Доминик Гобер: Юношеството е труден преход към автономността и сексуалността


То е процес на отделяне от родителите, на обособяване на зрялата сексуалност и на изграждане на способността да понесеш известна доза самота

Визитка: Доминик Гобер е детска психиатърка и психоаналитичка, водеща френска специалистка по проблемите на юношеството. В момента е медицински директор на Дневна болница за юноши във Вил д’Авре, където се приемат младежи на възраст от 13 до 20 години. Те са с различни диагнози, но общото помежду им е, че психическите им затруднения не им позволяват да посещават обикновено училище. Затова във Вил д’Авре на младежите се предлагат както адаптирана за всекиго форма на обучение, така и специализирани терапевтични грижи, тъй като центърът работи под знака на психоанализата. Този разговор, осъществен по време на нейно пребиваване у нас във връзка с двудневен френско-български психоаналитичен форум във Варна, е публикуван и в седмичника "Всичко за жената".
- Юношеството период на криза ли е, д-р Гобер?
- Може би вместо “криза” днес ние по-скоро употребяваме термина “процес”, говорим за ”процеса на юношество”. От една страна това е времето, в което се изгражда и обособява сексуалността на зрелия индивид. А от друга (и това е също много важно) в този период се извършва психическата работа, която ще позволи на юношата да се превърне във възрастен, да се отдели от родителите си и да заживее автономно, самостоятелно по отношение на тях. И затова има криза както при едните, така и при другите. Впрочем някога, в примитивните общества, този етап на преминаване от детството към зрелостта е бил маркиран от така наречените “ритуали на инициация” – много брутални, понякога те са завършвали дори и със смърт. Днес подобни ритуали на посвещение, разбира се, не съществуват и юношеството е процесът, който позволява раздялата на децата и на родителите и в който освен това се полага зрялата сексуалност.
- Юношеството обаче поставя на изпитание не само взаимоотношенията с родителите, но и с братята и сестрите в едно семейство. Например някои хора цял живот не съумяват да се еманципират и остават в плен на по-малките си братя и сестри, особено когато те са оценявани като “по-успешни” в живота.
- Както знаете, за нас, психоаналитиците, всеки случай е строго специфичен и се вписва в личната история на отделния човек. А в нея той може да бъде изключително силно обвързан или пък да упражнява власт и влияние върху някого (например – брат или сестра), което да постави проблеми.
Напоследък обаче наблюдаваме интересно явление сред децата на около десетгодишна възраст, които са в така наречения период на “предюношеството” и които имат по-големи братя или сестри. Като виждат, че процесът на юношество протича злe и проблематично при по-големите им братя или сестри, тези деца изпреварват техните трудности (или онези, които предполагат че по-късно ще имат с родителите си) и проявяват регресивно поведение, т.е. предпочитат да останат в детството, защото се страхуват да пораснат. Това е нещо, което те проектират като предварителност върху своя по-голям брат или сестра.
- По време на колоквиума споделихте, че социалните фобии са често срещани сред младежите във Франция. Какво всъщност представляват те от ваша гледна точка?
- Социалните фобии са представени и в детството, но често се отключват в юношеството. И разбира се - не всички, но някои възрастни хора остават завинаги в плен на социалната фобия – те не могат да ходят на работа, не могат да напуснат семейния дом.
