Сьонеф - храм на знанието, замък на щастието



„Споменът е единственият Рай, от който не можем да бъдем напъдени”, Жан-Пол Рихтер, немски писател,
НО
„Истинският рай е онзи, който сме изгубили”, Марсел Пруст "Намереното време”

Пред Райските порти
Че заставам пред дверите на Рая, няма никакво съмнение, когато се озовавам в началото на пътя, водещ към замъка на Сьонеф. Пускам куфара и задържам дъха си. А после няколко минути се опитвам да об(з)ема с поглед и да понеса плисналата се насреща ми красота. Без да се срутя от възторг. Трудно. И стъпка по стъпка, сред шпалир от три реда букови дръвчета, богоговейно извървявам 600-те крачки по алеята, които ме водят от катедралата на градчето (зад гърба ми) право в сърцевината на имението (насреща). Величествената метална ограда и двата мраморни лъва на входа ме допускат в павирания почетен двор. Когато го прекрачвам, попадам в обятията на протегналите се като ръце от замъка две 80-метрови галерии. Те „подпират хълбок” на йонийски колони, край които са се умислили антични статуи и вази. Физически замъкът е съграден от син местен камък, ала духовно архитектурата му е вдъхновена от античния Рим и италианския ренесанс. На фронтона оранжавеят гербовете на граф Жюлиен Депестр и съпругата му Изабел, които го построили преди 242 години. (Ако ви гложди как - историята мълви, че графът се замогнал с алъш-вериш, банкерство, морско застраховане, но най-вече - от военни сделки, след като пласирал за нуждите на 7-годишната война 6000 жребеца и 1400 впрегатни карети на маршал дьо Субиз[1].)
Още ненарадвал се на замъка обаче, графът се поминал, като оставил стопанството в ръцете на жена си и 16-годишния им син, силно запленен по изкуството. Едипово или не, монолитното съдружие майка/син се оказало особено благотворно за естетизирането на имението. Именно тогава замъкът бил „доокомплектован” с театър в дорийски стил, оранжерия (за многочислените портокалови и други чуждоземски дръвчета), ледница (нарочна шахта за целогодишно съхранение на лед), огромна клетка за екзотични птици, две езера, френска градина. Единственото нещо, недостигнало до нас от тогава, бил парникът, предвиден да прислонява 460-те ананасови дръвчета, ботаническа рядкост за времето си.
Владеенето на сьонефското бижу обаче не било за всяка уста лъжица и през годините собствеността му попадала в ръцете ту на една, ту на друга фамилия. За късмет, преди 4 десетилетия държавата се намесила, експроприирала замъка и така го спасила от съсипия и разруха. Сетне го поверила на френската общност в Белгия, която довършила реставрацията. Та, ето ви, прочее, сюрреализъм по белгийски– как одържавяването (при това в едно кралство!), може да има и благоприятни исторически и културни последствия.
„Замъкът ви принадлежи” – такова е мотото днес. Той е превърнат в един от най-големите музеи на ювелирното изкуство на френскоезична Белгия със своите 800 екземпляра, непринудено аранжирани сред разточителния интериор от 18-и век. Почитателите на изтънчения вкус могат да отскочат до салона за дегустация, където да се насладят на различни еликсири по рецепти от графската епоха – кафе, чай, шоколад, охлаждащи напитки от мимоза, роза или лавандула, (но не очаквайте за нищо на света да ви издадат тайнствените им съставки!) Замъкът предлага територията си и за „простосмъртни събития” от всякакво естество – празнуване на детски рождени дни, сватби, организиране на професионални мероприятия. Театърът и оранжерията са място за спектакли, концерти, изложби, семинари. Паркът (цели 22 хектара) е с безплатен достъп за посетителите. Към пищността му, самоукият артист Боб Вершуерен за втори път е притурил и 10 свои произведения на ланд арта, които след няколко месеца ще бъдат деинсталирани, за да напомнят, че всичко на този свят е ефимерно. Най-„стряскащата” хрумка на твореца са „говорещите дървета” – от клоните им се спускат саксии с вградени микрофони, през които при повей на вятъра (а понякога – съвсем ненадейно) струи поезия. В края на август, по традиция, в парадния двор пред замъка се разстила килим от цветя и зеленчуци. Това лято той е „изтъкан” от 100 000 цвята на бегонии, в акомпанимент на картофи, тикви, моркови и праз, които след това ще се предоставят на благотворителни организации в региона.
Ала вие, надявам се, не сте забравили за куфара, който въведох на първа страница. Е, той е като пушка в начално действие на Чехова пиеса – непременно ще влезе в употреба накрая. В случая, двамата сме се запътили към нашия пристан - отремонтираните пристройки в имението на замъка, където се помещава Европейският колеж на литературните преводачи, или -
„Телемското абатство”.
Така сполучливо (по аналогия с прочутото абатство от творчеството на Рабле) хърватската колежка Босилка Брлечич наименова нашата преводаческата обител. И наистина, външните сходства са изумителни – същият правоъгълен двор със заоблени кули по краищата и фонтан в средата, библиотека, театър, прекрасни градини. Родството е и духовно - Телемското абатство за Рабле е средище на свободната воля, а целта му е процъфтяването на човешкия дух. Хората в него, добавя той, говорят по 5-6 езика и си служат с тях, за да създават стихове и проза. Подобен е замисълът и на „Сьонефското абатство” – тук дори се ползват много повече езици, които се превръщат сетне в поезия и проза, поемащи по четирите посоки на света. Ще съм сред 17-те преводачи от 13 националности, привилегировани да работят над текстовете си сред целия този омагьосващ декор. Ще имаме насладата не само да се запознаем с богатата белгийска литература, но и да разговаряме „на живо”и да седнем на една маса с някои от най-ярките й представители: Каролин Ламарш, Жаклин Арпман, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси, Венсан Енгел, Тиери Дьобру, Жан-Люк Утерс и др.
Но не само езикът, а и небцето на това блажено място триумфира, изпратено на 7-то небе от Клод – „трубадура в бялата престилка”, който след като посипе с омайни билета блюдата си, ще погъделичка и слуха ни, като ги „поръси” с рими, щом като ги поднесе. Ще си оближем пръстите (а някои – и раните[2]).
Работата на колежа ще приключи с церемония по връчване на голямата награда за преводачески заслуги към френскоезичната белгийска литература. Тази година лауреатка е латвийката Инезе Петерсон.
А после, после - всеки ще напусне това магично място. И дълго, много дълго ще сподавя носталгията, че е вкусил Рая….

[1] Малка забе(ле)жка под линия - доколкото по онуй време да си маршал на Франция било достолепие, а да кулинарстваш - знак за добър вкус, същият този Субиз за всеки случай се овековечил и със собственоръчно изобретения си лучен сос за патици, познат и до днес под неговото име в гастрономията.

