Thursday, August 30, 2007

Проф. Aлен Вание:
Животът не е лесно нещо* Част от него е лишена от смисъл, което не пречи той да се живее, даже - с радост
* Модерният човек се чувства все по-изгубен. Той се лута между липсата на традиционни общи ценности и многобройните наставления на специалистите

* Смъртта на дете е невъзможен траур, тя никога не се превъзмогва
* Това, което те прави жив, е да останеш желаещ човек, да съхраниш желанието в себе си

Визитка:Френският психиатър Ален Вание е професор по психопатология и психоанализа в Университета "Дени Дидро" в Париж. Професионалният му път е белязан от познанството и сътрудничеството с известните детски терапевтки Франсоаз Долто и Мод Манони. С последната работи от 1972 до 1982 г. в експерименталното й училище в Боньой, където се прилагат принципите на психоанализата. В практиката си д-р Ален Вание консултира не само деца, но и възрастни пациенти. Преди години, в превод на български език излезе неговата книга за големия френски психоаналитик Лакан.


- В чисто философски план, Вие самият намерихте ли смисъла на живота? Разбира се, ако въпросът ми не е много личен?
- Не, не е. Психоанализата не е философия, нито религия. И тя не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Това, което се открива като смисъл на живота в края на една психоанализа, е срещата с някаква част от собственото ни желание. То в основата си би могло да изглежда даже абсурдно, но е “нещото”, което ни “работи” отвътре и ни кара да напредваме. Без да е нужно да откриваме смисъл, защото – стане ли дума за него, това веднага ни препраща към религията. Такъв е, проблемът със смисъла. Има една дименсия, една част от човешкия живот, която няма смисъл. Това обаче не пречи да имаме желанието за живот и да го живеем. И психоанализата не е създадена, за да дава смисъл, а за да поставя въпроса за смисъла. Да запитва объркването на модерния човек пред науката, например, пред нейния мощен напредък. Защото днес науката ни дава огромно познание и власт върху една значителна материя, но не ни дава отговори на въпросите. Ето, да вземем за пример недоносените бебета, които се реанимират в интензивните отделения на болниците - науката не казва кога трябва да се спре реанимацията. Науката не казва също откога, от кой момент се появява човешкото същество – дали от момента на зачатието, дали от 25-тата седмица на бременността, дали след раждането, дали зародишът има или няма душа. Църквите и религиите отговарят на тези въпроси. Но науката не казва нищо. Тя не може да придава смисъл. И ако се върнем на психоанализата - тя не предлага модел на живот, нито стандартни решения за всички. Тя също така не дава обещание за щастие, не избавя от страданието, което съществува в живота, от трудността да живееш, от смъртта.
- Но нали отиваме при психоаналитика, защото сме го натоварили с предположението, че той знае и че той може да ни помогне….
- Да, защото както казваше Фройд - всички ние можем да трансформираме невротичната си болка, болестта си, в обикновено страдание. Има едно “обикновено” страдание, с което може да се живее и то даже – с радост.
- Обаче хората ви търсят поради различни страдания. Не мисля, че те трябва да бъдат съпоставяни, но колебанието в избора между двама партньори на една пациентка и загубата на дете на друга, са страдания от различен калибър, все пак.
- Смъртта на дете според мен е невъзможен траур, траур, който не може да се състои. Мисля, че смъртта на дете е нещото, което никога не се превъзмогва. Но може би с психоанализата една майка би могла по-добре да живее, по-малко болезнено. Да не добавя още чувство за вина, за допусната грешка, а да живее с този възел от страдание. Знаейки, че макар и да е много мъчително, с него може да се живее, с него може да се живее – дори, ако не може да се надмогне.
- А самият Фройд как е понесъл смъртта на дъщеря си?- Той винаги е казвал, че за него това е най-лошото от всички възможни страдания. И много негови писма свидетелстват това по един изключително болезнен начин. Но Фройд (макар и никога истински да не го е преодолял), е останал верен на психоанализата и на желанието си да напредва. И ето това е животът, това е нещото, което те прави жив. Това, което те прави жив е именно - да останеш желаещ човек, да съхраниш желанието в себе си.
- В пиесата “Посетителят”, френският драматург Шмит влага в устата на Фройд думите “ за един атеист смъртта на дете е по-болезнена, защото знае, че тя е окончателна”.- Затова Фройд е смятал, че религията ни поддържа в известна инфантилна позиция. Но благодарение на тази инфантилна позиция, хората са били по-малко невротици, същевременно обаче са губели много от свободата си. Свободата се завоюва благодарение на модерния атеизъм, на психоаналитичния атеизъм, но той се заплаща с определена цена.
- Какви, според Вас, са притесненията на съвременния човек?
