Мързелът е пъпната ми връзка с бога
(И защо след като така и така са ми я срязали веднъж, поне не искам да умра дрогирана)
За божествения произход и смисъл на мързела:
Да се пише върху мързела се оказва работа епохална и в известна степен - нечовешка, при наличието на толкова цивилизационни пропуски - сам бог е забравил да го порицае в 10-те си заповеди, не ври в казана на Дантевия ад и даже многоуважаемият Теофраст го е подминал в своите “Характери”. Оскар Уайлд пък налага ревизиране на остарелите ни възгледи с поредната си ексцентрична аксиома: “Да не правиш нищо е най-трудното нещо на света, най-трудното и най-интелектуалното”. И така е трасирал магистрала за метаморфозите на мързела във високоинтелектуално и изтощително занимание. Отглас от тази игрива философия битува и днес в съвременния лафоризъм “може да изглежда че нищо не правя, но на клетъчно ниво съм много зает”. Впрочем в ежедневието мнозина свеждаме мързела до интроспекцията, позната още на Адам и Ева в Райската градина. (Или казано библейски – в началото бил мързелът). Защото какво ли друго са могли да практикуват нашите деди, след като в предварителните планове на господ съвсем не е влизало намерението му те да се трудят? Създаден по прищявка и поселен като своего рода домашен любимец в Едемската градина, човекът бил лишен от лишения и нужди (даже и от свян и облекло). Във вътрерайската утроба, той функционирал някак съзерцателно и подобно на детето в концепцията на Фройд - като аморално същество, без понятие за зло и за добро. (И без трудова повинност.) Ала проблемът с интроспекциите е в това, че рано или късно ще те доведат до дилемата на двоеточието: или ще се научиш да си вадиш изводи от нея (интроспекцията), или ще ти се наложи да си вадиш хляба другаде (напъден от създателя).
В моменти на сходни житейски раздвоения, мой познат ме насърчаваше: “Имаш два пътя. Първият минава през втория, а вторият е….” И вторият ми е, че ако фокусирам мързела и през призмата на възстановителната почивка след изнурителен труд, пак прозирам идеята за божествения му произход (защото това е начинанието, на което се отдал и сам Създателят през 7-ия ден след сътворяването на света). Апропо, именно изнесеното в скобки от мен би могло да бъде сред основните тео-логични аргументи, че човекът е проектиран по негов образ и подобие. Допълнителна опора в моите умозрения дава и заключението на френския писател и хуморист Жорж Куртлин: “Човекът не е създаден, за да работи. И доказателството за това е, че се уморява.” А това е толкова божествено, нали?
И ето как – лека-полека и надве-натри (като Архимед (1), с лоста (1+1=2) и опорната си точка (2+1=3), преобърнахме земята под краката на порицаващите моралисти и спекулативно сведохме мързела, драги читателю, до така да се каже - нашата пъпна връзка с бога.
Профилактиката на греха или защо прочутата теза, че мързелът е един от седемте смъртни гряха, ме кара да се съмнявам и в останалите 6:
Мързелът (под неговия синоним – леността) е в актуализирания списък на седемте смъртни гряха, приписван на Тома Аквински (наедно с горделивостта, чревоугодничеството, похотта, скъперничеството, завистта и гнева). Не е много разбираемо защо на български ги превеждаме “смъртни” (дали защото са присъщи на нас, смъртните, дали защото са летални, или защото с много вяра можем да ги победим у себе си?), но в католицизма те се наричат и считат “основни” или “капитални”, именно в смисъла, в който от тях произтичат всички останали. Без да търся опрощение, бързам да се призная за грешница – много завиждам на писателя Пол Валери. Задето ме е изпреварил да се досети, че упоменатите грехове се неутрализират в известна степен помежду си. Така завистта е относително несъвместима с горделивостта (доколкото горделивецът рядко оценява позицията на другия като толкова достойна за завиждане, колкото е собствената му). Оттук Валери прави забележителния извод, че съвършенството на праведника може да се формира от точната композиция и фината дозировка на 7-те смъртни гряха, подобно както бялата светлина от 7-те традиционни цвята. Почти нищо не можем да добавим към тази блестяща теза, освен, че ако приемем мързела като нежелание за действие, като отказ от активност, или не-активност, то той е очевидната профилактика за останалите грехове и пороци, техен коректив. Така както някой превантивно беше свързал леността и похотта във фразата: “Свещени мързеливци са хората, които изпращат въздушни целувки.”
Етно- и география на мързела или метонимията на ръката:
Да изходим пак библейски, като тръгнем от Вехтия завет, който порицава мързела само дотолкова, доколкото няма да направи човека богаташ (да си припомним основния рефрен, артикулиран в Притчи Соломонови: “ленивата ръка докарва сиромашия, а трудолюбивата ръка обогатява”). Така митологемата за “богатите работливи нации” и “бедните лениви етноси”, за състоятелния Север и мързеливия Юг, за сръчните работохолици и бездомните безделници, се оказва с прастара библейска етимология, но аз ви предлагам да я отпратим начаса оттук с презумпцията, че поне един от двама ни е атеист (ако не си ти, читателю, то това със сигурност съм аз). И давам думата на френския индустриалец и есеист Огюст Детьоф, който през 30-те години на миналия век с хумор позиционира големите нации по разделителната ос работливост/ленивост: “Французинът е мързеливец, който много работи. Англичанинът - мързеливец, който нищо не прави. Германецът - работливец до степен на себе-злоупотреба. А американецът е работяга, който знае така да се устрои, че да не прави бог знае какво.” И комай е познал, защото от възникването си до ден-днешен Америка не престава да се държи като един Том Сойер - когато й поставят задача да си боядиса оградата, винаги успява така да мотивира някой друг, щото той да й я боядиса. Модерната американска метонимия за "трудолюбивата ръка" днес се подразбира повечко като лоялност към работодателя – всички сме чували как там е някак неприлично да си поискаш цялата отпуска накуп, да не отидеш в службата поне час преди началото на работния ден, да не обядваш над клавиатурата на компютъра и въпреки всичко - пак да си занесеш служебна работа и за домашно в къщи! Прочее, подобни факти карат европеецът да се озадачава:»Абе тези американци какво точно правят на работното си място?!» И да се приобщава към ироничното предположение на писателя Тристан Бернар, че “мързеливецът е по-лоялен от другите хора, защото поне не се преструва, че работи.” Погледнато клинично, работохолизмът си е вид патологична зависимост (като всяка друга). Но американският по-специално бележи пароксизъм в случаи тъждествени на този, който ми представиха за тамошна служителка – тя планирала да роди детето си не просто в петък, а по-конкретно - в обедната почивка между 12 и 13 (за да може още в 13:15 да се върне на бюрото си, което и направила). Нещо такова вероятно е смутило френския джазмен и писател Борис Виан, когато е простенал: "Работата е опиум за хората….Не искам да умра дрогиран!" и е дало живот и резон на корсиканската поговорка “усърдието е убило повече хора, отколкото мързела”. И за да не ме упрекнете в пресолена франкофилия, ще се позова на интерпретацията на Карен Хорни за симптомите на американското общество (интерпретация, която надскача националните граници, затова ще си позволя да я съотнеса към съвременното консуматорско общество въобще): "Всичко в него те тласка към състезателността – любовна, социална, спортна, семейна, училищна. Това, което всеки желае, трябва непрекъснато да го спечелва, да го отвоюва отново и отново от другите. Резултатът е - генерализиран нарцисизъм поради жажда за престиж, но и перманентно чувство на изолираност и несигурност, едно дълбоко морално безпокойство. Това модерно общество мултиплицира условията за конфликт и ускорява неврозите". "О, времена, о, нрави!" са възкликвали древните римляни (без да подозират, че и времената, и нравите ще се сменят, а техните поговорки все ще се четат). И нямаше да са “древните римляни”, ако не се бяха сетили мъдро да добавят: “Saeculi vitia, non hominis» (Пороци на епохата, не на хората).
