Роз-Мари Франсоа, белгийска поетеса:
Поетите са андрогинни същества

Визитка: Роз-Мари Франсоа е белгийска писателка и поетеса и нарича себе си „рапсод” (онзи, който шие, стъкмява песните, от гръцки). Потребността й да го прави се възпламенила на 4-годишна възраст, от емоцията, която я разтърсила след прочита на Андерсеновата Кибритопродавачка. Когато няколко години по-късно нейната майка й забранява да говори на пикардски (френско наречие), малката бунтарка не само че не се подчинява, но и скришом го подхранва с баба си по бащина линия. С времето, разбира се, пикардският се позатрил, ала продължил да съществува у нея под формата на страст към чуждите езици (изучавала е около 15!) и към странстванията ( през 70 –те години с торба на гръб, сама или с другар, на автостоп или пеша, се скита от най-северните точки на Скандинавия, та до Нигерия, Нигер, Бенин, Мароко, Того, Тунис, Египет, Гърция и Турция на юг). Някъде по същото време (и съвсем закономерно) Роз-Мари е в епицентъра на борбата на белгийските жени за равноправие и свободи, кауза, която, между другото я среща с френската писателка и феминистка Симон дьо Бовоар.
Освен всичко друго, Роз-Мари е и доцент в Лиежкия университет и доктор хонорис кауза на Университета в Рига, Латвия. Омъжена е за германец, майка на три деца.
Позната е на българския читател с издадените у нас стихосбирки „Гибелният прашец на незабравките” и „Сага Дишанас” (излязла в края на миналата година, в превод на Красимир Кавалджиев). Имах случая да се срещна и да поговоря с двамата в Белгия, когато още бяха потопени във водовъртежа на работата си над поетическия сборник….

- «Роз-Мари» - ти имаш специално име и нееднозначно отношение към него: отхвърляш го, иронизираш го, поетизираш го. Чухме те да се закачаш с думите на някакво кюре, което те напътствало: „ Цветето първом, Девата – после”. Твой стих започва с „Нося име на покойница”. А друг гласи: „Розата и майката, съединителна частица ги разделя, острие едно, стрела една”….
- Възпитаваха ме в покорство и не обичах, когато майка ми произнасяше моето име, защото го изричаше в повелително наклонение. Исках да се казвам другояче и за известно време наистина бе така – изобретих си псевдонима „Маржори”…Но след фазата на юношеското роптаене, аз се спогодих с името си, избрано с толкова обич от баща ми. Всъщност желанието на майка ми било да се наричам Клер. Но тъй като леля ми Роз, единствено момиче сред 5-те деца на баба ми по баща починала едва на 20, малко преди да се появя, то е трябвало да по(д)ема нейното име. И отново да възобновя и да продължа това идеализирано момиче. Аз, очевидно, никога не бивах на нейната висота, защото тя се бе превърнала в ангел на добродетелта, в светица някаква - образец, на който не прилягах. Върхът на злощастието бе, че и началната ми учителка, изгубила единствената си дъщеря, я припознаваше в мен. Следователно трябваше да бъда и като тази дъщеря. Всичко това ми позволи да се превърна в бунтарка от много малка. В своя кратък католически период, майка ми ме наставляваше: „Добрият отец наказва онези, които не са доволни от съдбата си, ти трябва да се смириш!” По това време не проумявах смисъла на глагола „смирявам се” (se résigner), в него разпознавах единствено пикардската дума „réziné” (стафида, сушено грозде), сиреч - нещо гроз(д)но, старо, спаружено, отблъскващо. И не, аз не исках в никакъв случай да се превръщам в спаружена стафида!
