Патрик Деларош: Забраната и авторитетът са необходимост за детето

*Те „рамкират” детето, предпазват го от рискове и от психологически смущения;
*Юношеството оспорва авторитаризма на „теократичния баща” и на „всемогъщата майка” и налага нов тип родителски авторитет;
*Темите-табу травмират детето;

Визитка: Патрик Деларош е парижки психиатър и психоаналитик, с над 30-годишна практика в терапията на младежи с проблеми. Написал е 13 книги за родители и специалисти, 5 от които вече са преведени на български. При едно от последните му гостувания в София ние поговорихме около следните въпроси:
- Психоаналитиците придават огромно значение на фамилната история за психическото изграждане на детето. А напоследък те заговориха и за ролята на укриваните в нея тайни, на т.нар. „не-изказано”.
- Действително, семейната история е определяща за психическото изграждане на детето. Под „не-изказано” ние имаме пред вид темите-табу, семейните тайни свързани с родословие, произход, кръвосмешение, криминално, военно престъпление и т.н., изобщо – с всичко онова, което родителите, както и бабите и дядовците, обикновено укриват от детето, с цел „да го предпазят”. Това обаче е илюзия. Всъщност премълчаваната тайна е травматизъм за детето. То далеч не се заблуждава, когато се натъкне на нещо не-изказано и не получи отговор на своя първи и, най-често - последен въпрос. Забраната да мисли върху въпросните обстоятелства не предпазва истински детето, тя го смущава много повече, отколкото действителността, колкото драматична и мъчителна понякога да е тя. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто обичаше да казва: „Да искаме от детето да се структурира върху някакво „не-изказано”, означава да искаме от него да отрича една част от себе си”.И впрочем всеки психоаналитичен терапевт констатира в практиката си колко чувствителни са децата към потуленото в семейната история и в каква степен детските симптоми могат да свидетелстват за наличието на някакви тайни. И нещо повече – „не-изказаното” е травматично не само за онзи, който директно го „понася”, но се явява още по-голям травматизъм за представителите на по-следващите генерации, понеже те вече не разполагат с необходимите средства и елементи, за да го реконструират и разберат.
- В епохата на краен либерализъм във възпитанието, вие пледирате в книгите си, че авторитетът и забраната са абсолютна необходимост за израстването на детето, защо?
- Ние живеем във време, което като всяко друго, се опитва да коригира заблудите на предходното. И всяка генерация подновява поправянето на възпитателните грешки, от които е страдала. За жалост, подобна корекция (или опити за корекция) произвеждат понякога само едно карикатурно залитане в обратната посока. Така например авторитаризмът поражда лаксизъм (крайна толерантност, бел.моя). Авторитаризмът, бидейки по дефиниция власт която не се оспорва, отключва у родителите, които са го понасяли, лаксизъм без забрани, чиито ефекти са даже още по-пагубни за възпитанието. Несъмнено, и единият, и другият подход са вредни. Авторитаризмът - понеже заменя словото с „ твърдата ръка”, която, както подсказва израза, дресира детето подобно на животинче. А лаксизмът - защото точно наопаки, претендира да не се противопоставя нищо на детето и фактически го изоставя подвластно на собствените му прищевки и капризи. Но детето се изгражда от една страна благодарение на онова, което му се дава, а също така и на онова, което му се отказва.Възпитанието без забрани отрича разликата между поколенията. Забраната в действителност няма същия смисъл за детето, както за възрастния. За възрастния липсата на забрана има смисъла на свобода. А при детето тази липса го кара просто да се излага на опасности. Детето се нуждае от „рамкиране”, от поставяне на граници и защото тяхното отсъствие поражда тревожност у него. То има потребност от родители, които да го направляват и до една определена възраст някой друг трябва да решава вместо него. Така че забраната в широкия смисъл на думата е важна в три области: за възпитанието (няма възпитаване без забрана); за живота в обществото (тоест извън семейната среда) и за психическото здраве. Може да се твърди, че всякакви леки или по-сериозни психологически смущения у детето, като се почне от баналната двигателна нестабилност, та чак до тежките разстройства на личността, произтичат от липсата на забрани. Последните обаче не бива да се бъркат с наказанието.
