в по-низшите области на отвъдното.
Благодаря ви отново.
Чрез Спаска Николова писмото е адресирано до театър-студио “Метаморфоза” на Великотърновския университет. Тогава Спаска е студентка по френска филология и артистка в трупата.
Поводът за кореспонденцията е пиесата на Йожен Йонеско “Кралят умира”. Тя и до днес е непозната на нашата професионална сцена.[1] Българските самодейци и професионалната режисьорка от Ленинград Тамара Иванова я интерпретират в естетиката на Станиславски и Гротовски. Специално за студентите си, пиесата превежда доцентът по френска литература Красимир Петров.
“Кралят умира” е библията на нашето поколение – твърди режисьорката на спектакъла. – В нея ние съчетаваме руската чувствителност и българския темперамент в драмата на абсурда.”
И в оригинал, и в превод, постановката на нашите младежи жъне успехи на сцените в Ленинград, Гренобъл, Ним (Франция), Урниета (Испания). В Урниета те гастролират по личната покана на прекия ученик на Гротовски и директор на театрално училище Енрике Сантяго.
Едно запознанство по време на специализация в град Виши (Франция) окуражава българката да се обърне с писмо към Йонеско. Дейвид Тома е университетски преподавател в Порт Елизабет, ЮАР. Той познава изтънко театъра на абсурдиста. Поддържал е личен контакт с Йонеско и е защитил докторат върху неговата драматургия. “Йонеско никога не е бил разбран във Франция. Той трябва да види вашето изпълнение” – настоява Дейвид, покорен от видеозаписа на българската интерпретация. Румънка от курса във Виши посредничи на нашата студентка да открие адреса на Йонеско. В писмото си до драматурга, от името на цялата трупа, г-ца Николова свидетелства: “Вашата пиеса промени живота ни. Нещо повече – тя стана част от нас. Позволете ни да Ви изпратим запис на нашата игра като израз на дълбоко уважение.”
След завръщането си в България с отговора на Йонеско, студентката му изпраща видеокасетата на “Кралят умира” с изпълнението от гренобълска сцена.
Цели седем години Йожен Йонеско се бори с идеята за тази пиеса и със страха да умира всяка вечер с героя си на сцената. Накрая я пише за месец. И само след месец – в края на 1962-а година, “Кралят умира” се качва за пръв път на сцената на “Алианс Франсез”.
Като “трагикомедия” определя пиесата френският биограф на Йонеско Жил Плази. В нея, смята той, драматургът се вдъхновява от тибетската философия и древни румънски вярвания. Те повеляват умиращите да се напътстват в последните им крачки, за да намерят верния път към отвъдното. Самият Йонеско обръща внимание на това в писмото си до българите.
В “Кралят умира” големият абсурдист изследва най-големия абсурд в живота ни – “Защо човек се ражда, след като това не е завинаги?” Впрочем ужасът от смъртта тормози Йонеско още от 4-5 годишна възраст. По-късно той ще каже: “Детството свършва в мига, в който разберем, че сме смъртни.” Сигурно за да удължи своето, пък и да не попрехвърля четиридесетте, когато дебютира като драматург, Йонеско дълго ще спестява три години от живота си. И днес биографиите му си противоречат дали е роден през 1909-а или в 1912-та година.
Едно е сигурно – през целия си живот Йожен Йонеско мисли, пише и се подготвя за смъртта. И те се срещат – в Париж, на 28 март 1994-а година.

[1] Текстът е писан през 1996-а година и публикуван (макар и в по-друга редакция) във в. “Дневен труд” на 7-и март същата година. Авторката обаче и до днес си запазва правото на субективното мнение, че последвалите интерпретации на пиесата на професионална сцена отстъпват пред тази на студентите-аматьори.

Че и ний сме дали нещо на света….

