Езикът на детската рисунка

Повече от век специалистите спорят за природата на детската рисунка

"Какво рисува детето?" е въпросът, който си поставят преди сто години още първите изследователи. Едни отговарят, че то пресъздава това, което познава, други - онова, което вижда, трети – че изобразява всичко, което чувства. Последна категория обединява отговорите в едно: "Детето рисува онова което вижда, познава и чувства".
Няма съмнение, че рисунката е своеобразна реалност, търсене на комуникация, поглед върху нещо срещнато и преживяно. Чрез нея детето изразява своите радости, мъки, страхове, въпроси, фантазми, връзките си с другите, със света, с нещата. Рядкост са децата, които не рисуват въобще. Тяхната творческа задръжка най-често е отговор на някакъв травматизъм, или както казва английският педиатър Доналд Уиникът: "Да бъдеш творящо същество означава да притежаваш чувството, че животът си струва усилието да бъде живян".
Усвояването на изобразителни умения при детето върви успоредно с неговото психическо и двигателно развитие. Към годинка то вече се интригува от следите на молива върху белия лист. И започва с удоволствие да драска - най-често зиг-заг и наченки на кръг, без все още да има предварително намерение да изобрази нещо конкретно. Биолози и психолози са установили, че този момент на вътрешно любопитство е типичен и за висшите маймуни, но остава "таванът" за тяхната художническа дейност. А човешкото дете продължава нататък: към две години то придобива умението да изобразява вертикални линии, към 2 и половина - хоризонтални линии и спирали. Към три вече рисува слънца (т.е. появява се затвореният кръг), а към 3 г. и половина може да изобрази човек. Към 4г. прави квадрат, към 5г. човешка фигура в детайли, а към 6 героите са нарисувани в действия и ситуации.
Една от най-популярните в психологията периодизации - тази на Жорж Люке, разглежда 5 големи етапа в детското творчество:
Периодът на драсканиците - до 2 години

Започва от момента, в който детето може да държи молив. Окото следва ръката, която произвежда следи на листа и в началото почти не се повдига от него, но впоследствие става все по-самостоятелна.
"Случаен реализъм"- от 2 до 3 години
Оставяло досега следи върху белия лист без всякакво предварително намерение, детето постепенно открива приликите. То назовава впоследствие своята картина.
"Несполучлив реализъм" - от 3 до 4 години
Детето се опитва да възпроизведе дадена форма.Следва фазата на научаване чрез повторение.
"Интелектуален реализъм" - от 4 до 10 години
Детето рисува това, което знае за обекта, а не това, което се вижда (например ще нарисува и двете уши на човек, гледан в профил). Обектите са пресъздадени без перспектива - около една точка или централна ос. Те притежават прозрачност - предадени са заедно със съдържанието (къщата видяна едновременно отвътре и отвън или нероденото бебе в корема на майката).
Последният етап, наречен "визуален реализъм" – след 10 г. възраст, бележи краят на детското рисуване. Порасналият вече художник се подчинява на законите на перспективата и на реализма, откъдето идва и едно своеобразно обедняване на изразните средства.
"Преди рисувах като Рафаело, но ми трябваше цял един живот, за да се науча да рисувам като дете", казва Пикасо. Така поставя въпроса е ли детето художник в истинския смисъл на думата? Положителен отговор дават най-често творците. Специалистите им възразяват, че то няма понятие за естетично. И когато рисува се води не от амбицията да направи нещо красиво, а експериментира с материи, форми, цветове, прави го по инстинкт, за удоволствие или поради нужда от общуване. Затова неговата рисунка трябва да се преценява с оглед на способностите му, а не от нашите, на възрастните, кодове за дешифриране.
Развитието на рисуването е и първа стъпка към усвояване на писмеността. То упражнява умения, потребни за нея – да държиш молива, да контролираш движенията си. Впрочем, писмеността като част от света на възрастните винаги е привличала детето, то отрано се опитва да я имитира и към 3-4 години произвежда собствена измислена писменост под формата на начупена линия. А още щом се научи да пише няколко букви и да изписва името си, детето ще смесва букви и рисунки, както това се среща у някои от големите художници омагьосани от писмеността, като Хуан Миро и Пол Клее. Вече в школска възраст, графичната продукция намалява, за сметка на писмеността, считана за по-сериозна.
Използване на детската рисунка за диагностични цели:
Фактът, че в изобразителната дейност на детето до известна степен се проявява общото му психическо развитие е дал основание за използване на рисунките за диагностични цели – да се определи умствено изоставане или да се открият психически отклонения. Рисуването на умствено изостаналите деца се отличава с липса на активно драскане в доизобразителния период, рязко изоставане при съпоставяне на рисунката с нейния образец, копиране само на отделни черти на модела, без те да се обединяват в цялостно изображение и др. Когато рисуват, шизофренните деца пък често дублират отделни елементи, а тези, които страдат от задръжки - отказват да рисуват или умножават на листа празните форми.
За някои терапевти детските рисунки могат да свидетелстват за страдание. Те анализират всичко, което може да бъде знак – използването на пространството, изборът на цветове, на форми, на сюжет, пропорцията или хиперболизацията на детайлите. Други твърдят, че рисунката е катарзис – тя позволява на детето да "говори" за травмата и да мечтае за по-добро бъдеще.
Интересни наблюдения в своята практика прави Франсоаз Долто, една от големите детски психоаналитички. Например – че в рисунките си децата анорексици се изобразяват като цветя с прекъснато от земята стъбло. Че нарцисизмът от мъжки тип се проектира във фалически цветя - нарцис, лилии, момина сълза, а розите и анемониите отговарят на либидо от женски тип. Що се отнася до маргаритките – те са първите цветя, изобразявани от децата, независимо момчета или момичета. При все това, рисунките не могат да се изучават изолирано, а трябва да се интегрират в по-глобален диалог с обкръжението на детето и в прочита на неговата собствена история, предупреждава Долто. И съветва родителите да не посрещат всяка творба с лицемерни комплименти "ах, колко е хубаво това, което си нарисувал", а да насърчават детето си да говори за и около нея.
Тълкуването на детската рисунка е деликатно нещо и с него могат да се заемат само специалисти. Но и родителите биха могли да обърнат внимание на някои тревожни признаци: ако детето отказва да рисува или къса рисунките, ако едни и същи рисунки се повтарят с месеци, ако фигурите са празни или формите не са затворени, ако някои части от персонажите липсват системно, ако задраскванията и зачернянията са прекомерни, ако изображенията са дребни и изолирани в ограничено пространство и др. Наопаки – други детайли могат да изплашат родителите, без да са тревожен признак – например сцените на насилие (които не винаги отговарят на реалността), или появата на гениталиите след 3-та година, когато детето открива половите различия.

