Защо психоаналитикът не ми е приятел

И основните митове, които се тиражират за него: че изписва лекарства, прави хипноза и дава съвети, че е решил собствените си проблемите. Че трябва да се влюбя в него. Че психоанализата е само за откачалки. Или за снобари. Че приятелите могат да ми я заменят. А истината е…

Помните ли оня “Диван в Ню Йорк”от 90-те, в който по волята на сценаристите Жулиет Бинош и Уилям Хърт си размениха не само жилищата, ами и професиите? Хеле тия същите сценаристи изпратиха на помощ на парижката танцьорка приятелка, която й обясни в три стъпки как да се прави на психоаналитичка. И тя се справи шеметно. Първо – казваше “хъм-хъм” от време на време на пациента, второ - повтаряше чат-пат последната му дума и трето – пускаше и по някое “да” (все пак!).
Наистина – за това ли плащат на психоаналитиците?
И да, и не. При психоаналитика се ходи, когато те стяга душата. Но той не й изписва лекарства, нито й прави хипноза и рядко ти дава съвети(даже срещу заплащане.) Нещо повече - остава мълчалив, докато пациентът легнал на диван говори за всичко, което му хрумне. И той може да помълчи, разбира се (ако желае). Важно е обаче когато говори, да споделя всяка мисъл, чувство,спомен, или сън, дори ако те му се струват недискретни, неудобни, нелепи, маловажни, или че нямат отношение към темата. Срещите с психоаналитика са два-три пъти седмично за около 30 до 50 минути. Класическата обстановка в неговия кабинет предполага диван, компютър, книги, бюро(без снимки на семейството, разбира се). Всичко споделено в този кабинет е обект на дискретност и професионална тайна.
Но защо психоаналитикът мълчи и не ми дава съвети?
“Хората не стават по-щастливи, като ги научиш да тичат, преди да могат да ходят” - казваше героят в един голям роман. И аналитикът трябва да се държи възможно най-неутрално, да “практикува”отсъствие. “Инак се превръщаме във въображаеми родители на пациентите като отговаряме на всичките им въпроси – казват терапевтите. - А най-добре за тях е те самите да намерят решение на проблема, заради който ни търсят”.
Наистина - понякога терапията протича като диалог, като поредица от разговори лице в лице. Говорят и двамата – и пациент, и лекуващ. Тази психотерапия е много по-кратка и по-ограничена от психоанализата. Тя оперира по-бързо и по-близо на повърхността. И често е достатъчна, за да се възстанови равновесието и да се преодолее труден период, с който пациентът не би могъл да се справи сам. Дали ще предприемете такава психотерапия или психоанализа, ще решите след консултация с психоаналитика.
А не мога ли да си помогна сам, че трябва да ходя при психоаналитик?
Точно така – всеки сам ще си помогне, или ако перифразираме българската поговорка, ще кажем – помогни си сам, че да ти помогне и психоаналитикът. Защото за да е успешна, психоанализата изисква от пациента да е лично мотивиран. Тя е продължителна - трае месеци, понякога години и държа да ви предупредя - често е мъчителна. Не случайно Фройд казва, че психоанализата действа като хирургия, за разлика от хипнозата, която има ефект на козметика. И докато говори, пациентът не просто реконструира миналия си опит, подрежда своята история и стига до най-първите спомени и емоции, които са го белязали. Но те се изживяват отново, този път чрез въображаемата връзка с психоаналитика и пациентът прехвърля върху него най-дълбоките фактори на личния си конфликт. Ето за какво е нужен психоаналитикът – да послужи за арена, на която тези инстинктивни желания и въображаеми процеси от областта на несъзнаваното ще станат явни, съзнаваеми, обект на осмисляне, интерпретация и разрешаване. (Ето защо и трябва да е така добре платен!).
Какво ще промени анализата у мен?
Тя позволява пациентът да опознае своите парадокси и психически процеси, възможността да се справя с проблеми, за чието разрешаване инак спонтанно би отишъл при друг. Което не значи, че този, който е направил успешна анализа никога, ама никога няма нужда от втори, от различен поглед към себе си, към своите безпокойства. А само, че отсега нататък ще може да разпознава трудностите, които е обсъждал по време на терапия, а те не са приключили веднъж завинаги в живота. Те ще се репродуцират от проблеми на характера например – лесно да се вбесяваш, да избухваш в плач, да се изолираш. А когато се опознаеш от друг ъгъл, ще знаеш, че ако не си в състояние да избегнеш изпадането в ярост, то поне можеш да я управляваш и моделираш по различен начин отколкото преди.