200 години френските крале полагат клетва за вярност върху славянско Евангелие[1]

Ако по времето, когато българите са имали свое четмо и писмо, немските крале са разговаряли на матерен език само с конете си, то поведението на френските им колеги може да подхрани още повече националното ни самочувствие и гордост. Клетва за вярност върху кирилско-глаголическо евангелие полагат в Реймс френските крале от 1559 до 1792 година. С него в тамошната катедрала “Света Богородица” последователно се коронясват Франсоа II, Анри III и IV, Луи от XIII до XVI. Това е признат научен факт, казва Андрей Бояджиев, изследовател на ръкописа и научен сътрудник в Центъра за славяно-византийски проучвания “Иван Дуйчев”. Французите не разбирали езика, на който е написано евангелието и предполагали, че иде реч за източен текст – или гръцки, или сирийски. Но не подлагали на съмнение свещения му характер. Нещо повече – те дори смятали, че наред със скъпоценните камъни и други безценни реликви обсипват горната обложка на ръкописа – мощи на светци, парченце от яслата, в която е лежал новороденият Исус и кръст от дървото, на което бил разпнат. Френската буржоазна революция (като всяка друга революция) разграбила тези драгоценности, но за наше щастие, самото евангелие като текст оцеляло и до днес. Подобно на всеки ранен средновековен ръкопис, то е изработено върху пергамент. Известно в науката като “Реймско”, евангелието е написано на двете славянски азбуки – кирилица и глаголица. По-обемистата и по-нова част на ръкописа се състои от 31 листа хърватска глаголица. За нея изследователите са единодушни. Тя е написана някъде към XIV век в пражкия манастир “Емаус”. Що се отнася до по-старата част – 16-те листа на кирилица, въпреки многобройните й проучвания и 7-те й издания, няма единна хипотеза за това къде и как се е пръкнала тя на бял свят. Големи светила са си блъскали главите над тази част на Реймското евангелие. Сред тях – французинът Луи Леже, украинецът Иван Огиенко, Хорас Лънт – американец, Имре Тот – унгарец, полякът Теотин Рот- Жебровски. А у нас – Кую Куев и Иван Богданов. Последното засега изследване на кирилската част на Реймското евангелие е дисертацията на Андрей Бояджиев. Тези 16 листа на евангелието всъщност съдържат текстове за богослужение от края на месец октомври до 9 март. Научните спорове се развихрят най-вече за това какъв е първоизточникът на кирилската част. Според някои тя е руски препис на старобългарски оригинал, за други – чешки препис по руски оригинал и то лично от ръката на свети Прокопий. Трети намесват и сръбска редакция. “Понеже в ранното средновековие разликите между славянските езици са още твърде малки, работата на изследователя на ръкописи е почти криминалистика”, твърди Бояджиев. Още повече, че ръкописите имат собствена съдба – те странстват, местят се, крадат ги. Това допълнително усложнява задачата на съвременния им изследовател. Съществуват предположения, че кирилската част на Реймското евангелие донася със себе си от Русия Ана Ярославна, когато през 1044 година се омъжва за френския крал Анри I. Други поддържат тезата, че тя е свързана по някакъв начин със свети Прокопий, основател на манастир край река Сазава и че той се явява първият й преписвач. Така или иначе, през XIV век двете части на книгата се комплектоват в пражкия манастир “Емаус”. След като хусистите разграбили манастира, евангелието в двете си части отпътувало за Константинопол и там попада в ръцете на гръцкия архивист Константин Палеокапа. За него дочул кардиналът на френската област Лотарингия Шарл дьо Гиз, който го откупува и през 1554 година го подарява на Реймската катедрала “Света Богородица”. Тук то се сакрализира в церемонията по коронясването на френските крале.
За науката кирилската част на евангелието открива делегация на руския цар Петър I, която през 1717 година посещава Реймс. Русите с лекота четат текста и го обявяват за свой. По-късно е идентифицирана и глаголическата част.
“Днес с голяма доза достоверност може да се твърди, че кирилската част на Реймското евангелие е руски препис от старобългарски оригинал”, смята Андрей Бояджиев. В тази насока е и изследването на неговата дисертация. Най-вече, защото в 16-те листа на ръкописа се срещат типичните за старобългарския език особености – носовките. Трябва да се каже, че в средновековието писането е било свещен акт и буквалното преписване е било догма. Съвременните учени обаче са благодарни не на друго, а на неволните грешки на преписвачите, допускани под влиянието на матерния език. Именно те позволяват на изследователите да аргументират изводите си. Така Бояджиев защитава тезата, че езикът на кирилската част на евангелието, особено в един от съхранените 16 листа, носи черти както на българския, така и на руския език. Езиковата школа, към която принадлежи ръкописът, му дава основание да го датира като създаден в началото или някъде в средата на XII век. А на въпроса къде е преписвана спорната кирилска част на евангелието, Бояджиев дава два възможни отговора. Като се позовава отново на правописната система, той смята, че това е станало или някъде в пределите на Киевска Русия, или поради влиянието на босненските ръкописи – в някой от манастирите на Света гора Атон – известно средище на сръбски, руски и български монаси.
Бурната биография и географските разходки на Реймското евангелие приключват в Реймската градска библиотека, където днес то кротко се съхранява под каталожен номер 91, отворено за нови научни дискусии.
5.12.1996 година
[1] Текстът е публикуван във в. “Дневен труд” на 15.12.1996 година

