Лакан трябва да се превежда като писател-сюрреалист

(Интервю на Красимир Кавалджиев по повод отпечатването на сборника с Лаканови текстове Écrits)

Красимир Кавалджиев (вдясно) с големия белгийски писател Вернер Ламберси и Франсоаз Уилмар, директорка на Преводаческия колеж в Сьонеф, Белгия.

Визитка:

Красимир Кавалджиев е сред най-изтъкнатите и продуктивни наши преводачи на художествена литература и хуманитаристика от и на френски език. И най-беглото изброяване на превеждани от него имена дава представа за една необичайно пъстра палитра от мислители и творци: Юлия Кръстева, Никола Абраам и Мария Торок, Жак Дерида, Паскал Киняр, Андре Жид, Морис Метерлинк, Жорж Роденбах, Йордан Радичков, Чавдар Мутафов, Здравка Евтимова, български поети-символисти и др. Удостоен е с две награди за превод: на Френската общност на Белгия, за популяризиране на френскоезичната белгийска литература (2002 г.) и Специалната награда на Съюза на преводачите в България, за превода на френски на „Дилетант“ от Чавдар Мутафов. Красимир Кавалджиев е част от екипа преводачи на сборник с текстове на Жак Лакан  – „Écrits“,  който издателство „Колибри“ публикува в средата на миналия месец. По този повод той бе любезен да отговори на моите въпроси за мартенския брой на Бюлетина на асоциация Българско психоаналитично пространство: https://espacepsy-bg.org/. Чуйте отговорите му в  аудиофайла, чиято графична концепция и монтаж са дело на колежката Лора Русева.

-  Доколкото ми е известно, ти си сред първите преводачи на Лаканови текстове, във всеки случай може би първият, чийто преводи на Лакан са отпечатани  на български, още в зората на навлизането на психоанализата у нас. В началото на 1998 г. списание „Език и литература“, посвещава брой на връзките между  психоанализата и литературата. Проблематиката е въведена с един задълбочен обзор на теорията на Жак Лакан от проф. Владимир Градев, следван от твоя превод на „Семинарът за Откраднатото писмо“ (с известни съкращения) и  „Инстанцията на буквата в несъзнаваното или разумът от Фройд нататък“.  В какъв контекст се случи това? 

- Какво ревизира в превода на горните два текста, към днешна дата, почти 25 години по-късно: проблеми от езиково, смислово или друго естество? 

- За целите на тази преводаческа работа (а и по принцип) – консултирал ли си се с преводи на Лакан на други езици  (английски, руски и пр.) и какво е впечатлението ти от тях? 

- Този сборник е колективно дело. Отвъд удържането на кохерентността на Лакановите понятия и стил, толерирахте ли някаква „доловимост“ на индивидуалния почерк на всеки един от четиримата преводачи? 

- Чувала съм те да казваш, че преводът никога не е застинал, не е „завършен веднъж завинаги“ продукт.  Допускаш ли, че приемът на сборника и неговото дискутиране в заинтересованите среди на психоаналитици, философи, интелектуалци и др., може да  отвори ползотворно поле за нови негови преосмисляния?

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Жаклин Харпман: писане на границата между автобиография и фикция

Излезе от печат преводът на новелата "Бог и аз" [1]на белгийската писателка Жаклин Харпман, едно от многото произведения, в които писателката не просто се забавлява да пише от свое име, но и за пореден път да организира текста около персонаж, който носи собственото й име, живее собствения й живот и най-вече - изживява собствената й смърт. Отвъд последното обаче, докъде  се простира границата на автобиографичното и от кой момент нататък читателят може да предполага фикцията? Отговорът на самата Харпман, даден приживе, на друго място и по друг повод, и публикуван в "Бог и аз":

Жаклин Харпман между  „аз“ и „мен“

Жаклин Харпман: Всеки, дори и най-незначителният персонаж в един роман, носи някакви черти от самия автор, черти, на които той не е могъл да даде израз в живота си. Неспособността, възпитанието, свръхазът, моралът, обвързаностите, различни причини правят така, че писателят не е в състояние да ги изрази, но тъкмо в това е благодатта на романа  - да можеш да дадеш живот на онзи потенциал, който носиш в себе си.