Интервю с Патрик Деларош:
Опасно е да се правят интерпретации на детските рисунки

Визитка: Патрик Деларош е реномиран детски психоаналитик с над 30-годишна практика. Ръководи детски консултативни центрове в Париж и дневна болница за юноши. Автор е на книги за специалисти и за широката аудитория, две от които (“Да се говори, играейки” и “Юношеството”) са преведени на български. Той е съосновател и член на авторитетното френско психоаналитично дружество “Еспас аналитик”.
- Как детският психоаналитик си служи с рисунките на пациентите, д-р Деларош?
- Рисунката на детето е изключително поучителна за психоналитика. Отдавна е известно, че там то проектира своите фантазми. Но, но, но – никога не бива да се интерпретират детските рисунки! Ние трябва да подтикнем детето да говори за и около тях, да мине през словото. Веднага ви давам следния пример – дете, което е нарисувало родителите си без ръце. Ако я погледне психиатър, ще каже на родителите, че те не са го вземали достатъчно в обятията си, че не са го прегръщали. И детето ще бъде много обидено от това, което психиатърът казва, още повече, че е било лишено от собственото си несъзнавано. А ако детето бе могло да асоциира върху нарисуваното, то само щеше да разбере, по-късно може би, защо е нарисувало родителите си без ръце. Инак е много опасно да се правят интерпретации на детските рисунки, защото това са произволни, варварски интерпретации. А те трябва да минават през думите. Затова когато ни направи такава обяснителна рисунка, ние питаме детето: "Ако ти беше в нея, къде щеше да се поставиш?" И щом то се позиционира някъде, ще го попитаме: "А къде ще поставиш мен самия?" И тогава ще имаме нова, коренно различна и освен това – динамична интерпретация. Аз познавах Франсоаз Долто, присъствал съм на нейните семинари - тя интерпретираше фантастични неща върху детските рисунки, но това са работи, които се пазят за самия терапевт, за да му помагат да разбере по-добре детето, а не за да се правят самоволни тълкувания.
- Защо мислите, че детето рисува бащата като слънце? А майката – има ли типичен неин образ?
- Няма типичен образ за майката, нека не си правим илюзии. А за бащата – ами това е просто така. И доказателството – ако едно дете освен родния си има и доведен баща, рисува две слънца.
- Трябва ли насилието в рисунките да ни тревожи?
- Ще ви дам пример. Като видят дадена детска рисунка, мнозина могат да заключат, че върху него е упражнено сексуално насилие. Казвайки това, те самите “изнасилват” детето. Доста родители се разтревожват като тръгнат от конкретна рисунка. И действително тя може да бъде знак за нещо, но тогава нека се обърнат към специалист, към някой, който няма да причини допълнителни щети.
- А какво мислите за обратния подход – вече готови “рисунки” да се предлагат за тълкуване на пациента, като “петната на Роршах” (метод за диагностика, основан върху интерпретацията на 10 мастилени петна, бел. моя) ?
- Това е нещо много интересно. Познавам в Париж голямата специалистка по Роршах Нина Розенберг. Тук опасността е недостатъчното формиране в метода. Защото е необходимо дълго обучение и практика, за да се тълкува правилно този тест. И е много опасно той да се практикува без необходимата подготовка.
- Чувала съм, че и някои психоаналитици го ползват в началото и в края на анализата на пациента, за да проследят еволюцията му.
- Не, не – това е анти-аналитично. Някои аналитици са го практикували, за да се застраховат, че пациентът им не е луд – като го накарат да мине теста с мастилените петна. Но според мен това е недостатък и липса на всякакъв клиничен смисъл. Аз лично нямам нужда от теста на Роршах, за да установя дали пациентът ми е с психоза или не, а и не изпитвам страх от такива пациенти – все едно, приемам ги на лечение.