[2] По този повод виж интервюто с Франсоаз Уилмар, което предстои да се качи на блога.

PS Текстът е публикуван и в майския брой на списание "Бела";

На снимката: "Телемското абатство" - вътрешния двор на Колежа

Seneffe/фотогалерия/Замъкът:

Замъкът, видян отзад. На преден план - едно от двете изкуствени езера, в което се стрелкат огромни златни рибища (надявам се, изпълняват желания:)

Входът към Почетния двор на замъка.

"Зеленчуковата градина на Графа" бе прозаичното название на килима от цветя и зеленчуци, опнат в Почетния двор на замъка. По права линия насреща е катедралата на градчето.

"Езерото с романтичния мост". На "билото" на изкуственото му островче Вершуерен е разположил сонорната си инсталация "Викът на липата".

При възстановяването на замъка лъснали конструктивни грешки, като тези 5-тонни колони на гарлериите, които почивали едва на 50 см основи....

NB Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Seneffe/фотогалерия/Паркът:

Вилите - едно от творческите решения на артиста Боб Вершуерен в парка на замъка това лято.

Архитектурата на Оранжерията е вдъхновена от римската античност. На преден план - поредната инсталация на Вершуерен.

Театърът - построен както да естетизира парка на замъка, така и да служи за сцена на пиесите разигравани между близки и приятели, каквато била модата през XVIII век.

Френската градина в парка, малкото езерце с лилиите удивително напомня на картина на Моне.

Тук всичко и всички рецитират поезия - "говорещото" гинко билоба на Вершуерен.

NB Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Неизвестен музикант в даун-тауна на Сент Луис

Колумбе, благодаря ти за любопитството!
- или «Моето американско лято»

Още с приземяването на американския бряг ми става ясно, че това дето Христофор Колумб вече ме е изпреварил, няма да ми е от голяма полза. Пет века след него, всеки сам и наново трябва да преоткрие своята Америка, защото срещата на европееца с нея протича винаги като парадоксален сблъсък на две народопсихологии. Разбирам го още на летището в Сент Луис – чакат ме моите домакини, но ми липсва куфарът! А и отникъде стреснатият взор не вижда как пристигащите получават багажа си. Оказва се, че той общодостъпно (и някак безстопанствено) ме чака след зоната на посрещачите, почти на самия изход на летището… Недоумявам – ако тази практика се въведе у нас, то на летище София няма как да не се навъдят едни ми ти… професионални посрещачи на куфари!
Изначалното чувство за сигурност с което ме приема Америка обаче, е и нещото, от което лека-полека, но “сигурно” щях впоследствие да бъда освободена. То отстъпи място на непрестанните ми терзания доколко правя това или онова според американския канон и дали случайно няма да бъда санкционирана от него. Понеже – първо, бяха ме наплашили, че “тук всичко е много различно, а и законът е железен”. И аз непрекъснато го очаквах (понякога напразно). И второ – особено на юг, да кажем във Флорида, можеш и да си спестиш спазването на реда (стига да знаеш как). Вследствие на което ценностната ми система окончателно се дебалансира и аз по-скоро не различавах кое е позволено и допустимо, и кое – не. “Всичко е забранено, когато те хванат”, обобщава мъжът ми, след като справедливо, но безкомпромисно ни глобяват за неправилно спиране с кола – именно там, където често сме виждали необезпокоявани маямски нарушители. Плащаме 34 долара на американската хазна и се утешаваме с афоризма на Флобер, че Америка е пример за несправедливост още с това, че може и да е открита от Колумб, но носи името на Америко Веспучи.
Всъщност справедливостта (особено социалната), не е порок в Америка, но не е и кой знае каква добродетел. Затова навярно, даже и равноправни, аутсайдерите си остават аут. Негрите – в гетата, индианците – в резерватите, клошарите – на тротоара. Бягат ли от свободата (в смисъла на Ерих Фром), никой тук не се и пита, понеже го има готовият отговор - те “така” са си избрали да живеят. “Така” със сигурност индианците са повече в романите на Майн Рид и филмите на Гойко Митич, отколкото в собствената им родина. “Така” клошарите съвсем не са лошите, но не са и отшелници, въргалят се на най-туристическите места, а присъствието им там е колкото мълчаливо, толкова красноречиво. “Така” расизмът не е надживян в най-голямата демокрация. И той е в предубедеността на белите към черните (в многобройните им предупреждения да не се заплитам из черните квартали, или в школските автобусчета, пълни само с черни деца). Той е и във враждебността на черните към белите – невинна, но бяла, аз нееднократно я изпитвах с кожата си – като нелюбезност или когато късно вечер преглъщах в метрото социални протести под формата на черна агресия. От което не ми ставаше по-уютно в ъндърграунда (и извън него). Дезинтегриращи ли са за Америка тези реалности не зная, но мисля, че процесите могат да се обобщят ако перифразирам строфата на Висоцки “нет, все не так как надо” (не, всичко е не така, както трябва”) с “нет, не все так, как надо” (“не, не всичко е така, както трябва”).