Жанин Пак: Между истини и илюзии, въображение и реалност, писателят, който говори за себе си, се превръща в свой собствен прототип. Връзката, която го свързва с предполагаемо изобразяващия го персонаж, е идентична на онази, която го свързва с измислените герои, с които изпълва романите си.

Жаклин Харпман: Да, напълно същата връзка. След като въведа Жаклин Харпман на сцената, аз се превръщам в разказвачката, а тя се превръща в моя персонаж.  И при всички случаи в този момент се излиза от достоверността. Когото разказвам себе си, настъпва разделяне между аз и мен. Когато измислям персонаж, аз приемам всичките му идеи, той наистина обитава една сфера от моeто съзнание. Точно същият механизъм функционира и в новелата, в която се изобразявам на моята тераса, печатайки ръкопис.

Жанин Пак: В такъв случай романистът се разкрива може би повече чрез въвеждането на персонажа, отколкото ако се появи  на сцената без посредник?

Жаклин Харпман: Абсолютно. Когато аз заставам на сцената, съществува контрол. А когато измислям персонаж, той си създава свои собствени правила. Не че ми се изплъзва, но той приема вътрешна логика, на която трябва да се подчиня  заради продължаването на разказа.

Жанин Пак: Това е някакво делегиране на права, което позволява на автора да се предпазва.

Жаклин Харпман: Всъщност, ако винаги съм знаела какво ще кажа за персонажа, това навярно би ме инхибирало.

Жанин Пак: Как да  разграничим дела на самоцитирането от този на самоцензурирането?

Жаклин Харпман: Създала съм си някакъв образ заради социален комфорт, някакъв образ за светска употреба. Какво съм зад него, нямам ни най-малка идея. Бих могла да опиша някои особени черти, но съвкупността на моята личност ми  убягва. Именно затова описанието, което другите й дават и което винаги ме удивлява, е крайно интересно. Аз никога нямам чувството, че с него си приличаме.

Из „Бог, другите и аз: паралелните животи на Жаклин Харпман“, интервю на Жанин Пак, сп. „Бележникът и миговете“, май-септември 2002 г.

---

[1] Жаклин Харпман: „Бог и аз“, изд. Център за психосоциална подкрепа, преводач Розалина Дочева, редактор Ненчо Попов, редактор на серията Диана Циркова, художник Надежда Георгиева, София, 2016 г. 

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Юношеството въвежда нови семейни отношения
С вълненията които поражда и рисковете които съдържа, то налага родителите да проявяват колкото разбиране, толкова и твърдост, препоръчва в новоизлязлата си книга на български език д-р Патрик Деларош

