(Последната,
непубликувана досега част от интервю, което френската психоаналитичка Клод
Букобза даде приживе за българската аудитория)
В резюме:
* Хиперактивността не е еднозначна и се простира от безобидния
симптом на „немирните деца”, до израз на тревогата у децата;
* Психоаналитичното й лечение предполага дешифриране на
нейния смисъл във всяка отделна история;
* Автоеротизмът е естествена за децата дейност, стига да
не ги затваря в собствения им свят;
* Детето се нуждае от ограничения, за да влезе в
социалния живот, липсата на забрани води до проблемни и капризни деца;
* Целта на възпитанието е детето да се приучи да се
лишава от родителите. Родителите също трябва да се разделят със зависимостта на
детето от тяхната власт;
- Детската хиперактивност
се превърна в нещо като „пандемия на съвремието”. Какво представлява тя от
гледна точка на Вашия психоаналитичен опит?
- У нас, във Франция,
доста дълго време тя се изолираше като някаква специфична болест, на която
трябва да се изнамери съответното лекарство. А както е добре известно,
лекарството, което се назначава на деца с етикет „хиперактивни”,
е медикамент, производен на амфетамините. По този начин обаче съществува риск
да се създаде потенциална наркомания сред децата и медикаментът да се превърне
в нещо по-лошо от самата болест. Ние, психоаналитиците, сме на мнение, че симптомът
на хиперактивност: да не си в състояние да се задържаш на едно място, да си
двигателно превъзбуден, може всъщност да изразява много и най-различни неща: като
започнем на първо място с онова, което в миналото наричахме буйни, или непослушни
деца, каквито, впрочем, е имало и винаги ще има. С тази разлика, че сега в столицата,
в урбанизираните градове те са подложени на много по-големи принуди и напрежения
от онези, които изживяват сред природата, или на село. Немалко родители ни
споделят: „По време на ваканцията той (тя) беше навън и можеше да тича, да
играе и нямахме никакъв проблем”. А в апартамента детето трябва да седи кротко
и да е мирно. Същевременно ритъмът на живот на родителите сега е много
динамичен и детето живее със стресирани родители в стресиращ град и то също е
стресирано… Но хиперактивността се разпростира в широките граници между подобен,
„по-маловажен” симптом, до нещо, което е изражение на тревогата у детето…. Често
това са деца, които изпитват усещането, че нямат място в несъзнаваното на
своите родители. С което не искам да кажа, че те са били нежелани. Не. А че дълбоко,
в несъзнаваното на своите родителите, те не са били приети. Или - не са били
приети за онова, което представляват. Например: майката е очаквала да има момиче,
а вместо това е родила момче; или пък си е мислела, че ако бебето й е момче, то
на всяка цена трябва да прилича на собствения й брат, поради някакви си нейни „х” или “y” майчини причини. Така по същество мястото, което е било отредено на
това дете, може да не е неговото. В резултат, не знаейки вече къде и кое е
неговото място, то се движи непрекъснато… Но всеки отделен
случай е различен, своеобразен. Затова начинът, по който ние, психоаналитиците,
отговаряме на проблема, е като се опитваме да разберем функцията на тази двигателна
нестабилност на детето, да я схванем в неговата собствена история и в начина,
по който то е свързано със своите родители.
Предлаганото от нас лечение е поемане
в психотерапия от психоаналитичен тип, придружена понякога и от психомоторна
терапия. Не зная дали последната е позната у вас, става дума за техника,
при която се използват много телесни игри, нещо подобно на кинезитерапията. Така
работим съвместно – психотерапевтът, който се стреми да разбере основанията за
тази хиперактивност и психомоторният терапевт, който се опитва с посредничеството
на телесната игра детето да изрази, да надмогне и да контролира хаотичната си
моторика.