За мен социалната фобия е все пак обратната страна на процеса на юношество. Защо? Ще ви върна към дефиницията на юношеството, което от една страна е инсталирането на зрялата сексуалност, а от друга – поставянето на дистанция в отношенията с родителите, преминаването в позиция на възрастен индивид спрямо тях. Следователно младежът, който не излиза от къщи, който се затваря у дома и който живее изключително в компютърния свят на интернет, избягва случването на тези два процеса. Той не среща Другия в действителността, защото го среща във виртуална среда. Тя освен това има недостатъка че би могла да доведе до реални срещи, които да се окажат опасни. Днес подобни юноши съвсем не са рядкост, може би поради наличието на виртуалното пространство (нещо, което преди не съществуваше) и защото чрез него, с компютъра и с интернет, те не се отегчават и не скучаят. А от друга страна – напълно е възможно и самите родители да изпитват затруднения от това, че детето им се отдалечава от тях. И бих казала, че по определен начин и без да го съзнават, те не всякога благоприятстват обстоятелството, че в този момент юношата би трябвало да се отдели и да се обособи от тях.
- Мога ли да ви перифразирам, че социалната фобия е вид “самота на модерния човек”?
- Мисля, че става дума за изолиране и че самотата е нещо друго. Ако преминаването към юношеството е свързано също така и с опита да поемеш върху себе си известна доза самота, да се справиш с нея, то изолирането е точно обратното - да не можеш да понесеш да напуснеш родителите си и да срещнеш Другия.
- Във Франция е много актуална и темата за “свръхнадарените” деца, дори и аз имам познати, чиито деца са били тествани за свръхнадареност. Струва ми се, че става дума за някакво модно увлечение, което вероятно скоро ще се разпространи и у нас.
- Практически свръхнадареността съответства на едно статистическо явление, т.е. - около 2 или 5% (в момента не мога да ви цитирам точно) от населението е свръхнадарено. Факт е, че днес много от трудностите на децата се обясняват с това, че те са свръхнадарени. Подобно обяснение произтича от една почти противоположна позиция, защото по-рано се считаше, че децата които са различни от останалите, са дебилни. А понастоящем се защитава обратната тенденция – че, видите ли, децата, които се отличават от останалите, са, напротив – много интелигентни. Аз мисля, че след като става дума за статистическо явление, то не би могло да има повече свръхнадарени деца отколкото преди и че всъщност родителите все повече се опитват да обяснят трудностите на децата си посредством факта, че са надарени. Впрочем, напълно съм съгласна – има свръхнадарени деца, които проявяват специфични проблеми. Но те винаги са поставяли такива, защото в действителност това са “преждевременни” деца, деца които са много напред в развитието си. Но те все пак представляват малка част от населението, а хората, които изследват децата си за свръхнадареност са твърде много. Информацията е тиражирана и достъпна дори и в Интернет и когато детето е проблемно, без съмнение за родителя е по-лесно да си помисли, че то е свръхнадарено, защото това е нещо, което има стойност, което се цени. Струва ми се, че всъщност родителите се запитват какво е тяхното място в цялата тази ситуация и тъй като това ги безпокои, те предпочитат да проверят най-напред дали детето им случайно не е по-интелигентно от другите.
- Кога препоръчвате родителите да се консултират с психоаналитик?
- Обикновено родителите се обръщат към специалист, когато вече са безпомощни да се справят със своя юноша и да овладеят неговите проблеми. Но се случва понякога младият човек да се затвори в себе си и да откаже да разговаря с родителите си. Това също е знак за тревога и загриженост, към който трябва да се подхожда с внимание и да се предложи консултация. Защото патологията има не само външни, видими, набиващи се на очи, “експлозивни” страни, тя също така може да се изрази в едно оттегляне в себе си, в изолиране, в липса на думи - белези, към които родителите следва да проявят бдителност. От друга страна и специалистите трябва да са много предпазливи в поставянето на диагнози. Например статистиката за това, което сега наричаме “психози с начало в юношеството” сочи, че те не се организират непременно като хронични психически болести: 1/3-а от тях ще се развият като психотично заболяване на възрастния човек, 1/3-а ще дадат рецидиви през целия живот, а 1/3-а от тях ще се излекуват.