Накрая да притуря и от мен, че тезата, която така дидактично се спряга - трудолюбивите са богати (и някак си, следователно, - щастливи), а сиромасите са мързеливци и нещастници, ми напомня на казуса с бутилката – дали е наполовина пълна или наполовина празна, зависи само от гледната точка. И веднага ме препраща към оня инвеститор на ваканция в Индия. Срещнал на брега рибар, който се връщал с една уловена риба, той му рекъл:
- Ето това е то, щастието! Ще се върнеш ли обратно за още? Идвам с тебе, за да ми обясниш как ловуваш.
- Да се върна да ловя още ли?... Че за какво ми е? – смаял се рибарят.
- За да имаш повече риба – обяснил му инвеститорът.
- Да имам повече ли? Че за какво ми е?
- За да можеш и да продаваш от нея.
- Да продавам ли? Че за какво ми е?
- Ами след като я продадеш, ще получиш пари.
- Да получа пари ли? Че за какво са ми?
- За да си купиш малка лодка.
- Да си купя малка лодка ли? Че за какво ми е?
- За да можеш да вадиш повече риба с нея.
- Да вадя повече риба ли? Че за какво ми е?
- Да спечелиш още пари и да си наемеш работници.
- Да си взема работници ли? Че за какво са ми?
- За да работят с тебе.
- Да работят с мене ли? Че за какво ми е?
- За да станеш богат.
- Да стана богат ли? Че за какво ми е?
- За да можеш да си позволиш да си почиваш.
- Да мога да си почивам ли? Ами че това е нещото, което отивам незабавно да направя!
PS – И аз отивам при рибаря. А на теб, читателю, оставям сам да избереш от коя страна на въдицата ми се хвана...
(Текстът е публикуван в мартенския брой на списание "Бела")
Showing posts with label есе. Show all posts
Showing posts with label есе. Show all posts
Tuesday, March 13, 2007
Thursday, March 08, 2007
Жега
Празничен калейдоскоп или защо 8-и март не ми е “великден” (поне не и тази година)
Докато у нас мъже виждат във всеки ден "женски великден", японци пледират за нов 8-и март, на места сепарацията се налага като превенция срещу сексизма, а дамските резервати - като острови на свободата, другаде се отблагодаряват и в бронз за заслугите на общественичките…
Днешният международен ден на жената отново ще нажежи у нас размисли и страсти между своите верни привърженици и най-върли противници. Сред аргументацията на последните съм чувала и тезата, че “всеки ден трябвало да бъде празник за жената”. Сякаш онези, които я споделят, са забравили какво казва българският народ – че “всеки ден не ти е Великден”. В интерес на истината, тази чисто мачистка теза (чувала съм я само от мъже) не се споделя от японските им колеги. Тяхната “Асоциация на прекрасните съпрузи” мобилизира за втори път симпатизантите си да отбележат 31 януари като “Ден на любимите съпруги”. Което ще рече – поне на въпросната дата да се приберат у дома към 20 ч. (необичайно рано за японския труженик), за да имат време да “погледат съпругите си в очите и да им поблагодарят”. Инак тамошният мъж се прибира в къщи само да вечеря, да се изкъпе и да се наспи, вметва шеговито световната агенция, тиражирала новината. За този радикален завой в азиатския бит си имало икономически причини – скоро поколението на японския бейби-бум ще се пенсионира и значително количество мъже ще се разквартирува по домовете при половинките си, нещо, на което тепърва ще трябва да привиква. Осъвременяване на японските закони пък гарантирало напоследък още по-голям дял от семейното имущество на жените, в случай на развод. И никой не се наема да калкулира колко са фрустрираните от брака “любими съпруги”, които ще пожелаят да се възползват от актуализацията в законодателството… Прочее, жената бе обгрижвана през изтеклата година и на други географски ширини - кметът на голям бразилски град разпореди да се отпускат специални женски автобуси в пиковите часове, за да не бъдат притеснявани съгражданките му от евентуални сексуални посегателства, улеснени от близостта в претъпканите превозни средства. (Изглежда, не само за Белград е валидна максимата, че «по-лесно е да влезеш в историята, отколкото в автобусите на градския транспорт», както гласи един местен графит, явно в пристъп на поредния «великосръбски шовинизъм»). Пилотен (засега) проект оборудва и 8 руски влака за дълги дестинации с отделни женски и мъжки купета (като си запази правото и на смесени такива). Иранските власти удариха всички в земята, като решиха да «подарят» цяло островче в северозападната част на страната изключително и само на жените. В зоната на този дамски резерват, общественият транспорт, ресторантите и услугите не само са предназначени за жени, но и ще се извършват също само от жени. (Чували бяхме, че съществуват ирански плажове единствено за дами, казват, - в някои градове имало и такива паркове.) Прецедент, но с различен знак долетя от друго традиционно считано за консервативно кътче на света - Великобритания. Там приживе бе издигнат паметник на премиер – до този на Чърчил, в долната камара на Английския парламент, вече стои бронзовата отливка на Маргарет Тачър. “Бих предпочела от желязо, но и бронзът ме устройва – няма да ръждясва”, била казала желязната лейди. Също бронзов и също женски, но обобщен образ – символ на проститутките от цял свят, ще се издигне тези дни и в Амстердам. Инициативата е на две жени – бивша проститутка и настояща скулпторка. Междувременно на испанска красавица дадоха титлата регионална мис, после поискаха да й вземат короната - не защото е грозна, а защото…. била майка на 3-годишно дете. (Понеже противоречало на регламента, еднакъв за Мис и за Мистър Испания, а именно – майки и бременни да не участват. Поне на дадения етап на биологичната еволюция обаче, това няма как да засегне мистърите). И правителственият орган Институт на жената се разгневи: “Майчинството не предполага никаква физическа или интелектуална ограниченост, няма отношение към работата и превръщането му в пречка е дискриминация”. Испански леви партии квалифицираха това като “двойна” дискриминация – както върху фигурата на жената, така и върху тази на майката. В тия препирни някак незабелязано мина оповестяването на резултатите от проучване на университета Карнеги Мелън по заръка на Американската автомобилна асоциация. А именно - че жените може и да не шофират по-добре от мъжете, но са по-добри шофьори, защото рискуват по-малко живота си зад волана. Няма как – “жените са крайни, те са или по-добри, или по-лоши от мъжете”, констатирал е още преди 4 века “експертът” по човешки характери Жан дьо Лабрюйер.