Люксембург – град на банки, славеи и орхидеи
На прима виста
Полетът от Франкфурт до Люксембург трае само половин час и още от самолета се познава, че пътуваме към Европа, ама "пò така" – и по интериора на Боинга, и по изгледа на пасажерите. Вечерта градът е осветен прекрасно и има типичната стара, пра-пра-стара европейска атмосфера. И улиците са унифицирани – същите магазини, вечният Мc Donald’s. Предлага се дори български трикотаж в H&M, а една туристическа агенция рекламира BG като туристическа дестинация (под 400 евро "ол инклузив" за седмица на нашето Черноморие).
Понеделникът отпочва мъчно и трудно тук – магазините отварят към 10, кафенетата са празни, няма безцелно блуждаещи хора по булевардите. Едва към обяд ресторантьорите разхвърлят столчета по паважа пред заведенията и сякаш подканени, чиновниците излизат в обедна почивка. От вторник обаче Люксембург се изпълва с масови туристи – много немски и френски пенсионери, групички ученици, не липсват и вечните азиатци. Седмицата приключва в петък на обед, когато столичаните напускат работните си места и потъват в провинцията, за да се отдадат на любимите си развлечения – езда, тенис, голф, колоездене, къмпингуване, тематични разходки с влакчета или пеша.
Необичайно за урбанизиран град, ала типични за Люксембург са многобройните пойни птички, които се надпяват в долините на реките Петрюс и Алзет, в чиито прегръдки е скътан. Първата вечер славей ме събужда в хотелската стая и ме кара дълго да се чудя дали не сънувам. (Чуруликащи керамични птички – свирки са и традиционните сувенири, които се продават на местните празници.)
А най-обичайното тук са банките - според статистиката 184 на брой, което при 80 000 жители може би наистина прави Люксембург столицата с най-много банки на глава от населението.
Люксембург е не само банкерска, но и европейска столица – тук е родната къща на бащата на обединена Европа Робер Шуман, оттук са двама от президентите на Европейската комисия – Гастон Торн и Жак Сантер. Немалка част от сградите и живота на институциите на Обединена Европа са настанени в модерния квартал върху платото Киршберг .
Историята
Създаден е през 963 г., когато граф Сижфроа построил върху скалата Бок замъка "Люсилинбурук", дал впоследствие името на града. В следващите столетия крепостта се разраства и укрепва с многобройни бастиони и фортове, като преминава последователно в ръцете на испанци, французи, австрийци и прусаци. Всяка от тези нации оставя следите си върху бойното строителство и превръща Люксембург в една от най-непристъпните крепости на Европа, наричана в епохата на Вобан (големият инженер на Луи 14) "Гибралтар на севера".
Колкото и невероятно да изглежда сега това, то в първата половина на 19-и век Люксембург е все още слабо развита държава, без добри комуникации с чужбина. Ниските заплати, неграмотността, високата безработица подтикват тогавашните люксембургци да емигрират в Америка.
Те обаче имат опит от преди това - през 1143 г. при управлението на крал Геза II Унгарски, селяни от херцогство Люксембург емигрират в Карпатите, където и до днес се говори старият език мозелан. На него и сега, след близо 900 години люксембургците и трансилванците от Румъния могат да си общуват. В 18-и век последвала втора вълнà на емиграция към севера на Дунав. Днес обаче емиграцията категорично е в обратната посока.
Личностите на Люксембург
Граф Мансфелд е ренесансов управител с европейски размах при когото Люксембург преживява своя златен 16-и век. Кавалер на ордена на Златното руно (този орден, плюс Ордена на Жартиерата, на Дракона и на Сен Мишел, са в основата на съвременните военни ордени). Мавзолеят, който си построява приживе е така впечатляващ, че предизвикал завистта на Луи 14, който поискал да го пренесе във Версай. За жалост, този забележителен мъж не оставил официално потомство, но оставил спомена, че последният му незаконен син се родил една година преди смъртта му, когато бил на цели 86 години!
Жан Пескаторе е другата уважавана личност, банкер от 19-и век, който се славел с култ към орхидеите. И сигурно е предал този рафиниран привкус в генетичния фонд на наследниците си, защото орхидеите определено са най-отглежданите цветя по балконите и верандите и на съвременните домове.
Люксембург има почитание към дукеса Шарлот, управлявала от 1919 до 1964 г., чиято изумителна красота поразява и днес. Огромен индийски кестен расте в центъра на града, посаден в деня на раждането на нейния син Жан - Великият херцог на Люксембург, който абдикира през 2000 г. в полза на сина си Анри.
Мащабите и хуморът
Една от заблудите е, че Люксембург е твърде малка държава. Тя все пак е около 30 км широка и към 80 км дълга. Площта й възлиза на 2587 кв.км и на нея са се разположили към половин милион жители. Разделена е дори на
5 административни района - освен столицата Люксембург и нейната околия, това са Ардените на север с прочутите природни паркове, Мюлертал (с право наричан “малка люксембургска Швейцария” ) и Ла Мозел (земята на виното) на изток и Ле тер руж(индустриалния край) на юг. Транспортът е безупречно уреден и е много евтин - билетчето за 4.60 евро ви позволява пътуване на воля из цялата държава за едно денонощие с влак, автобус или и двете. Според туристическите справочници, подходящи за туризъм са месеците от май до средата на октомври. Местните жители са полиглоти и говорят люксембургски, френски и немски.
Държавата се препитава най-вече със световно банкерство, застрахователно дело, туризъм и телекомуникации. Тук имат стандарта на американците и работното време на балканците. Карат скъпи и нови коли, но не строят мегаломански къщи. Истинското съревнование е в цветните градини и алпинеуми пред тях, където са се развихрили фантазията и финансовият размах на собствениците.
Ако държавата им е малка, то самите люксембургци са широко скроени. Свежото им чувство за хумор гостолюбиво е приютило в градския музей цял етаж карикатури, осмиващи собствените им мащаби. Така Йон Баубу от Румъния, визирайки стандарта на живот е озаглавил карикатурата си : "Люксембург, град побратимен с Рая". А Луи Вюитон от Франция (навярно собственика на прочутата марка кожени изделия) отчита: "С прадеди испанци, австрийци, французи и белгийци, те са станали истински европейци. Да, но на тях са им потребни 3 езика, за да се разбират помежду си".
Друга карикатура географски изобразява карта, на която държавата е отбелязана в зелен цвят, а останалият свят - в бежово. Под надпис, който иронично гласи: "Голямото Херцогство на Люксембург и целият останал мъничък свят".