Как да си избера психоаналитик?
Психоаналитикът най-често е лекар или психолог, който освен теоретична подготовка се е подложил на анализа, преживял е нейния ефект върху собственото си аз, т.е. наясно е както със себе си, така и с всичко онова, което ще изпитате. Дали да е мъж или жена е въпрос от порядъка как да си избера гинеколог – разлика няма, важни са доверието и професионализмът. Пък и не е задължително да се влюбвате в психоаналитика си – това понякога се случва само във въображението ви, а най-често - в холивудските продукции. У нас психоанализа се практикува само в частни кабинети, защото не е включена в системата на здравеопазването. Но съвсем не е само елитарна терапия, тъй като цената й може да бъде разумна, понеже е предмет на взаимно договаряне.
Не е ли психоанализата само за снобари и откачалки?
Никой не започва психоанализа заради прищявка, каприз или от снобизъм, а заради страдание. Тя се прави дори на деца, но при тях се използват и други средства - рисуване, моделиране, психодрама. Психоанализата е за всички хора, понеже ние без изключение сме малко или повече невротици, казва Фройд, защото в днешно време неврозата заменя манастира, в който обикновено се оттеглят разочарованите от живота. И психоанализата ще трансформира невротичната ни болка в обикновено нещастие. А то е най-баналното и обикновено нещо в човешкото битие, защото всички ние непрекъснато има от какво да се оплакваме. И го правим. Тогава – струва ли си да продължаваме да се депримираме дълбоко, когато откак свят светува все нещо куца и пак така ще си върви?
Прави ли се психоанализа на близки?
Не се прави психоанализа на приятели и близки, пациентът трябва да е възможно най-далечен човек. Фройд е анализирал дъщеря си Ана и днес всички смятат, че резултатът не е бил добър. От друга страна и приятелите не заменят психоанализата. Казват, че за да се забавлява, веднъж драматургът Артър Милър експериментирал с един приятел :слушай, няма нужда да плащаш така скъпо на психоаналитик, ела, аз ще те слушам и ще бъде същото….А после пръв избягал от играта - не могъл да понесе всичко онова, което му казал другият. Психоанализата не може да замени общуването с приятелите в живота, както и общуването с последните не може да има претенции за психоанализа. Тя има край, а ние искаме приятелство без край, нали?
Какво се случва накрая?
Краят на една анализа е да можеш да кажеш до-виждане на терапевта си без много драма. Краят на една анализа е несъвместим с идеята за постигане на абсолютното щастие. Краят значи да поемеш загубата на илюзиите си, да признаеш – човешкото същество не може да бъде друго, освен страдащо. Защото е обречено на лимит. Да приключиш една терапия в крайна сметка означава да пораснеш.
За какво най-често мъжете и жените търсят психоаналитик?
Два проблема водят жената в кабинета на психоаналитика: детето и всичко свързано с него и мъжа, любовния й живот. При мъжа е почти същото – любовта и сексуалността, а напоследък зачестяват проблеми свързани с работното място – напрежението, отношенията с йерархията, отегчението. И ако във вицовете има зрънце житейска истина, дано тази им донесе утеха: "Защо психоанализата на мъжа е по-бърза от тая на жената?" "Защото трябва да се върнеш в детството, откъдето мъжът въобще не е излизал". Женската психология пък е скалàта, в която се е разбил теоретично даже Фройд, понеже е останала енигма както за него, така и за жените-психоаналитички по-късно. Сигурно е прав Оскар Уайлд че “мъжете могат да бъдат анализирани, а жените – просто обожавани”. Още повече, че даже Фройд признава - за психологията писателите знаят повече…отколкото психоаналитиците!
(Текстът е публикуван и в априлския брой на списание "Бела")