Извън това прагматизмът е “най-американската черта” и тотално организира човешкия бит. Конструктивно е предвидено прането от втория етаж на къщата (където са спалните помещения) да се спуска по специален улей направо при пералнята в така наречения “бейсмънт” (тукашното мазе). Тъй като това е семейното укритие, в него се спускат и обитателите, щом се подаде сирена за природно бедствие (буря, ураган, торнадо). Това е лоша новина, разбира се, утешителната е, че там се крият (както е добре известно) и напитките. От пощенската кутия пред къщата не само си вземат кореспонденцията, но и оставят своята на пощальона. Така американците си плащат и сметките – попълват си чека, залепят марка на плика и пак го оставят в кутията на пощальона. В парка на Сент Луис видях практична местна порода татковци, които да съчетават две в едно – “полезното с полезното”– да тичат, докато бутат детските колички. Навсякъде където това е възможно, човекът е заменен от машина. Няма вестникопродавци – пресата се купува от автомати – пускаш монета и целият стелаж с всекидневници ти се поднася "на една ръка разстояние" (само дето на никого няма да му хрумне вместо избрания вестник да награби целия наръч). “Подобна идея би била равносилна на научно откритие за американеца - казва моята приятелка, която от 10 години живее тук, - а пък и какво да ги правиш, тия вестници? Не можеш и да ги продадеш, защото никой не си купува вестници от хора…” И ме води в един супермаркет, в който вместо касиер ни обслужва… говореща машина, която ни дава инструкции, коригира ни и контролира положението. Футуристичното пазаруване от интелигентен апарат е нещото, от което със сигурност ми настръхнаха косите. То ме кара да ревизирам остарелите марксистки доктрини, които моето поколение изучаваше за потосмукачната система на Тейлър и Форд, в смисъл че – да, тя съществува, но в бъдеще ще експлоатира не човеци, а… машини!
Впрочем американските магазини винаги имат с какво да те сюрпризират – на щанда за зеленчуци се продават плоски кактуси без бодли (чието предназначение моите приятели тук не познаваха), секторът за екзотични продукти е зареден с български консерви и компоти, а рафтовете за козметика - с боя за коса, разработена само и изключително за…..силния пол! На пазара можеш да си купиш американско бяло вино “Шабли” или шампанско от Калифорния. (А както знаем, няма друго шампанско, освен френското и не може друго пенливо вино да се нарича така, освен произведеното в областта Шампан. “Шабли” пък е най-прочутото бяло вино на Бургундия и е наречено така на едноименното френско градче. Но както не по-малко добре ни е известно, бащинството е една от най-оспорваните институции, било то за деца, научна идея или за търговска продукция).
Американецът (като западноевропеецът) яде бързо, но за разлика от последния – и навсякъде. Да, яденето е нещо като национално хоби, което се практикува повсеместно и във всяка свободна минута. И ако в европейските катедрали можеш по-скоро да видиш инструкцията “пазете се от джебчии”, то в американските традиционното предупреждение е “тук е забранено да се яде и пие”. За сметка на това в океана не е и аз с изненада се любувах на гледки, невиждани другаде – средностатистически американец (когото по невнимание взех за професионален сумист) си “ lunch- ваше” (lunch – лек обед на английски) направо в океана. Той даже не си правеше труда да излиза от водата – вярната му Пенелопа с плуване сервираше един след друг хамбургерите му в Атлантика.
Би било пропуск да не спомена, че в американския юг освен съпружеска вярност и покорност, избуява и феминизъм - природно бедствие по-страшно и от тайфун, според потърпевшите мъже. Дали е хипербола или не, но антифеминистите вменяват на женското движение за еманципация заслугата тайфуните да не са само с нежни имена. Както и претенцията на лингвистичния феминизъм – да се подмени думата “history” с “her-story”. (Непреводим израз – history (история, подразбирана като “неговата” история), с herstory – “нейната” история.) Споделяйки концепта на Жорж Санд за женската еманципация, аз отсега нататък и за по-сигурно вече уточнявам, че съм “европейска феминистка”.
Американците определено са свободни. Не зная обаче доколко са освободени.
Изтощени от работохолизъм, невротизирани от упреци в сексизъм или от що ли, но тук мъжете май са изгубили инстинкта да ухажват. Самотните ми разходки из Маями бийч си остават наистина самотни. Те реактивират носталгията ми по италианския мачо, за когото всяко същество с 46 ХХ хромозома – старо, грозно, дебело, космато, сакато, получава подвикването“белла” и дължимата галантност. А известна наша тв журналистка многократно бе пресрещана и уговаряна на улицата от римски похотливец с “ти само ела у дома, ще правим това, ще правим онова и ще се къпем във вана от шампанско”.
Уви - жената е дама само и единствено в Италия! Но за да реабилитирам честта на домакините ще си призная, че един-единствен път юноша (на възраст да е моят поизбързал син), ми подхвърля анемично: ”Барби?”. Което и досега се питам - е проекция на неразрешения му Едипов комплекс, упрек към анорексичната ми за американския стандарт фигура, или плах вопъл на жиголо?
И не си мислете, че само Америка е екзотика за мене - аз, види се, също съм прелетна птица за местните. На слизане от автобус в Маями две дами ме настигат и се интересуват дали съм французойка и в Париж ли живея. Смаяно отговарям, че да, аз говоря френски, но макар и европейка, не съм французойка. Последва любопитството ми кое е породило това измамно впечатление. "Говорите английски с френски акцент" - отговарят ми те. Това прозрение ме кара да се чувствам като оня Молиеров герой от “Буржоата-благородник”, който един ден с учудване научил, че цял живот е говорил в проза, без дори да го е подозирал.
Няма как, Америка е територия на откривателства – не само защото човек се учи, докато е жив, а и защото му предлага шанса да разбере смайващи истини за себе си дори и през девет земи – в десета.
"Колумбе, благодаря ти за любопитството!" – това е най-добрият комплимент, който мога да подаря на Америка на изпроводяк. И без да съм почитателка на нейните екшъни, още на прага на самолета който ще ме прибере обратно у дома, си обещавам типично по холивудски “ I’ll be back!” (Аз ще се върна).
PS Текстът е публикуван и в списание "Бела"

