Визитка: Макс Кон е доцент и преподавател по
психоанализа в Парижкия Университет Дени Дидро, както и практикуващ
психоаналитик от над три десетилетия. Натрупал е солиден психологически опит в
работа с майки и малки деца в т.нар. „ Къща на майката и детето”(институция с
впечатляващи традиции в закрилата на майчинството, стопанисвана от основаното още
в епохата на Луи XVI-и Френско филантропическо общество). „Къщата” подслонява бременни
самотни майки и новородените им бебета до навършване на 18-месечна възраст. Основната
причина за тяхното приютяване е по-скоро „социалната мизерия, отколкото психологическите
трудности помежду им”, пояснява нашият събеседник и добавя на шега: „инак цяла
Франция би трябвало да настаним в подобни центрове, защото кой днес не изпитва проблеми
с децата си?!” Все пак тъкмо около сложната проблематика да си родител насочвам
разговора с г-н Кон, още повече че той бе сред лекторите на провелия се през
април в София Четвърти френско-български психоаналитичен конгрес по въпросите
на страдащото бебе и дете.
- Вашата институция обгрижва майки, които отглеждат
сами децата си, понеже бащите най-често са се „изпарили” при новината за бременността.
Защо идеята за дете плаши толкова мъжете? „Бреме” ли е бременността за тях?
- Вижте,
явно е, че в конкретния пример бащите са се оказали несъстоятелни, те,
примерно, са търсили само сексуално приключение, не са искали да се обвържат с
тази жена, нито да стават бащи. Но нещата са далеч по-сложни, защото не може
всичко да свеждаме до тях. Нерядко има жени, които не желаят бащи за децата си,
по различни и абсолютно индивидуални за всяка една от тях причини. Раждането на
детето представлява всъщност амбивалентно
(т.е. съдържащо две противоположни тенденции, бел. моя) събитие за двойката, за майката и за бащата. Защото ние, хората,
сме такива, амбивалентни – ние и искаме, и не искаме „нещо” да ни продължава. Ние изпитваме
трудности и с живота, и със смъртта. Ние
искаме и всичко, и нищо: и да живеем, без да си плащаме цената; и да не
умираме; или да умираме, но без много да страдаме; и да има някой, който да ни
продължава, но същевременно да не бъде твърде независим (понеже когато децата
започнат да се превръщат в наистина независими, това е и приятно, и не чак дотам,
за родителите…) Но какво означава един мъж и една жена да имат деца, да искат
деца? Желанието за деца винаги ли е така ясно представено и от двете страни? Това,
което наблюдаваме в практиката е, че понякога майката твърди, че не желае
детето, а всъщност го иска, както и обратното. Друг път бащата желае да го признае
и да го вижда, но майката го възпрепятства да има връзка с него, не му отпуска
необходимото място, т.е – срещат се всякакви житейски ситуации.
- И все пак в социалните ни представи
тъкмо майчинството е въздигано на пиедестал, обожествявано, „идилизирано”, поетизирано.
И не само че не е прието да се говори за трудности във връзката майка-дете, но
темата, бих казала, е табу.
- Вижте, любовта и омразата са взаимно свързани. И ние не
можем да говорим за любовта, без да говорим за омразата: любовта и омразата,
които съществуват между мъжа и жената, между майката и детето, между бащата и
детето, между родителите и децата, и пр. Може би в социалните ни представи
майчината любов е идеализирана, наистина, но психологически тя съжителства в
неизменна връзка с омразата...
Въпросът ви обаче предполага, че имаме
налице „майка”, а нашата практика разкрива, че нерядко такава отсъства: срещат
се жени, сдобили се с деца, но които се явяват своего рода деца на самите себе
си, т.е. те самите се оказват бебета или малки момиченца. Опитът в нашата институция
показва също, че когато те са в такава позиция, собствените им деца „не знаят”
какво да правят с подобна инфантилна майка.
- А не ви ли се струва коректно тук да
перифразираме мисълта на Симон дьо Бовоар, че не се раждаме жени, а се превръщаме
в такива, съотнасяйки я към майчинството – т.е. че не се раждаме майки, а с времето
се превръщаме в такива?
- Майчинството
е от порядъка на интерактивното – тоест на диалоговия режим, на
взаимодействието. Не само че жената ще се превърне в майка, а нейното дете (или
деца) ще й позволят да бъде такава. Те ще й „подскажат” – ето това и това
трябва да направиш за мен, ето така и така трябва да ме нахраниш, да ме сложиш
да спя, да ми говориш… И майката или съумява да долови какво й предлага детето, или не съумява, има блокаж при
нея. Така че майчинството не е едностранен процес, а е впрегнато във
взаимовръзката с детето и можем да твърдим, че именно то „произвежда” майката (както
и родителите си, впрочем). Освен това не само майката, но и всяка друга личност
би могла да е в материнска позиция спрямо детето, стига да „склони” да се
„нагърби” с неговото искане: бащата, медицинската сестра, бавачката например,
която по цял ден се грижи за него, но не защото е преизпълнена с майчина любов
за раздаване, а защото се подчинява на повелята и на желанието на детето „да
произведе” майка за себе си. Тоест изключително важно е личността, която заема
позицията на майка (а и на родител, въобще) да бъде чувствителна и възприемчива
към потребността на детето от подобна фигура.