Смехът е общият знаменател между хора и епохи[1]
Пиперлив, горчив или пресолен, от памтивека насам хуморът подслажда битието и утешава душите

Ние празнуваме смеха само един ден в годината, но го практикуваме и през останалите 364. Защото той е белег на човешкото - знаел го е още Аристотел. И е една от най-големите ни потребности – детето започва да се смее, преди още да е проговорило. Нещо повече – и по-късно “богът» на смеха ще ни придружава навсякъде и няма да допуска скръб в душите ни, пише Апулей в своите «Метаморфози». Така античният автор ни насочва към идеята, че и индивидът, и светът е оцелял именно защото се е смял. Максима, която впрочем съвсем не е лишена и от медицински, и от психологически съображения. Защото още в древността“добрият хумор” бил признак на добра кондиция, понеже означавал “течност”, “влага”, или по-точно – всички онези течности, които регулират здравето и болестите в човешкия организъм. През Ренесанса благодарение на съвременника на Шекспир - английския драматург Бен Джонсън, терминът преминал от физиологията към изкуството и към сегашната си употреба. По-късно Фройд разтълкувал психологическия смисъл на хумора - да ни разтоварва и да противодейства срещу всяка възможност за страдание.” Намерението му, - пише той, - е да ни каже: “Виж, ето това е светът, който ти изглежда толкова страшен. Детинска играчка, нищо по-лесно от това, да се пошегуваш с него.” Нека не се подвеждаме от авторитета на Фройд обаче и нека не подминаваме факта, че свободата на хумориста да се шегува със света понякога се заплаща с висока цена (илюстрира ни го Бешков с карикатурата ”Бай Ганьо убива автора си”). И далеч не винаги предпазва от иронията на съдбата – така, както тя слетяла точно преди век художника Иван Славов. Дни преди убийството на министър-председателя Димитър Петков, вестник “Балканска трибуна” публикувал негова рисунка, изобразяваща врачка, която гледа на ръка и предвещава края на премиера. След трагичното събитие, художникът бил призован като обвиняем по делото и трябвало да се защитава, като докаже, че за него преброени били политическите, а не житейските дни на Димитър Петков.
В своите “Драсканици в болницата” и Чудомир свидетелства със самоирония: “Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам:
- Дайте ми да прочета нещо весело!
Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник с моите разкази.
- Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.”
Не помня точно кой философ твърдеше, че хуморът е единственият достоен начин да бъдеш тъжен. Мнозина други пък са отбелязвали не само тясната му връзка със скръбта, а и това, че той се “захранва” директно от нея. Нещо повече – големите хумористи си “разрешават” своеволията да се заиграват и със забраненото за смях и с табутата на своето време и племе. Нали именно на смъртния одър, когато любезният отец му обърнал внимание върху божията милост и му дал надежда, че господ ще го опрости, Хайне си бил позволил оная светотаДска реплика: “Bien sûr qu’il me pardonnera, c’est son métier!”[2]
Не напразно казват, че хуморът е като кафето – най-добрият е мноооого черен! Ашил Шаве, белгийски поет от 20-и век, привнася лек акцент по темата: “Черният хумор е галантността на отчаянието.” Дали защото галантност на нас, българите, ни е липсвала, а отчаяние сме си продуцирали в изобилие, що се отнася до особеностите на националния ни смях, все още мисля е актулно онуй Ботево определение, че: »... отсам Дунава смехът винаги се е обръщал на псувни, а сатирата на проклятия.» По-късно Радой Ралин също подири основания в “дните робски и хайдушки”, в многото “изядени люти чушки”, да ни е “такъв езика” и предупреди: “ и тежко му, кой ни предизвика.” Нашумелите с духовитостта си белградски графити се солидаризират с идеята за подобна “кулинарна генеалогия”, като я разпростират обаче и върху целия полуостров. Един от тях именно гласи: “Ние, балканците, сме такива чревоугодници, че и вицовете ги предпочитаме пиперливи. » Разбира се, - съществува известна географска “типология” на хумора, както има и “мода” в хумора, защото всяко време си ражда своите остроумия. Тенденцията обаче днес повече от всякога е обвързана с един унифициран, световен киберхумор (и поради глобализираното битие и поради новите технологии, които ни го доставят с едно кликване до сутрешното кафе). Затова е повече от порядъка на приятна изненада да налетиш на собствен български хумор, докато сърфираш из виртуалното пространство. Но се случва - ето един такъв “емигрантски”, писан от българи, за българи (но на английски) и в тази “двойна” езикова реалност е добавено още едно “намигване”:
You know you are Bulgarian when...[3]
- At your wedding you know only about a third of the guests.
- At least one of your friends’ nickname is “Sasho”.
- There is a 120-gallon barrel of wine and cabbage in your garage.
- There is more alcohol in your liquor cabinet than at the local bar.
- There is at least one relative that your family refuses to talk to.
- You don’t want to have or do any business with Bulgarians.
- You base your whole life on the fortune in your coffee cup.
- You can spend 3 hrs in a Cafe drinking the same cup of coffee.
- You live with your mom and dad until you are married.
- You live for the annual soccer tournament.
- You always have the latest mobile phone on the market.
- You go to a restaurant and you bring your own drinks.
- When you make jokes based on your own tragedy.
- When you are never certain whether stay abroad or return to Bulgaria.
- YOU KNOW YOU’RE BULGARIAN WHEN YOU HAVE RUN AWAY FROM BULGARIA AND STILL SAY IT’S THE BEST PLACE TO LIVE.......
Вън от съмнение е, че всеки народ се смее над себе си по най-добрия възможен начин, както и че всеки народ се смее над себе си по свой си, специфичен начин. Така, ако вземем зачекнатите тук идеи за патриотизма и индивидуализма, ще видим, че при французите те ще бъдат спрегнати малко повечко през призмата на собственото им високомерие. Искате ли да научите как можете да забогатеете във Франция? - «Като си купите французин за толкова, колкото струва и го продадете на цената, която той си въобразява, че струва.» Или - защо френските аутобани не са осветени вечер? «Защото всички французи се мислят за слънца.» Освен това, да не забравяме:“Френски спортист, спечелил състезание е френски спортист. Френски спортист изгубил състезание е…просто спортист.” Че как да е другояче, щом става дума за народ, който не се задоволява да изписва с главна буква само името на държавата си(като всички нас, останалите), ами изписва така и всеки неин представител (Французин, Французойка) а те, да напомним, - са, все пак - над 60 милиона?:) И обогатил световната лексика с думата “шовинизъм» (производна от фамилното име на фанатично-предания наполеонов войник Никола Шовен)? Симптоматично е и това, че във Франция можеш да се препитаваш от сатира – там повече от 90 години хумористичният седмичник “Le canard enchaîné» е единственият независим вестник, защото се издържа не от реклама, а от тиража си.[4] Все пак, ако този галски хумор ви идва малко“възкисел”, чуйте какво признава френският романист Ролан Топор: “Ние имаме вино, англичаните – хумор.” А като споменахме последните, мисля, не можем да намерим по-добър финал на статия за хумора и за неговия смисъл от афоризма на английския журналист и сатирик Саки: “Въображението е дадено на човека за да го компенсира за това, което не е. Хуморът – за да го утеши за това, което е.”