Но погледнато икономически, днес това си е точно така.

Арл - най-римският, най-испаничният и най-провансалският френски град

Има много начини да дойдеш в Арл и само един, за да си тръгнеш оттук – да си обещаеш, че ще се завърнеш. За да срещнеш отново този град, с толкова много “най”:
Арл, най-римският френски град,
е основан от благодарността на Цезар за 12-те кораба и подкрепата, които градът му дал за покоряването на Марсилия през 46 г. пр.н.е. Разправят, че тук има най-много съхранени паметници от римската епоха(след Рим, разбира се). Но факт е, че 20 века по-късно, два от тях още функционират по предназначение - амфитеатърът и днес побира около 12 000 зрители, и е отново арена на битки(не гладиаторски, но доста кървави все пак - празнични кориди от испански тип). А античният театър недалеч от него е лятна сцена за фолклорни веселия и за церемонията по коронясването на Арлезианската кралица. Меланхолията на раннохристиянския некропол “Лезалискан” (в превод - Елисейски полета) е така завладяваща, че Данте го цитира в своя «Ад», а алеята му от каменни саркофази е обезсмъртена едновременно от Ван Гог и неговия приятел Гоген. Забележителностите на града от тази и от по-късни епохи са оценени по достойнство – 7 от тях са класирани от ЮНЕСКО в листата на световното културно наследство.

Но Арл е и най-испаничният френски град заради бикоборството, въздигнато в култ по тия места.
Коридата се провежда три пъти годишно, но най-голямата лудост е по време на великденската, за която се изсипват около половин милион посетители, а на арените присъстват към 60 000.Тогава всяка педя от тесните гърбави улички на града се прегражда и се застила с маси и столове, а всеки арлезианец се преквалифицира в готвач и ресторантьор. От сутринта направо на тротоара врят огромни казани с паеля (испанско ястие с ориз, пиле и морски дарове), думтят испански ритми, шумно се разхождат жени в басмени рокли на пъстри волани, а специално наети музиканти обикалят града да подгряват народа. Всичко, което се продава е с формата или с вкуса на бик – знамена, хлябове, плюшени играчки, но и задушено телешко. За “настървяване” на публиката за същинската корида най-напред й се организира “енсиерро”(пускане на бикове по улиците) или се разиграва “абривадо”– ескорт на животните от ездачи. Жертвените бикове за коридата обаче са други, те са докарани специално от Испания, за да се изколят методично два дена по ред под одобрителните възгласи и дюдюкания на тълпата на арените. Защото само времената, но не и нравите са се сменили за отминалите 2 хилядолетия. На истеризираната тълпа, която причаква идолите си отвън за автографи и поздравления, имиджмейкъри угодно раздават снимки на тореадорите. Сред сладникавия мирис на смъртта, на спечена кръв и на фъшкии, избитите животни директно се извозват в месарницата, за да може в следващите дни по ресторанти и магазини да се предлага "месо и колбаси от коридата". Ако тя е протекла добре, обясняват ми местните, отрязва се ухото на добичето, ако е била още по –добра – и двете, а ако е отлична – направо опашката. След коридата “афисионадос” – любители на бикоборството, продължават вечерта около една или много ”сангриа” – сладко червено вино, поднесено понякога с парченца плодове. А градът не заспива цяла нощ. Коридата, впрочем, бива и други видове – португалска, гоайеска (точно копие на тази от времето на великия художник и така, както той я е запечатал на платната си). А тук, в Камарг (влажна блатиста местност в делтата на р. Рона в чиито предели е и Арл) традиционно се практикува “курс камаргез”. Това е безкръвна корида, при която състезатели в бяло се надпреварват с бика, за да отскубнат с железен гребен трикольорна кокарда от челото му. На практика поривът на бика, неговата буйност и интелигентност са валоризирани, защото той е истинският властелин на Камарг. И около него е създадена специална лексика – “абривадо” и “бандидо” (придружаване на животното до арените или оборите), “ферад” (жигосването му) или “манад” (това са стадата от бикове и коне, които тук живеят в полусвобода).
Друг типичен символ на Арл е щурецът. Огромни гипсови отливки на насекомото се лепят по фасадите на къщите за щастие, а щурци от всякакъв калибър, произход и по всеки джоб се продават на сергиите. Тук даже цяла улица е кръстена на тях – "Пътят на щурците". Талисман за късмет е и заешката лапа, а лъвчето е хералдически символ на града.