-А нямате ли впечатлението, че с лека ръка децата се
квалифицират като „хиперактивни”, даже учители и родители си го позволяват…
- Преди време гледах
един американски филм, там, знаете, от две десетилетия широко се прилага
употребата на медикаменти против
хиперактивност и в частност - на „Риталин”. Във въпросния филм се провеждаха
анкети в училищата и се оказа, че има цели класове, в които децата са на „Риталин”,
а в съседство – други, които не са. И лека-полека, като се проведе съответното разпитване
се изясни, че в първия случай учителката е преценила класа си за хиперактивен и
е напътила родителите да се консултират с лекар. А когато се рече „моето дете е
хиперактивно” или че учителката го твърди, то лекарят е пò склонен да предпише
медикамент. Докато в съседство, нейната колежка вероятно е умеела или знаела как
да се справя с буйните, турбулентни деца, и в резултат на тях не им се налага
да прибягват до "Риталин". Примерът, разбира се, е малко гротесков… Но аз се
озадачавам от факта, че родителите с голяма лекота възприемат подобен род
диагнози, навярно защото те ги успокояват. Понеже „нещото” се назовава, казва
им се: ами ето, нà, имаме такава и такава болест, за нея ще ви предпишем такова
и такова лекарство, ще ви дадем разрешението на проблема и всичко ще си дойде
на мястото. И в резултат - няма повече
запитвания, не се поставят въпроси - за мястото на детето, за онова, което то
представлява за своите родители. Така е много по-успокояващо за тях….
- В противовес на публично афиширания проблем с хиперактивността,
този за детската мастурбация остава под сурдинка, но е чест повод родители и
педагози да търсят съвет...
- Първо Фройд, а сетне
и психоаналитиците на деца са установили нейното съществуване, както и
обстоятелството, че тя изпълнява определена функция в развитието на детето.
Фройд се е занимавал с нея в епоха, в която тя е била считана за срамно нещо: на децата било вменявано че ще
оглушеят, връзвали им ръцете, заплашвали ги че ще им отрежат половия член и куп
други страхотии. Така че първите психоаналитици буквално са воювали срещу
подобни нелепости, които същевременно представляват начин да се нагнетява вина
върху сексуалността. Да, на нормалното дете е присъщо от време на време да
проявява такава, както я наричаме ние, „автоеротична дейност”, да опознава
своето тяло, да се учи да изпитва удоволствие и да си доставя удоволствие
посредством собственото тяло. Но първо - това не трябва да се случва постоянно,
второ - не и на публично място, пред всички, и трето - не в училище. И то не поради морални
съображения. А защото ако детето посвещава много време на тези свои лични
изживявания, които си самодоставя, това означава, че не използва психическата
си енергия за онова, което обичайно интересува всяко дете, тоест – за откриване
на заобикалящия го свят, на взаимоотношенията с възрастните, на научаването в
училище, и най-вече – на общуването с другите деца. Тъй че ако бебето или детето
от време на време мастурбира, когато го къпят или когато заспива, това не е
драматично, но ако го върши в училище например, това все пак е белег, че нещо
не е както трябва, че то се затваря в себе си. Последното съвсем не означава, че
то непременно е аутистично, много здрави деца също мастурбират. Но е вярно, че децата
аутисти често го правят, понеже са напълно затворени в себе си и единственото
нещо, което ги интересува, са техните вътрешни, интимни усещания, които се
научават сами да предизвикват. Например - притискат много силно с ръце очните
си орбити и се забавляват да виждат искрите, които натискът поражда пред
погледа им. И понеже сами го сътворяват, то се превръща в нещо по-интересно,
отколкото да гледат в очите на майка си, на учителката или на друго дете, с
което ще говорят или ще общуват. Подобно е и с мастурбацията - това са вътрешни
изживявания, които детето самò си допринася и така анулира възможността пред
другия да му доставя удоволствие. Това е, според мен, главната опасност. И ние трябва
да „изтеглим” детето от подобно самотно удоволствие, в което се капсулира. И
още нещо – да, Фройд е доказал, че у децата съществуват сексуални нагони, но
той никога не е твърдял, че те трябва да бъдат оставяни на произвол, на
самотек, в анархично състояние. Той винаги е подчертавал, че ролята на културата
е да предоставя онова, което по-късно Франсоаз Долто ще нарече „хуманизиращи кастрации”
– т.е. да сдържа тези нагони, да издига бариери пред тях, за да могат те да се
съхранят и вече в зряла възраст да се преобразуват в активни генитални нагони. Това
първо. И второ - за да могат децата да насочат енергията си към други,
по-интересни от цивилизационна гледна точка неща – към ученето, училището, сферата
на културата и пр. Фройд сравнява
горното с див, необуздан поток, който трябва да бъде канализиран, да се вкара в
русло, за да бъде плодотворен. Но детето не е в състояние изцяло самò да си
зададе забраните, които културата и възпитанието предполагат в себе си. По-голямата
част от децата поне не са. Така че ако родителите не реагират, ако считат, че е
нормално то да мастурбира и не му формулират забрани, детето няма как да ги
придобие самò. И понякога може да се изгуби в удоволствието, което е открило и
то да се превърне за него в нещо като дрога.