[1] Текстът е публикуван в априлския брой на списание “Бела”
[2] Разбира се, че ще ме опрости, нали туй му е занаятът! (фр.)
[3] Ти си българин, когато…..
На сватбата си познаваш едва половината от поканените.
Поне един от приятелите ти се казва “Сашо”.
В гаража ти има 120 галона вино и бидон със зеле.
А в шкафа ти има повече алкохол, отколкото в близкия бар.
Имаш поне един роднина, с когото фамилията ти отказва да говори.
Не искаш да имаш или да правиш какъвто и да е бизнес с българи.
Планираш целия си живот на предсказанията на чаша кафе.
Можеш да дрънкаш 3 часа в заведение над една и съща чаша кафе.
Живееш с мама и тате докато се ожениш.
Живееш само за футболното първенство.
Винаги притежаваш последния мобилен телефон.
Когато отидеш на ресторант си носиш пиенето.
Когато си правиш шеги от собствената си трагедия.
Когато никога не си сигурен дали искаш да останеш или да се завърнеш в България.
Знаеш, че си българин, когато си напуснал България и продължаваш да твърдиш, че тя е най-доброто място за живеене….


[4] Само за сравнение ще вметнем – тъжно е, че напоследък българинът спря да си купува смях, кризата в жанра погуби редица хумористични издания, а самобитността на малкото останали на пазара е анемична.

Преди смъртта си Йожен Йонеско благодари на български театрални самодейци

На 19 юли 1993-а година, вече тежко болен, френският драматург Йожен Йонеско пише на група български аматьори:
Скъпи мои деца,
Благодаря за вашето писмо.
Обичам ви много, макар и отдалеч.
Благодаря, че сте приели толкова сериозно моята пиеса.
Аз съм малко болен. Оставям настрана вашето писмо, за да му отговоря някой друг път, но се питам доколко моето писмо си струва труда, че да бързате да му отговаряте.
В края на пиесата има заклинания, които в Тибет и някои части на селска Румъния се изричат на умиращите, за да намерят те своя път и за да не пропаднат в по-низшите области на отвъдното.
Благодаря ви отново.
Чрез Спаска Николова писмото е адресирано до театър-студио “Метаморфоза” на Великотърновския университет. Тогава Спаска е студентка по френска филология и артистка в трупата.
Поводът за кореспонденцията е пиесата на Йожен Йонеско “Кралят умира”. Тя и до днес е непозната на нашата професионална сцена.[1] Българските самодейци и професионалната режисьорка от Ленинград Тамара Иванова я интерпретират в естетиката на Станиславски и Гротовски. Специално за студентите си, пиесата превежда доцентът по френска литература Красимир Петров.
“Кралят умира” е библията на нашето поколение – твърди режисьорката на спектакъла. – В нея ние съчетаваме руската чувствителност и българския темперамент в драмата на абсурда.”
И в оригинал, и в превод, постановката на нашите младежи жъне успехи на сцените в Ленинград, Гренобъл, Ним (Франция), Урниета (Испания). В Урниета те гастролират по личната покана на прекия ученик на Гротовски и директор на театрално училище Енрике Сантяго.
Едно запознанство по време на специализация в град Виши (Франция) окуражава българката да се обърне с писмо към Йонеско. Дейвид Тома е университетски преподавател в Порт Елизабет, ЮАР. Той познава изтънко театъра на абсурдиста. Поддържал е личен контакт с Йонеско и е защитил докторат върху неговата драматургия. “Йонеско никога не е бил разбран във Франция. Той трябва да види вашето изпълнение” – настоява Дейвид, покорен от видеозаписа на българската интерпретация. Румънка от курса във Виши посредничи на нашата студентка да открие адреса на Йонеско. В писмото си до драматурга, от името на цялата трупа, г-ца Николова свидетелства: “Вашата пиеса промени живота ни. Нещо повече – тя стана част от нас. Позволете ни да Ви изпратим запис на нашата игра като израз на дълбоко уважение.”
След завръщането си в България с отговора на Йонеско, студентката му изпраща видеокасетата на “Кралят умира” с изпълнението от гренобълска сцена.
Цели седем години Йожен Йонеско се бори с идеята за тази пиеса и със страха да умира всяка вечер с героя си на сцената. Накрая я пише за месец. И само след месец – в края на 1962-а година, “Кралят умира” се качва за пръв път на сцената на “Алианс Франсез”.
Като “трагикомедия” определя пиесата френският биограф на Йонеско Жил Плази. В нея, смята той, драматургът се вдъхновява от тибетската философия и древни румънски вярвания. Те повеляват умиращите да се напътстват в последните им крачки, за да намерят верния път към отвъдното. Самият Йонеско обръща внимание на това в писмото си до българите.
В “Кралят умира” големият абсурдист изследва най-големия абсурд в живота ни – “Защо човек се ражда, след като това не е завинаги?” Впрочем ужасът от смъртта тормози Йонеско още от 4-5 годишна възраст. По-късно той ще каже: “Детството свършва в мига, в който разберем, че сме смъртни.” Сигурно за да удължи своето, пък и да не попрехвърля четиридесетте, когато дебютира като драматург, Йонеско дълго ще спестява три години от живота си. И днес биографиите му си противоречат дали е роден през 1909-а или в 1912-та година.
Едно е сигурно – през целия си живот Йожен Йонеско мисли, пише и се подготвя за смъртта. И те се срещат – в Париж, на 28 март 1994-а година.

