Серж Бедер, френски психоаналитик:
В процеса на обучение се съдържа и насилие

Визитка: Серж Бедер е доктор по психология, университетски преподавател и психоаналитик. Работи в психиатрична болница и в частния си кабинет в Бордо. Сред основателите е на първия по рода си във Франция център “Родители-Деца”, който подпомага контактите между деца и родители след конфликтен развод в семейството. Ръководено от малка дискретна асоциация, това място приема по около 50-60 семейства веднъж седмично. В него по предписание на съдия за няколко часа или през целия ден детето може да се срещне с родителя, с когото не живее, от когото е разделено (да отбележим - все по-често това е и майката!), с дядовците или с бабите си. По модела на основания от д-р Бедер преди 20 години център, днес във Франция работят още около 80 такива средища. Тъй като подобно място функционира в условията на неизбежна конфликтност, помолихме го да коментира проблема за детската агресивност. И ще научим, че макар и различни като общества, българското и френското имат и общи характеристики помежду си.

Детската агресивност съществува, да, но според мен тя винаги си е съществувала. Струва ми се обаче, че ако я превърнем в нещо, което трябва обезателно да бъде ръководено, то това ще усложни нашата работа. Тук се съдържа клопка – ако искаме да я направляваме, ще се фиксираме върху нея, ще се превърнем на “предприятие за ръководене на насилието”. По-скоро си мисля, че е важно да се възстанови или да се направи опит да се възстанови словото, което циркулира в общността на възрастните и че това ще има ефект върху насилието сред децата, че ще го измести. Например в нашия център за срещи, който определено функционира в атмосферата на остра конфликтност, преди 15 години имаше много повече ситуации свързани с насилие, стигало се е даже и до намесата на полицията. Откакто подсилихме тенденцията ние, възрастните, да разговаряме максимално помежду си, да обговаряме нещата, въпреки че приемаме повече хора, имаме по-малко насилие и тревожни ситуации. Насилието зависи от климата, който се създава – ако той е гостоприемен климат между възрастни хора, които разговарят помежду си, които се запитват по какъв начин са вплетени във всичко онова, което се е случило и се опитват да разрешат нещата, то това ще резултира в намаляване на насилието.
От друга страна ми се струва, че през последните 30 години социалната йерархия у нас в не малка степен деградира и се натрови. Преди 3 десетилетия например, един учител напускайки училище и виждайки, че две деца се бият, нямаше да се запита дали е на служба, или не, дали е в работното му време или не, той би ги сграбчил, би ги разтървал и на другия ден би им поговорил за това. Сега нещата при нас са така усложнени, че учителят по-скоро би си казал: “Това не е наше училищно задължение, аз съм в извънработното си време”. Освен това си мисля, че съществува насилие, което е присъщо на процеса на научаване, което го съпровожда. Защото да се научиш да пишеш, да се научиш да четеш, това не е никак просто и лесно - сблъскваш се с правила, с една известна доза безпомощност. Т.е. съществува някаква частица насилие, която е свързана и присъща на процеса на обучение. И винаги има деца, които плачат, защото са сигурни, че няма да успеят да се справят на определен етап от научаването, че никога не биха се справили, защото е много сложно. Мисля, че няма как да смекчим това насилие и че то ще продължава да съществува. От друга страна обаче не намирам за уместно да се търсят и прилагат преимуществено методи, които превръщат обучението в игра и развлечение. По-скоро би следвало да се подхожда към детето, като му се казва, примерно: “Осъзнаваме, че ти е трудно, но няма да те оставим сам в тази трудност, ще те придружим. А и онези възрастни, които днес имат много знания, когато са били малки, досущ като теб не са знаели, но впоследствие са се научили”. Мисля, че това е един възможен вектор на трансмисия, чрез който да се подпомогне по-бързо да се понесе тази неизбежна част насилие, присъща на обучението.
Освен това, като резултат от всичките реформи, през които премина нашата образователна система, днес тя произвежда деца, които в Университета са неспособни да пишат, без да допускат правописни или граматически грешки. Очевидно има проблем. И всички са нещастни. Мисля, че децата се чувстват предадени от възрастните, които представят обучението под формата на игра, до един момент, в който внезапно им кажат: “Стига толкова, дотук, няма повече да ви придружаваме!” А това поражда насилие. От друга страна и преподавателите са депримирани и обезкуражени, защото имат чувството, че изразходват енергията си напразно, че са се провалили, след като за 5-6 години не са в състояние да ограмотят децата. Хората страдат и аз мисля, че това генерира насилие.
Да не пропускаме и социалния фактор. Франция е силно белязана от безработицата. Някога, когато децата се учеха добре, те бяха сигурни, че един ден ще имат професия, дори и такава, която чисто и просто да им осигурява прехраната. Днес всички деца практически познават печалния опит да имат по голям брат или сестра, които не намират работа, или родители, които са безработни от 5-6 години. Ето защо много деца се бунтуват срещу думите на възрастните, роптаейки: “Не можем повече да ви имаме доверие!” Затова с децата трябва да се разговаря, отговорно, и в никакъв случай да не се подминават трудностите на възрастните с мълчание.
И накрая - не виждам защо една общност от възрастни хора да не е в състояние да отстоява регламентите си пред децата, казвайки им, при нужда, в определен момент: “Да, вие сте деца, ние ви уважаваме, но има правила, има граници, това е така и не може да се постъпва другояче. И ние няма да сме съгласни вие да прекрачите тези граници”. Това придава чувство на сигурност у децата, защото те имат нужда от ясни репери, от ориентири, около които да се структурират. Инак изпадат в състояние на несигурност, на безпокойство, което буквално ги изстрелва в насилнически поведения и действия.

PS Текстът е публикуван и в списание "Бела"