Тогава - “защо обичаме жените?” се пита в едноименното си есе нашумелият румънски писател Мирча Картареску. И сам си дава поне 45 различни отговора. Единият от тях гласи: “Защото вземат живота насериозно, изглежда наистина вярват в действителността.” Сигурно е така. Както 2 и 2 е 4, както 8-и март не е Великден, но и всеки (друг) ден не може да ми е (поне не и тази година). И защото, ако някой ви твърди подобно нещо, на мен ми иде да извикам: “Жени от всички страни, съпротивлявайте се!”
PS С което искам да кажа на дамите – не се отказвайте от празничността, вие заслужавате един хубав ден днес, още повече – международен.
(С известни редакции, текстът се публикува в днешния брой на вестник "Всичко за жената", за което благодаря: на всички, на вестника, и на жените:)
Празничен калейдоскоп или защо 8-и март не ми е “великден” (поне не и тази година)
Докато у нас мъже виждат във всеки ден "женски великден", японци пледират за нов 8-и март, на места сепарацията се налага като превенция срещу сексизма, а дамските резервати - като острови на свободата, другаде се отблагодаряват и в бронз за заслугите на общественичките…
Днешният международен ден на жената отново ще нажежи у нас размисли и страсти между своите верни привърженици и най-върли противници. Сред аргументацията на последните съм чувала и тезата, че “всеки ден трябвало да бъде празник за жената”. Сякаш онези, които я споделят, са забравили какво казва българският народ – че “всеки ден не ти е Великден”. В интерес на истината, тази чисто мачистка теза (чувала съм я само от мъже) не се споделя от японските им колеги. Тяхната “Асоциация на прекрасните съпрузи” мобилизира за втори път симпатизантите си да отбележат 31 януари като “Ден на любимите съпруги”. Което ще рече – поне на въпросната дата да се приберат у дома към 20 ч. (необичайно рано за японския труженик), за да имат време да “погледат съпругите си в очите и да им поблагодарят”. Инак тамошният мъж се прибира в къщи само да вечеря, да се изкъпе и да се наспи, вметва шеговито световната агенция, тиражирала новината. За този радикален завой в азиатския бит си имало икономически причини – скоро поколението на японския бейби-бум ще се пенсионира и значително количество мъже ще се разквартирува по домовете при половинките си, нещо, на което тепърва ще трябва да привиква. Осъвременяване на японските закони пък гарантирало напоследък още по-голям дял от семейното имущество на жените, в случай на развод. И никой не се наема да калкулира колко са фрустрираните от брака “любими съпруги”, които ще пожелаят да се възползват от актуализацията в законодателството… Прочее, жената бе обгрижвана през изтеклата година и на други географски ширини - кметът на голям бразилски град разпореди да се отпускат специални женски автобуси в пиковите часове, за да не бъдат притеснявани съгражданките му от евентуални сексуални посегателства, улеснени от близостта в претъпканите превозни средства. (Изглежда, не само за Белград е валидна максимата, че «по-лесно е да влезеш в историята, отколкото в автобусите на градския транспорт», както гласи един местен графит, явно в пристъп на поредния «великосръбски шовинизъм»). Пилотен (засега) проект оборудва и 8 руски влака за дълги дестинации с отделни женски и мъжки купета (като си запази правото и на смесени такива). Иранските власти удариха всички в земята, като решиха да «подарят» цяло островче в северозападната част на страната изключително и само на жените. В зоната на този дамски резерват, общественият транспорт, ресторантите и услугите не само са предназначени за жени, но и ще се извършват също само от жени. (Чували бяхме, че съществуват ирански плажове единствено за дами, казват, - в някои градове имало и такива паркове.) Прецедент, но с различен знак долетя от друго традиционно считано за консервативно кътче на света - Великобритания. Там приживе бе издигнат паметник на премиер – до този на Чърчил, в долната камара на Английския парламент, вече стои бронзовата отливка на Маргарет Тачър. “Бих предпочела от желязо, но и бронзът ме устройва – няма да ръждясва”, била казала желязната лейди. Също бронзов и също женски, но обобщен образ – символ на проститутките от цял свят, ще се издигне тези дни и в Амстердам. Инициативата е на две жени – бивша проститутка и настояща скулпторка. Междувременно на испанска красавица дадоха титлата регионална мис, после поискаха да й вземат короната - не защото е грозна, а защото…. била майка на 3-годишно дете. (Понеже противоречало на регламента, еднакъв за Мис и за Мистър Испания, а именно – майки и бременни да не участват. Поне на дадения етап на биологичната еволюция обаче, това няма как да засегне мистърите). И правителственият орган Институт на жената се разгневи: “Майчинството не предполага никаква физическа или интелектуална ограниченост, няма отношение към работата и превръщането му в пречка е дискриминация”. Испански леви партии квалифицираха това като “двойна” дискриминация – както върху фигурата на жената, така и върху тази на майката. В тия препирни някак незабелязано мина оповестяването на резултатите от проучване на университета Карнеги Мелън по заръка на Американската автомобилна асоциация. А именно - че жените може и да не шофират по-добре от мъжете, но са по-добри шофьори, защото рискуват по-малко живота си зад волана. Няма как – “жените са крайни, те са или по-добри, или по-лоши от мъжете”, констатирал е още преди 4 века “експертът” по човешки характери Жан дьо Лабрюйер.
Тогава - “защо обичаме жените?” се пита в едноименното си есе нашумелият румънски писател Мирча Картареску. И сам си дава поне 45 различни отговора. Единият от тях гласи: “Защото вземат живота насериозно, изглежда наистина вярват в действителността.” Сигурно е така. Както 2 и 2 е 4, както 8-и март не е Великден, но и всеки (друг) ден не може да ми е (поне не и тази година). И защото, ако някой ви твърди подобно нещо, на мен ми иде да извикам: “Жени от всички страни, съпротивлявайте се!”
PS С което искам да кажа на дамите – не се отказвайте от празничността, вие заслужавате един хубав ден днес, още повече – международен.
(С известни редакции, текстът се публикува в днешния брой на вестник "Всичко за жената", за което благодаря: на всички, на вестника, и на жените:)
Saturday, January 27, 2007
Отворено писмо до неизвестен френски връстник:
Цивилизацията е нещо повече от масов комфорт
Днес обаче тя все повече се свежда до потребителски нагласи с колективно битие, както човекът се превръща в глобален свръх-консуматор със също тъй колективно битие и психика
От френския остров Реюнион, приютен нейде в Индийския океан, получих имейл от неизвестен автор. От упор, той ме питаше: “И ти ли, друже, си от поколението на 50-те, 60-те и 70-те години? Че как си оцелял, тогава? Тогава - когато колите бяха без предпазни колани, без облегалки за главите и без еърбеци, а на задните им седалки за нас беше “весело”, а не – “опасно”? Когато електрическите контакти не бяха със защитни системи срещу детското любопитство, а също и - шишетата с лекарства, и препаратите за чистене? Когато въртяхме педалите без каски? Когато пиехме водата не стерилна, бутилирана и минерална, а от чешмата, или направо от маркуча за поливане? Когато си деляхме една и съща лимонада, без страх да пипнем нещо? Когато си играехме навън, с едничкото условие - да сме си у дома до полунощ? Навън, да там – навън, и без контрол, и без мобилни телефони, без някой да ни знае къде сме и какво ще правим. Невероятно! Как е станало така - да оцелеем?!