[1] Текстът е писан през 1996-а година и публикуван (макар и в по-друга редакция) във в. “Дневен труд” на 7-и март същата година. Авторката обаче и до днес си запазва правото на субективното мнение, че последвалите интерпретации на пиесата на професионална сцена отстъпват пред тази на студентите-аматьори.

Danièle Brun: Ne pas entreprendre une psychanalyse immédiatement après la souffrance
Deux problèmes amènent la femme au cabinet du psy – l’enfant et l’homme

Carte de visite: Professeur Danièle Brun enseigne psychanalyse à l’Université parisienne Denis Didrot. Elle y dirige un centre de recherche « Psychanalyse et médecine ». Elle exerce comme psychanalyste et a consacré 14 ans de sa vie aux patients atteints par le cancer, dont 10 ans – au travail avec des enfants. Cette période coïncide avec l’étape où la médecine commence à pouvoir guérir la maladie, mais les patients n’en croient pas encore. En résultat porf. Brun écrit le livre « L’enfant donné pour mort » pour réconstruire la peur de la mort des familles concernées et la nécessité « de guérir du traitement » pour pouvoir revenir pleinement à la vie.
- Est-ce dans l’hôpital des enfants atteints du cancer, que vous avez rencontré le cas le plus impressionnant dans votre pratique, le cas qui vous a le plus profondément marquée ?
- Peut-être. J’ai travaillé avec 2 populations d’enfants: qui avaient une tumeur au cervelet et aussi avec des filles qui avaient eu une tumeur dans la zone génitale. Mon cas le plus difficile était une jeune fille, très jolie adolescente de 16-17 ans. Elle avait déjà guéri d’un cancer des ovaires, mais on avait du enlever l’utérus et même le vagin à l’âge de 10 ans. Elle était soignée sur le plan hormonal, puisque les hormones naturelles ne marchaient plus. Et cette fille a réussi à convaincre sa mère et les médecins qu’on lui greffe un vagin. C’était assez longtemps, il y a 30 ans, lorsqu’on commençait à faire des opérations pareilles. On prend de la peau de l’intérieur de la cuisse et on en fabrique un nouveau vagin. Et voilà qu’elle a pu convaincre sa mère et les médecins dans la nécessité de cette opération. Elle m’en parlait quand elle me visitait dans mon cabinet. Et moi aussi je pensait que ce serait bien si on lui ferait la réparation qu’elle demandait. Et je n’ai pas anticipé ce que cette réparation aller avoir comme conséquence sur elle. La fille était naïve, elle pensait qu’elle aurait un vagin comme les autres femmes. Et moi – finalement aussi. Je n’ai pas réalisé que l’organe greffé aurait besoin d’entretien - c.à.d. il ne fallait pas que la peau se nécrose. Et comme à cet âge cette fille n’avait pas des relations sexuelles continues, elle devait entretenir ce vagin avec une prothèse. C’était dur et elle en a supporté mal. Moi – aussi. Elle était un peu dépersonnalisée, elle s’est vue devenir vieille. Elle se regardait dans la glace et elle ne se reconnaissait pas. Et a elle-même décidé de ne plus soutenir ce vagin( plus tard elle est devenue chanteuse, c’était bien, mais il aurait été mieux peut-être de ne jamais passer par cette souffrance.) Or, on voit le même processus aujourd’hui chez les femmes stériles, qui peuvent demander des procréations médicalement assistées. Elles adressent une demande de réparation anatomique et les médecins y répondent. Mais leur désir d’être enseintes ne signifie pas encore qu’elles sont prêtes aux difficultés d’avoir ce bébé. Souvent elles se plaignent du parcours terrible qu’exige d’elles la prise des hormones et de toutes ces procréations médicalement assistées, qui finalement font de la vie sexuelle une sorte de machinerie et qui tuent le désir. E il arrive au psy de préparer la patiente aux difficultés, ainsi qu’à l’écart entre sa demande et le fait que son désir peut ne pas être accompli.
- Quels sont les problèmes typiques avec lesquels les femmes viennent vous consulter ?
- Deux problèmes peuvent mener une femme à demander une analyse – c’est par rapport à l’enfant et le deuxième – l’homme, la vie amoureuse.
- Et de quoi souffrent le plus souvent les hommes?
- Du même – l’amour, la vie sexuelle. Et aussi on voit beaucoup se multiplier maintenant les difficultés sur le lieu de travail, la pression, le harcèlement, les relations avec l’hiérarchie.
- Est-ce la culpabilité le sentiment le plus affreux qui persécute une mère d’enfant condamné(handicapé ou malade) ?