Нека правилно бъда разбран - не пледирам за завръщане на строгото, т.нар. „английски тип” възпитание. Онова, което искам да кажа е, че авторитетът на родителите би следвало да бъде абсолютно достатъчен, за да накара детето да уважава тяхната забрана. И колкото по-стабилен е той, толкова по-малко на тях им се налага да формулират забрани. Освен това, детето има нужда именно неговите родители, а не примерно бабите и дядовците да са тези, които да го принуждават да се подчинява.
- А как мястото, което майката и бащата заемат в детството, се променя в етапа на юношеството?
- Тук ще трябва отново да говоря за авторитета, за това от кого той е представляван и как се трансформира през юношеството. Неохегелианският философ Александър Кожев разграничава 4 типа авторитет, които аз доразработих и разпрострях върху семейството. Първият тип, изведен от учението на Платон, се основава на идеята за справедливостта. Той е представляван от двамата родители, формулата му е „Равенство”. Вторият тип авторитет, чиято основа е теокрацията, произтича от бащата „като наместник на бога” и се формулира с: „Така е, а не другояче”. Това е власт без обяснения. Третият тип авторитет почива върху идеите на Аристотел и посоката му на действие е от по-големия към по-малкия, от учителя към ученика, или най-общо казано – това е авторитетът на възрастния, който знае повече за бъдещето от младия човек и ще го учи що е то животът. Формулата му е : „Следвай моя пример!” В семейството той може да бъде представен както от майката, така и от бащата. Четвъртият тип авторитет се основава върху Хегел и е «законът на по-силния». Тук това е майката, защото тя има директен контакт и незабавна власт върху детето, която при бащата е опосредствана от словото. Бащата казва онова, което трябва да се направи, но не проверява, ако му се подчиняват. Майката го казва и незабавно проверява дали е сторено. В първия случай детето се подчинява, ако го иска, а във втория – защото е принудено да се подчини. Формулата е: «Прави каквото ти казвам!»Ако по време на детството и четирите типа авторитет са представени в семейния живот, то през юношеството постепенно изчезват (или най-малкото - биват оспорвани от юношата) два от тях - тези, които са носени от едния родител: теократичния баща (вариант 2) или « всемогъщата» майка (вариант 4). За сметка на това младежът настойчиво претендира за първия и за третия тип авторитет, упражнявани от двамата родители и почиващи върху «справедливост» и «бъдеще». Ето, този нов тип авторитет предстои да се «сверява» и да се «нагажда», в периода на юношеството, в зависимост, разбира се, от всеки отделен случай.

PS Интервюто е публикувано и в юлския брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Клод Букобза:Представата за майчинството е твърде идеализирана понякога

*Феноменът на следродилната депресия засяга около 15% от жените, ако не се лекува, тя продължава поне 18 месеца и има последствия върху децата;
*Връзката майка-дете се натъква на всички трудности, които съпътстват и останалите човешки взаимоотношения;
Визитка: Клод Букобза е френска психоложка и доскоро председателстваше една от най-уважаваните психоаналитични асоциации в родината си - „Еспас аналитик”. Тя се е специализирала в терапевтичната работа със съвсем малки деца и работи в детското психиатрично отделение на болницата в Сен Дени, където преди повече от 18 години е основала така нареченото „Подразделение за прием на майки и деца”. Това са специални звена към френските болници, в които се посрещат майки и техните новородени, по повод на някаква патология във връзката помежду им, както и за превенция на евентуални последващи проблеми у детето. Към подобни звена пациентките най-често биват адресирани от съответните местни структури по майчино и детско здравеопазване и услугата е напълно безплатна за тях. Практиката е тук да се приемат по няколко жени едновременно, заедно с децата им, като регламентът налага те сами да полагат грижи за тях (освен по изключение). Майките посещават институцията през деня, няколко пъти в седмицата, и имат възможността както да общуват помежду си, така и да разговарят със специалистите. Но нека дадем думата на самата г-жа Букобза:

-Жените, които приемаме, понякога са със следродилна психоза. Но това е сравнително рядко явление, все пак. Най-често става дума за майки със следродилна депресия. Съвременни западни проучвания сочат, че тя засяга около 15% от жените, което е сериозна величина. Освен това, според психиатричната литература, ако не се лекува, следродилната депресия продължава най-малко 18 месеца, което е дълъг период и има негативни последици върху детето. За мен тази депресия не е просто патология, а свидетелство за екзистенциалните трудности, за това, че не е така лесно за една жена да се разбира със своето бебе, че по определен начин майчината любов не е инстинкт, не е „естествена”, а е връзка, която се изгражда - с всичките онези трудности, на които се натъкват човешките взаимоотношения. Разбира се, една жена може да има хиляди основания, поради които да бъде потисната когато роди бебе. Но тук аз имам пред вид преди всичко майки, които нямат видими проблеми - те са процъфтявали по време на бременността си, родили са без усложнения хубаво и здраво бебе, което са желаели, имат до себе си съпруг или приятел, който да им помага. И именно появата на детето изправя майката пред трудности. Доста време е необходимо, за да се признае подобен проблем. Първо, депресията не се отключва непосредствено след раждането, а обикновено някъде около третата седмица, когато майката вече се е прибрала у дома и се изплъзва от погледа на лекаря. Такива майки изпитват голяма умора и не особен ентусиазъм от грижите по децата си. Често споделят, че им е странно, че бебето „сякаш не е тяхно”, че все едно „са им го дали като на детегледачка”. И понеже нямат видимо основание за своето неразположение, майките не го изразяват външно. Освен това, в нашите общества битува някаква идеализирана представа за щастливото майчинство. Така че тези жени се въздържат да дадат израз на своите проблеми, и то до такава степен, че някои ръководства по психиатрии наричат това явление „усмихнатите депресии”. Но ето че от едно 6-7 години у нас, във Франция, все повече се заговори за тях, медиите също се включиха активно и жените дръзват малко повечко да споделят. А преди те не смееха да разговарят даже със съпрузите си, и „удържаха фронта” до мига, в който, понякога, всичко се сгромоляса.
- Как бихме могли да си обясним това явление?
- Моята интерпретация е, че на майките им е трудно да се грижат за бебето, понеже става дума за връзка на тяло с тяло. Разбира се, самите ние, психолозите, нееднократно сме наблягали на факта, че на бебето трябва да се говори, че между него и майката има обмен на смисли, на значения, на обич, на привързаност, на чувства. Разбира се. Но в крайна сметка това е връзка, която минава през тялото. Бебето е налице, то не може да говори, да каже „гладно съм”, „студено ми е” и майките се питат - какво очаква от мен, защо ме гледа така? Погледът му ги преследва, плачът му им продънва ушите. Те имат чувството, че то непрестанно е там, че иска нещо от тях, както се казва още - че ги „канибализира”, т.е. поглъща и разрушава. Често тези майки съзнават своята безпомощност, трудностите си, те са подтиснати. Френската детска психоаналитичка Франсоаз Долто казваше, че ръцете, с които майките са така безпомощни, накрая се преобръщат и с тях те могат да удрят и да разтърсват бебето, което през цялото време им напомня за собствената им безпомощност. По същество това е преобръщане на функцията на майчините ръце: вместо да милват, да люлеят бебето в прегръдките си, те удрят, изоставят…И гласът, вместо да е галещ, се превръща в рязък и груб. Би могло също така да се каже, че по някакъв начин майките се борят и срещу собствената си безпомощност. Което може да се разпростре от проявата на съвсем малко грубост спрямо детето, до т.нар. „синдром на разтърсваните бебета”(когато изнервеният родител разтърси силно крехкото телце на бебето или го шамароса, което крие тежки, дори фатални последици за новороденото, бел. ред.). Не зная дали при вас се признава и се говори за тази патология, но при нас отскоро тя вече е широко обсъждан факт.
