In memoriam

На Пламена



Вървя почти уверено към края,
защото знам какво ще бъде там.
Приятелите ще ме чакат в рая -
във ада пак ще трябва да съм сам.

Васил Сотиров

Клод Букобза: Възпитателната забрана вписва детето в социалния живот

(Последната, непубликувана досега част от интервю, което френската психоаналитичка Клод Букобза даде приживе за българската аудитория)

 В резюме:

* Хиперактивността не е еднозначна и се простира от безобидния симптом на „немирните деца”, до израз на тревогата у децата;

* Психоаналитичното й лечение предполага дешифриране на нейния смисъл във всяка отделна история;

* Автоеротизмът е естествена за децата дейност, стига да не ги затваря в собствения им свят;

* Детето се нуждае от ограничения, за да влезе в социалния живот, липсата на забрани води до проблемни и капризни деца;

* Целта на възпитанието е детето да се приучи да се лишава от родителите. Родителите също трябва да се разделят със зависимостта на детето от тяхната власт;

 - Детската хиперактивност се превърна в нещо като „пандемия на съвремието”. Какво представлява тя от гледна точка на Вашия психоаналитичен опит? 

- У нас, във Франция, доста дълго време тя се изолираше като някаква специфична болест, на която трябва да се изнамери съответното лекарство. А както е добре известно, лекарството, което се назначава на деца с етикет „хиперактивни”, е медикамент, производен на амфетамините. По този начин обаче съществува риск да се създаде потенциална наркомания сред децата и медикаментът да се превърне в нещо по-лошо от самата болест. Ние, психоаналитиците, сме на мнение, че симптомът на хиперактивност: да не си в състояние да се задържаш на едно място, да си двигателно превъзбуден, може всъщност да изразява много и най-различни неща: като започнем на първо място с онова, което в миналото наричахме буйни, или непослушни деца, каквито, впрочем, е имало и винаги ще има. С тази разлика, че сега в столицата, в урбанизираните градове те са подложени на много по-големи принуди и напрежения от онези, които изживяват сред природата, или на село. Немалко родители ни споделят: „По време на ваканцията той (тя) беше навън и можеше да тича, да играе и нямахме никакъв проблем”. А в апартамента детето трябва да седи кротко и да е мирно. Същевременно ритъмът на живот на родителите сега е много динамичен и детето живее със стресирани родители в стресиращ град и то също е стресирано… Но хиперактивността се разпростира в широките граници между подобен, „по-маловажен” симптом, до нещо, което е изражение на тревогата у детето…. Често това са деца, които изпитват усещането, че нямат място в несъзнаваното на своите родители. С което не искам да кажа, че те са били нежелани. Не. А че дълбоко, в несъзнаваното на своите родителите, те не са били приети. Или - не са били приети за онова, което представляват. Например: майката е очаквала да има момиче, а вместо това е родила момче; или пък си е мислела, че ако бебето й е момче, то на всяка цена трябва да прилича на собствения й брат, поради някакви си  нейни „х” или “y” майчини причини. Така по същество мястото, което е било отредено на това дете, може да не е неговото. В резултат, не знаейки вече къде и кое е неговото място, то се движи непрекъснато… Но всеки отделен случай е различен, своеобразен. Затова начинът, по който ние, психоаналитиците, отговаряме на проблема, е като се опитваме да разберем функцията на тази двигателна нестабилност на детето, да я схванем в неговата собствена история и в начина, по който то е свързано със своите родители.  Предлаганото от нас лечение е поемане в психотерапия от психоаналитичен тип, придружена понякога и от психомоторна терапия. Не зная дали последната е позната у вас, става дума за техника, при която се използват много телесни игри, нещо подобно на кинезитерапията. Така работим съвместно – психотерапевтът, който се стреми да разбере основанията за тази хиперактивност и психомоторният терапевт, който се опитва с посредничеството на телесната игра детето да изрази, да надмогне и да контролира хаотичната си моторика.

-А нямате ли впечатлението, че с лека ръка децата се квалифицират като „хиперактивни”, даже учители и родители си го позволяват…