- C'est une drame terrible dans la vie d’une femme tout ce qui touche à l’enfant - d’avoir un enfant condamné à la maladie ou à la mort.Ça ne passe pas, on ne peut pas penser que ça va passer. Peut-être on le supporte différemment, mais c’est quand même la chose qui atteint la femme au plus vif.
- Comment on peut surmonter un tel malheur ?
- Je ne sais pas. Je ne peux pas vous dire. Je pense que ça ne se surmonte pas. Les femmes qui ont cette souffrance ont conservé une haine, on ne la voit pas toujours, mais elle peut se manifester. Parfois, dans des moments priviligiés on voit que ce malheur les a endurcies, et qu’elles peuvent manifester de la haine violente. C’est la trace du malheur.
- Vous conseillez de ne pas entreprendre immédiatement une psychanalyse dans des situations pareilles, de laisser un petit peu de « distance » dans le temps.
- Oui, il faut pouvoir attendre un petit peu mais c’est bien aussi d’ouvrir une espace de parole pour ne pas s’isoler dans le silence. Moi, j’ai vu beaucoup de femmes qui ont eu ce genre de problèmes. Et on sait que quand on ouvre cette histoire, elle est comme une blessure toujours aussi vive. Et c’est ça qui est difficile – à pouvoir supporter la douleur que provoque le fait d’avoir reraconter ou repenser le passé. C’est une blessure qui ne s’efface pas. Ce qui n’empêche pas d’en parler. Mais il faut que la femme soit suffisamment courageuse pour supporter le temps de découvrir que c’est toujours aussi brûlant comme douleur. Et après - ça se transforme. En France beaucoup de femmes ont écit des livres sur ce que représentait pour elles d’avoir un enfant malade. Ces femmes ont une capacité d’écrire, elles peuvent d’une certaine manière sublimer.
- Est-ce qu’on peut proposer psychanalyse à des gens handicapés s’ils ne peuvent pas parler ?
- Oui, s’ils peuvent ecrire ou s’exprimer par une autre manière.
- Le psy – intervient-il dans le quotidien de son patient et dans quelle mesure ?
- Je pense que le psy est le plus mauvais pour donner des conseils et qu’il ne doit pas le faire, parce qu’il a une influence sur le patient. Donc le psy ne doit pas intervenir dans la vie quotidienne du patient même si celui-ci lui demande un conseil. Mais la cure analytique permet au patient de pouvoir résoudre ou trouver une solution du problème pour lequel il demande l’autre. C’est beaucoup plus rassurant pour un patient quand il peut trouver lui-même la solution qui marche, il en devient plus indépendant.
- Comment paraît le cabinet du psy, le divan – y est-il obligatoire?
- C’est vrai qu’aujourd’hui il y a beaucoup de cures en face à face, mais le processus analytique n’est pas le même quand le patient est assis et vous regarde et quand il est allongé. D’habitude dans le cabinet du psy il y a divan, fauteuil, ordinateur, livres, bureau( et pas de photos de la famille).
- Combien est la durée d’une séance psychanalytique ?
- Au temps de Freud c’était 1 heure, aujourd’hui – entre 30 et 40 minutes, en Anglettere – 50. Le psychanalyste français Lacan avait du talent de faire des séances scandées, des séances de 5 minutes à 1 heure.
- C’est quoi la fin d’une analyse, qu’est-ce qui se passe à la fin ?
- La fin d’une analyse c’est quand le patient peut dire au-revoir à son psy sans qu’il y ait trop de tension, de pression. A la fin d’une analyse on ne peut plus avoir l’idéologie du bonheur parfait.
- Est-ce qu’on peut entreprendre une nouvelle analyse après, Freud en conseille tous les 5 ans ?
- Oui, les psys le font. Moi j’étais 30 ans en analyse.
- Avez-vous changé vos psychanalystes pendant cette longue période ?
- Oui, j’avais 4 thérapeutes - un homme au début, ensuite deux femmes et encore un homme à la fin.

Даниел Бран: Не започвайте психоананализа веднага след страдание
* Два проблема водят жената в кабинета:детето и мъжа
* Краят на една психоанализа е да можеш да се сбогуваш с терапевта
* Психоанализата ни помага да решаваме проблемите и да бъдем независими

Професор Даниел Бран преподава психоанализа в парижкия университет Дени Дидро. Там тя ръководи изследователски център “Психоанализа и медицина”. Има собствена психоаналитична практика. На онкоболни пациенти е посветила 14 години от живота си, 10 от които - на работа с деца. Периодът съвпада с етапа, в който медицината започва успешно да лекува рака, но пациентите й все още не вярват в това. В резултат, проф. Бран пише книгата ”Детето дадено за смърт”, където реконструира страха на засегнатите семейства от смъртта и необходимостта “да оздравееш от лечението”, за да можеш да се завърнеш пълноценно в живота.