- И ето те в авангарда на феминисткото движение през 70-те години в Белгия…
- По онова време бях част от т.нар. „ Група на жените от Лиеж” – средище за размишление върху положението на жената, както и за борба за свободен достъп до противозачатъчните средства. Тогава все още контрацепцията и прекъсването на бременността не бяха легализирани в Белгия (което се случи относително късно!), т.е. те фигурираха в наказателния кодекс като престъпления и подлежаха на наказание. Спомням си как манифестирахме в подкрепа на д-р Перс – лекар, хвърлен в затвора, понеже практикувал аборти. А той същевременно беше емблематична за времето си фигура, защото не малко бездетни двойки бяха заченали благодарение на него! Ние раздавахме балони на малките деца с надпис „Аз съм желано дете”, фламандките издигаха немислими, революционни за времето си лозунги, които разклащаха патриархалните устои, като : «Baas in eigen buik» („В моята утроба съм си у дома!”, „На моята утроба аз съм господар!”) От друга страна, колкото и парадоксално да звучи, битуваше схващането, че да се разрешат абортите би било равнозначно едва ли не те да се превърнат в задължителни. Аз принадлежа на една от редките страни в света, между впрочем, в която ние нямаме свободата да гласуваме , но имаме задължението да гласуваме. Тъй че тогава в Белгия осцилирахме между „забраняването” и „задължаването”, сякаш че не съществува свобода на избор между двете. И щом нещо се разрешеше, хората мигом се опасяваха, че ще бъдат насилени да го спазват. Това е абсурдно, но може да се обясни с известна „ психическа закостенялост”. Затова у нас съществуваше също и силна съпротива срещу легализирането на абортите. Всъщност политическият аспект на проблематиката се разгърна, когато и във Франция (където ситуацията бе аналогична), Жизел Алими, писателка и адвокатка от тунизийски произход, се ангажира в процеса от Бобини със защитата на непълнолетно момиче, направило аборт след изнасилване, както и на няколкото жени (сред които майка му) обвинени, че са го подпомогнали в „престъпното деяние”. Понеже животът бил свещен! (Животът на жената няма значение, а е от значение този на зародиша, който още не е роден. Намирам това за голямо двуличие, защото никой не тръби, че животът е свещен когато хиляди са изтребват по време на войни, ала внезапно, когато едно дете бъде изнасилено и забременее, няма правото на избор, защото, видите ли, животът бил сакрална работа)…. От друга страна тогава белгийските жени имаха и различна участ, според социалната си принадлежност – заможните просто прескачаха границата и отиваха в Холандия, където абортите бяха разрешени…. Така че ние се опитвахме да разобличим цялото това двуличие и да установим по-голяма солидарност между жените.
- А времето и поезията в каква взаимна връзка се оплитат, според теб?
- Времето на поезията не е часовниковото време, нека си го кажем. То няма нищо общо с хронологията. Малък пример. През онзи 11 септември 2001 г. се намирах в Латвия за Дните на поезията и след като видях по телевизията катастрофата в Ню Йорк, си рекох: „Високите кули близнаци в пламъци – някъде трябва да съм го (о)писала” . И наистина, като се поразтършувах, го открих в едно свое стихотворение, публикувано предната година в Канада. Ето го и самото стихотворение, такова, каквото е то:

Нали солта на сълзите
я вкамени, когато се обърна
към града потънал в огън,
кейовете, градините,
високите кули близнаци,
храсталаците от диви рози?
Пламъкът заплетен в къпинака
принуждаваше камъка да хрущи
да хрипти пясъка на равнинния бряг.
Всяко връщане
назад
е невъзможно:
тя
бе
тази
жарава.

Това е нещо, което бях изживяла, което е трудно да се преразкаже и е илюстрация на така наречения „спомен за онова, което още не е настъпило”. Поетът е във време, което няма нищо общо с хронологията. Времето на поезията е отпреди Хронос, нещо като „Айон”-а при гърците, вид вечност, съвсем различна от латинската „aeternitas” ( която е била христианизирана). Това е време извън хронологията. Струва ми се че поезията, сънищата и животът на несъзнаваното се развиват във въпросното пространство. За мен поезията е като Касандра – тя не знае какво казва, но го казва. Ала в определен момент, когато хронологията се поселява отново, прочитът на онова, което е било невъзможно в момента на писането, става възможен. Смятам,че това е една от основните характеристики на поезията. Във всеки случай моите преживявания напълно му кореспондират и разполагам с множество примери за „времето, което е отпреди времето”. И ето че изричайки го, отново споменавам „време”, понеже нямам друга дума да го назова. В някои езици на американските индианци линията минало-сегашно-бъдеще не съществува, те не спрягат в зависимост от тази връзка. Когато искат да изкажат минало или бъдеще, те го правят с изрази за място. Следователно понятието „хронологично време”, което се разгръща от един край към друг, като някаква нишка, не е универсално, не е универсална мисъл. И в една от моите книга - „След омразата и другите потоци” наистина става дума за неадекватното смесване на време и на хронология. Този проблем дълбая под една или друга форма и в 12-те книги, над които в момента работя… Но ние, струва ми се, искахме да говорим за жените…
- В световната литература и култура присъства образът на жената, която отлита – у Гьоте, Михаил Булгаков, Чехов, в „Лебедово езеро”, за да не изреждам повече… Финалът на твое стихотворение по същото копнее: „от птичи поглед искам да живея”. Ти как тълкуваш тази метафора – на полета, на жената, превръщаща се в птица?
- Навярно е свързано с идеята за освобождаването. Мисля си и за Филомела от „Метаморфозите” на Овидий. Тя е жената, похитена и насилена от мъжа на сестра си. И за да не може да разкрие престъплението, той я затваря в пастирска колиба и й отрязва езика. А какво прави Филомела? Тя има архаичен женски рефлекс: ще си послужи с текстила, с тъкането (прастара женска дейност отпреди грънчарството!) и с бял и червен конец (също древни цветове в индоевропейската традиция) ще опише злодеянието. Като го изтъче. После се превръща в славей. И отлита. Тоест - нейната свобода е в това да сътвори (благодарение на текстила) един текст, който изказва престъплението срещу жените. Отлитането е, щях да го нарека, „притежаване на пространството”, но не е уместно, понеже човек не може да го притежава, но може да бъде част от него, да го обитава, в противовес на затварянето, на усамотяването. Върху това в момента работя, но не мога много да говоря, понеже то още продължава „да изскача” от мен и когато пиша, аз не разбирам онова, което съм написала. Понякога ми трябват години, за да го проумея, преработя и предложа навън. Поради това и моите книги за дълго остават в чекмеджетата, например последният ми роман, излязъл тази година, прекара 19 години в чекмедже. Наглед е доста мистично, но аз не витая в свръхестественото, по-скоро бих се поставила в сферата на несъзнаваното. Човек пише със своето несъзнавано, а както всеки знае, то не представлява ясен и достъпен език. Затова поезията не е понятна, затова поетът не проумява онова, което казва. Но преводачът ще го разбере. Читателят ще го разбере. Защото „аз” е някой друг, както твърди Рембо, т.е. Азът на поета придобива смисъл в момента, в който се превръща в Аза на читателя. И има толкова Азове, колкото читатели и слушатели. А най-добрият читател е преводачът.
- Смяташ ли, че има разлики в стила на писането според женския или съответно - мъжкия род на писателя?
- Оценявам, че ме попита за рода, а не за пòла на писателя, защото полът не покрива понятието род. Мисля, че писателят е андрогинен. Ако не е такъв, той не е добър писател. Това е характерното за писателя, бих казала също и за поета - да може да изрече „аз” във всякакви ситуации. Жюлос Бокарн (съвременен белгийски писател, поет, певец, артист, бел. моя, Р.Д.) казва: „Аз съм Черната жена, аз съм Жълтата жена”, а той е мъж, глава на семейство.
- А може ли мъж да превежда поезията на една жена, при това – феминистка (имам пред вид и че се довери за превода на втората си стихосбирка на български език на Краси Кавалджиев)?
- Ние носим и мъжкото и женското начало в себе си и навярно нашата култура много повече, отколкото нашата природа (!) ни е наложила ролите. Учат ни: мъжете не плачат, е, добре, но когато изгубели битка, древните гърци са плачели, разказва Омир в „Илиада”… Като дете щом си подсвирквах с уста, ме скастряха: „Недей да свириш, че когато малките момиченца го правят, Божията майка ридае”. А майка ми се вайкаше, понеже бях онова, което на пикардски език се нарича „djambot falu” („несполучило момче”): не се решех, не носех чантичка, а тъпчех всичко по джобовете на връхната си дреха и от съвсем малка се катерех по дърветата, да, аз обожавах да се катеря по дърветата… И един ден, на гребена на една топола, почувствах нещо много силно, някакво опиянение. Много години по-късно можах да сравня, да проумея и да си кажа: че онова необичайно изживяване там, горе, в обятията на тополата, сред вятъра, е сравнимо с оргазъм. Да, да, това беше оргазъм! Високо, в клоните на дърветата, сред облаците…Следователно беше и…. отлитане?!
- Мисля си за сублимацията в психоаналитичен смисъл, творческият акт форма на сублимиране ли е, според теб?
- Напълно. В стихосбирката „Сага Дишанас” цитирам Томас Оуен (белгийски писател, автор на криминални романи, бел. моя, Р.Д.), когото през 80-те години в Монс съм чувала да твърди: „Без моите криминални романи, мисля, че щях да стана сериен убиец”. И това е пример за сублимация. Аз пък казвам: "…с изцапани от мастило/или ябълка пръсти/аз описвам/престъпления от луда любов,/безподобни изстъпления". Той би бил сериен убиец, а аз бих била…серийна любовница! И вместо (безразборно) да правя любов, аз правя поеми. Това е също сублимация.

PS Последният стих е от "Сага Дишанас", в превод на Красимир Кавалджиев

Вариант на нашия разговор с Роз-Мари преди време бе отпечатан на страниците на списание "Бела"

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.