„Трябва ли да се отстъпва пред юношите?” е сред най-често формулираните родителски въпроси. Защото конфликтът с юношата – ежедневен, повтарящ се, е участта на почти всеки един от тях. Постоянно предизвиквани да дават своето “да”, и най-вече – своето“не”, родителите се съмняват в правотата на отговора си, впечатлени от енергията, с която се утвърждава растящото им дете. То иска, възразява, упреква, цупи се. Уместно ли е поради това да му се отстъпва? Или пък - да му се отказва? Докъде и как трябва да се преговаря? Смутени и объркани, родителите нерядко се чувстват виновни и гравитират между това премного да разрешават или (по-рядко) - всичко да забраняват.
„Трябва ли да се отстъпва пред юношите?” всъщност е и заглавието на неотдавна отпечатаната на български език книга на френския психоаналитик д-р Патрик Деларош[1], адресирана към родителите, които си поставят горните въпроси. Юношеството ( което начева с пубертета, но не се свежда само до него) е процес, който съдържа две противоположни страни, обяснява д-р Деларош: първата е юношеското предизвикателство, което подтиква младежите да надскочат самите себе си, да надминат родителите си, да се конфронтират със света на възрастните.(Но, от друга страна – как иначе ще съумеят да се отделят и да се утвърдят като самостоятелни личности, ако не се противопоставят?!) Втората страна на процеса на юношеството, т.нар. от психоанализата „траур по детството”, е операцията по раздяла с детството: тя променя статута на детето, принудено от тук насетне да си се представя възрастен и да мисли бъдещето. Да балансира двете тенденции (предизвикателство и траур) съвсем не е лесно изпитание за подрастващия, а хипертрофията на всяка една от тях може да го доведе до престъпно поведение или съответно до депресия. Ето защо юношата се нуждае от обичта и разбирането на родителите си, от тяхното придружаване в процеса, но също така и от проявата на определена твърдост, понеже едното без другото не върви, настоява специалистът. Защото придружаване без твърдост се превръща в угодливо другаруване, а родителска твърдост без придружаване е суровост, граничеща със злодеяние. Накратко – юношеството променя и статута на родителя: от него тепърва се изискват психологически качества, които за жалост не винаги притежаваме. Фигурата на родителя ще трябва занапред да съвместява близостта с определена дистанцираност, за да не се превръща в приятел или в подчинен на отрочето си, а още по-малкото – в негов тиранин. Впрочем, юношата, досущ като детето, се нуждае от авторитета на своите родители, но за разлика от него, той иска да схване природата на този авторитет. Затова младежът е склонен да го оспорва, да го подлага на изпитания, да го провокира, да претегля неговата легитимност: всичко това е нормално. Но ако юношата не срещне съгласуваното противопоставяне на родителите си, той просто ще се потисне или ще се почувства още по-зле, предупреждава френският психоаналитик. И допълва, че следва да разграничаваме авторитета от неговата карикатура - авторитаризма. Авторитетът е естествено качество, което произтича от някои възрастни и сам по себе си внушава уважение. (И оттук насетне няма никаква нужда да повишаваш тон, за да накараш да те чуят. ) Докато авторитаризмът е реакцията на онзи, който се страхува, че не може да наложи подчинение. Изблиците на авторитаризъм съумяват да сплашат детето, но у юношата отключват само престорена покорност, или отчаян бунт: и в двата случая авторитарният родител е неспособен да постигне онова, което цели, а именно – едно истинско съгласие.
Вярно е, споделя също така д-р Деларош, че нашата модерност е белязана от реалното отслабване на родителския (особено – на бащиния)авторитет, но родителите продължават да представляват онази неминуема ос за идентификация и остават основен ориентир за децата си. Ето защо те не трябва да се колебаят да отстояват позицията си на родители: да налагат правила (за да ”рамкират” юношата), да проявяват бдителност (но без да са натрапливи и да екскурзиантстват в интимността на децата си), да съгласуват прошката с авторитета и при нужда – да подкрепят тези си усилия с помощта на някой специалист – психолог или психоаналитик.
[1] Издатели: “Център за психосоциална подкрепа” и „Българско пространство за психоанализа”

PS Редактиран вариант на текста е отпечатан и в седмичника "Всичко за семейството"

NB Текстовете и снимките в този блог са обект на авторско право. Тяхното цитиране може да става единствено с изричното съгласие на авторката им, със задължителното позоваване на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Сборник (психо)анализира асоциалното у детето