PS Текстът е публикуван във в. "Всичко за семейството"

Да посееш бебе – да пожънеш бомба

(Или - детската агресия – отговорността на възрастния)

“Агресивните нагони…са тези, които най-вече затрудняват и застрашават човешкото общежитие; потискането на агресивността е първата и може би най-голяма жертва, която обществото изисква от отделния човек.”
Зигмунд Фройд

Детската агресия разтърсва най-много нас, възрастните. От една страна ни изправя пред известно чувство за безпомощност, от друга разбива идиличната ни представа за детето като за невинно розовобузесто херувимче. А от трета - може би далеч по-несъзнавано и подмолно, но винаги – неизбежно, даже и когато не сме пряко засегнати в конфликта, отправя едно запитване към“навътре-шното ни” – а каква е моята, твоята, нашата и изобщо - на възрастните, отговорност, в цялата тази ситуация?
Предлагам веднага да отметнем смокиновия лист от очите си и незабавно да погледнем на агресията фронтално, така: тя не е никакъв епифеномен (вторичен, периферен, незначителен феномен) или артефакт (изкуствено или случайно явление) на човешката душа, тя е част от човешката природа. (Само вметвам - ако не беше именно такава, щяхме ли да имаме нужда и досега от нормативни предписания, които да я регулират – на геополитическо, регионално, правно, религиозно, морално и прочия други нива?)
Впрочем, психоаналитиците отидоха още по-дръзко в теориите си, като настояха, че всички до един сме носители на първични и разрушителни нагони, че те са представени още у новороденото, че те, така да се каже, се възпроизвеждат на бял свят с раждането на всяко следващо дете. Няма, един вид, не-агресивно дете. И още по–скандалното: първият обект на любов и омраза за бебето според Мелани Клайн е не друг, а майката, нейната гръд се “разцепва” на добра (когато задоволява) и лоша (когато лишава). Този ранен конфликт ще доведе до разграничаване на любовта от омразата, а неговото разрешаване ще моделира и бъдещите социални чувства и отношения. И няма да съществува посетнешна човешка продуктивност, в която агресията да не е намесена под някаква форма, разбира се в - омекотен, социално-приемлив вариант. Ала по един или друг начин агресията ще бъде едно от първите неща, които всеки от нас ще жертва, за да може да се впише в обществото.
Когато Фройд е нарекъл детето “аморално” той не е визирал смисъла на “лошо”, а – “извън-морално”, “непознаващо добро и зло”, “без правила”. Така е формулирал и смисъла на възпитанието – да ни въвежда чрез система от норми и забрани в лоното на цивилизацията. Мисия, която се полага първоначално на родителите. Те обаче са изкушени да приписват на детето си всичките съвършенства на света, да инвестират в него целия си несбъднат нарцисизъм, да считат за нормално, че “отказ от удоволствие, ограничаване на собствената воля не бива да важат за детето, законите на природата и на обществото трябва да спрат пред него (курсивът мой – Р. Д.), то трябва да стане център на вселената”, по думите на Фройд. То е “His Majesty the Baby” ("Негово Величество Бебето"). Ала подобно “всемогъщество” на детето е временно и лимитирано до прага на дома. Щом рано или късно го прескочи, то с изненада ще констатира, че за останалия свят съвсем не е “малкото божество от вкъщи”. И на причинената от това фрустрация вероятно ще отвърне с агресия, е хипотезата на френския психоаналитик Патрик Деларош. Още повече – добавя той - в условията на едно консуматорско общество, което щедро излага на показ продуктите си. А с това предизвиква ревност и благоприятства насилието, тъй като се предлагат изкушения с илюзията, че предметът е на една ръка разстояние. И е достатъчно само да я протегнеш, за да го притежаваш. Затова максимата, че детето се конструира както с онова, което му даваме, така и с онова, което му отказваме, притежава нови измерения в актуалността.
“Казват за реката, която отнася всичко, че е буйна и необуздана, а нищо - за насилието на бреговете, които я обгръщат” (Бертолт Брехт). Струва ми се, че тази метафоричност съдържа най-добре онова, което понякога се случва в семейството. Защото всяка любов (даже родителската) е едновременно нежност и насилие. И съдържа опасност от натрапване, като нахлуване без покана в интимността на детето. Особено на растящото дете, което започва вече да ни се “изплъзва”. Имам пред вид цялото това шпиониране от страна на родителите, непрекъснато подслушване на разговорите му, тършуване из вещите му - поради страх от дрога, СПИН, секс, лоша компания и други най-апокалиптични потенциални рискове. Често юношата ще отговаря именно с насилие на това фино притискане, което му отнема и минималното пространство, от което така се нуждае в момент, когато се опитва да се еманципира от семейството. Така поне смята д-р Деларош, когато говори за опасностите от родителското (и най-вече – майчиното) натрапване.
Отново според него, в насилието се съдържа призив. Най-напред то е форма на проява на човешкото същество, възможност да покаже, че съществува, тогава, когато се смята за отхвърлено от останалите. После това е начин да изрече, или по-скоро - да покаже, че нещо не е наред. Най-сетне - това е провокация, търсене на реакция от страна на възрастния или на родителите. За жалост, понякога тази провокация се проваля - никой не я е чул и никой не й е отговорил. Тогава следва драматичното ескалиране на насилието и провокацията се превръща в апел за наказателна мярка. А няма нищо по-тревожещо от насилие, което доказва своята ефикасност, без да бъде чуто - то парализира всички, като се тръгне от родителите и се разпростре впоследствие на улицата.
И накрая – ако погледнем изобщо на насилието през призмата на времето, ще е трудно да отговорим на баналния, но болен въпрос дали сега върлува повече агресия, отколкото преди. Най-малкото, защото не разполагаме с надежден индекс за сравнение. Струва ми се, че тя винаги е съществувала като специфична форма на човешки изказ, но сега сме много по-“нетолерантни” към нейните прояви. И няма как да бъде другояче, след като сме приели за свръхценно всяко човешко същество.
Но много е възможно някогашната сила на бащиния авторитет да е овладявала в по-строги рамки агресивните нагони. Сега обаче, казват, че модерността ни е белязана и от упадъка на родителския, а най-вече – на бащиния авторитет….
Много е възможно също така еволюцията на съвременното общество да моделира формите на изява на детското насилие. Ако преди, така да се каже, детето вземаше пръчка, за да го изрази навън (което не е чак толкова лошо!), сега му подаряваме компютър (и то го “сдържа навътре”). Тази “вътрешност” на агресията мен лично ме притеснява много повече, защото остава скрита за погледа. И безгласна. От друга страна – колцина от нас се замислят за депресията, дрогата, алкохола, анорексията като за автоагресия, като за насилие, но обърнато навътре към аза на детето?....
Но когато посяваме бебе, едва ли си представяме, че можем да пожънем и бомба, (ще си позволя да перифразирам думите на английския педиатър Доналд Уиникът). Защото не се раждаме родители, още по-малко – възпитатели, а се превръщаме в такива едва с появата на детето. Може пък и в този смисъл Фройд да е твърдял, че то е “баща на човека”.

PS Текст, публикуван в списание "Бела"