Тогава лапахме сладкишите на воля, мажехме си тонове масло върху филиите, пък - нямаше наднормени. И нямаше плейстейшъни, компютри, интернет, чат-румове, но имаше…приятели. И никой никого не пращаше по психотерапевти. Тогава…
Тогава имахме провали, неуспехи, свободи и задължения. А днес въпросът ми е – как сме оцелели и как сме се развили като личности? И ти ли си от нас, приятелю?”
Да, анонимни западни връстнико – и аз съм от това тесто. Пораснали в едно и също време – живели сме в различни светове. Но като тебе “някак си” съм оцеляла. Оказва се, разбирам, – имали сме сходно детство, повече, отколкото сме го допускали. И нещо още - в детството си сме били еднакви, тогава, когато всъщност двата свята искаха да сме различни. Светът ни, друже, не просто е “един” сега, светът направо е - еднакъв. Цивилизацията ни се буди сутрин с новините, а вечер ляга с холивудски екшъни. Цивилизацията ни се храни “бързо”, в “заведения”, оригва се на Спрайт, говори на английски, облича се с китайска мода. Светът ни фабрикува щастие за благото на купувача и ни потапя в потребителска наслада - и в Павликени, и в Париж, и от твоя остров - до Аляска. Не се простираме според черджето си и трупаме дори на кредит (излишни вещи, килограми). И консумираме така, че и рекламите ни призовават вече – да го правим с мяра. Защото (от думите на Молиер го знаем, също) – да, трябва да ядем, за да живеем, но не и да живеем само за да консумираме. В света на мойто детство, друже, нещата бяха “общи”, пък сега са масови (медии, култура, консумации, психози…) И комуникацията - уж е масова, пък личността остана “неприкосновена”. (Респективно, сексът – виртуален). И покорихме Космоса, не овладяхме себе си. И няма тайни под кринолина на кралицата и в мозъка на пациента, а не познаваме децата си. И аз не зная вече - дали откликваме, когато “кликваме” на ближния?
Светът отдавна, друже, е едно глобално село и то с бутон нахълтва у дома ни – тероризъм, катаклизми обединяват страховете пред екрана, реклами ни продават сродно щастие, разсмиват ни едни и същи вицове. Индивидуалното ни битие се претопява в колективното и бягство има само в други измерения… И само времето, навярно, ще покаже (но нали от нас, единствено, зависи?) дали ще бъде прав писателят -Уайлд, когато пише: “Комфортът е…единственото нещо, което може да ни даде нашата цивилизация”.
PS – И ти ли си, "от нас", читателю?
Цивилизацията е нещо повече от масов комфорт
Днес обаче тя все повече се свежда до потребителски нагласи с колективно битие, както човекът се превръща в глобален свръх-консуматор със също тъй колективно битие и психика
От френския остров Реюнион, приютен нейде в Индийския океан, получих имейл от неизвестен автор. От упор, той ме питаше: “И ти ли, друже, си от поколението на 50-те, 60-те и 70-те години? Че как си оцелял, тогава? Тогава - когато колите бяха без предпазни колани, без облегалки за главите и без еърбеци, а на задните им седалки за нас беше “весело”, а не – “опасно”? Когато електрическите контакти не бяха със защитни системи срещу детското любопитство, а също и - шишетата с лекарства, и препаратите за чистене? Когато въртяхме педалите без каски? Когато пиехме водата не стерилна, бутилирана и минерална, а от чешмата, или направо от маркуча за поливане? Когато си деляхме една и съща лимонада, без страх да пипнем нещо? Когато си играехме навън, с едничкото условие - да сме си у дома до полунощ? Навън, да там – навън, и без контрол, и без мобилни телефони, без някой да ни знае къде сме и какво ще правим. Невероятно! Как е станало така - да оцелеем?!
Тогава лапахме сладкишите на воля, мажехме си тонове масло върху филиите, пък - нямаше наднормени. И нямаше плейстейшъни, компютри, интернет, чат-румове, но имаше…приятели. И никой никого не пращаше по психотерапевти. Тогава…
Тогава имахме провали, неуспехи, свободи и задължения. А днес въпросът ми е – как сме оцелели и как сме се развили като личности? И ти ли си от нас, приятелю?”
Да, анонимни западни връстнико – и аз съм от това тесто. Пораснали в едно и също време – живели сме в различни светове. Но като тебе “някак си” съм оцеляла. Оказва се, разбирам, – имали сме сходно детство, повече, отколкото сме го допускали. И нещо още - в детството си сме били еднакви, тогава, когато всъщност двата свята искаха да сме различни. Светът ни, друже, не просто е “един” сега, светът направо е - еднакъв. Цивилизацията ни се буди сутрин с новините, а вечер ляга с холивудски екшъни. Цивилизацията ни се храни “бързо”, в “заведения”, оригва се на Спрайт, говори на английски, облича се с китайска мода. Светът ни фабрикува щастие за благото на купувача и ни потапя в потребителска наслада - и в Павликени, и в Париж, и от твоя остров - до Аляска. Не се простираме според черджето си и трупаме дори на кредит (излишни вещи, килограми). И консумираме така, че и рекламите ни призовават вече – да го правим с мяра. Защото (от думите на Молиер го знаем, също) – да, трябва да ядем, за да живеем, но не и да живеем само за да консумираме. В света на мойто детство, друже, нещата бяха “общи”, пък сега са масови (медии, култура, консумации, психози…) И комуникацията - уж е масова, пък личността остана “неприкосновена”. (Респективно, сексът – виртуален). И покорихме Космоса, не овладяхме себе си. И няма тайни под кринолина на кралицата и в мозъка на пациента, а не познаваме децата си. И аз не зная вече - дали откликваме, когато “кликваме” на ближния?
Светът отдавна, друже, е едно глобално село и то с бутон нахълтва у дома ни – тероризъм, катаклизми обединяват страховете пред екрана, реклами ни продават сродно щастие, разсмиват ни едни и същи вицове. Индивидуалното ни битие се претопява в колективното и бягство има само в други измерения… И само времето, навярно, ще покаже (но нали от нас, единствено, зависи?) дали ще бъде прав писателят -Уайлд, когато пише: “Комфортът е…единственото нещо, което може да ни даде нашата цивилизация”.
PS – И ти ли си, "от нас", читателю?