Съвременният Арл е най-голямата община във Франция, с около 50 000 жители. В пълен толеранс между народите, тук живеят трите “а-та” - арлезианци, араби и азиатци. За човек от променяща се Европа малко странно звучат “социмената” на улиците и булевардите - Сталинград, Псков, Салвадор Алиенде, Будапеща. Музеите са безплатни за жителите на града и за учащите се. Безплатно е ползването на библиотеката за студенти и ученици, даже и да не са местни. Тя се помещава в някогашната болница, в която се е лекувал Ван Гог след печалноизвестния си автодеструктивен акт и вътрешният й двор е съхранен така, както го е видял и нарисувал през 1889 г. големият художник. В тази култова сграда е приютен и единствен по рода си във Франция международен колеж, който предлага на литературни преводачи от цял свят (и България) спокойствие и условия за работа.
“Откак Ван Гог е бил тук и ви е рисувал, оттогава ли си боядисвате кепенците на прозорците и вратите в ярки цветове?”- задавам с пристигането си аз най-нелепия въпрос, подведена от интензивността на лавандулово- лилавото, слънчогледово –жълтото и тюркоазено-синьото. А това, прочее, са цветовете на провансалската природа и архитектура, пък и няма сила, която да накара французина да й се покори, било то и четката на Ван Гог. Към 250 платна е равносметката за 15-месечното му пребиваването в Арл, както и нова техника на работа – вместо четки, той ползва издялкани клечки от тръстика. Защото тя е част от необичайната за мен растителност тук, наред с бамбука, лавандулата и огромните маслинови поля на воля. И гастрономията черпи с пълни шепи от тая флора – пюре от смачкани маслини – “тапнад”, погача с маслини – “фугас”, но и много “айоли” (чеснов сос) и много ориз, защото областта е важен селскостопански производител. Затуй графитен изблик на местен, камаргезки протекционизъм и патриотизъм е нашарил арлезианските стени с: “Не искам ГеМеПе (генетично модифициран продукт) в моята чиния!”и “ Ориз ГеМеПе go home!” (ходù си у дома, англ.)

Арлезианките са най-кокетните французойки.
Те открай време вдъхновяват поети и художници с изящните си тоалети и фина красота. Шатобриан, Дюма, Флобер и Мериме възкликнат след многобройните митарства, че няма по-красиви на света от тях. Ван Гог ги запечатва в своите шедьоври. Драматичният разказ на Алфонс Доде "Арлезианката" пък, Бизе превръща в музикално произведение. А топдизайнерът Кристиан Лакроа не крие слабостта си към багрите и черпи вдъхновение от костюмите на Прованс. Той поддържа луксозен бутик в центъра на Арл. Мълвата за елегантността на жителките му се разпространила още през XVIII век, а в края на следващия окончателно се оформил костюмът и особено усложнената прическа на арлезианката. Тя вече ще носи черен корсаж, с широко скроени в лакътя ръкави тип "пагоди", а полата ще обема ханша с кринолини. Панделка определя височината и разположението на прическата, краят й е обточен с дантели и заема окончателно позиция назад на темето. Но днес малцина са истинските познавачи на арлезианския тоалет и затова нерядко на безкрайните фолклорни празници на града може да се види еклектика в костюмите и смесване на елементи от епохата на Шарл X, Луи-Филип и Наполеон III, което е абсолютно недопустимо, казва моята хазяйка мадам Рубо.
Всеки уикенд в Арл е нескончаем фестивал, предварително добре афиширан от тоновете безплатни брошури на общината. А празниците, традициите, езикът и костюмите превръщат Арл в столица на провансалската култура. И независимо че част от нея се съхранява в специален музей, създаден със средства от Нобеловата награда на местния поет Фредерик Мистрал, днес пазителка на провансалския дух е кралицата на града. Избират я демократично на всеки 3 години, за да бъде лице на всички празнични церемонии. Тя е неомъжено момиче на възраст между 18 и 22 години, което е родено и живее в Арл. И най-важното - кралицата трябва да владее до съвършенство прическата и обличането “а ла Арл”, да има добра обща култура и познания за историята и архитектурата на областта. През този май 2005-а избраха поредната, 19-а кралица на града, а през юли я коронясаха на сцената на античния римски театър, заобиколена от нейния антураж придворни демоазели. Така градът, който е във френската република и се управлява в момента от кмет комунист, всъщност живее и се весели под егидата на арлезианската кралица.