Годишнини
Наследниците на Левски нехаят за миналото

Днес, 160 години[1] след раждането на Васил Левски даваме думата на три поколения историци. Питаме ги какво мислят за Апостола. Дали го заслужаваме като народ и ако да – защо не тръгнахме след него, а го оставихме да увисне сам на бесилото. И дали не митологизираме това същото бесило (по срам и по блясък с кръста равно), за да измием собствения си комплекс, че не си извоювахме сами свобода. Дали не затова шумно славим смъртта на националните си герои и някак свенливо подминаваме дните, в които историята ни ги е подарила. Можем ли да очакваме нов Левски. И дали всеки от нас не върши сам в душата своето мъничко, но по-страшно съвременно предателство, когато нехаем и рушим и без това обраслите в бурени белези на родовата памет. Защото не друга, а българска е оная ръка, дето е отчегъртала няколко букви от плочата на Художествената галерия – мястото, където се е състоял процесът срещу Левски.
Розалина Дочева

Пламен Митев, главен асистент, преподава Българско възраждане в Историческия факултет на СУ:
Българската историческа наука е достатъчно зряла, за да каже истината за Левски

Опитвам се да дам на студентите си критичния прочит върху Левски. На студенти се преподава трудно, защото трябва да се разкрият различните истини за Левски. Пред мислеща аудитория винаги възникват въпроси, когато образът на Левски е еднозначен. А доста романтика битува в нашата представа за Възраждането. Не че нямаме нужда и от такъв подход. Но като човек и като историк понякога се питам нужно ли е Левски да бъде идеализиран. След това пък веднага възниква въпросът: “Добре де, а нужно ли е да се популяризира всичко онова, което се знае за Левски, което един историк би могъл да предложи като детайли?” Всъщност постепенното идеализиране на Левски започва още преди Освобождението, непосредствено след неговата гибел. Съратниците му, най-вече Ботев, очертават онези негови качества и достойнства, които го издигат над останалите емигрантски и политически дейци. Така че след Освобождението първите български историци онаследяват наложена вече романтична, идеалистична представа за Васил Левски.
Професионалният историк е длъжен да обхване всички възможни гледни точки, всички обяснения за едно или друго събитие, да се абстрахира от митологично-емоционалния подход, при който героизираме едни, а други очерняме. Според мен отколешна наша слабост е да изтикваме няколко души напред и за останалите да не говорим. Защото ако Левски не беше подкрепен от тези няколкостотин местни дейци, които той успява да открие и възпламени с идеята за освобождение, сам той нещо нямаше да успее да направи въпреки гениалността си. И след неговата смърт точно тези дейци поемат върху плещите си реалната подготовка на Априлското въстание. За съжаление в общественото съзнание дори и до ден-днешен имената на такива герои и мъченици на нашата революция като Данаил Попов, Иван Драсов, Димитър Ценович и десетки други като тях остават неизвестни, освен за тесен кръг професионалисти. Това е, което мен винаги ме предизвиква, когато говорим за Левски – че се опитваме да възвеличаваме Левски и по тоя начин го откъсваме от неговата реална среда, от кръга сподвижници, които правят общо революцията и нашето политическо възраждане реалност. Левски е бил реално живеещ българин със своите страсти, със своите любови и омрази, с всичките тези типични за всеки човек плюсове и минуси в неговия характер. И точно тези му обикновени човешки качества, когато се насложат над неговата конкретна политическа дейност, го правят необикновен. Левски е един голям, голям българин. Днес, 160 години след рождението му, е дошло вече време историците да дадат максимално пълна представа за неговия живот и дело, защото през тия 124 години от гибелта му покрай историческата истина за Левски са казани и неверни неща, които създават митологеми. Българската историческа наука е достатъчно зряла, за да разкрие живота на Левски. Крайно време е тя да се освободи и от юбилярщината и да не се шуми около Левски само по годишнини.