Ето защо възрастният,
без да морализаторства и без да отправя заплахи, следва все пак да каже: „Не,
това не се прави, има други, много по-интересни неща за вършене”. Така детето ще
събере сили да посрещне тази идваща отвън забрана, то ще се опре на нея, като,
разбира се, от време на време може и да я нарушава. Но за предпочитане е една забрана
да се нарушава, отколкото тя да не съществува изобщо и детето напълно да потъне
в своя прилив от усещания.
-Днешните родители обаче са склонни по-малко да забраняват, отколкото
предишните.
-Несъмнено. У нас, във
Франция, това се корени в промените, които поколението на май 68-а г. отвоюва,
като развенча и морално осъди закостенялото възпитание, от което бе страдало. И
знаете, че лозунгът на онази епоха бе „Забранено е да се забранява”.
Само че поради всичко онова
което по-горе вече изложих, в своето изграждане детето се нуждае от забрани.
Забрани, които първоначално са му зададени от родителите, от най-близките, а
после - стъпка по стъпка, наложени и от обществото. Това ще го отведе към
културата, ще го впише в социалния живот. Впрочем, липсата на забрани също може
да предизвика хиперактивност, - деца, които хаотично се стрелкат насам-натам,
понеже „няма на какво” да се натъкнат, няма в какво да се възпрат. И те се
лутат в търсене на ограниченията, които родителите по една или друга причина не
са им задали – вероятно поради обществената критика към някогашното ретроградно
възпитание, но също и защото да кажеш „не” на едно дете изисква мобилизирането
на повече енергия, отнема време, налага се да повтаряш и най-вече – да даваш личен
пример. И родителите абдикират и оставят детето да прави каквото си ще. Последиците са: капризни деца, които винаги искат
още и още, изпадат в гняв, тръшкат се, удрят главите си в пода или в стената,
без при това да са аутистични. Те всъщност
търсят бариера, нещо „твърдо”, с което да се конфронтират и което „да им се опре”.
Случва се в
подобни ситуации да давам следния съвет
на майките - да вземат детето си в ръце и силно да го притиснат. И то се
успокоява, защото има нужда да бъде сдържано от нещо по-силно, от нещо по-мощно
от него самото. А ако детето е на по-голяма възраст, самото формулиране на забраната
(„Не, ти нямаш право да правиш така”) също го успокоява. Дори и ако първоначално
се бунтува и роптае, в крайна сметка това го обуздава и успокоява.
- Споделяте ли мисълта на френския писател и моралист Ернст
Льогуве, че да възпитаваме детето означава да го приучаваме към това да сe лишава от нас като родители?
-Да, много точна
формулировка. Да възпитаваме детето означава да му дадем необходимия
инструментариум, за да може то да се отдели и да заживее самостоятелно. Да се
лиши от родителите си не означава да спре да ги вижда, а да не се нуждае
постоянно от тяхното присъствие. Има обаче не малко родители, и в частност – майки,
които питаят потребност от подобна зависимост на детето си. Защо? Защото това е
връзка, в която те са сигурни. Сигурни, че винаги ще има някой, който да ги
обича и който да изпитва нуждата да бъде обичан от тях. Връзката със съпруга, с
партньора, е по-сложна, защото се къса, двойките могат да се скарат и разделят.
А детето е винаги налично за майката, „принадлежи й”, казано в кавички, както и
майката на свой ред „му принадлежи”. Така че съществуват майки, които се
нуждаят от подобна връзка на зависимост, които свръхобгрижват отрочето си,
които се превръщат в „неотменими” за него и не му дават средствата за
еманципация. Но това обрича детето, а впоследствие – и възрастния индивид, на
житейски неблагополучия.Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.