PS Текстът е публикуван в българската преса и качен на официалния сайт на град Арл : http://www.tourisme.ville-arles.fr/presse/articles_presse.htm

Прованс = провинция от столици
Срещата с Прованс е като с детска болест – може да те зарази и възрастен, симптомите обикновено са различни, като оздравееш ти остават белези и после цял живот разказваш на околните. И не може да е другояче, след като историята и културата на тази южнофренска област са белязани от велики имена – тук са родени Нострадамус, Алфонс Доде, Марсел Паньол и Пол Сезан. Тук Петрарка среща любимата си Лаура, Емил Зола прекарва младостта си, а Ван Гог – последната година от живота си. И Пикасо гостува неведнъж - заради коридата, така разпространена в този край.

Марсилия – 100лица на свободолюбивия дух
Гръцките мореплаватели не само създали Марсилия, но и останали тук 5 века. (Винаги съм подозирала, че Херодот е баща на историята, а гърците въобще - на целия останал свят). Може и заради балканските си корени марсилците да се отличават както с непокорен нрав, така и с находчивост. Когато буржоазната революция от 1789 г. забранила в катедралите да се аранжира коледна ясла, на тях им хрумнало да “пренесат църквата у дома” и там да си подреждат кът с малки глинени фигурки на светото семейство и влъхвите. Скоро производството на глинените светци добило популярност и се превърнало в доходен занаят. Днес фигурките, наричани “сантон” (“малък светец” на местния диалект), се произвеждат целогодишно в многобройните ателиета из южна Франция и са един от нейните символи. Въпреки че марсилците си дали името на френския национален химн, те имат специално чувство за идентичност. И то може би се изразява най-добре във фразата, с която местна жителка ми се представи: "Аз не съм французойка, аз съм Марсилка". Но българинът тук се чувства някак по домашному, може би защото същите тези марсилци се славят като най-недисциплинираните шофьори (но уверявам ви, това все пак са френски шофьори и нямат нищо общо с нашите!).
Ако туристът има само няколко часа на разположение, най-добре е веднага да се насочи към хълма с катедралата Нотр Дам дьо ла Гард. Оттук се открива една от най -прекрасните панорами към целия град, към фортовете и Старото пристанище, към островчетата из Средиземноморието (на едно от които е замъкът Иф, където според мълвата бил заточен Граф Монте Кристо). Освен това, убедена съм, никога не сте разглеждали подобна катедрала – централният й стенопис зад амвона не е библейска сцена, а фрегата с издути от вятъра и бурята платна, от тавана се спускат макетчета на кораби и самолети, на стените са изрисувани пауни и друга екзотична твар и са закачени както картини на корабокрушения, така и (за всеки случай) - 2 съвсем истински спасителни пояса. Това е Марсилия! И не си тръгвайте оттук без калъпче марсилски сапун – най-прочутия във Франция заради прекрасните си перилни и козметични качества.

Ле Сент Мари дьо ла мер - столица на джипсиадата
В Средновековието градчето на “Светите Марии” се намирало на много километри от брега, само преди 2 века – на 600 метра, а сега морето се “омива” о него. Според една провансалска легенда, след разгрома на Йерусалим, 40 г.сл.н.е. няколко Марии и техни спътници по вяра били захвърлени в лодка без платна, без весла и без храна и оставени на милостта на морето. Лодката по чудо акостирала по тези земи. С нея пристигнали сестрата на Дева Мария (също Мария), майката на апостол Яков и Йоан богослов, Сара Египетска( чернокожата им слугиня), Лазар, Мария – Магдалена и Марта.Те построили кула посветена на Дева Мария, след което проповедниците се разселили из вътрешността, но две Марии и Сара останали тук до смъртта си и дали име на градчето. Техните мощи били положени в църквата Сент-Мари-дьо-ла Мер и станали обект на поклонение през 15 век от испански и други цигани-чергари, които се скитали из областта. Това поклонничество достига кулминация два пъти годишно - на 24 май и на 22 октомври, когато статуята на Сара се изнася от църквата, нарочна процесия я носи и потапя в морето, а пъстра тълпа цигани от цял свят обгражда покровителката си. Празникът като всяко циганско веселие трае 10 дена. В славната биография на градчето са вписани и последните драматични дни от живота на Ван Гог , както и имиджа на съвременен плажен курорт.