Америка – my herstory

(До Америка и назад в спомените ми)

Не всички американци са дебели, Америка е дива, неусвоена, неразорана целинà, ге ме пе-тата[1] са вкусни и водят до пристрастяване, елхите раждат круши, а американките – в обедната почивка

Америка ме поразява още във въздуха - очакванията да видя атлантическото й крайбрежие щедро поръсено с космополиси от небостъргачи не се сбъдват и то едва ли поради 10 000 метра, на които ме е въздигнала Алиталиа. Нямам готовност да се срещна с една такава Америка - дива, неусвоена, неразорана целинà, във вътрешността на която препускат само изопнати като нервите на войник пътища, цепят зелената пустош и се надпреварват с погледа кой пръв ще стигне безкрая. Едно е сигурно – на изток сме от него. Не след дълго и топографията й се заиграва с мене – някъде в района на Лонг Айланд крайбрежната ивица и линията на морето са толкова невъзможно прави и така образцово успоредни една на друга, че ми навяват спомени от Евклидовата геометрия.
Девизът на Америка “е pluribus – unum” (от многото – едно), при мен изглежда така – “от многото – две” - предстои ми да посетя консервативния Среден запад (Сент Луис в Мисури) и темпераментния юг на Флорида.
Дали от облекчение в края на 10-часовия полет или от друго, но първото чувство при приземяването в Маями определено е едно: на сигурност.
На летището ме посреща мъжът ми. И още два феномена. Те ще ме придружават в туристическото ежедневие. От една страна - непринудената отзивчивост и любезност на всички тук, от служителите до обикновените американци. (Е, филантропията им е в здравословни граници - все пак не ги конкурирам за работното им място.)
Второто явление обаче наричам СПАН - синдром на придобитата американска недостатъчност. Той балансира първия и обуздава възторга ми. Поразен от СПАН е оня троснат чиновник с недвусмислено емигрантска физиономия, дето ме скастря, че не разбирам английския му. Вярно - потеглям припряно, пълня куфара с шалчета, дрънкулки, полички и обещания "да ги науча аз тях, американците, що е европейска мода и стил!", а не подреждам в мозъчната си кутия учения някога на бартер оксфордски английски. Но пък в резултат, на място, се сдобивам не с едно, а с “две наум” - в краткосрочен план да бъда особено бдителна с кастата на тези "нови еничари на Америка" - по-праведни и от папата, те ще ти изкарат буквата на закона през носа и ще те обесят на ченгела й за назидание (ако това им е позволено). И в дългосрочен – да не забравям повече, че още Ницше, докато дирел волята за власт във “всяко нещо живо”, се натъкнал и у слугàта на “волята да бъде господар”.
Инак същинската Америка е гостоприемна и ме кара да се чувствам привилегирован гост на една велика нация. Особено на 4 юли. Когато ми демонстрира сила и мощ с аерошоуто на “Сините ангели” (прочутата сентлуиска въздушна ескадрила) и с прекрасната заря след него. Очакванията ми обаче да видя спонтанна радост и танци по улиците си остават само очаквания. Сигурно американците са горди, че са независими, но не видях да са весели от това.
Установявам, че Америка цени свободата. Дори буквално – “приковала” е името й на най-ценното - на центовете си. Приютила е в Ню Йорк статуята на Свободата, подарък от Франция и нейния скулптор Бартолди. И даже я е споделила за себе си като първа дума от девиза на Френската революция, като щедро е оставила “равенството и братството” на целия останал свят. Америка всъщност не обича равенството, тя насърчава еднаквостта (всички да работим много, да сме добри патриоти и съпрузи, да спазваме кварталния морал).Там се валоризира обществото (и доброволния труд в негова полза), интегритета (а не груповостта). Духът на Америка е на надъхания егоизъм и на конкурентността. И справедливостта (особено социалната) не е порок в Америка, но не е и кой знае каква добродетел. Затова навярно, даже да са братя, аутсайдерите си остават аут. Негрите – в гетата, индианците – в резерватите, клошарите – на тротоара. Бягат ли от свободата (в смисъла на Фром), никой тук не се и пита, понеже има готов отговор - те така са си избрали(да живеят). “Така” със сигурност индианците са повече в романите на Майн Рид и филмите на Гойко Митич, отколкото в собствената им родина. “Така” клошарите съвсем не са лошите, но не са и отшелници, въргалят се на най-туристическите места, а присъствието им там е колкото мълчаливо, толкова красноречиво. “Така” расизмът не е надживян в най-голямата демокрация. И той е в предубедеността на белите към черните (в многобройните им предупреждения да не се заплитам из черните квартали, или в школските автобусчета, пълни само с черни деца). Той е и във враждебността на черните към белите - невинна, но бяла, аз нееднократно я изпитвах с кожата си – като нелюбезност или когато късно вечер преглъщах в метрото социални протести под формата на черна агресия. От което не ми ставаше по-уютно в ъндърграунда (и извън него).
Максимата “времето е пари” сигурно е създадена от и за американците – веднага прави впечатление, че не говорят масово по мобилните си телефони. Очевидно е, че нямат за губене. Животът им протича на педали в пряк и преносен смисъл.
Затова нерядко колата е средството за общуване с околния свят – там е афиширана (със стикер) подкрепата за този или онзи кандидат-президент, че даже и гордостта на семейството “хонър стюдънт” – детето е отличник в училище. Америка изглежда различна на 4 гуми, аз обаче си плюя на подметките и предпочитам да я разглеждам пеша или с обществения транспорт.
Тук има всичко, но (ми) липсва едно - естетиката на Европа.

Безвкусно подредени щандове в магазините продават книги редом с въглища за барбекю, пуканки и чипс. Архитектурата се напъва да имитира европейски ренесанс, а грандоманските даун-тауни са ни повече, ни по-малко, сиви бетонни бункери почти лишени от прозорци и светлина. Но сив, бетонен и грозен през деня, Маями е най-красивият град, който някога съм виждала нощем. И той го съзнава. И окъпан в безброй невероятни светлини – сини, жълти, лилави, червени, нарцистично се самолюбува в огледалото на океана и ексхибиционистично се предлага.
В Америка всичко е голямо – хората (но не всички са дебели), пътищата (но са добри), ге ме пе-тата (които освен това са вкусни и водят до пристрастяване).