Откакто основахме нашата структура за прием на майки, ние сме се срещали с много жени. И щом майките съумееха да почувстват, че тук никой няма да ги осъжда, че няма да се вика полиция, те биваха в състояние да разкажат за упражненото насилие спрямо бебето си. В началото медицинските сестри и обслужващият персонал се шокираха от чутото. Опитът обаче бързо ни подсказа, че колкото повече жените говореха за своите трудности, толкова по-малко вършеха нещо необмислено в действителността и дори самите те изнамираха средствата да вземат предохранителни мерки. Например една от тях споделяше: „Когато усетя, че ще направя някоя глупост, оставям бебето в стаята, а аз отивам в кухнята”. Виждате, че тя се опитва да вкара малко дистанция между себе си и детето. Защото мъчителното във взаимоотношението майка-бебе е, че тази връзка е абсолютно дуална, т.е. дори и когато жената има съпруг или партньор, има обкръжение, тя е с усещането, че е оставена напълно сама да се грижи за бебето. А когато човек е изоставен насаме с другия, лице в лице с него, накрая всичко приключва с това те взаимно да се „разкъсат”. И така, лека-полека, като разказваха за всичко това, майките съумяваха да вкарат дистанция с бебето и което е още по-важно – някой трети, на когото да говорят. И аз горещо препоръчвам в подобни случаи никога да не се оставя майката сама, напълно изолирана с бебето – т.е. трябва обществото да предлага места: забавачници, общински центрове пр., където тя да е в състояние да повери за малко детето и да отдели време за себе си, за да не се превръща тяхната връзка във вид затвор, в закрепостяване с детето.
- А може ли да се мисли за "следродилна депресия" и при бащата?
- Не зная дали така трябва да го наричаме. Но проблема, който често се среща при тях, е свързан с трудността им да заемат мястото си на бащи, да осъществят смяната в поколенията. Два са възловите моменти, когато поведението на мъжа коренно може да се промени: било когато жената му съобщи че е бременна, било в момента на раждането на детето. Дори когато мъжът е отговорен, обича жена си, присъства у дома, някои майки ни споделят, че той направо се преобразява в юноша: започва да излиза по кафенета, да се среща с приятели, да играе футбол в неделите и те почти не го виждат. И онова, което за жалост също така наблюдаваме (например в нашата община, където живеят по-бедни социални класи и емигранти), е фактът, че много бащи „се изпаряват”, напускат дома си. Те по същество не понасят превръщането на съпругата си в майка, това е непоносимо за тях, било защото твърде много им напомня за собствената им майка, било понеже те се трансформират в бащи и съответно ще трябва да бъдат отговорни. И си тръгват, което по никакъв начин не подпомага майката, останала насаме с детето. То от своя страна й създава усещането, че превръщайки се в майка, тя се проваля като потенциално желан обект за съпруга си. Детето, което понякога тя не е желаела, или пък е желаела, непрестанно й напомня за мъжа, който си е отишъл. Нерядко въпросното обстоятелство също е фактор за малтретиране на бебето, защото съзнавано или не, майката го превръща в отговорно за бащиното заминаване.Така при най-малкото затруднение тя може да насочи и разтовари своята агресивност върху детето си.
- Ще обобщите ли какво за жената представлява майчинството?- Казано с психоаналитични термини, превръщането в майка за една жена, това е способността й да премести своя нарцисизъм върху някого другиго, в случая – върху детето. Това ще рече, че превръщайки се в майка, тя за малко, разбира се - не за цял живот, ще „позагърби” собствените си интереси. Тя ще ги пренебрегне, за да ги пренасочи към детето. Онова, която ще я изпълва с гордост, ще бъде да има хубаво, добре облечено дете, което съседите и познатите ще намират за прекрасно, и към което ще се отправят комплименти, повече отколкото към нея самата. Но много жени, които нямат солидно изградена личност (защото трябва да бъдеш стабилна, устойчива личност, за да понесеш всичко това) или са малко инфантилни, малко незрели, такива жени не съумяват да пренесат своя интерес върху детето. Те казват: „Аз през цялото време трябва да се грижа за бебето, а кой ще се грижи за мен?” Сякаш изпитват някаква огледална ревност спрямо тази позиция на бебето, за което непрекъснато се налага някой да полага грижи.
PS Седмичникът "Всичко за семейството" наскоро също публикува този текст.
