Tuesday, July 10, 2007

Неизвестен музикант в даун-тауна на Сент Луис

Колумбе, благодаря ти за любопитството!
- или «Моето американско лято»


Още с приземяването на американския бряг ми става ясно, че това дето Христофор Колумб вече ме е изпреварил, няма да ми е от голяма полза. Пет века след него, всеки сам и наново трябва да преоткрие своята Америка, защото срещата на европееца с нея протича винаги като парадоксален сблъсък на две народопсихологии. Разбирам го още на летището в Сент Луис – чакат ме моите домакини, но ми липсва куфарът! А и отникъде стреснатият взор не вижда как пристигащите получават багажа си. Оказва се, че той общодостъпно (и някак безстопанствено) ме чака след зоната на посрещачите, почти на самия изход на летището… Недоумявам – ако тази практика се въведе у нас, то на летище София няма как да не се навъдят едни ми ти… професионални посрещачи на куфари!
Изначалното чувство за сигурност с което ме приема Америка обаче, е и нещото, от което лека-полека, но “сигурно” щях впоследствие да бъда освободена. То отстъпи място на непрестанните ми терзания доколко правя това или онова според американския канон и дали случайно няма да бъда санкционирана от него. Понеже – първо, бяха ме наплашили, че “тук всичко е много различно, а и законът е железен”. И аз непрекъснато го очаквах (понякога напразно). И второ – особено на юг, да кажем във Флорида, можеш и да си спестиш спазването на реда (стига да знаеш как). Вследствие на което ценностната ми система окончателно се дебалансира и аз по-скоро не различавах кое е позволено и допустимо, и кое – не. “Всичко е забранено, когато те хванат”, обобщава мъжът ми, след като справедливо, но безкомпромисно ни глобяват за неправилно спиране с кола – именно там, където често сме виждали необезпокоявани маямски нарушители. Плащаме 34 долара на американската хазна и се утешаваме с афоризма на Флобер, че Америка е пример за несправедливост още с това, че може и да е открита от Колумб, но носи името на Америко Веспучи.
Всъщност справедливостта (особено социалната), не е порок в Америка, но не е и кой знае каква добродетел. Затова навярно, даже и равноправни, аутсайдерите си остават аут. Негрите – в гетата, индианците – в резерватите, клошарите – на тротоара. Бягат ли от свободата (в смисъла на Ерих Фром), никой тук не се и пита, понеже го има готовият отговор - те “така” са си избрали да живеят. “Така” със сигурност индианците са повече в романите на Майн Рид и филмите на Гойко Митич, отколкото в собствената им родина. “Така” клошарите съвсем не са лошите, но не са и отшелници, въргалят се на най-туристическите места, а присъствието им там е колкото мълчаливо, толкова красноречиво. “Така” расизмът не е надживян в най-голямата демокрация. И той е в предубедеността на белите към черните (в многобройните им предупреждения да не се заплитам из черните квартали, или в школските автобусчета, пълни само с черни деца). Той е и във враждебността на черните към белите – невинна, но бяла, аз нееднократно я изпитвах с кожата си – като нелюбезност или когато късно вечер преглъщах в метрото социални протести под формата на черна агресия. От което не ми ставаше по-уютно в ъндърграунда (и извън него). Дезинтегриращи ли са за Америка тези реалности не зная, но мисля, че процесите могат да се обобщят ако перифразирам строфата на Висоцки “нет, все не так как надо” (не, всичко е не така, както трябва”) с “нет, не все так, как надо” (“не, не всичко е така, както трябва”).
Извън това прагматизмът е “най-американската черта” и тотално организира човешкия бит. Конструктивно е предвидено прането от втория етаж на къщата (където са спалните помещения) да се спуска по специален улей направо при пералнята в така наречения “бейсмънт” (тукашното мазе). Тъй като това е семейното укритие, в него се спускат и обитателите, щом се подаде сирена за природно бедствие (буря, ураган, торнадо). Това е лоша новина, разбира се, утешителната е, че там се крият (както е добре известно) и напитките. От пощенската кутия пред къщата не само си вземат кореспонденцията, но и оставят своята на пощальона. Така американците си плащат и сметките – попълват си чека, залепят марка на плика и пак го оставят в кутията на пощальона. В парка на Сент Луис видях практична местна порода татковци, които да съчетават две в едно – “полезното с полезното”– да тичат, докато бутат детските колички. Навсякъде където това е възможно, човекът е заменен от машина. Няма вестникопродавци – пресата се купува от автомати – пускаш монета и целият стелаж с всекидневници ти се поднася "на една ръка разстояние" (само дето на никого няма да му хрумне вместо избрания вестник да награби целия наръч). “Подобна идея би била равносилна на научно откритие за американеца - казва моята приятелка, която от 10 години живее тук, - а пък и какво да ги правиш, тия вестници? Не можеш и да ги продадеш, защото никой не си купува вестници от хора…” И ме води в един супермаркет, в който вместо касиер ни обслужва… говореща машина, която ни дава инструкции, коригира ни и контролира положението. Футуристичното пазаруване от интелигентен апарат е нещото, от което със сигурност ми настръхнаха косите. То ме кара да ревизирам остарелите марксистки доктрини, които моето поколение изучаваше за потосмукачната система на Тейлър и Форд, в смисъл че – да, тя съществува, но в бъдеще ще експлоатира не човеци, а… машини!