Защото кръвта ми ще изтрие нечия сълза
Не че не съм го правила и досега, не. Давала съм кръв и друг път - два пъти, под строй, като студентка (така беше някога, преди години). Но никога не съм “дарявала”. До преди дни. Не съм се сещала (пък и не съм се питала дори) кого и колко съм спасявала. И именно защото се запитах, сега отидох да даря. Случайност е, че беше Коледа. Житейската ирония - човек понякога не може да помогне сам на себе си, а му се предлага избор - да го прави за околните…. Тогава вече е въпрос на собствено решение. За него, “моят” драматург Ерик-Еманюел Шмит е писал: “Човекът е съчетание от обстоятелства и избори. Никой няма власт над обстоятелствата, обаче всеки разполага с избори.” Погледнато през призмата на обстоятелствата - не съм Христос - не мога да нахраня всички гладни. Не винаги се справям с моите сълзи – тогава – как да спра на другите? А и животът не ме е натоварвал с извънредни мисии, нито пък е настоявал да бъда втора Майка Тереза (той пожела от мене “само” ролята на майка). Колебала съм се (и направо съм отказвала) да се присъединявам в чужди каузи по “раздаване на щастие и милостиня”, особено пред празници. (Понеже считам добрите помисли и намерения за твърде лично нещо, та да ги делегираме на други да се разпореждат с тях. И за жалост - като мнозина вече съм обезсърчена от злоупотребата с желанията и парите ни.) Но както сигурно сте забелязали и вие - само човешката кръв няма как да се изтъргува, защото не е стока “с възможна двойна употреба”. И в крайна сметка - няма друго предназначение, освен да се опита да спаси човек. Затова направих точно този собствен избор в дадените обстоятелства. Един особен акт - напълно безвъзмезден, доброволен, и специфично-анонимен. В него нямаш правото дори да знаеш какъв ще бъде пътят на кръвта ти, до кого ще стигне – бебе, възрастен, добър човек, или - престъпник. Знаеш само три неща: че някой страда, че за да живее има нужда от кръвта ти и че делите еднаква кръвна група.
В прекрасна поетична фраза, писателката Симон дьо Бовоар веднъж попита: “Как да измерим страданието и радостта? И можем ли да съпоставим тежестта на капка кръв, с тази на една сълза?” Не, аз поне не мисля, че е възможно да сравним тези две човешки капки, защото те са непосилно бреме. Но съм чела сред поетите, Виктор Юго за тях да казва: “Кръвта се измива със сълзи, не с още кръв”. Понякога обаче, (само понякога) и на обикновените хора като мен е дадено да репликират на поетите. Защото понякога (но само понякога) - сълзите могат и да се измият с кръв.
А това ни е потребно не само по Коледа, нали?
Р.Д. (Защото – какво значение има името ми? Нали “кръвта е най-добрата лична карта” според поета Жан-Мари Адиафи?)
PS Но ако редакцията ми отпусне щедро още малко място – към кръвта си ще добавя за него (или нея) и за всички вас, превода на малък стих, който си преписах от афиш в парижкото метро:
Умолявам ви, сторете нещо -
научете стъпка, или танц,
или пък друго,
което да ви оправдава
и да ви дава
правото
да сте облечени във кожата си
и във вашта козина,
научете се
да ходите
и да се смеете,
защото
накрая
би било така нелепо,
че мнозина други са умрели,
а вие продължавате
да си живеете,
без нищичко да правите с живота си.
Шарлот Делбо, френска поетеса от 20-и век
Не че не съм го правила и досега, не. Давала съм кръв и друг път - два пъти, под строй, като студентка (така беше някога, преди години). Но никога не съм “дарявала”. До преди дни. Не съм се сещала (пък и не съм се питала дори) кого и колко съм спасявала. И именно защото се запитах, сега отидох да даря. Случайност е, че беше Коледа. Житейската ирония - човек понякога не може да помогне сам на себе си, а му се предлага избор - да го прави за околните…. Тогава вече е въпрос на собствено решение. За него, “моят” драматург Ерик-Еманюел Шмит е писал: “Човекът е съчетание от обстоятелства и избори. Никой няма власт над обстоятелствата, обаче всеки разполага с избори.” Погледнато през призмата на обстоятелствата - не съм Христос - не мога да нахраня всички гладни. Не винаги се справям с моите сълзи – тогава – как да спра на другите? А и животът не ме е натоварвал с извънредни мисии, нито пък е настоявал да бъда втора Майка Тереза (той пожела от мене “само” ролята на майка). Колебала съм се (и направо съм отказвала) да се присъединявам в чужди каузи по “раздаване на щастие и милостиня”, особено пред празници. (Понеже считам добрите помисли и намерения за твърде лично нещо, та да ги делегираме на други да се разпореждат с тях. И за жалост - като мнозина вече съм обезсърчена от злоупотребата с желанията и парите ни.) Но както сигурно сте забелязали и вие - само човешката кръв няма как да се изтъргува, защото не е стока “с възможна двойна употреба”. И в крайна сметка - няма друго предназначение, освен да се опита да спаси човек. Затова направих точно този собствен избор в дадените обстоятелства. Един особен акт - напълно безвъзмезден, доброволен, и специфично-анонимен. В него нямаш правото дори да знаеш какъв ще бъде пътят на кръвта ти, до кого ще стигне – бебе, възрастен, добър човек, или - престъпник. Знаеш само три неща: че някой страда, че за да живее има нужда от кръвта ти и че делите еднаква кръвна група.
В прекрасна поетична фраза, писателката Симон дьо Бовоар веднъж попита: “Как да измерим страданието и радостта? И можем ли да съпоставим тежестта на капка кръв, с тази на една сълза?” Не, аз поне не мисля, че е възможно да сравним тези две човешки капки, защото те са непосилно бреме. Но съм чела сред поетите, Виктор Юго за тях да казва: “Кръвта се измива със сълзи, не с още кръв”. Понякога обаче, (само понякога) и на обикновените хора като мен е дадено да репликират на поетите. Защото понякога (но само понякога) - сълзите могат и да се измият с кръв.
А това ни е потребно не само по Коледа, нали?
Р.Д. (Защото – какво значение има името ми? Нали “кръвта е най-добрата лична карта” според поета Жан-Мари Адиафи?)
PS Но ако редакцията ми отпусне щедро още малко място – към кръвта си ще добавя за него (или нея) и за всички вас, превода на малък стих, който си преписах от афиш в парижкото метро:
Умолявам ви, сторете нещо -
научете стъпка, или танц,
или пък друго,
което да ви оправдава
и да ви дава
правото
да сте облечени във кожата си
и във вашта козина,
научете се
да ходите
и да се смеете,
защото
накрая
би било така нелепо,
че мнозина други са умрели,
а вие продължавате
да си живеете,
без нищичко да правите с живота си.