- В клиниката за онкоболни деца ли срещнахте случая, който най-дълбоко Ви беляза?
- Може би. Работех с два типа заболявания. Едните бяха деца с тумор на малкия мозък, другата категория бяха момичета с тумор на гениталиите. Най-трудният ми случай беше красиво момиче на 16-17 години. То вече беше оздравяло от рак на яйчниците, след като на десетгодишна възраст се наложило да му премахнат матката и даже вагината. Беше лекувано и хормонално, тъй като естествените му хормони не работеха. И това момиче успя да убеди майка си и медиците да й присадят нова вагина. Беше отдавна, преди 30 години, когато подобни операции едва започваха да се извършват. Вземаше се кожа от вътрешността на бедрото и от нея се фабрикуваше новия орган. И ето, че тя успя да убеди майка си и лекарите в необходимостта от операцията. Говореше ми за нея, когато ме посещаваше в кабинета. И аз смятах, че ще е добре, ако й извършат корекцията, която тя така желаеше. А не предвидих какви ще бъдат последиците от тази “поправка”. Момичето беше наивно, мислеше, че ще му направят вагина като на всички останали жени. Аз в крайна сметка – също. Не предвидих, че присаденият орган ще изисква поддръжка – т.е. да не се допуска кожата да некрозира. Тъй като на тази възраст момичето нямаше продължителни сексуални контакти, налагаше се вагината да се поддържа със специална протеза. Това беше трудно и тя го понесе зле. Аз също.….Тя се обезличи, намираше се остаряла. Гледаше се в огледалото и не се познаваше. И сама реши да не поддържа повече тази вагина….( По-късно стана певица, което беше добре, но по-добре може би щеше да бъде да избегне страданието, през което премина.) Впрочем, днес виждаме аналогичен процес при стерилните жени, които искат да забременеят. Те отправят искане за “анатомическа поправка”, на което съвременната медицина отговаря. Желанието им да забременеят обаче не значи все още, че са готови за трудностите, свързани с това да имат бебе. Нерядко жените се оплакват от мъчителния период на лечение, свързан с прием на хормони и с цялата медицинска асистенция, които в крайна сметка превръщат интимния им живот в нещо като сексуална машинария и убиват желанието. На психоаналитика се налага да подготвя пациентката да понесе тези трудности, както и разминаването между собственото й желание и факта, че то може и да не бъде изпълнено.
- Извън това, кои са типичните проблеми на жените, с които те идват при вас?
- Два проблема могат да накарат жената да поиска анализа. Първият – детето и всичко свързано с него. Вторият – мъжа, любовния живот.
- А от какво страдат най-често мъжете?
-Същото: любовта, сексуалния живот. Напоследък зачестиха проблемите свързани с работното място – напрежението, отношенията с йерархията, отегчението.
- Чувството за вина ли е най-страшното, което преследва една майка на обречено дете?
-Ужасна драма в живота на една жена може да бъде всичко, свързано с детето – да го загуби или то да е обречено на болест или смърт. Това не се лекува, не минава. Не може да се мисли, че ще отшуми. Може би се понася по различен начин, но е нещото, което засяга най-дълбоко жената.
- Как се превъзмогва такова нещастие?
- Не знам. Не мога да ви кажа. Мисля, че не се превъзмогва. Жените, които са изпитали такова страдание, запазват една особена омраза, която не винаги се вижда, но понякога може и да се разкрие. В специални моменти се разбира, че нещастието ги е втвърдило, вкоравило ги е и че те са способни да проявяват яростна омраза. Тя е следата от нещастието.
- Съветвате в подобни ситуации да не се започва тутакси психоанализа, а да се остави малко дистанция във времето.
- Да, и все пак - добре е да се остави малко пространство за общуване, за да не се изолираме съвсем в мълчание, но е необходимо също така да умеем малко да изчакаме. Виждала съм много жени с такива проблеми. Знае се, че когато се отвори тази история, тя е като прясна рана и винаги кърви. Тук е трудността – да успееш да понесеш болката, която ще предизвиква преразказването и премислянето на миналото. Раната не се изтрива. Което не пречи да се говори за нея. Обаче жената трябва да е достатъчно смела, за да понесе времето, през което ще открие, че… болката е все така изгаряща. А после тя се трансформира. Във Франция доста жени написаха книги за това какво е представлявало за тях да имат болно дете. Тези жени имат способност да пишат, те могат да сублимират по един определен начин.
- Може ли да се предложи психоанализа на хора с увреждания, ако не могат да говорят?
- Да, ако могат да пишат например, или да се изразяват по някакъв начин.
- Доколко психоаналитикът се меси в ежедневието на пациента?
- Аз мисля че психоаналитикът е човек, който най-малко може да дава съвети и че не бива да го прави, защото има силно влияние върху пациента. Следователно не бива да се меси в ежедневието на пациента, дори ако е бил помолен. Но психоаналитичното лечение помага на пациента да намери собствено решение на проблема, за който търси помощ от другия. Много по-успокояващо за пациента е, когато сам намери работещо решение, така става по-независим.
- Как изглежда кабинетът на психоаналитика, диванът задължителен ли е там?
- Наистина днес някои провеждат лечение лице в лице с пациентите, които са седнали. Но въпреки всичко аналитичният процес не е същият, когато пациентът е легнал на дивана и когато е седнал и ви гледа. Инак в психоаналитичния кабинет нормално е да има диван, компютър, книги, бюро (без снимки на семейството на него).
- Каква е продължителността на един сеанс?
- По времето на Фройд е бил един час, сега е между 30 и 40 минути. В Англия - 50. Френският психоаналитик Лакан е притежавал уникалната способност да прави пълноценни сеанси от 5 минути до 1 час.
- Какво представлява краят на една психоанализа, какво се случва накрая?
- Краят на една анализа е когато пациентът може без особено напрежение да каже “до-виждане” на психоаналитика си. В края на една анализа се разделяме с идеята за абсолютното щастие.
- Може ли да се започне една анализа отново след това? Фройд го препоръчва на всеки 5 години.
-Да, психоаналитиците го правят. Аз бях 30 години на психоанализа.
- А сменяхте ли психоаналитиците си през този дълъг период?
-Да, имах общо 4 терапевта - първоначално един мъж, след това 2 жени и накрая - отново мъж.