Професор Дойно Дойнов, историк, председател на Общобългарския комитет и фондация Васил Левски:
Левски си остава най-ясната загадка

Това е мисъл, изречена от Илия Бешков, когато се е занимавал с Левски. Да се мисли за Левски, значи да се мисли за една вселена. Хора като него се раждат веднъж на столетия. Питате ме дали повече жив или мъртъв ни е нужен той. Така стигате до една мисъл, която на времето още в 1898 година Кирил Кръстев, този голям български критик, е изказал: “Левски не търсеше смъртта. Но неговата смърт като че ли беше щастливият завършек и за него, и за нас, поколенията”. Левски според мен беше толкова обикновен в търсенето да спаси и себе си, и делото си и в същото време саможертвата му беше логична, обоснована, нетеатрална. Чрез нея той стана символ за българския народ. Не споделям тезата, че нашият народ не оцени делото на Левски. Напротив, оцени го. Само че партиите започнаха да го делят помежду си. За мене Ботев и Левски са такива великани, които принадлежат на нацията. И няма сила и партия, които да отнемат националния им характер. Второ, българският народ е този, който създаде и двамата. И аз не мога да го коря. Друг е въпросът дали ние в нашето обществено битие можем да се доближим до идеалите. Левски има два исторически живота – докато е жив създава нещо, а след смъртта му, вече създаденото от него продължава дейността му. И вече Априлското въстание и причината за нашето освобождаване лежат в усилията на Левски. Той естествено се митологизира.Според мен книгата за Левски се пише най-малко в три посоки. Първата – на професионалните историци, които търсят биографията на Левски, които търсят и обикновеното, и необикновеното в историчното, в значимото, което той оставя и го съпоставят с европейската действителност. Но голямата книга за Левски се пише освен от професионалните историци и от народа. И се пише още приживе, още като го създават като идеал. Още когато е жив, казват: “Нему равен нямаше”. Това са думи на негов съвременник. И след това народът почва да пише книгите за него. В два вида. Едната е фолклоризацията. Тази фолклоризация върви така: тука мина Левски, там изпяха песен, там отиде на седянка… Това е един народен фолклор. Щом една личност се фолклоризира, според мен тя вече е заживяла втория си исторически живот. И другата страна, също така народна, е митологизацията. Левски вече е онази опора, която народът търси в себе си. И когато казва колко е зле, колко е беден, колко е несравним българинът с други народи, той казва: Да, но имахме един Левски. Той е неговата опора. В митологизацията той търси тая идеална личност. И няма защо да се сърдим, че му се приписват и други качества. А що се касае до обикновения Левски, трябва да кажа – да, той има кусури, очевидно той има и простъпки, които не будят винаги възхищение, има такива неща. Очевидно той е носел и чувствата на любов и на разочарование. Това са въпроси на ежедневието. Но аз ще повторя думите на Вазов: “Човек колкото повече се чопли – той го е казал така, - в биографията на този Апостол, той все повече разбира, колко необикновен и велик е бил тоя наш Левски”.