Шарлот Делбо, френска поетеса от 20-и век
Wednesday, April 12, 2006
Не- предизвикано
Фармацевтичното щастие на западняка, или ....похвално слово за българската начумереност
Това лято мой познат французин, който за трета година посещава България, не се сдържа да ми подметне: "Ей, с това не мога да свикна – увисналите ви джуки и навъсените физиономии". С тъга си помислих колко е прав. Спомних си и как във Франция се чувствах изтощена от тяхната неуморна любезност и вечно “пардон за туй” или “мерси за онуй”. А една моя позната още се черви при спомена за първото си посещение в страната на любезността – беше се отскубнала на специализация в терминалната фаза на социализма, а там й предложили да напише съчинение на тема "Моето първо впечатление от Франция". И тя да вземе да го озаглави (навярно идейно подкована от макар и разлагащия се, ама все пак - тоталитаризъм) “За двуличието на френското бонжур”. "Абе, двулично, двулично, ама бонжур – по-добре нещо, отколкото нищо" - констатира по-късно и моята прагматична шопска натура, при първата визита във френското радио, където опознах и кулоарната галантност. Всеки непознат се усмихва и те поздравява – пред кафе-машината или просто защото сте се разминали в някоя от безбройните ниши на многоетажния електронен мастодонт (а това вече си е достатъчно основание за съпричастност и колегиалност!) Да не говорим пък за продавачките в магазините – там дори и да не си оставил друго, освен собственото си присъствие, ще отнесеш на излизане по едно “Благодарим ви, мадам!”
Тук ще ви върна на летния епизод с моя френски приятел. Докато той демонстрираше галската си гордост, аз сконфузено се скрих зад набързо разлистените страници на парижкото модно списание, току-що донесено ми като армаган. И там някъде – барабар с рецептите, съветите, бельото, на цяла страница, като напук и като да ме довърши окончателно – широко усмихнатата физиономия на средностатистическа французойка. До нея – таблетки някакви, които видимо я развеселяваха още повече (от тия, дето “ще намерите без рецепта при вашия фармацевт”). Неяснотата на рекламното послание ме зачовърка и зададох гатанка на моя парижки другар: "Кес к се?" (демек – що е туй, ама на френски) “Ами това са таблетки за добро настроение, по които целият свят е луднал” - пояснява ми той. “Аха, ето разковничето на перманентните ви усмивки – възвърнах си достойнството аз. - Пиете си розовите хапчета и гледате на света през розовите си очила.” Щото тя, действителността, е като слънцето – трудно можеш да я гледаш с невъоръжено око. Фокусира я и нашенецът, а там, животът (от времето на поета още), продължава да го гледа строго, под вежди - озъбено, свирепо куче. Примижава българинът, попоглежда с половин око и пак вижда реалността такава, каквато си е тя в действителност – не реалистична, а направо - сюр-реалистична. Че как тогава да бъде усмихнат, без да е назобен с допинг за ведро настроение?
Впрочем, чувам, че и нашето радио “в търсене на добрата новина” вече рекламира “таблетки за щастие”. Няма как - светът се глобализира, щастието – също. И пили-непили своята, па и като се ашладисаме малко с европейските структури, белким най-сетне намерим точния превод на думата "куртоазия" (рафинирана учтивост) – лексикална липса, за която ме беше укорил преди години френски дипломат. Ами как да имаме "куртоазия", Мосю, като не сме имали кралски двор (откъдето произхожда думата, сакън, т.е. – пардон, читателю! - да не си помислите нещо друго за етимологията на словото!) Не сме имали куртизани (дворцов антураж) и куртизанки (високойерархизирани проститутки), нито куртоазната средновековна литература – възхвала на рицарската доблест и умението да се изразяваш добре. И не сме се сражавали с вятърни мелници като Дон Кихот, защото е трябвало по същото време да се справяме направо с реални такива. Не мелници, а противници. А това исторически най-добре го е облякъл в слово Радой Ралин: "Тъй от дните робски и хайдушки сме изяли много люти чушки. Затова ни е лютив езика….и тежко му, кой ни предизвика"!
Мадам Розалина Дочева – франкофилка по призНание и шопска патриотка по рождение
Фармацевтичното щастие на западняка, или ....похвално слово за българската начумереност
Това лято мой познат французин, който за трета година посещава България, не се сдържа да ми подметне: "Ей, с това не мога да свикна – увисналите ви джуки и навъсените физиономии". С тъга си помислих колко е прав. Спомних си и как във Франция се чувствах изтощена от тяхната неуморна любезност и вечно “пардон за туй” или “мерси за онуй”. А една моя позната още се черви при спомена за първото си посещение в страната на любезността – беше се отскубнала на специализация в терминалната фаза на социализма, а там й предложили да напише съчинение на тема "Моето първо впечатление от Франция". И тя да вземе да го озаглави (навярно идейно подкована от макар и разлагащия се, ама все пак - тоталитаризъм) “За двуличието на френското бонжур”. "Абе, двулично, двулично, ама бонжур – по-добре нещо, отколкото нищо" - констатира по-късно и моята прагматична шопска натура, при първата визита във френското радио, където опознах и кулоарната галантност. Всеки непознат се усмихва и те поздравява – пред кафе-машината или просто защото сте се разминали в някоя от безбройните ниши на многоетажния електронен мастодонт (а това вече си е достатъчно основание за съпричастност и колегиалност!) Да не говорим пък за продавачките в магазините – там дори и да не си оставил друго, освен собственото си присъствие, ще отнесеш на излизане по едно “Благодарим ви, мадам!”
Тук ще ви върна на летния епизод с моя френски приятел. Докато той демонстрираше галската си гордост, аз сконфузено се скрих зад набързо разлистените страници на парижкото модно списание, току-що донесено ми като армаган. И там някъде – барабар с рецептите, съветите, бельото, на цяла страница, като напук и като да ме довърши окончателно – широко усмихнатата физиономия на средностатистическа французойка. До нея – таблетки някакви, които видимо я развеселяваха още повече (от тия, дето “ще намерите без рецепта при вашия фармацевт”). Неяснотата на рекламното послание ме зачовърка и зададох гатанка на моя парижки другар: "Кес к се?" (демек – що е туй, ама на френски) “Ами това са таблетки за добро настроение, по които целият свят е луднал” - пояснява ми той. “Аха, ето разковничето на перманентните ви усмивки – възвърнах си достойнството аз. - Пиете си розовите хапчета и гледате на света през розовите си очила.” Щото тя, действителността, е като слънцето – трудно можеш да я гледаш с невъоръжено око. Фокусира я и нашенецът, а там, животът (от времето на поета още), продължава да го гледа строго, под вежди - озъбено, свирепо куче. Примижава българинът, попоглежда с половин око и пак вижда реалността такава, каквато си е тя в действителност – не реалистична, а направо - сюр-реалистична. Че как тогава да бъде усмихнат, без да е назобен с допинг за ведро настроение?
Впрочем, чувам, че и нашето радио “в търсене на добрата новина” вече рекламира “таблетки за щастие”. Няма как - светът се глобализира, щастието – също. И пили-непили своята, па и като се ашладисаме малко с европейските структури, белким най-сетне намерим точния превод на думата "куртоазия" (рафинирана учтивост) – лексикална липса, за която ме беше укорил преди години френски дипломат. Ами как да имаме "куртоазия", Мосю, като не сме имали кралски двор (откъдето произхожда думата, сакън, т.е. – пардон, читателю! - да не си помислите нещо друго за етимологията на словото!) Не сме имали куртизани (дворцов антураж) и куртизанки (високойерархизирани проститутки), нито куртоазната средновековна литература – възхвала на рицарската доблест и умението да се изразяваш добре. И не сме се сражавали с вятърни мелници като Дон Кихот, защото е трябвало по същото време да се справяме направо с реални такива. Не мелници, а противници. А това исторически най-добре го е облякъл в слово Радой Ралин: "Тъй от дните робски и хайдушки сме изяли много люти чушки. Затова ни е лютив езика….и тежко му, кой ни предизвика"!