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Снежина Русинова - Здравкова: Преводачът е съавтор и манипулатор


Визитка: Невъзможно е да вкараш Снежина Русинова - Здравкова в някакво русло. Тя просто е от ония неукротими натури, дето непрекъснато излизат извън борда и търсят да преоткрият себе си… извън себе си! Преподавателка и преводачка от и на френски, Снежина има за хоби поне още 10-ина езици (от които ползва английски и италиански). При все, че още от времето на сливенското й детство нейната голяма страст е операта (и сега е близо до нея, като репетитор в Националната Опера!), тя не се отказва и от други жанрове музика. Дъщеря е на известния от близкото ни минало актьор Християн Русинов (когото помним от филми като „Тютюн”, „Записки по българските въстания”, „Капитан Петко войвода”, „Иван Кондарев”, „Покрив” и др.) Обаче не пожелала кариерата на баща си. Но пък „дебютирала актьорски” още като бебе, когато изненадващо изпълзяла на сцената в спектакъла „На дъното”. Разсмяла сливенската публика и едва не превърнала драмата на Горки в комедия. Но дала трайна заявка за „сценично присъствие”, макар и в друг формат – като театрален преводач. От 1997 година насам в столицата и в страната са поставени 17 пиеси в неин превод. Това са творби на драматурзите Жан Ануй, Ясмина Реза, Жан-Пиер Допань, Франсис Вебер, Ив Жамиак, Ерик Асус и, разбира се, на Ерик-Еманюел Шмит - най-четения и игран съвременен френски автор, с когото Снежина не само театрално, но и буквално запозна българския зрител миналото лято по време на Световния форум на изкуствата «Под звездите» във Варна.
Изреденото дотук някак съвсем естествено вписва в нейната биография и обстоятелството, че е сред съоснователите на Клуба на театралните преводачи у нас.
А пред вид че е семейна, то двете й дъщери, съпругът, и най-вече - котката Кити, са първите й читатели и нейните най-строги редактори.

- Работата ти е „задкулисна” и анонимна за публиката. Кой е най-големият аплодисмент, който си получавала - този на зрителите ли?
- С една позната се видяхме след спектакъл, който много й беше харесал. Аз спонтанно й благодарих, а тя се учуди защо. Припомних й, че съм преводачката. На което тя ми даде най-страхотния комплимент: „Ох, а пък аз въобще бях забравила, че това не е българска пиеса”. Иначе - да, добрите отзиви на познати и на непознати и аплодисментите на публиката, са, разбира се, възнаграждението за труда на преводача. А от професионалистите - Илка Зафирова, Велко Кънев и Мариус Донкин са актьорите, които публично са ми благодарили за превода.
- Това не е ли и „утехата на преводача” заради нарцистичната рана, породена от раздялата с илюзията за перфектност, доколкото преводът може да бъде само повече или по-малко сполучлив, но никога - „абсолютен”? Жак Дерида, ако не се лъжа, твърди, че „преводът е другото име на невъзможността”?
- Един превод никога не може да бъде огледало на оригинала! Дори ако всички думи в оригиналния текст имат своя точен или абсолютен аналог на български, преведеният пасаж не може да има същото звучене, както в оригинал!
- А доколко преводачът е съавтор в пиесата?
- Доколкото той „интерпретира” текста! Нещо повече - преводачът в известна степен е и вид манипулатор. Дадох си сметка за това, когато чух един режисьор, нефранкофон, да говори за въздействието, което му оказал авторът, когато го прочел за пръв път. Тогава ми хрумна: „Ами ако аз не го бях превела правилно или ако съм интерпретирала по своему идеята му, това значи, че манипулирам читателя, а оттам и зрителя!” Аз много държа на избора на думите си. Когато превеждам, „говоря” текста - пиша го и го произнасям едновременно, за да ми прозвучи изречението, да не е тромаво или двусмислено, да няма препратки назад, защото репликата се произнася и отминава и зрителят няма как да се върне обратно в театралното действие. Понякога допускам да употребя една дума на мястото на друга, но това са синоними в рамките на позволеното. Случва ми се да добавя пауза или някакво „нали” накрая, да разделя или обединя изречения, да променя пунктуация... Но винаги без да променям идеята. В този смисъл казвам, че ми е много важно да знам и за какъв тип актьор превеждам. А когато някой от тях ми предложи нещо различно, понеже „на него тази дума му лежи по-добре”, съм готова да го чуя и да обсъдим става ли или не. Идеалният вариант е, когато знам и кой е актьорът. Има и случаи, в които не отстъпвам, отстоявам преводите си пред актьорите или режисьора. В някои спектакли съм участвала и в голяма част от репетиционния процес – ако се налагат съкращения или промени. Но се е случвало да имам и неприятни изненади, като гледам направо премиера на спектакъла. Или промени в текста, или името на преводача липсва от афиша или програмата, а имаше случай, когато бяха разменени сцени и променен финалът - така бил решил режисьорът! Ами като не му харесва така подреденият текст, да си напише пиесата сам!!! За съжаление, много режисьори, а и директори на театри, все още не зачитат авторското право на преводача и не се съобразяват с това на кого е дадено то от агенцията на автора. Да не говорим, че и много от тях „забравят” да поискат разрешение за превод от автора, а това е задължително и знаем, че след като сме член на Европейския съюз ще ни „наблюдават” още по-внимателно дали спазваме законите.