Четирима психоаналитици (станалите вече класици Мелани Клайн и Доналд Уиникът и съвременниците – Патрик Деларош и Алфред Шьопф) тълкуват детската психика от страниците на новопоявилия се сборник “Антисоциалното поведение – теория и терапия”. Книгата излиза с помощта на програма Фар, неин издател е Центърът за психосоциална подкрепа. От прочита й непредубеденият читател (специалист, а и родител) научава защо психоаналитичната концепция е далеч от представата за ранното детство като за безметежен и щастлив период (какъвто понякога се опитват да ни го представят някои сантиментални традиционни нагласи). Всяко дете изпитва трудности, страхове, както и интензивни чувства на омраза и вина спрямо родителите си, пояснява гранддамата на детската психоанализа Мелани Клайн. Тези чувства, разбира се, предизвикват, страдания. Но невръстното дете полага усилия да се противопостави на антисоциалните си тенденции и са наистина впечатляващи моментите, в които сме свидетели на редуването на особено агресивните му импулси с проявленията на изумителната му способност за любов и жертвоготовност. “Няма дете, което да е неспособно на любов”, в това, вероятно, се заключава оптимизмът на Клайн. Нещо повече, за нея даже “ у престъпника любовта не липсва, но е така дълбоко скрита и погребана, че нищо друго освен психоанализата не би могло да я прояви”.
И според британския педиатър Доналд Уиникът, когато “сеем бебе, ще пожънем бомба”, защото ранните етапи на емоционално развитие на нормалното дете са изпълнени с потенциални конфликти и разрушения. Връзката му с външната среда още не е стабилно изградена, личността му все още не е добре интегрирана, то не се е научило да толерира и овладява нагоните си. Детето може да се научи да се справя с това, а и с много повече, стига неговото обкръжение да е стабилно и лично, и да му задава строга рамка от норми. Илюзия е, че детето се чувства свободно, когато тази рамка липса, мисли Уиникът, напротив – то става тревожно и започва да я търси другаде (извън пределите на дома, който не успява да му създаде чувство за сигурност): у баби, дядовци, сред лели, приятели на семейството, в училище. А асоциалното дете търси още малко по-надалеч, очаквайки обществото, вместо неговото собствено семейство или училище, да му осигури стабилността, от която така се нуждае. Затова за Уиникът антисоциалното поведение понякога не е нищо повече от призив за контрол от страна на силни, любящи и уверени хора.
Особено интересна е и теорията на британския психоаналитик за детската престъпност не като нарушение, а като психическо заболяване на индивида.
Подемайки хипотезите на Уиникът, френският психиатър Патрик Деларош твърди, че, прекомерната толерантност на родителите, която неусетно преминава в сервилност, не е от полза за отрочето им. Обстоятелството, че възрастните не налагат правила, е катастрофално, - детето се нуждае от тях, за да се изгради и да не се разболее. Най-вече в периода на юношеството. Неслучайно доста младежи се опитват да открият авторитета, който не са срещнали в детството, било като дирят наставник, който да замести бащината им фигура, било като се противопоставят на опасности, които те самите предизвикват: екстремни спортове, рискови поведения, престъпления, наркомании. Колкото и куриозно да изглежда, юношата търси чрез противообществените прояви именно срещата със закона, който не е познал в детството си и в семейството си. За д-р Деларош проявите на домашно насилие на юношата понякога са следствие от родителското (предимно – майчиното) натрапване в неговия мир (тършуване из вещите му, подслушване на разговорите му, шпиониране на кореспонденцията, интимничене с него). Това натрапване отнема и минималното лично пространство, от което младежът се нуждае особено сега, в момента на еманципиране от възрастните. Ето защо агресията нерядко е опит на тийнейджъра да вкара дистанция в отношенията с родителите си и да се изтръгне от обсебващата им любов.
Насилието, според психоаналитиците, трябва да се взема под внимание и на него следва да се отговаря, защото то съдържа призив и е търсене на реакция от страна на възрастния. Понякога мерките, които са необходими, са неизбежните раздели на детето и семейството (настаняване в приемно семейство или в интернат). А след като в либерални демократични общества подобни специализирани инструменти са факт, не е ли време да запитаме какво се случва с тях у нас? Или е крайно “неуместно”, когато се обсъжда деинституционализирането на изоставените от родителите им деца, да разравяме темата за бъдещето на институциите за девиантни деца? А и навярно, (както е установил и поетът), разровиш ли я – “ще мирише и ще горчи като отрова”…

Психоаналитичната терапия дава допълнителни възможности за развитие на децата с умствено изоставане