Мадам Розалина Дочева – франкофилка по призНание и шопска патриотка по рождение
Език мой - враг мой
За езика като злоупотреба
«От дума на дума» нерядко «става дума» за коректната употреба на езика. Специалистите отдавна са установили, че той е основен инструмент за развитие на човека и на човешкото. Но има и друга възможна негова употреба, която е на границата на злоупотребата. Когато, както твърди френският изследовател Пиер Карли, той допринася за умножаване на насилието. Така наред с клеветите, злословието, оскърбленията, заплахите (тези символични начини на агресия), има ги в частния и в обществения живот онези “малки фрази – убийци”, които могат да разрушат някого по-сигурно и от физическата разправа. Което нашият български народ е изговорил простичко като “кости няма, кости троши”. Думите не са безвредни и е необходима отговорност към речника. Особено когато той се лансира в публичното пространство. Затова не бива основното журналистическо “оръжие” – езикът, да се превръща в инструмент за агресия. За да се предпази от това, най-тиражираният френски всекидневник “Уест Франс ” изработи преди години собствен регламент в третиране на най-парливите и пикантни теми - криминалните новини и хрониките на произшествията. Той се основава на 4 принципа:
- да се твърди, без да се вреди
- да се показва, без да се шокира
- да се свидетелства, без да се напада
- да се изобличава, без да се осъжда
Презумпцията за невинност (всеки е невинен до доказване на противното) – задължително присъства във френския вестник - ако не директно, то чрез дистанцирани формулировки, като използване на условното наклонение, или като възможност да се даде трибуна на обвинения в престъплението да се защити. Вестникът си забранява под каквато и да е форма да напомня за амнистирани присъди. Не се допускат журналистически изказвания, предразполагащи общественото мнение или съдебните инстанции към вменяване на виновност. Защото никой не е престъпник до окончателното произнасяне на съда. Да напомняме ли тук, че уважаваната и сериозна преса на запад не си позволява също така и заглавия или квалификации от типа "негри-убийци" или "цигани – джебчии" (обида на расов или етнически признак)? А ако вземем един-единствен пример от интерпретациите на нашия печат само за последните дни (към чийто регистър се присъедини и популярно телевизионно шоу, което инак обяви война на жълтата преса) : “Педофил в парламента” или “След педофил “Атака” се сдоби и с побойник”, ще констатираме колко далеч сме от практиките на качествения западен печат. Да, масмедиите могат и даже трябва да изговарят тревогите си пред обществото. А когато (към момента) те са: “заподозрян в” или “обвинен в”, формулировки като “педофил”, “изнасилвач”, “мошеник”или “убиец” са самоволни и неоправдани. Дори когато са мотивирани от граждански гняв заради извършено гнусно деяние или от най-благороден стремеж да се въздаде час по-скоро обществена справедливост. Просто е потребен намордник на моралните ни желания. Освен това “истината може да почака четвърт час”. (В това ме увери по повод репортерската нетърпеливост преди години Патрик Пепен, директор на едно от най-старите европейски училища по журналистика - това в гр. Лил, Франция.) Ще перифразирам Ницше, за да напомня още нещо – че емоциите са лош свидетел на истината. Затова нека поне в публичното пространство се въздържаме от тях, а да се придържаме към фактите. Или, както казва латинската мъдрост - Rem tene, verba sequuntur (Придържай се към фактите, думите сами ще последват).
Розалина Дочева – нявгашна журналистка и отколешна моралистка
«От дума на дума» нерядко «става дума» за коректната употреба на езика. Специалистите отдавна са установили, че той е основен инструмент за развитие на човека и на човешкото. Но има и друга възможна негова употреба, която е на границата на злоупотребата. Когато, както твърди френският изследовател Пиер Карли, той допринася за умножаване на насилието. Така наред с клеветите, злословието, оскърбленията, заплахите (тези символични начини на агресия), има ги в частния и в обществения живот онези “малки фрази – убийци”, които могат да разрушат някого по-сигурно и от физическата разправа. Което нашият български народ е изговорил простичко като “кости няма, кости троши”. Думите не са безвредни и е необходима отговорност към речника. Особено когато той се лансира в публичното пространство. Затова не бива основното журналистическо “оръжие” – езикът, да се превръща в инструмент за агресия. За да се предпази от това, най-тиражираният френски всекидневник “Уест Франс ” изработи преди години собствен регламент в третиране на най-парливите и пикантни теми - криминалните новини и хрониките на произшествията. Той се основава на 4 принципа:
- да се твърди, без да се вреди
- да се показва, без да се шокира
- да се свидетелства, без да се напада
- да се изобличава, без да се осъжда
Презумпцията за невинност (всеки е невинен до доказване на противното) – задължително присъства във френския вестник - ако не директно, то чрез дистанцирани формулировки, като използване на условното наклонение, или като възможност да се даде трибуна на обвинения в престъплението да се защити. Вестникът си забранява под каквато и да е форма да напомня за амнистирани присъди. Не се допускат журналистически изказвания, предразполагащи общественото мнение или съдебните инстанции към вменяване на виновност. Защото никой не е престъпник до окончателното произнасяне на съда. Да напомняме ли тук, че уважаваната и сериозна преса на запад не си позволява също така и заглавия или квалификации от типа "негри-убийци" или "цигани – джебчии" (обида на расов или етнически признак)? А ако вземем един-единствен пример от интерпретациите на нашия печат само за последните дни (към чийто регистър се присъедини и популярно телевизионно шоу, което инак обяви война на жълтата преса) : “Педофил в парламента” или “След педофил “Атака” се сдоби и с побойник”, ще констатираме колко далеч сме от практиките на качествения западен печат. Да, масмедиите могат и даже трябва да изговарят тревогите си пред обществото. А когато (към момента) те са: “заподозрян в” или “обвинен в”, формулировки като “педофил”, “изнасилвач”, “мошеник”или “убиец” са самоволни и неоправдани. Дори когато са мотивирани от граждански гняв заради извършено гнусно деяние или от най-благороден стремеж да се въздаде час по-скоро обществена справедливост. Просто е потребен намордник на моралните ни желания. Освен това “истината може да почака четвърт час”. (В това ме увери по повод репортерската нетърпеливост преди години Патрик Пепен, директор на едно от най-старите европейски училища по журналистика - това в гр. Лил, Франция.) Ще перифразирам Ницше, за да напомня още нещо – че емоциите са лош свидетел на истината. Затова нека поне в публичното пространство се въздържаме от тях, а да се придържаме към фактите. Или, както казва латинската мъдрост - Rem tene, verba sequuntur (Придържай се към фактите, думите сами ще последват).