И страховете на американците са големи. Предупреждават ме за коварни паяци и алергизиращи треви, чието “ужилване” ако е с хепи енд свършва в Спешно отделение. Предупреждават ме да влизам със специални гумени обувки в океана (да не се набоцкам на някой скат, корал или друга ужасия). Предупреждават ме за човекоядни акули в плитчините и алигатори в покрайнините на Маями. Предупреждават ме, както вече стана дума, за черните квартали. Не се сблъсквам с нито един от горепосочените американски страхове. За сметка на това (поради страх от съдебни дирения), единствената американска верига за прилично кафе Starbucks ми го дава не просто в една, ами в 2 стиропорни чаши една в друга (така със сигурност няма да се опарим един от друг). Американците преекспонират и лошото, но и хубавото – в Кий Уест, най-южната точка на Америка, където 10 години е живял Хемингуей (и има защо), а Хавана е само на 90 мили (и образът на врага продава всякакви туристически джунджурийки), участвам в “церемонията по изпращане на слънцето” в очакване на “най-красивия залез на Америка”. И той пристига - просто залез. (Не бих нарекла Америка “страната на залязващото слънце”, на нея само островният й хелиоцентризъм й докарва повечко световъртеж).
Английският съвсем не е условие, за да общуваш тук. И не само заради испаноезичната Флорида. Америка говори особен евфемистичен език, който трябва да бъде усвоен (а ако оставаш тук задълго – направо да го препрограмираш в новото си ДНК). За да не се изгубваш в превода на американската любезност, където и “да” например, значи “не”. Лутам се в меандрите на смисъла и аз, когато в някакъв гараж, нарисувано човече усмихнато ме кани: “Smile on the camera”. Изпълнявам и неразбиращо сверявам с моите гидове: “Усмихни се в камерата, нали?” “Да, поясняват ми – деликатен начин да ти кажат да не крадеш, защото си наблюдаван с камера.” Това ми идва малко множко, сеща ме за Паисиевото "боле ест болгарская простота" и му добавям едно “нежели американската деликатност”. И пуританската американска мода е вид “телесен деликатес”- късите полички на тинейджърките са с фабрично пришити боксерки, а топ-потничетата - с имплантирани сутиени. Нещо като смокиново листо за окото, което процежда моралнодопустимата визия. Няма как - жив е, и се поддържа още оня добродетелен дух, с който преди 100 години благопристойна американка опонирала на Фройд: "А ние в нашата държава имаме само алтруистични сънища".
Разликата между амазонките и американките е тази, че вторите живеят в мъжки свят и затова са феминистки. Тръгнат ли си, те са като тайфун – отнасят къщата, колата и децата. Демографски погледнато, това понякога е много, понеже нерядко раждат по 9-12 деца (от един брак). Впрочем, антифеминистите приписват на женското движение за еманципация заслугата тайфуните да не са само с нежни имена. Както и претенцията на лингвистичния феминизъм – да се подмени думата “history”с “her-story”[2]. Споделяйки концепта на Жорж Санд за женската еманципация, аз отсега нататък за по-сигурно вече уточнявам че съм “европейска феминистка”.
Жените не само раждат по много, а понякога и в обедната почивка. Уникален случай на встрастеност към кариерата който чух, е проф. З. от университета в Х. Б. За да не се откъсва прекомерно от лабораторната си работа, тя планирала да роди в петък(така й оставал ця-я-я-ял уикенд да се възстанови). Но тъй като имала неотложни задачи, не просто в петък, а точно в обедната почивка между 12 и 13, за да може в 13:15 вече да бъде при колегите и нетърпящите си отлагане мероприятия. И речено - сторено.
Невротизирани от упреци в сексизъм или друго, американските мъже (май) са изгубили инстинкта да ухажват. Самотните ми разходки из Маями бийч си остават наистина самотни. Те реактивират носталгията ми по италианския мачо, за когото всяко същество с 46 ХХ хромозома – старо, грозно, дебело, космато, сакато, получава подвикването “белла” и дължимата галантност. (А известна наша тв журналистка многократно бе пресрещана и уговаряна на улицата от римски похотливец с : “Ти само ела у дома, ще правим това, ще правим онова и ще се къпем във вана от шампанско!”) Уви - жената е дама само и единствено в Италия! Но за да реабилитирам честта на домакините ще си призная, че един-единствен път юноша (на възраст да е моят поизбързал син), ми подхвърля анемично: ”Барби?”. Което и досега се питам - е упрек към анорексичната ми за американския стандарт фигура, проекция на неразрешения му Едипов комплекс, или плах вопъл на жиголо? И така, между “белла” и “Барби”, и като компенсация за тази емоционална щета, Америка ми дава едно от стоте най-важни неща, които човек трябва да направи в живота си - да танцува салса и меренге на брега на океана.Тук, под откритото небе на Маями, ни има всякакви – бели, черни и жълти, дебели и слаби, богати и бедни, щастливи или нещастни. Толкова всякакви, колкото могат да бъдат събрани от зàровете на съдбата същества, а толкова еднакви, колкото могат да бъдат обединените от ритъма на танца хора. Така е - човекът е човек, когато е на път, а хората са такива навсякъде…..
На другия ден крилете на Алиталиа прекосяват Атлантика и когато ме понасят над европейска територия, чувството, което изпитвам е само едно: вече съм си у дома. За пръв път за мен уравнението няма неизвестни : Европа = “у дома”. Адриатическо море е лазурно, гладко и кратко, а Европа разграфена, парцелирана, проучена, обходена и твърде населена.
Тук завършва моята история. Но не и преди да ви разкажа една чужда. Скоро след като емигрирали в Америка, на моя приятелка й се наложило да помогне на дъщеря си за някакво домашно. Трябвало да се отговори на въпроса какво е дървото на дядо Коледа. «Елементарно, драги ми Уотсън, рекла си тя (а навярно и вие) – елхата». Да, ама не – правилният отговор бил......крушовото дърво! ( Имали били там такава детска песничка)...И за да не ме питате, ще ви го кажа направо - Америка е прекрасна, но не ме кара да мечтая за нея. Заради въпросната круша, дето...не пада по-далеч от корените, за да си тежи на мястото. А и на мене вече ми е твърде късно не толкова да свикна с идеята, че дядо Коледа съществува, колкото че трябва от елхата да си обирам крушите.

Розалина Дочева
(Визитка: Розалина Дочева не е от породата, за която българинът казва: "Човек до двайсет трябва да е млад, до трийсет учен и до четирсет богат". Понеже е на 40, а се чувства още млада. Попрехвърлила е трийсетте с половин полувисше, две висши и максимата «човек се учи, докато е жив». И даже е доволна, че не е богата, понеже това ще я ограби. Не играе тото, нито лотария за зелена карта, затова случаят й подари преди известно време карт бланш за това пътуване до Америка.)

[1] Генетично модифицираните продукти
[2] Непреводим израз – history (история, подразбирана като “неговата” история), с herstory – “нейната” история.