Цветолюб Нушев, доктор на историческите науки, архивист в Народната библиотека Св. Св. Кирил и Методий:
Докосвал съм се до него

Едно от служебните ми задължения е да проверявам как се съхраняват документите на Левски в сейфовете на БНБ. Левски е най-доброто, което е раждала България като цялостен образ. Но Левски не е бог. Напротив – човек, живял допреди 120-130 години. Имали сме такъв човек. Ето и аз сега – разчитайки документите, които е писал Левски, по един или друг начин се докосвам до него. Даже физически, бих казал. Не, аз съм виждал хора, които се разтреперват, когато за пръв път докосват документите на Левски. И аз самият също се разтреперах преди 18 години. Цяло щастие е, че го имаме. Колкото и да се опитваме да му търсим кусури, не намираме. Заслужаваме го. Толкова сме изстрадали, че го заслужаваме. А това, че празнуваме смъртта, е по-правилно. Защото чрез смъртта си той се оказва велик. Тя е завършекът на цялата му работа. Раждането е един акт. Дали ние, съвременниците, го предаваме? Ами същите сме. И преди сто години бяхме същите. Даже по-лоши. Ако не бяхме същите, сега щяхме да знаем къде му е гробът. А ние не знаем поради немарливост и нехайство. Хората са се интересували и тогава от бизнес и кой ще стане министър. Гробът е бил известен в 1878 година. Знаели са го. Посочили са го на близките му. Брат му го е знаел. Той умира през 1881 година. А къде е гробът на Левски? Ей тука трябва да е някъде – на сто-сто и петдесет метра от библиотеката. Може и пред библиотеката да е…Едно от малкоизвестните неща за Левски е, че той е имал два почерка. Единият, когато пише официално – до владиката, до Раковски, до Хитов, окръжни писма, до чорбаджии. И друг почерк, когато пише за себе си. Неспециалист и незапознат с почерка на Левски въобще не може да реши, че е на един и същи човек. Единият е разкривен, съкращава, където си иска, там слага и край на думата. Той е бил само за него. Той не е за друг. Така е написано тефтерчето. Официалният почерк е красив, калиграфски. Другото, което не се знае за Левски, е, че той получава сравнително добро образование за времето си. Свещеническото училище в Стара Загора му е давало перспектива за развитие в оформящата се вече самостоятелна българска църква. Той е можел в близките години да стане владика. И също да помага на народа си. Но по пътя на еволюцията. Той постоянно е служел на народа си. И с това расо пак е служел. Но разбрал, че само с расо не става. Имало кой да го свърши с расото. Нямало кой да свърши другото – да научи българина да бъде свободен с оръжие в ръка. Малко се говори за условията, в които е работел. Условия на смазани хора. След пет века робство – предател до предател, страхливец до страхливец. Малцина са били тези, които са тръгвали да правят комитети.
Най-важното сега е да запазим документалното наследство на Левски, това, до което се е докосвал. Защото това е той. Това е Левски. Ако го нямаше написаното от Левски, щяхме да го гледаме като легенда. В един момент щяхме да си кажем, че сме си го измислили. Затова трябва да издадем факсимилно документите на Левски. Така всеки ще може сам да си го чете и тълкува и да види почерка му. Да се докосне до Левски по този начин. Да го запазим, защото мастилото изчезва от оригиналните документи. Вторият том ще съдържа същите документи, но вече разчетени и коментирани от нас. Ние предатирахме част от тях. И разчетохме задраскани думи от Левски. Те внасят съвсем малки корекции на това, което вече се знае. Например разчетохме пак там във връзка със задраскана дума, че той е станал абонат на една детска библиотека. В неговото тефтерче има записано, че децата го поздравяват за именния му ден, т.е. за Нова година. И той явно е желаел да им раздава книжки. Това са малки щрихи. Иначе Левски е бил разчетен още миналия век. Първият, който е притежавал негови документи, е Захари Стоянов. След това те постъпват в архива на Народната библиотека. Другият, който много се е занимавал с Левски, е Димитър Страшимиров – дългогодишен завеждащ отдел Възраждане.
Не, Левски никога не изрече укорна дума срещу българския народ. Освен онова “Народе????” в тефтерчето му. А какво е искал да каже с него…


[1] Текстът е написан в средата на 1997 година и публикуван на 18 юли същата година във вестник "Пари"