Впрочем американските магазини винаги имат с какво да те сюрпризират – на щанда за зеленчуци се продават плоски кактуси без бодли (чието предназначение моите приятели тук не познаваха), секторът за екзотични продукти е зареден с български консерви и компоти, а рафтовете за козметика - с боя за коса, разработена само и изключително за…..силния пол! На пазара можеш да си купиш американско бяло вино “Шабли” или шампанско от Калифорния. (А както знаем, няма друго шампанско, освен френското и не може друго пенливо вино да се нарича така, освен произведеното в областта Шампан. “Шабли” пък е най-прочутото бяло вино на Бургундия и е наречено така на едноименното френско градче. Но както не по-малко добре ни е известно, бащинството е една от най-оспорваните институции, било то за деца, научна идея или за търговска продукция).
Американецът (като западноевропеецът) яде бързо, но за разлика от последния – и навсякъде. Да, яденето е нещо като национално хоби, което се практикува повсеместно и във всяка свободна минута. И ако в европейските катедрали можеш по-скоро да видиш инструкцията “пазете се от джебчии”, то в американските традиционното предупреждение е “тук е забранено да се яде и пие”. За сметка на това в океана не е и аз с изненада се любувах на гледки, невиждани другаде – средностатистически американец (когото по невнимание взех за професионален сумист) си “ lunch- ваше” (lunch – лек обед на английски) направо в океана. Той даже не си правеше труда да излиза от водата – вярната му Пенелопа с плуване сервираше един след друг хамбургерите му в Атлантика.
Би било пропуск да не спомена, че в американския юг освен съпружеска вярност и покорност, избуява и феминизъм - природно бедствие по-страшно и от тайфун, според потърпевшите мъже. Дали е хипербола или не, но антифеминистите вменяват на женското движение за еманципация заслугата тайфуните да не са само с нежни имена. Както и претенцията на лингвистичния феминизъм – да се подмени думата “history” с “her-story”. (Непреводим израз – history (история, подразбирана като “неговата” история), с herstory – “нейната” история.) Споделяйки концепта на Жорж Санд за женската еманципация, аз отсега нататък и за по-сигурно вече уточнявам, че съм “европейска феминистка”.
Американците определено са свободни. Не зная обаче доколко са освободени.
Изтощени от работохолизъм, невротизирани от упреци в сексизъм или от що ли, но тук мъжете май са изгубили инстинкта да ухажват. Самотните ми разходки из Маями бийч си остават наистина самотни. Те реактивират носталгията ми по италианския мачо, за когото всяко същество с 46 ХХ хромозома – старо, грозно, дебело, космато, сакато, получава подвикването“белла” и дължимата галантност. А известна наша тв журналистка многократно бе пресрещана и уговаряна на улицата от римски похотливец с “ти само ела у дома, ще правим това, ще правим онова и ще се къпем във вана от шампанско”.
Уви - жената е дама само и единствено в Италия! Но за да реабилитирам честта на домакините ще си призная, че един-единствен път юноша (на възраст да е моят поизбързал син), ми подхвърля анемично: ”Барби?”. Което и досега се питам - е проекция на неразрешения му Едипов комплекс, упрек към анорексичната ми за американския стандарт фигура, или плах вопъл на жиголо?
И не си мислете, че само Америка е екзотика за мене - аз, види се, също съм прелетна птица за местните. На слизане от автобус в Маями две дами ме настигат и се интересуват дали съм французойка и в Париж ли живея. Смаяно отговарям, че да, аз говоря френски, но макар и европейка, не съм французойка. Последва любопитството ми кое е породило това измамно впечатление. "Говорите английски с френски акцент" - отговарят ми те. Това прозрение ме кара да се чувствам като оня Молиеров герой от “Буржоата-благородник”, който един ден с учудване научил, че цял живот е говорил в проза, без дори да го е подозирал.
Няма как, Америка е територия на откривателства – не само защото човек се учи, докато е жив, а и защото му предлага шанса да разбере смайващи истини за себе си дори и през девет земи – в десета.
"Колумбе, благодаря ти за любопитството!" – това е най-добрият комплимент, който мога да подаря на Америка на изпроводяк. И без да съм почитателка на нейните екшъни, още на прага на самолета който ще ме прибере обратно у дома, си обещавам типично по холивудски “ I’ll be back!” (Аз ще се върна).
PS Текстът е публикуван и в списание "Бела"