Люксембург – град на банки, славеи и орхидеи
На прима виста
Полетът от Франкфурт до Люксембург трае само половин час и още от самолета се познава, че пътуваме към Европа, ама "пò така" – и по интериора на Боинга, и по изгледа на пасажерите. Вечерта градът е осветен прекрасно и има типичната стара, пра-пра-стара европейска атмосфера. И улиците са унифицирани – същите магазини, вечният Мc Donald’s. Предлага се дори български трикотаж в H&M, а една туристическа агенция рекламира BG като туристическа дестинация (под 400 евро "ол инклузив" за седмица на нашето Черноморие).
Понеделникът отпочва мъчно и трудно тук – магазините отварят към 10, кафенетата са празни, няма безцелно блуждаещи хора по булевардите. Едва към обяд ресторантьорите разхвърлят столчета по паважа пред заведенията и сякаш подканени, чиновниците излизат в обедна почивка. От вторник обаче Люксембург се изпълва с масови туристи – много немски и френски пенсионери, групички ученици, не липсват и вечните азиатци. Седмицата приключва в петък на обед, когато столичаните напускат работните си места и потъват в провинцията, за да се отдадат на любимите си развлечения – езда, тенис, голф, колоездене, къмпингуване, тематични разходки с влакчета или пеша.
Необичайно за урбанизиран град, ала типични за Люксембург са многобройните пойни птички, които се надпяват в долините на реките Петрюс и Алзет, в чиито прегръдки е скътан. Първата вечер славей ме събужда в хотелската стая и ме кара дълго да се чудя дали не сънувам. (Чуруликащи керамични птички – свирки са и традиционните сувенири, които се продават на местните празници.)
А най-обичайното тук са банките - според статистиката 184 на брой, което при 80 000 жители може би наистина прави Люксембург столицата с най-много банки на глава от населението.
Люксембург е не само банкерска, но и европейска столица – тук е родната къща на бащата на обединена Европа Робер Шуман, оттук са двама от президентите на Европейската комисия – Гастон Торн и Жак Сантер. Немалка част от сградите и живота на институциите на Обединена Европа са настанени в модерния квартал върху платото Киршберг .
Историята
Създаден е през 963 г., когато граф Сижфроа построил върху скалата Бок замъка "Люсилинбурук", дал впоследствие името на града. В следващите столетия крепостта се разраства и укрепва с многобройни бастиони и фортове, като преминава последователно в ръцете на испанци, французи, австрийци и прусаци. Всяка от тези нации оставя следите си върху бойното строителство и превръща Люксембург в една от най-непристъпните крепости на Европа, наричана в епохата на Вобан (големият инженер на Луи 14) "Гибралтар на севера".
Колкото и невероятно да изглежда сега това, то в първата половина на 19-и век Люксембург е все още слабо развита държава, без добри комуникации с чужбина. Ниските заплати, неграмотността, високата безработица подтикват тогавашните люксембургци да емигрират в Америка.
Те обаче имат опит от преди това - през 1143 г. при управлението на крал Геза II Унгарски, селяни от херцогство Люксембург емигрират в Карпатите, където и до днес се говори старият език мозелан. На него и сега, след близо 900 години люксембургците и трансилванците от Румъния могат да си общуват. В 18-и век последвала втора вълнà на емиграция към севера на Дунав. Днес обаче емиграцията категорично е в обратната посока.
Личностите на Люксембург
Граф Мансфелд е ренесансов управител с европейски размах при когото Люксембург преживява своя златен 16-и век. Кавалер на ордена на Златното руно (този орден, плюс Ордена на Жартиерата, на Дракона и на Сен Мишел, са в основата на съвременните военни ордени). Мавзолеят, който си построява приживе е така впечатляващ, че предизвикал завистта на Луи 14, който поискал да го пренесе във Версай. За жалост, този забележителен мъж не оставил официално потомство, но оставил спомена, че последният му незаконен син се родил една година преди смъртта му, когато бил на цели 86 години!
Жан Пескаторе е другата уважавана личност, банкер от 19-и век, който се славел с култ към орхидеите. И сигурно е предал този рафиниран привкус в генетичния фонд на наследниците си, защото орхидеите определено са най-отглежданите цветя по балконите и верандите и на съвременните домове.
Люксембург има почитание към дукеса Шарлот, управлявала от 1919 до 1964 г., чиято изумителна красота поразява и днес. Огромен индийски кестен расте в центъра на града, посаден в деня на раждането на нейния син Жан - Великият херцог на Люксембург, който абдикира през 2000 г. в полза на сина си Анри.
Мащабите и хуморът
Една от заблудите е, че Люксембург е твърде малка държава. Тя все пак е около 30 км широка и към 80 км дълга. Площта й възлиза на 2587 кв.км и на нея са се разположили към половин милион жители. Разделена е дори на
5 административни района - освен столицата Люксембург и нейната околия, това са Ардените на север с прочутите природни паркове, Мюлертал (с право наричан “малка люксембургска Швейцария” ) и Ла Мозел (земята на виното) на изток и Ле тер руж(индустриалния край) на юг. Транспортът е безупречно уреден и е много евтин - билетчето за 4.60 евро ви позволява пътуване на воля из цялата държава за едно денонощие с влак, автобус или и двете. Според туристическите справочници, подходящи за туризъм са месеците от май до средата на октомври. Местните жители са полиглоти и говорят люксембургски, френски и немски.
Държавата се препитава най-вече със световно банкерство, застрахователно дело, туризъм и телекомуникации. Тук имат стандарта на американците и работното време на балканците. Карат скъпи и нови коли, но не строят мегаломански къщи. Истинското съревнование е в цветните градини и алпинеуми пред тях, където са се развихрили фантазията и финансовият размах на собствениците.
Ако държавата им е малка, то самите люксембургци са широко скроени. Свежото им чувство за хумор гостолюбиво е приютило в градския музей цял етаж карикатури, осмиващи собствените им мащаби. Така Йон Баубу от Румъния, визирайки стандарта на живот е озаглавил карикатурата си : "Люксембург, град побратимен с Рая". А Луи Вюитон от Франция (навярно собственика на прочутата марка кожени изделия) отчита: "С прадеди испанци, австрийци, французи и белгийци, те са станали истински европейци. Да, но на тях са им потребни 3 езика, за да се разбират помежду си".
Друга карикатура географски изобразява карта, на която държавата е отбелязана в зелен цвят, а останалият свят - в бежово. Под надпис, който иронично гласи: "Голямото Херцогство на Люксембург и целият останал мъничък свят".

Но погледнато икономически, днес това си е точно така.

Арл - най-римският, най-испаничният и най-провансалският френски град

Има много начини да дойдеш в Арл и само един, за да си тръгнеш оттук – да си обещаеш, че ще се завърнеш. За да срещнеш отново този град, с толкова много “най”:
Арл, най-римският френски град,
е основан от благодарността на Цезар за 12-те кораба и подкрепата, които градът му дал за покоряването на Марсилия през 46 г. пр.н.е. Разправят, че тук има най-много съхранени паметници от римската епоха(след Рим, разбира се). Но факт е, че 20 века по-късно, два от тях още функционират по предназначение - амфитеатърът и днес побира около 12 000 зрители, и е отново арена на битки(не гладиаторски, но доста кървави все пак - празнични кориди от испански тип). А античният театър недалеч от него е лятна сцена за фолклорни веселия и за церемонията по коронясването на Арлезианската кралица. Меланхолията на раннохристиянския некропол “Лезалискан” (в превод - Елисейски полета) е така завладяваща, че Данте го цитира в своя «Ад», а алеята му от каменни саркофази е обезсмъртена едновременно от Ван Гог и неговия приятел Гоген. Забележителностите на града от тази и от по-късни епохи са оценени по достойнство – 7 от тях са класирани от ЮНЕСКО в листата на световното културно наследство.

Но Арл е и най-испаничният френски град заради бикоборството, въздигнато в култ по тия места.
Коридата се провежда три пъти годишно, но най-голямата лудост е по време на великденската, за която се изсипват около половин милион посетители, а на арените присъстват към 60 000.Тогава всяка педя от тесните гърбави улички на града се прегражда и се застила с маси и столове, а всеки арлезианец се преквалифицира в готвач и ресторантьор. От сутринта направо на тротоара врят огромни казани с паеля (испанско ястие с ориз, пиле и морски дарове), думтят испански ритми, шумно се разхождат жени в басмени рокли на пъстри волани, а специално наети музиканти обикалят града да подгряват народа. Всичко, което се продава е с формата или с вкуса на бик – знамена, хлябове, плюшени играчки, но и задушено телешко. За “настървяване” на публиката за същинската корида най-напред й се организира “енсиерро”(пускане на бикове по улиците) или се разиграва “абривадо”– ескорт на животните от ездачи. Жертвените бикове за коридата обаче са други, те са докарани специално от Испания, за да се изколят методично два дена по ред под одобрителните възгласи и дюдюкания на тълпата на арените. Защото само времената, но не и нравите са се сменили за отминалите 2 хилядолетия. На истеризираната тълпа, която причаква идолите си отвън за автографи и поздравления, имиджмейкъри угодно раздават снимки на тореадорите. Сред сладникавия мирис на смъртта, на спечена кръв и на фъшкии, избитите животни директно се извозват в месарницата, за да може в следващите дни по ресторанти и магазини да се предлага "месо и колбаси от коридата". Ако тя е протекла добре, обясняват ми местните, отрязва се ухото на добичето, ако е била още по –добра – и двете, а ако е отлична – направо опашката. След коридата “афисионадос” – любители на бикоборството, продължават вечерта около една или много ”сангриа” – сладко червено вино, поднесено понякога с парченца плодове. А градът не заспива цяла нощ. Коридата, впрочем, бива и други видове – португалска, гоайеска (точно копие на тази от времето на великия художник и така, както той я е запечатал на платната си). А тук, в Камарг (влажна блатиста местност в делтата на р. Рона в чиито предели е и Арл) традиционно се практикува “курс камаргез”. Това е безкръвна корида, при която състезатели в бяло се надпреварват с бика, за да отскубнат с железен гребен трикольорна кокарда от челото му. На практика поривът на бика, неговата буйност и интелигентност са валоризирани, защото той е истинският властелин на Камарг. И около него е създадена специална лексика – “абривадо” и “бандидо” (придружаване на животното до арените или оборите), “ферад” (жигосването му) или “манад” (това са стадата от бикове и коне, които тук живеят в полусвобода).
Друг типичен символ на Арл е щурецът. Огромни гипсови отливки на насекомото се лепят по фасадите на къщите за щастие, а щурци от всякакъв калибър, произход и по всеки джоб се продават на сергиите. Тук даже цяла улица е кръстена на тях – "Пътят на щурците". Талисман за късмет е и заешката лапа, а лъвчето е хералдически символ на града.