- Авторът има ли начин да контролира доколко коректен е бил преводачът му?
- Във всеки случай сме длъжни да изпратим готовия текст в агенцията на автора. Но има и друг лакмус. Когато реакцията на българската публика съвпада с тази на френската например, както преди години констатирахме на представлението на „Енигматични вариации” с агентката на Ерик-Еманюел Шмит и с един френски театрален критик, които, естествено, не знаеха и дума български. Те силно се впечатлиха от играта на Стефан Данаилов – колко по-различен, че и доста по-добър!!! е той от Ален Делон във френския вариант на пиесата, а публиката реагираше по адекватен на текста начин. На мен също интерпретацията на Стефан Данаилов ми съответстваше повече на визията на автора. А през лятото, на форума във Варна, всички видяха как Ерик-Еманюел „говори” заедно с Мариус Донкин, който представи неговата монологична пиеса „Г-н Ибрахим и цветята на Корана” и после ми каза (пред много свидетели – хахахахаха!), че разбирал всяка дума и реакция на публиката!
- Но това е индиректен комплимент и за професионално изпълнената от теб задача! Впрочем, не без основание те наричат „преводачката, която доведе Шмит на българска сцена” - превела си всички негови пиеси, 9 от които са поставяни у нас. Откъде тръгна всичко и как се стигна до неговото гостуване в България миналото лято?
- Аз вече го бях гледала по телевизията през 94-а година, когато получи накуп три престижни награди Молиер, една от които за дебют (за „Посетителят” - пиесата имаше цели 9 номинации). По-късно бях в Париж с директора на Народния театър проф. Васил Стефанов, точно по времето, когато там се играеше първата постановка на неговите „Енигматични вариации”. Тогава проф. Стефанов получи този текст и ми възложи да прочета пиесата като се върнем и да му кажа какво мисля. А аз си изпуснах спирката, когато се зачетох в нея. И я преведох „на един дъх” - от четвъртък вечерта до понеделник на обед. И понеже накрая всичко ме болеше, повиках в неделя една приятелка, на която диктувах и тя я дописа вместо мен. Така през 1997-а година преведох първата пиеса. А личното ми запознанство с Шмит стана през 1998-а г., в театър Мариньи, на премиерата на „Фредерик или Булеварда на престъпленията” с участието на Жан-Пол Белмондо. Шмит ми определи среща след спектакъла, но когато отидох на служебния вход, портиерът ме отряза: „Г-н Белмондо не приема”. Напразно през сълзи му обяснявах, че имам среща не с него, а с автора. Той обаче реши, че ползвам името на Шмит, за да се добера до покоите на актьора. През това време г-н Белмондо излезе и беше нападнат от почитателки. Той е много приятен, на всекиго казва: „Добър вечер, много ви благодаря!” и въобще не се държи като звезда. Получих в крайна сметка една усмивка от негово име, независимо, че нямахме среща. Междувременно Шмит си беше тръгнал, а аз направих от това трагедията на живота си, още повече щом разбрах от агентката му, че ме е чакал и ми е бил приготвил книга. Две години по-късно случайността ни срещна по време на парижкото представление на „Хотел между тоя и оня свят”, където той се появи неочаквано и седна точно зад мен. Представих му се и той ми каза: „О, спомням си, ние с вас имаме неосъществена среща - историята с портиера”. И отново ми назначи среща - за около 15-20 минути. А тя продължи близо 2 часа и половина, време, през което секретарят му идваше на няколко пъти, за да му напомня и за „други ангажименти” - отработен трик да се прекъсват срещи, ако те се превърнат в досадни, но той го отпращаше. Оказа се, че Шмит не знае нищо за България, много му е интересно да дойде, но ангажиментите му пречат. Поне до миналото лято, когато той пристигна у нас като специален гост на Световния форум на изкуствата «Под звездите» Варна 2010 г.