Авиньон – папската столица
През 14 век градът бил избран за папска резиденция и останал нещо като техен наследствен имот чак до 1791 година, когато се присъединил към Франция. 7 папи са властвали в Авиньон, а прекрасният им замък е правен 30 години от архитекти французи и художници италианци. Папският дворец макар и непревземаем наглед, капитулирал пред френската революция. А нейно дело (като на всяка революция) било да разбие мебелите и статуите, да разпродаде фреските и да изгори каквото може. Днес дворецът е реставриран и освен като музей, функционира и като конгресен център, а обществените сервизни помещения са оборудвани от… Идеал Стандарт. След “дворцовата разходка” аз лично отделям 3 часа на прочутия мост, достатъчно известен с песента "Сюр льо пон д’Авиньон", но дваж по-интересен с това…… че не води до никъде! Защото построен през 12-и век, той бил занемарен през 17-и. Особено се забавлявам да науча, че “през 16-и век било невъзможно да преминеш през него, без да се разминеш с 2 монаси, 2 магарета и 2 проститутки.” Сега не е същото (или поне - наглед всички сме туристи :). Невероятна е изненадата когато видиш града близнак на Авиньон – Вилньов-лез-Авиньон отсреща през река Рона. Той е град на кардиналските резиденции, дело на Филип Красивия. Дъхът ми секва, болят ме очите от толкова много красота и от някъде нахлуват строфите на Жак Превер: "И това, което вижда е толкова прекрасно и това, което знае е така вярно, че малцина могат да го видят, малцина могат да го опознаят, а мнозина са забравили"…

Ним – Френският Рим
Когато Октавиан (станал по-късно император Август) разгромил в Египет войските на Антоний и Клеопатра, той наградил за отплата ветераните си с провансалския градец. Затова и гербът на града е съхранил до днес изображението на крокодил във вериги – да напомня, че тук живеят победители на Египет. Оттогава насетне Ним е така белязан от римската цивилизация, че не случайно се сдобил с прозвището “Френският Рим”. Сред паметниците от тези славни времена е амфитеатърът, 20-и по големина в света, който от 1863 г. е реставриран за да служи за арена на коридата. През зимата специална модерна конструкция го покрива, така че пак функционира като зала за спектакли, побираща 6-7000 зрители. В Ним задължително трябва да се види Мезон каре (може би единственият напълно съхранен храм от античността) и неговият модерен отговор отсреща – съвременният храм на изкуството Каре д’Ар (конструиран от прочутия архитект Лорд Норман Фостър като музей на съвременното изкуство и библиотека).
Разходете се и в Жарден дьо ла фонтен - един от първите публични паркове в Европа, построен през 18-и век върху римски руини, но във френски стил, с много вази, скулптори от мрамор, каскади и средиземноморска растителност.
Другата неделна забележителност тук са многобройните вярващи, които ревностно изпълват катедралите за празничната меса. А това не е ясно как, но сигурно се съотнася със Средновековието, когато градът е център на албигойска ерес, раздиран е от изнурителни религиозни войни, масово гонение на евреи през 1389 г. и кърваво клане на католици през 1576 г.
И въпреки, че градовете на Прованс са неизчерпаеми на антична и съвременна култура, французите не спират да правят това, което умеят най-добре – от туризма индустрия. Причудливи брошури те приканват да посетиш “единствената в Европа ферма за крокодили с 350 екземпляра, на 60 км от Авиньон”, или 400-годишен музей на лавандулата, за да наблюдаваш жънене със сърп и техника на дестилация от миналия век или да се разходиш по тематични пътеки в орнитоложки парк, където се приютяват и лекуват болни птички.
Аз обаче ще ви предложа да дойдете с мен в следващото ми издание, за да ви разходя в град Арл - безспорната столица на провансалската култура.

Отворено писмо до неизвестен френски връстник:

Цивилизацията е нещо повече от масов комфорт

Днес обаче тя все повече се свежда до потребителски нагласи с колективно битие, както човекът се превръща в глобален свръх-консуматор със също тъй колективно битие и психика

От френския остров Реюнион, приютен нейде в Индийския океан, получих имейл от неизвестен автор. От упор, той ме питаше: “И ти ли, друже, си от поколението на 50-те, 60-те и 70-те години? Че как си оцелял, тогава? Тогава - когато колите бяха без предпазни колани, без облегалки за главите и без еърбеци, а на задните им седалки за нас беше “весело”, а не – “опасно”? Когато електрическите контакти не бяха със защитни системи срещу детското любопитство, а също и - шишетата с лекарства, и препаратите за чистене? Когато въртяхме педалите без каски? Когато пиехме водата не стерилна, бутилирана и минерална, а от чешмата, или направо от маркуча за поливане? Когато си деляхме една и съща лимонада, без страх да пипнем нещо? Когато си играехме навън, с едничкото условие - да сме си у дома до полунощ? Навън, да там – навън, и без контрол, и без мобилни телефони, без някой да ни знае къде сме и какво ще правим. Невероятно! Как е станало така - да оцелеем?!
Тогава лапахме сладкишите на воля, мажехме си тонове масло върху филиите, пък - нямаше наднормени. И нямаше плейстейшъни, компютри, интернет, чат-румове, но имаше…приятели. И никой никого не пращаше по психотерапевти. Тогава…
Тогава имахме провали, неуспехи, свободи и задължения. А днес въпросът ми е – как сме оцелели и как сме се развили като личности? И ти ли си от нас, приятелю?”
Да, анонимни западни връстнико – и аз съм от това тесто. Пораснали в едно и също време – живели сме в различни светове. Но като тебе “някак си” съм оцеляла. Оказва се, разбирам, – имали сме сходно детство, повече, отколкото сме го допускали. И нещо още - в детството си сме били еднакви, тогава, когато всъщност двата свята искаха да сме различни. Светът ни, друже, не просто е “един” сега, светът направо е - еднакъв. Цивилизацията ни се буди сутрин с новините, а вечер ляга с холивудски екшъни. Цивилизацията ни се храни “бързо”, в “заведения”, оригва се на Спрайт, говори на английски, облича се с китайска мода. Светът ни фабрикува щастие за благото на купувача и ни потапя в потребителска наслада - и в Павликени, и в Париж, и от твоя остров - до Аляска. Не се простираме според черджето си и трупаме дори на кредит (излишни вещи, килограми). И консумираме така, че и рекламите ни призовават вече – да го правим с мяра. Защото (от думите на Молиер го знаем, също) – да, трябва да ядем, за да живеем, но не и да живеем само за да консумираме. В света на мойто детство, друже, нещата бяха “общи”, пък сега са масови (медии, култура, консумации, психози…) И комуникацията - уж е масова, пък личността остана “неприкосновена”. (Респективно, сексът – виртуален). И покорихме Космоса, не овладяхме себе си. И няма тайни под кринолина на кралицата и в мозъка на пациента, а не познаваме децата си. И аз не зная вече - дали откликваме, когато “кликваме” на ближния?
Светът отдавна, друже, е едно глобално село и то с бутон нахълтва у дома ни – тероризъм, катаклизми обединяват страховете пред екрана, реклами ни продават сродно щастие, разсмиват ни едни и същи вицове. Индивидуалното ни битие се претопява в колективното и бягство има само в други измерения… И само времето, навярно, ще покаже (но нали от нас, единствено, зависи?) дали ще бъде прав писателят -Уайлд, когато пише: “Комфортът е…единственото нещо, което може да ни даде нашата цивилизация”.