Съвременният Арл е най-голямата община във Франция, с около 50 000 жители. В пълен толеранс между народите, тук живеят трите “а-та” - арлезианци, араби и азиатци. За човек от променяща се Европа малко странно звучат “социмената” на улиците и булевардите - Сталинград, Псков, Салвадор Алиенде, Будапеща. Музеите са безплатни за жителите на града и за учащите се. Безплатно е ползването на библиотеката за студенти и ученици, даже и да не са местни. Тя се помещава в някогашната болница, в която се е лекувал Ван Гог след печалноизвестния си автодеструктивен акт и вътрешният й двор е съхранен така, както го е видял и нарисувал през 1889 г. големият художник. В тази култова сграда е приютен и единствен по рода си във Франция международен колеж, който предлага на литературни преводачи от цял свят (и България) спокойствие и условия за работа.
“Откак Ван Гог е бил тук и ви е рисувал, оттогава ли си боядисвате кепенците на прозорците и вратите в ярки цветове?”- задавам с пристигането си аз най-нелепия въпрос, подведена от интензивността на лавандулово- лилавото, слънчогледово –жълтото и тюркоазено-синьото. А това, прочее, са цветовете на провансалската природа и архитектура, пък и няма сила, която да накара французина да й се покори, било то и четката на Ван Гог. Към 250 платна е равносметката за 15-месечното му пребиваването в Арл, както и нова техника на работа – вместо четки, той ползва издялкани клечки от тръстика. Защото тя е част от необичайната за мен растителност тук, наред с бамбука, лавандулата и огромните маслинови поля на воля. И гастрономията черпи с пълни шепи от тая флора – пюре от смачкани маслини – “тапнад”, погача с маслини – “фугас”, но и много “айоли” (чеснов сос) и много ориз, защото областта е важен селскостопански производител. Затуй графитен изблик на местен, камаргезки протекционизъм и патриотизъм е нашарил арлезианските стени с: “Не искам ГеМеПе (генетично модифициран продукт) в моята чиния!”и “ Ориз ГеМеПе go home!” (ходù си у дома, англ.)

Арлезианките са най-кокетните французойки.
Те открай време вдъхновяват поети и художници с изящните си тоалети и фина красота. Шатобриан, Дюма, Флобер и Мериме възкликнат след многобройните митарства, че няма по-красиви на света от тях. Ван Гог ги запечатва в своите шедьоври. Драматичният разказ на Алфонс Доде "Арлезианката" пък, Бизе превръща в музикално произведение. А топдизайнерът Кристиан Лакроа не крие слабостта си към багрите и черпи вдъхновение от костюмите на Прованс. Той поддържа луксозен бутик в центъра на Арл. Мълвата за елегантността на жителките му се разпространила още през XVIII век, а в края на следващия окончателно се оформил костюмът и особено усложнената прическа на арлезианката. Тя вече ще носи черен корсаж, с широко скроени в лакътя ръкави тип "пагоди", а полата ще обема ханша с кринолини. Панделка определя височината и разположението на прическата, краят й е обточен с дантели и заема окончателно позиция назад на темето. Но днес малцина са истинските познавачи на арлезианския тоалет и затова нерядко на безкрайните фолклорни празници на града може да се види еклектика в костюмите и смесване на елементи от епохата на Шарл X, Луи-Филип и Наполеон III, което е абсолютно недопустимо, казва моята хазяйка мадам Рубо.
Всеки уикенд в Арл е нескончаем фестивал, предварително добре афиширан от тоновете безплатни брошури на общината. А празниците, традициите, езикът и костюмите превръщат Арл в столица на провансалската култура. И независимо че част от нея се съхранява в специален музей, създаден със средства от Нобеловата награда на местния поет Фредерик Мистрал, днес пазителка на провансалския дух е кралицата на града. Избират я демократично на всеки 3 години, за да бъде лице на всички празнични церемонии. Тя е неомъжено момиче на възраст между 18 и 22 години, което е родено и живее в Арл. И най-важното - кралицата трябва да владее до съвършенство прическата и обличането “а ла Арл”, да има добра обща култура и познания за историята и архитектурата на областта. През този май 2005-а избраха поредната, 19-а кралица на града, а през юли я коронясаха на сцената на античния римски театър, заобиколена от нейния антураж придворни демоазели. Така градът, който е във френската република и се управлява в момента от кмет комунист, всъщност живее и се весели под егидата на арлезианската кралица.

PS Текстът е публикуван в българската преса и качен на официалния сайт на град Арл : http://www.tourisme.ville-arles.fr/presse/articles_presse.htm

Прованс = провинция от столици
Срещата с Прованс е като с детска болест – може да те зарази и възрастен, симптомите обикновено са различни, като оздравееш ти остават белези и после цял живот разказваш на околните. И не може да е другояче, след като историята и културата на тази южнофренска област са белязани от велики имена – тук са родени Нострадамус, Алфонс Доде, Марсел Паньол и Пол Сезан. Тук Петрарка среща любимата си Лаура, Емил Зола прекарва младостта си, а Ван Гог – последната година от живота си. И Пикасо гостува неведнъж - заради коридата, така разпространена в този край.