С Мариус Донкин отдавна искахме да го поканим. Още за премиерата на „Енигматични вариации” - тогава двамата със Стефан Данаилов положиха доста усилия да намерят подкрепа - имам предвид финансова, разбира се, за уреждането на неговото гостуване... но се оказа трудно. Когато се видяхме в Париж, Ерик каза, че е много любопитен да открие България - аз бях му разказвала много, а и снимки показвах, но програмата му е толкова натоварена, че е проблем да отдели дори два дни ей-така, импровизирано, а за да включи в програмата си посещение, трябва да е уговорено с агентите му месеци преди това. Та, след доста „уговорки” и разговори, Мариус Донкин го покани като почетен гост на първото издание на Световния форум на изкуствата «Под звездите» Варна и успя със сериозни усилия да обезпечи финансово това гостуване, а аз... Ами вложих цялата си способност да убеждавам и ... явно успях.
- Шмит е свръх-продуктивен и за има-няма само за едно десетилетие се превърна от доктор по философия в световно име в драматургията - негови пиеси се поставят в над 40 страни. Сам твърди, че за да се справи с тази творческа „булимия”, плува всеки ден по 2 км. А според една модерна теза, ние сме депресивни общества и произвеждаме терапевтична литература…
- Съгласна съм - повечето автори пишат, защото това е начин да се освободят. И Шмит изпитва подобна потребност. По повод есеистичния си текст „Писма до Моцарт”, той например разкрива: понеже много обичам Моцарт, имах нужда да споделя с него самия онова, което мисля. А дали не се страхува, че творческият му потенциал може да се изчерпи? Даже и преводачът! - хахахахаха! се страхува да не започне да се повтаря във всеки превод - поне за мен е така и затова не мога да превеждам „на конвейр”. Всеки в някакъв момент е имал такива страхове. Може би и затова Шмит се насочва към различни дейности. Имаше период, в който пишеше либрета за опери и понесе много критика, понеже се смяташе, че трябва да се ползват само оригиналните. А той възразяваше, че и на зрителя, който не разбира в оригинал, трябва да се осигури достъп, че и той трябва да бъде спечелен за това изкуство. И че субтитрите са решение, но не ексклузивно решение!
- Има ли „женски” и „мъжки” стил в съвременната драматургия?
- Струва ми се, че жените експериментират повече с не-директни внушения. „Краят остава за вас” - имаше такава пиеса от Георги Данаилов навремето, която отразява философията на подобна драматургия. На публиката се предоставя личния избор да решава дали този герой е симпатичен или не и защо, и в каква посока се развива епилогът. В „Случайна среща” на Ясмина Реза, двама души, мъж и жена, седят един срещу друг и си произнасят „наум” монолози, а когато накрая разменят две изречения, в тях няма нищо общо с вътрешните им мисли. Авторката не дава и идеи за декор или за реакции на героите, с което оставя по-голяма свобода на режисьора и на актьорите. Докато при мъжете-творци като че ли има известно безпокойство да не би да останат неразбрани от публиката. Шмит например е много педантичен и подробен в насоките, които отправя към режисьора. Диалогът - интелигентен, духовит, а пред всеки персонаж - по два реда инструкции какво точно да направи. Разсейващо е - за преводача... И в такива случаи аз първо превеждам диалога и когато започна редакцията, добавям ремарките, защото се случва и те да помогнат за намирането на по-точната дума… От друга страна, авторите-мъже като че ли не се страхуват от употребата на повече насилие или грубост в думите или в сценичното действие. В известен смисъл тяхното писане „не щади” емоциите на зрителя.
- Имаш ли любима фраза от преводите?
- Имам по-скоро любима чуждица и тя е „позитивирам”, научила съм всички около мен на нея. Нямам и предпочитан превод, макар че изпитвам известно „самовъзхищение” от „Развратникът” (пиеса на Шмит, поставяна в театър София - бел. моя.) Тя беше предизвикателство, може би най-тежкият ми превод. Е, оттогава имам и други с които „се гордея”. Във всеки случай, Ясмина Реза е трудна за превеждане, независимо дали е театър или проза... Но казват, че се справям (хахахахаха...)
Предполагам, че така е с всички преводачи - във всяка пиеса, която превеждам, откривам в един или в няколко персонажа себе си или поне мои черти и после неволно „си присвоявам” техни думи или цели изречения, а понякога дори идеи!!! Но в тези случаи винаги добавям или започвам с „както казва еди-кой си еди-къде си...” То сигурно пак е вид професионално изкривяване...