- Някога всички ние сме притежавали единна етика на желанията си. Според традициите или по причина на религиозността, във всеки етап от живота си човекът е знаел точно избора, който трябва да направи. И аз давам често този пример – при мен идват много мъже, защото имат жена и метреса едновременно и се раздвояват между двете. Някога това колебание не е съществувало – човекът оставал със съпругата си (защото брачният обет бил нещо свято) и е поддържал любовницата си настрани. А днес съвременният мъж се запитва – да остане ли с жена си и децата, за да бъде отговорен към семейството, или да последва пътя на желанието и да отиде при любовницата? Днешният мъж няма някогашните опори и ориентири. Религията? Да, хората вярват в бога, но не много и не съвсем. И е твърде сложно. Преди 5 века никой не се е съмнявал, че бог съществува, целият свят е бил убеден в това. А виждате – днес нямаме общи позиции, поддържани от традициите, нямаме общи ценности, които да ни казват какво да правим и как да постъпваме с нашето желание. Това е един от проблемите на съвременния човек и затова той е толкова изгубен в модерността. Плюс още нещо – императивността, която идва от предписанията на специалистите – че трябва, да кажем, да имаме не знам колко си деца – не 1, не 3, а 2, че трябва жената да прави кариера, че трябва, че трябва…И всички тези “трябва” са така многобройни и така различни (според тези, които ги изказват и според групите, към които са адресирани), че хората не знаят вече как да се оправят с живота си. Защото животът не е лесно нещо.
- В психоанализата често се говори за значението на сепараторската функция на бащата, (т.е. ролята му да разделя майката и детето – бел. моя) и почти никак – за бащината обич.
- Бащината обич е много важна за развитието на детето, тя има голямо място и в живота на възрастните. Но значима за структурирането на всяка личност е не бащината любов, а именно функцията му да разделя. Защо? Защото, за да може да се “роди” една личност, тя трябва да излезе от майчиното поле, ако ли не – нямаме личност, нямаме субект. Това е фундаментално и затова е важна именно тази функция. Което не пречи на бащината любов. Обаче любовта няма тази оперантна, тази действена роля, каквато има сепараторската функция. Това съвсем не означава и че бащата трябва да бъде авторитарен. А просто, че майката не бива да бъде изцяло центрирана върху детето, тотално обсебена от него. Детето да не бъде "всичко" за нея и поне една малка част от майката да намери и да се занимава с нещо друго или с някой друг. Ето какво означава сепараторска функция. В нашата култура тази роля изпълнява бащата, което не значи, че това винаги трябва да е той.
- Като терапевт на деца, ще ни разясните ли модерната напоследък диагноза - т. нар. “хиперактивни деца”?
- Да, това е нова диагноза - за децата, които не се задържат на едно място и които някога наричахме буйни и немирни. Те трудно се концентрират, трудно задържат вниманието си и често са много възбудими. От моя опит бих казал, че съществува голямо разнообразие в тази диагноза. Тук се включват както деца с тежки психически страдания, така и други – обсесивни, натрапливи, “хванати” малко повечко в плен на желанията на собствените си майки. И които трудно се справят с това. Психоаналитичната терапия с подобни деца дава по-скоро добри резултати, но модата днес е да им се предписват лекарства. И тази практика е широко дискутирана напоследък, най-вече в Щатите, където са назначавани много медикаменти на базата на амфетамините. А това лечение води след себе си лоши последствия и доста щети. Все пак – странно е да се дават на децата вещества, които са абсолютно забранени за възрастни.
- Вашето мнение за това, че историята на нашата цивилизация не е друго, освен хроника на войни и на насилие. Тази агресия – да искаме да властваме над другия, в човешката природа ли е заложена?
- Съществува интересен обмен на писма между Фройд и Айнщайн, публикувани под заглавието “Защо война”. Тази кореспонденция се е осъществила по инициатива на Обществото на народите (историческия предшественик на ООН между двете световни войни – бел. ред) И в писмото си до Айнщайн, Фройд казва, че всяка първа власт, засягаща някакво благо между двама души, това е властта на силата. В един момент човекът започва да експлоатира ближния си, вместо да го убива, той превръща врага си в свой роб, за да умножи богатствата и продуктивността си. Но като го взема в робство, той губи нещо от сигурността си, защото един роб може да стане опасен на свой ред. И аз мисля, че днес войните са нещо подобно, от този порядък, един меланж едновременно от нагона към смъртта и нагона към живота, защото те не са само смъртоносни, тяхната цел е по-скоро да увеличат властта, да вземат благото на съседа, а това е част от човешката природа. Да, да - това е част от човешката природа. И е необходимо наистина много високо ниво на цивилизацията, за да се откажем от тези нагони, от насладата, която е да отнемем благото на ближния. Ние винаги искаме това, което другият притежава.
(Текстът е отпечатан и в априлския брой на списание "Бела")