Марсилия – 100лица на свободолюбивия дух
Гръцките мореплаватели не само създали Марсилия, но и останали тук 5 века. (Винаги съм подозирала, че Херодот е баща на историята, а гърците въобще - на целия останал свят). Може и заради балканските си корени марсилците да се отличават както с непокорен нрав, така и с находчивост. Когато буржоазната революция от 1789 г. забранила в катедралите да се аранжира коледна ясла, на тях им хрумнало да “пренесат църквата у дома” и там да си подреждат кът с малки глинени фигурки на светото семейство и влъхвите. Скоро производството на глинените светци добило популярност и се превърнало в доходен занаят. Днес фигурките, наричани “сантон” (“малък светец” на местния диалект), се произвеждат целогодишно в многобройните ателиета из южна Франция и са един от нейните символи. Въпреки че марсилците си дали името на френския национален химн, те имат специално чувство за идентичност. И то може би се изразява най-добре във фразата, с която местна жителка ми се представи: "Аз не съм французойка, аз съм Марсилка". Но българинът тук се чувства някак по домашному, може би защото същите тези марсилци се славят като най-недисциплинираните шофьори (но уверявам ви, това все пак са френски шофьори и нямат нищо общо с нашите!).
Ако туристът има само няколко часа на разположение, най-добре е веднага да се насочи към хълма с катедралата Нотр Дам дьо ла Гард. Оттук се открива една от най -прекрасните панорами към целия град, към фортовете и Старото пристанище, към островчетата из Средиземноморието (на едно от които е замъкът Иф, където според мълвата бил заточен Граф Монте Кристо). Освен това, убедена съм, никога не сте разглеждали подобна катедрала – централният й стенопис зад амвона не е библейска сцена, а фрегата с издути от вятъра и бурята платна, от тавана се спускат макетчета на кораби и самолети, на стените са изрисувани пауни и друга екзотична твар и са закачени както картини на корабокрушения, така и (за всеки случай) - 2 съвсем истински спасителни пояса. Това е Марсилия! И не си тръгвайте оттук без калъпче марсилски сапун – най-прочутия във Франция заради прекрасните си перилни и козметични качества.

Ле Сент Мари дьо ла мер - столица на джипсиадата
В Средновековието градчето на “Светите Марии” се намирало на много километри от брега, само преди 2 века – на 600 метра, а сега морето се “омива” о него. Според една провансалска легенда, след разгрома на Йерусалим, 40 г.сл.н.е. няколко Марии и техни спътници по вяра били захвърлени в лодка без платна, без весла и без храна и оставени на милостта на морето. Лодката по чудо акостирала по тези земи. С нея пристигнали сестрата на Дева Мария (също Мария), майката на апостол Яков и Йоан богослов, Сара Египетска( чернокожата им слугиня), Лазар, Мария – Магдалена и Марта.Те построили кула посветена на Дева Мария, след което проповедниците се разселили из вътрешността, но две Марии и Сара останали тук до смъртта си и дали име на градчето. Техните мощи били положени в църквата Сент-Мари-дьо-ла Мер и станали обект на поклонение през 15 век от испански и други цигани-чергари, които се скитали из областта. Това поклонничество достига кулминация два пъти годишно - на 24 май и на 22 октомври, когато статуята на Сара се изнася от църквата, нарочна процесия я носи и потапя в морето, а пъстра тълпа цигани от цял свят обгражда покровителката си. Празникът като всяко циганско веселие трае 10 дена. В славната биография на градчето са вписани и последните драматични дни от живота на Ван Гог , както и имиджа на съвременен плажен курорт.

Авиньон – папската столица
През 14 век градът бил избран за папска резиденция и останал нещо като техен наследствен имот чак до 1791 година, когато се присъединил към Франция. 7 папи са властвали в Авиньон, а прекрасният им замък е правен 30 години от архитекти французи и художници италианци. Папският дворец макар и непревземаем наглед, капитулирал пред френската революция. А нейно дело (като на всяка революция) било да разбие мебелите и статуите, да разпродаде фреските и да изгори каквото може. Днес дворецът е реставриран и освен като музей, функционира и като конгресен център, а обществените сервизни помещения са оборудвани от… Идеал Стандарт. След “дворцовата разходка” аз лично отделям 3 часа на прочутия мост, достатъчно известен с песента "Сюр льо пон д’Авиньон", но дваж по-интересен с това…… че не води до никъде! Защото построен през 12-и век, той бил занемарен през 17-и. Особено се забавлявам да науча, че “през 16-и век било невъзможно да преминеш през него, без да се разминеш с 2 монаси, 2 магарета и 2 проститутки.” Сега не е същото (или поне - наглед всички сме туристи :). Невероятна е изненадата когато видиш града близнак на Авиньон – Вилньов-лез-Авиньон отсреща през река Рона. Той е град на кардиналските резиденции, дело на Филип Красивия. Дъхът ми секва, болят ме очите от толкова много красота и от някъде нахлуват строфите на Жак Превер: "И това, което вижда е толкова прекрасно и това, което знае е така вярно, че малцина могат да го видят, малцина могат да го опознаят, а мнозина са забравили"…

Ним – Френският Рим
Когато Октавиан (станал по-късно император Август) разгромил в Египет войските на Антоний и Клеопатра, той наградил за отплата ветераните си с провансалския градец. Затова и гербът на града е съхранил до днес изображението на крокодил във вериги – да напомня, че тук живеят победители на Египет. Оттогава насетне Ним е така белязан от римската цивилизация, че не случайно се сдобил с прозвището “Френският Рим”. Сред паметниците от тези славни времена е амфитеатърът, 20-и по големина в света, който от 1863 г. е реставриран за да служи за арена на коридата. През зимата специална модерна конструкция го покрива, така че пак функционира като зала за спектакли, побираща 6-7000 зрители. В Ним задължително трябва да се види Мезон каре (може би единственият напълно съхранен храм от античността) и неговият модерен отговор отсреща – съвременният храм на изкуството Каре д’Ар (конструиран от прочутия архитект Лорд Норман Фостър като музей на съвременното изкуство и библиотека).
Разходете се и в Жарден дьо ла фонтен - един от първите публични паркове в Европа, построен през 18-и век върху римски руини, но във френски стил, с много вази, скулптори от мрамор, каскади и средиземноморска растителност.
Другата неделна забележителност тук са многобройните вярващи, които ревностно изпълват катедралите за празничната меса. А това не е ясно как, но сигурно се съотнася със Средновековието, когато градът е център на албигойска ерес, раздиран е от изнурителни религиозни войни, масово гонение на евреи през 1389 г. и кърваво клане на католици през 1576 г.
И въпреки, че градовете на Прованс са неизчерпаеми на антична и съвременна култура, французите не спират да правят това, което умеят най-добре – от туризма индустрия. Причудливи брошури те приканват да посетиш “единствената в Европа ферма за крокодили с 350 екземпляра, на 60 км от Авиньон”, или 400-годишен музей на лавандулата, за да наблюдаваш жънене със сърп и техника на дестилация от миналия век или да се разходиш по тематични пътеки в орнитоложки парк, където се приютяват и лекуват болни птички.
Аз обаче ще ви предложа да дойдете с мен в следващото ми издание, за да ви разходя в град Арл - безспорната столица на провансалската култура.