- Ако горното е „венецът” ти като преводач, може ли да се каже, че триумфът ти като „даскал” е актьорът Стоян Алексиев, с когото за броени дни сте разучили пиеса на френски и то така, че парижката публика изобщо не повярвала, че той не знае езика?
- О, той не е единственият ми добър ученик, и не беше за броени дни! Няколко месеца много сериозна работа и от двете страни. Подготвяла съм доста наши актьори за ролите им във френски филмови продукции. На мен ми харесваше и когато преподавах, говоря за тринадесетте години, през които подготвях курсисти във Френския културен институт за изпитите на Френската търговско-промишлена палата. Но там предизвикателството беше друго. Успех е, когато хора, които нямат понятие от тази терминология, започнат да боравят с нея адекватно, да напипват проблема като един икономист. Въпреки сериозността на материята, винаги съм считала много важно правилното и непрекъснато употребяване на чувството за хумор - в преподаването, както и в превеждането. И съжалявам колегите, които нямат такова, или избягват да го прилагат в работата си.
- Съпътстват ли анекдотите битието ти на преводачка?
- Много! Спомням си за една делова среща, на която преди време превеждах. Присъстваха и други българи, които говорят френски, но слава богу, че нямаше французи, които да разбират български. Един от българите подпийна сериозно и започна да се изказва нетактично за французите. „Преведох” думите му с непроницаема усмивка - просто преразказах всичко онова, което беше казал малко преди това (защото, разбира се, не мога да си измислям!) За беда той не спря дотук, а реши на всяка цена да разкаже виц - непреведим и вулгарен. Разказах първия хрумнал ми виц на френски. От това, че прецених горе-долу дължината и от това, че французинът се разсмя, настъпи мир и спокойствие. След срещата един от сътрапезниците дойде да ми изкаже похвала: „Измъкнахте се невероятно, свалям ви шапка!” Благодарих и приех шапката. Друг „любим” анекдот: с Теди Москов на Фестивала в Авиньон сме на директно предаване по телевизията. Той споменава за „България по време на социализма”, което аз превеждам като „при комунистическия режим”. Той в ефир ми заявява: „Не съм споменал комунистически!” И аз тихо му обяснявам, че за французите така е по-разбираемо, защото по него време правителството им е социалистическо. Той се съгласява, а аз се извинявам на журналистите за малкото отклонение. А проф.Азарян - светла му памет! пред публика веднъж ме поправи за превода на едно заглавие. Усмихнах се и му благодарих, а всъщност едва не се разплаках. Мисля, че всеки преводач се е сблъсквал в практиката си с подобни неща. Тази професия изисква рефлекс, концентрация и да умееш да запазиш самообладание.
- Ти не се захващаш с превода на текст, който не „усещаш”, който не те докосва по някакъв начин. Каква „преводаческа тръпка” породи у теб „Брачната илюзия” на Ерик Асус - пиеса, чиято премиера предстои на 19-и май, на сцената на „Сълза и смях”? И какво да очакваме от нея?
Аз към всеки текст подхождам с убеждението, че в него има автобиографичен елемент... От страна на автора, а оттам - и на преводача... Мисля, че всеки от вас - семеен или несемеен... ще се разпознае тук, тъй като става въпрос за една семейна двойка... И техен приятел... Повече няма да кажа за съдържанието. Ерик Асус е много поставян - особено през последните години - драматург, може би е жалко, че чак сега „стъпва” на българска сцена... А може би не е. Анекдотичното при „запознанството” на българския зрител с него е, че преводът на „Брачната илюзия” беше представен на едно от четенията, организирани в Младежкия театър от Клуба на театралния преводач, само два дни след като получи престижната театрална награда „Молиер” за драматургия през 2010 г. и че поради ангажимент на актрисата, която трябваше да чете ролята на Жана.... аз се „превъплътих” в този образ. Голямо забавление беше! И, слава Богу, аз не се вземам насериозно - имам предвид себе си... и това много ми помага и в работата, и в отношенията ми с останалите.

PS За основа на нашия разговор послужи едно публикувано преди години в българската преса интервю, чийто текст сме актуализирали само дотолкова, доколкото времето на изминалите години неизбежно е нанесло своите промени.
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.