- Преди време гледах един американски филм, там, знаете, от две десетилетия широко се прилага употребата на  медикаменти против хиперактивност и в частност - на „Риталин”. Във въпросния филм се провеждаха анкети в училищата и се оказа, че има цели класове, в които децата са на „Риталин”, а в съседство – други, които не са. И лека-полека, като се проведе съответното разпитване се изясни, че в първия случай учителката е преценила класа си за хиперактивен и е напътила родителите да се консултират с лекар. А когато се рече „моето дете е хиперактивно” или че учителката го твърди, то лекарят е пò склонен да предпише медикамент. Докато в съседство, нейната колежка вероятно е умеела или знаела как да се справя с буйните, турбулентни деца, и в резултат на тях не им се налага да прибягват до "Риталин". Примерът, разбира се, е малко гротесков… Но аз се озадачавам от факта, че родителите с голяма лекота възприемат подобен род диагнози, навярно защото те ги успокояват. Понеже „нещото” се назовава, казва им се: ами ето, нà, имаме такава и такава болест, за нея ще ви предпишем такова и такова лекарство, ще ви дадем разрешението на проблема и всичко ще си дойде на мястото. И в резултат -  няма повече запитвания, не се поставят въпроси - за мястото на детето, за онова, което то представлява за своите родители. Така е много по-успокояващо за тях….

- В противовес на публично афиширания проблем с хиперактивността, този за детската мастурбация остава под сурдинка, но е чест повод родители и педагози да търсят съвет...

- Първо Фройд, а сетне и психоаналитиците на деца са установили нейното съществуване, както и обстоятелството, че тя изпълнява определена функция в развитието на детето. Фройд се е занимавал с нея в епоха, в която тя е била считана за срамно нещо: на децата било вменявано че ще оглушеят, връзвали им ръцете, заплашвали ги че ще им отрежат половия член и куп други страхотии. Така че първите психоаналитици буквално са воювали срещу подобни нелепости, които същевременно представляват начин да се нагнетява вина върху сексуалността. Да, на нормалното дете е присъщо от време на време да проявява такава, както я наричаме ние, „автоеротична дейност”, да опознава своето тяло, да се учи да изпитва удоволствие и да си доставя удоволствие посредством собственото тяло. Но първо - това не трябва да се случва постоянно, второ - не и на публично място, пред всички,  и трето - не в училище. И то не поради морални съображения. А защото ако детето посвещава много време на тези свои лични изживявания, които си самодоставя, това означава, че не използва психическата си енергия за онова, което обичайно интересува всяко дете, тоест – за откриване на заобикалящия го свят, на взаимоотношенията с възрастните, на научаването в училище, и най-вече – на общуването с другите деца. Тъй че ако бебето или детето от време на време мастурбира, когато го къпят или когато заспива, това не е драматично, но ако го върши в училище например, това все пак е белег, че нещо не е както трябва, че то се затваря в себе си. Последното съвсем не означава, че то непременно е аутистично, много здрави деца също мастурбират. Но е вярно, че децата аутисти често го правят, понеже са напълно затворени в себе си и единственото нещо, което ги интересува, са техните вътрешни, интимни усещания, които се научават сами да предизвикват. Например - притискат много силно с ръце очните си орбити и се забавляват да виждат искрите, които натискът поражда пред погледа им. И понеже сами го сътворяват, то се превръща в нещо по-интересно, отколкото да гледат в очите на майка си, на учителката или на друго дете, с което ще говорят или ще общуват. Подобно е и с мастурбацията - това са вътрешни изживявания, които детето самò си допринася и така анулира възможността пред другия да му доставя удоволствие. Това е, според мен, главната опасност. И ние трябва да „изтеглим” детето от подобно самотно удоволствие, в което се капсулира. И още нещо – да, Фройд е доказал, че у децата съществуват сексуални нагони, но той никога не е твърдял, че те трябва да бъдат оставяни на произвол, на самотек, в анархично състояние. Той винаги е подчертавал, че ролята на културата е да предоставя онова, което по-късно Франсоаз Долто ще нарече „хуманизиращи кастрации” – т.е. да сдържа тези нагони, да издига бариери пред тях, за да могат те да се съхранят и вече в зряла възраст да се преобразуват в активни генитални нагони. Това първо. И второ - за да могат децата да насочат енергията си към други, по-интересни от цивилизационна гледна точка неща – към ученето, училището, сферата на културата  и пр. Фройд сравнява горното с див, необуздан поток, който трябва да бъде канализиран, да се вкара в русло, за да бъде плодотворен. Но детето не е в състояние изцяло самò да си зададе забраните, които културата и възпитанието предполагат в себе си. По-голямата част от децата поне не са. Така че ако родителите не реагират, ако считат, че е нормално то да мастурбира и не му формулират забрани, детето няма как да ги придобие самò. И понякога може да се изгуби в удоволствието, което е открило и то да се превърне за него в нещо като дрога.

Ето защо възрастният, без да морализаторства и без да отправя заплахи, следва все пак да каже: „Не, това не се прави, има други, много по-интересни неща за вършене”. Така детето ще събере сили да посрещне тази идваща отвън забрана, то ще се опре на нея, като, разбира се, от време на време може и да я нарушава. Но за предпочитане е една забрана да се нарушава, отколкото тя да не съществува изобщо и детето напълно да потъне в своя прилив от усещания.

