Излезе от
печат преводът на новелата "Бог и аз" [1]на
белгийската писателка Жаклин Харпман, едно от многото произведения, в които
писателката не просто се забавлява да пише от свое име, но и за пореден
път да организира текста около персонаж, който носи собственото й име, живее собствения й живот и най-вече - изживява собствената й смърт. Отвъд последното обаче, докъде се простира
границата на автобиографичното и от кой момент нататък читателят може да предполага фикцията? Отговорът на самата Харпман, даден приживе, на друго място и по друг повод, и публикуван в "Бог и аз":
Жаклин Харпман между „аз“ и
„мен“
Жаклин Харпман: Всеки, дори и
най-незначителният персонаж в един роман, носи някакви черти от самия автор,
черти, на които той не е могъл да даде израз в живота си. Неспособността,
възпитанието, свръхазът, моралът, обвързаностите, различни причини правят така,
че писателят не е в състояние да ги изрази, но тъкмо в това е благодатта на
романа - да можеш да дадеш живот на онзи потенциал, който носиш в себе
си.
Жанин Пак: Между истини
и илюзии, въображение и реалност, писателят, който
говори за себе си, се превръща в свой собствен прототип. Връзката, която го
свързва с предполагаемо изобразяващия го персонаж, е идентична на онази, която
го свързва с измислените герои, с които изпълва романите си.
Жаклин Харпман: Да,
напълно същата връзка. След като въведа Жаклин Харпман на сцената, аз се
превръщам в разказвачката, а тя се превръща в моя персонаж. И при всички
случаи в този момент се излиза от достоверността. Когото разказвам себе си,
настъпва разделяне между аз и мен. Когато измислям
персонаж, аз приемам всичките му идеи, той наистина обитава една сфера от моeто съзнание.
Точно същият механизъм функционира и в новелата, в която се изобразявам на
моята тераса, печатайки ръкопис.
Жанин Пак: В такъв
случай романистът се разкрива може би повече чрез въвеждането на персонажа,
отколкото ако се появи на сцената без посредник?
Жаклин Харпман: Абсолютно.
Когато аз заставам на сцената, съществува контрол. А когато измислям персонаж,
той си създава свои собствени правила. Не че ми се изплъзва, но той приема
вътрешна логика, на която трябва да се подчиня
заради продължаването на разказа.
Жанин Пак: Това е
някакво делегиране на права, което позволява на автора да се предпазва.
Жаклин Харпман: Всъщност, ако
винаги съм знаела какво ще кажа за персонажа, това навярно би ме инхибирало.
Жанин Пак: Как да
разграничим дела на самоцитирането от този на самоцензурирането?
Жаклин Харпман: Създала съм си някакъв образ заради социален комфорт, някакъв образ за
светска употреба. Какво съм зад него, нямам ни най-малка идея. Бих могла да опиша
някои особени черти, но съвкупността на моята личност ми убягва. Именно
затова описанието, което другите й дават и което винаги ме удивлява, е крайно
интересно. Аз никога нямам чувството, че с него си приличаме.
Из „Бог, другите и аз: паралелните животи на Жаклин
Харпман“, интервю на Жанин Пак, сп.
„Бележникът и миговете“, май-септември 2002 г.
[1] Жаклин
Харпман: „Бог и аз“, изд. Център за психосоциална подкрепа, преводач Розалина Дочева,
редактор Ненчо Попов, редактор на серията Диана Циркова, художник Надежда
Георгиева, София, 2016 г.