Наскоро в Медицинска академия София се състоя официалното представяне на превода на книгата “Изоставащото дете и неговата майка” на френската психоаналитичка Мод Манони (1923 г. - 1998 г.). Тази първа книга на малко познатата у нас детска терапевтка е публикувана във Франция още през 1964 г. В нея авторката споделя възможностите за психоаналитична работа с умствено изостанали деца на базата на своя собствен 15-годишен клиничен опит. Умствената изостаналост може да бъде следствие на най-разнообразни причини - генетична обремененост, ситуации от вътреутробното развитие на плода (инфекции по време на бременността), прекарано заболяване на детето (например - енцефалит) и др. Известно е, че понякога умственото изоставане е резултат и на патогенни семейни връзки и взаимоотношения, плод е на семейни драми. В стремежа към максимална обективност, традиционната медицина и психология поставят акцента предимно върху определяне количеството на интелектуалния дефицит на детето с помощта на специализирани тестове. И често подценяват емоционалния и семеен контекст, в който се е развило увреждането. Но сам по себе си един по-нисък или по-висок коефициент на интелигентност (КИ) няма голям смисъл, счита Мод Манони. И допълва - това, което има значение е какво прави детето със своя КИ, за какво ще му служи неговата “остатъчна” интелигентност. Защото нерядко в практиката се случва деца с еднакъв коефициент на интелигентност да постигат различни резултати, или деца с по-нисък коефициент на интелигентност да реализират по-добър училищен или социален напредък от други, които ги превъзхождат по този показател. Затова за целите на своята работа в известен смисъл Мод Манони си позволява да отхвърли диктатурата на психометричните тестове, както и да се абстрахира от медицинската диагноза. Без да се опитва да поставя нова, по-точна диагноза, или да открива други причини за заболяването. А да търси зад всяко дете неговата специфична история, която оказва влияние върху собственото му развитие, да изследва до каква степен семейната среда рефлектира върху произхода на поведенческите смущения, които се прибавят към увреждането или са пречки за успех в училището и в професията. Манони не игнорира значението на медицинското лечение и рехабилитацията, не противопоставя един метод на лечение на друг, нито представя психоанализата в тези случаи за панацея.” Под излекуване, - пише тя, - не претендирам за възвръщане на физическата и психическа цялост, нарушена от органични фактори, (които не могат да се пренебрегват), а да се освободи пациента от психичните нарушения, които спират развитието му”. За нея най-значимата функция на психоаналитичната терапия е, че тя позволява на детето да си възвърне измеренията на човешко същество, от което то най-често е било лишено и от което се нуждае повече от всеки друг. Да възвърне усещането за собствената си автономност, да съществува за себе си, а не за майка си или за околните, да речем. Впрочем книгата на Манони неслучайно носи такова заглавие. Изучаването на изоставащото дете винаги включва и семейството, а като го лекува, психоаналитикът неизбежно бива въвлечен в света на неговите родители и най-вече – на неговата майка. Майката и детето представляват едно цяло – докосването до единия засяга неминуемо и другия. До такава степен, че, - наглед парадоксално, оздравяването на подобни деца понякога се съпътства с тежки кризи от страна на майката, защото е свързано с промяната на едно вече установено помежду им статукво.
Като отива отвъд присъдата, като каквато понякога може да прозвучи медицинската диагноза, Мод Манони счита, че дори когато няма надежда, единственото оправдано отношение е хуманната перспектива, при която на страдащото дете и на обърканите родители се предлага нещо позитивно. Да не забравяме, предупреждава Манони, че драмата на тези деца се състои именно в липсата на надежда. Как би могло да се пребори това дете, чийто родители са приели за него с примирение невъзможността да напредва? И какъв смисъл би могъл да се даде на живот, който самите възрастни са обрекли на безсмислие? За друго дете драмата е, че неговата изостаналост има за задача да скрие тежката невроза на един от двамата родители. А за трето може би няма какво друго да се направи, но давайки му измеренията на човешко същество (вместо да бъде обект, който родителите си препращат един на друг), му се позволява да преодолее интелектуалните си ограничения и физическото си нещастие, счита терапевтката.
Публикуването на книгата на Мод Манони надхвърля рамките на конкретната практическа полза, която ще носи на българските специалисти. Тя излиза от печат в момент, когато е поставен на дневен ред проблемът за интегрирането на децата с интелектуални затруднения както сред нас, така и в общообразователните училища. Проблемът е поставен, но е далеч от това да бъде разрешен. Така е не само у нас, но и във Франция. Затова Мод Манони е имала куража да отстоява теоретичните си схващания като ги прилага и в практиката. Само пет години след първото публикуване на книгата във Франция, през 1969 г., тя съосновава Експерименталното училище за психотични и аутистични деца и юноши в Боньой. То функционира и до днес и приема деца и младежи на възраст от 6 до 20 години с различни по степен проблеми. Преподавателите често не са традиционните педагози по литература, математика и пр., а специалисти с психоаналитична подготовка. Терапията съчетава грижата за тези деца, с различни ателиета за усвояване на сръчности и умения (по рисуване, калиграфия и др.), пътувания извън училището, гостувания и “чиракуване” сред фермерски семейства в провинцията и в чужбина и др. В скорошно интервю нашата сънародничка - известната френска семиотичка и психоаналитичка Юлия Кръстева, даде висока оценка за работата на училището в Боньой – то, каза тя, развива у тези деца желанието за живот, дава им радостта от него.

PS Седмичникът “Всичко за жената” публикува в новия си брой редактиран вариант на този текст