PS – И ти ли си, "от нас", читателю?

Защото кръвта ми ще изтрие нечия сълза
Не че не съм го правила и досега, не. Давала съм кръв и друг път - два пъти, под строй, като студентка (така беше някога, преди години). Но никога не съм “дарявала”. До преди дни. Не съм се сещала (пък и не съм се питала дори) кого и колко съм спасявала. И именно защото се запитах, сега отидох да даря. Случайност е, че беше Коледа. Житейската ирония - човек понякога не може да помогне сам на себе си, а му се предлага избор - да го прави за околните…. Тогава вече е въпрос на собствено решение. За него, “моят” драматург Ерик-Еманюел Шмит е писал: “Човекът е съчетание от обстоятелства и избори. Никой няма власт над обстоятелствата, обаче всеки разполага с избори.” Погледнато през призмата на обстоятелствата - не съм Христос - не мога да нахраня всички гладни. Не винаги се справям с моите сълзи – тогава – как да спра на другите? А и животът не ме е натоварвал с извънредни мисии, нито пък е настоявал да бъда втора Майка Тереза (той пожела от мене “само” ролята на майка). Колебала съм се (и направо съм отказвала) да се присъединявам в чужди каузи по “раздаване на щастие и милостиня”, особено пред празници. (Понеже считам добрите помисли и намерения за твърде лично нещо, та да ги делегираме на други да се разпореждат с тях. И за жалост - като мнозина вече съм обезсърчена от злоупотребата с желанията и парите ни.) Но както сигурно сте забелязали и вие - само човешката кръв няма как да се изтъргува, защото не е стока “с възможна двойна употреба”. И в крайна сметка - няма друго предназначение, освен да се опита да спаси човек. Затова направих точно този собствен избор в дадените обстоятелства. Един особен акт - напълно безвъзмезден, доброволен, и специфично-анонимен. В него нямаш правото дори да знаеш какъв ще бъде пътят на кръвта ти, до кого ще стигне – бебе, възрастен, добър човек, или - престъпник. Знаеш само три неща: че някой страда, че за да живее има нужда от кръвта ти и че делите еднаква кръвна група.
В прекрасна поетична фраза, писателката Симон дьо Бовоар веднъж попита: “Как да измерим страданието и радостта? И можем ли да съпоставим тежестта на капка кръв, с тази на една сълза?” Не, аз поне не мисля, че е възможно да сравним тези две човешки капки, защото те са непосилно бреме. Но съм чела сред поетите, Виктор Юго за тях да казва: “Кръвта се измива със сълзи, не с още кръв”. Понякога обаче, (само понякога) и на обикновените хора като мен е дадено да репликират на поетите. Защото понякога (но само понякога) - сълзите могат и да се измият с кръв.
А това ни е потребно не само по Коледа, нали?

Р.Д. (Защото – какво значение има името ми? Нали “кръвта е най-добрата лична карта” според поета Жан-Мари Адиафи?)

PS Но ако редакцията ми отпусне щедро още малко място – към кръвта си ще добавя за него (или нея) и за всички вас, превода на малък стих, който си преписах от афиш в парижкото метро:

Умолявам ви, сторете нещо -
научете стъпка, или танц,
или пък друго,
което да ви оправдава
и да ви дава
правото
да сте облечени във кожата си
и във вашта козина,
научете се
да ходите
и да се смеете,
защото
накрая
би било така нелепо,
че мнозина други са умрели,
а вие продължавате
да си живеете,
без нищичко да правите с живота си.
Шарлот Делбо, френска поетеса от 20-и век