-Днешните родители обаче са склонни по-малко да забраняват, отколкото предишните.

-Несъмнено. У нас, във Франция, това се корени в промените, които поколението на май 68-а г. отвоюва, като развенча и морално осъди закостенялото възпитание, от което бе страдало. И знаете, че лозунгът на онази епоха бе „Забранено е да се забранява”.

Само че поради всичко онова което по-горе вече изложих, в своето изграждане детето се нуждае от забрани. Забрани, които първоначално са му зададени от родителите, от най-близките, а после - стъпка по стъпка, наложени и от обществото. Това ще го отведе към културата, ще го впише в социалния живот. Впрочем, липсата на забрани също може да предизвика хиперактивност, - деца, които хаотично се стрелкат насам-натам, понеже „няма на какво” да се натъкнат, няма в какво да се възпрат. И те се лутат в търсене на ограниченията, които родителите по една или друга причина не са им задали – вероятно поради обществената критика към някогашното ретроградно възпитание, но също и защото да кажеш „не” на едно дете изисква мобилизирането на повече енергия, отнема време, налага се да повтаряш и най-вече – да даваш личен пример. И родителите абдикират и оставят детето да прави каквото си ще. Последиците са: капризни деца, които винаги искат още и още, изпадат в гняв, тръшкат се, удрят главите си в пода или в стената, без при това да са аутистични. Те всъщност търсят бариера, нещо „твърдо”, с което да се конфронтират и което „да им се опре”. Случва се в подобни ситуации да давам следния съвет на майките - да вземат детето си в ръце и силно да го притиснат. И то се успокоява, защото има нужда да бъде сдържано от нещо по-силно, от нещо по-мощно от него самото. А ако детето е на по-голяма възраст, самото формулиране на забраната („Не, ти нямаш право да правиш така”) също го успокоява. Дори и ако първоначално се бунтува и роптае, в крайна сметка това го обуздава и успокоява.

- Споделяте ли мисълта на френския писател и моралист Ернст Льогуве, че да възпитаваме детето означава да го приучаваме към това да сe лишава от нас като родители?

-Да, много точна формулировка. Да възпитаваме детето означава да му дадем необходимия инструментариум, за да може то да се отдели и да заживее самостоятелно. Да се лиши от родителите си не означава да спре да ги вижда, а да не се нуждае постоянно от тяхното присъствие. Има обаче не малко родители, и в частност – майки, които питаят потребност от подобна зависимост на детето си. Защо? Защото това е връзка, в която те са сигурни. Сигурни, че винаги ще има някой, който да ги обича и който да изпитва нуждата да бъде обичан от тях. Връзката със съпруга, с партньора, е по-сложна, защото се къса, двойките могат да се скарат и разделят. А детето е винаги налично за майката, „принадлежи й”, казано в кавички, както и майката на свой ред „му принадлежи”. Така че съществуват майки, които се нуждаят от подобна връзка на зависимост, които свръхобгрижват отрочето си, които се превръщат в „неотменими” за него и не му дават средствата за еманципация. Но това обрича детето, а впоследствие – и възрастния индивид, на житейски неблагополучия.

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Истинска приказка за тъжния човек

В памет на Клод Букобза, която тези дни си отиде от нас

Вчера изчаквах Мадам Клод Букобза (Председателката на френската психоаналитична асоциация "Espace analytique") и така присъствах на част от интервюто й с една дама, поетеса. Тя поиска да разкаже:

- Бях на гроба на баща ми и докато пушех, към мен се приближи 6-7 годишно дете и ми предложи: "Искаш ли да ти разкажа приказка за един тъжен човек? Вървял си един тъжен човек и понеже бил много тъжен, пресякъл на червено. Една кола го блъснала и той умрял. Само че главата му отхвърчала на единия тротоар, а тялото – на другия. Главата започнала да крещи на тялото: "Помощ! Ето ме! Къде си?" И изведнъж си рекла: "Ама на кого викам аз? Нали ушите ми са тук?!"

- Прекрасна история - рече Мадам Букобза, - която показва и че когато сме тъжни, ние губим главите си.
                                                                                           София, 28.09.2009 г.

In memoriam

В памет на mon doyen – проф. Веселин Димитров, за когото всяка година (а тази повече от всяка друга), ще си мисля на рождения му ден, с рубаи на Омар Хайям[1]:

Един Телец между звездите се носи мълчалив и плах,
а друг на своя гръб поддържа земята, да не стане прах.
А между тези две телета – под облаци и под звезди –
безброй магарета смирени пасе замислено Аллах!


[1] Превод Йордан Милев