Розалина Дочева – нявгашна журналистка и отколешна моралистка
Tuesday, April 11, 2006
Равноправието си остава "ябълката на раздора" между половете
(Но... да останем различни в равноправието си, все пак)Все още жените са зле платени, достатъчно малтретирани и недотам - парламентарно представени, мъжете пък претендират да абортират бащинството
Някак “подразбираемо” месец март мина под знака на женско-мъжкото неравенство. Доклад на Европейската комисия за 2006г. призна, че жените в ЕС печелят с 15% по-малко от мъжете, остават често извън трудовия пазар, работят в ограничен брой сектори, ангажирани са с по-ниско платени професии и рядко заемат високи постове. «Рекорден брой жени са депутати в парламентите по света» - съобщи организацията Интерпарламентарен съюз. Но веднага уточни: »Те обаче продължават да са недостатъчно представени като бройка, защото са едва 16,3% от всички народни представители, а същевременно наброяват 1/2 от жителите на планетата». В свое изявление по случай международния ден на жената, Генералният секретар на Съвета на Европа Тери Дейвис направи печална прогноза:»От този, до следващия 8-и март една на всеки четири жени в Европа ще бъде подложена на физическа агресия поне веднъж, а една на всеки десет жени ще стане жертва на сексуално насилие с употреба на сила от неин партньор». В Интернет французойка прехвърли спора от икономическо, парламентарно и битово, на лингвистично ниво – тя публикува разсъжденията си под въпроса «Къде тук виждате жена в думата Човек?» Според авторката, дискриминация е фактът, че във френския език няма друга дума за «мъж», освен думата «човек» и в това припокриване жените сякаш са изключени. Тя допълва:»С цел да се избегне тази несправедливост, държави като Канада и Швейцария и международни институции като Съвета на Европа, Амнести интернешънъл и ЮНЕСКО, препоръчват употребата на термините «права на личността», «човешката личност» или «човешкото същество». В материала си, интернет-репортерката напомня още, че едно предписание отпреди 20 години изисква да се феминизират названията на професиите във Франция(т.е. да се казва и пише «журналистка», «докторка», «професорка» и пр.) На което част от мъжката аудитория опонира, че названията на професиите трябва да изразяват умения и компетентности, а не да определят половата принадлежност. Към целия този словесен хор, отвъд Атлантика долетяха тревожни мъжки вопли. “Националният център на мъжа”обяви от Вашингтон, че има намерение да отпочне юридическа процедура в САЩ, за да се признае като конституционно правото на всеки мъж да откаже да бъде баща - в същата степен, в която абортът гарантира това право на жените. От Центъра, възникнал през 1987 г. за да отстоява идеята, че “мъжете трябва да се ползват със същите свободи и привилегии като жените”, заявиха още: “И двата пола имат достъп до контрацептивите, но ако те се провалят, само на жената е предоставено правото на избор. Партньорството е нещо повече от въпрос на ДНК и мъжът трябва да може да решава дали иска да бъде баща така, както една жена има алтернативата дали да стане майка.» Тези спорове навяват различни размисли, а безспорното е май само едно - че равноправието си остава ябълката на раздора между половете. Надявам се, че както жените, така и мъжете, знаем докъде искаме да прострем претенциите му. И че накрая то все пак ще изглежда като възможност за равни лични и граждански шансове, като взаимно уважение, а не като криворазбрана еманципация. Че няма да се превърне в тотално сливане, в една всеобща психическа трансескуалност, която заличава границата между мъжкото и женското начало. Защото даже ако се позовем на притчата – когато създал мъжа, господ забелязал, че светът си остава несъвършен, че в него нещо липсва и за да запълни тази празнота, привнесъл жената. Не познавам мотивите му да постави мъжа в началото, но ако беше избрал жената за това, сигурна съм, нямаше да я лиши от него.
Някак “подразбираемо” месец март мина под знака на женско-мъжкото неравенство. Доклад на Европейската комисия за 2006г. призна, че жените в ЕС печелят с 15% по-малко от мъжете, остават често извън трудовия пазар, работят в ограничен брой сектори, ангажирани са с по-ниско платени професии и рядко заемат високи постове. «Рекорден брой жени са депутати в парламентите по света» - съобщи организацията Интерпарламентарен съюз. Но веднага уточни: »Те обаче продължават да са недостатъчно представени като бройка, защото са едва 16,3% от всички народни представители, а същевременно наброяват 1/2 от жителите на планетата». В свое изявление по случай международния ден на жената, Генералният секретар на Съвета на Европа Тери Дейвис направи печална прогноза:»От този, до следващия 8-и март една на всеки четири жени в Европа ще бъде подложена на физическа агресия поне веднъж, а една на всеки десет жени ще стане жертва на сексуално насилие с употреба на сила от неин партньор». В Интернет французойка прехвърли спора от икономическо, парламентарно и битово, на лингвистично ниво – тя публикува разсъжденията си под въпроса «Къде тук виждате жена в думата Човек?» Според авторката, дискриминация е фактът, че във френския език няма друга дума за «мъж», освен думата «човек» и в това припокриване жените сякаш са изключени. Тя допълва:»С цел да се избегне тази несправедливост, държави като Канада и Швейцария и международни институции като Съвета на Европа, Амнести интернешънъл и ЮНЕСКО, препоръчват употребата на термините «права на личността», «човешката личност» или «човешкото същество». В материала си, интернет-репортерката напомня още, че едно предписание отпреди 20 години изисква да се феминизират названията на професиите във Франция(т.е. да се казва и пише «журналистка», «докторка», «професорка» и пр.) На което част от мъжката аудитория опонира, че названията на професиите трябва да изразяват умения и компетентности, а не да определят половата принадлежност. Към целия този словесен хор, отвъд Атлантика долетяха тревожни мъжки вопли. “Националният център на мъжа”обяви от Вашингтон, че има намерение да отпочне юридическа процедура в САЩ, за да се признае като конституционно правото на всеки мъж да откаже да бъде баща - в същата степен, в която абортът гарантира това право на жените. От Центъра, възникнал през 1987 г. за да отстоява идеята, че “мъжете трябва да се ползват със същите свободи и привилегии като жените”, заявиха още: “И двата пола имат достъп до контрацептивите, но ако те се провалят, само на жената е предоставено правото на избор. Партньорството е нещо повече от въпрос на ДНК и мъжът трябва да може да решава дали иска да бъде баща така, както една жена има алтернативата дали да стане майка.» Тези спорове навяват различни размисли, а безспорното е май само едно - че равноправието си остава ябълката на раздора между половете. Надявам се, че както жените, така и мъжете, знаем докъде искаме да прострем претенциите му. И че накрая то все пак ще изглежда като възможност за равни лични и граждански шансове, като взаимно уважение, а не като криворазбрана еманципация. Че няма да се превърне в тотално сливане, в една всеобща психическа трансескуалност, която заличава границата между мъжкото и женското начало. Защото даже ако се позовем на притчата – когато създал мъжа, господ забелязал, че светът си остава несъвършен, че в него нещо липсва и за да запълни тази празнота, привнесъл жената. Не познавам мотивите му да постави мъжа в началото, но ако беше избрал жената за това, сигурна съм, нямаше да я лиши от него.
Subscribe to:
Posts (Atom)