Мързелът е пъпната ми връзка с бога
(И защо след като така и така са ми я срязали веднъж, поне не искам да умра дрогирана)

За божествения произход и смисъл на мързела:
Да се пише върху мързела се оказва работа епохална и в известна степен - нечовешка, при наличието на толкова цивилизационни пропуски - сам бог е забравил да го порицае в 10-те си заповеди, не ври в казана на Дантевия ад и даже многоуважаемият Теофраст го е подминал в своите “Характери”. Оскар Уайлд пък налага ревизиране на остарелите ни възгледи с поредната си ексцентрична аксиома: “Да не правиш нищо е най-трудното нещо на света, най-трудното и най-интелектуалното”. И така е трасирал магистрала за метаморфозите на мързела във високоинтелектуално и изтощително занимание. Отглас от тази игрива философия битува и днес в съвременния лафоризъм “може да изглежда че нищо не правя, но на клетъчно ниво съм много зает”. Впрочем в ежедневието мнозина свеждаме мързела до интроспекцията, позната още на Адам и Ева в Райската градина. (Или казано библейски – в началото бил мързелът). Защото какво ли друго са могли да практикуват нашите деди, след като в предварителните планове на господ съвсем не е влизало намерението му те да се трудят? Създаден по прищявка и поселен като своего рода домашен любимец в Едемската градина, човекът бил лишен от лишения и нужди (даже и от свян и облекло). Във вътрерайската утроба, той функционирал някак съзерцателно и подобно на детето в концепцията на Фройд - като аморално същество, без понятие за зло и за добро. (И без трудова повинност.) Ала проблемът с интроспекциите е в това, че рано или късно ще те доведат до дилемата на двоеточието: или ще се научиш да си вадиш изводи от нея (интроспекцията), или ще ти се наложи да си вадиш хляба другаде (напъден от създателя).
В моменти на сходни житейски раздвоения, мой познат ме насърчаваше: “Имаш два пътя. Първият минава през втория, а вторият е….” И вторият ми е, че ако фокусирам мързела и през призмата на възстановителната почивка след изнурителен труд, пак прозирам идеята за божествения му произход (защото това е начинанието, на което се отдал и сам Създателят през 7-ия ден след сътворяването на света). Апропо, именно изнесеното в скобки от мен би могло да бъде сред основните тео-логични аргументи, че човекът е проектиран по негов образ и подобие. Допълнителна опора в моите умозрения дава и заключението на френския писател и хуморист Жорж Куртлин: “Човекът не е създаден, за да работи. И доказателството за това е, че се уморява.” А това е толкова божествено, нали?
И ето как – лека-полека и надве-натри (като Архимед (1), с лоста (1+1=2) и опорната си точка (2+1=3), преобърнахме земята под краката на порицаващите моралисти и спекулативно сведохме мързела, драги читателю, до така да се каже - нашата пъпна връзка с бога.

Профилактиката на греха или защо прочутата теза, че мързелът е един от седемте смъртни гряха, ме кара да се съмнявам и в останалите 6:

Мързелът (под неговия синоним – леността) е в актуализирания списък на седемте смъртни гряха, приписван на Тома Аквински (наедно с горделивостта, чревоугодничеството, похотта, скъперничеството, завистта и гнева). Не е много разбираемо защо на български ги превеждаме “смъртни” (дали защото са присъщи на нас, смъртните, дали защото са летални, или защото с много вяра можем да ги победим у себе си?), но в католицизма те се наричат и считат “основни” или “капитални”, именно в смисъла, в който от тях произтичат всички останали. Без да търся опрощение, бързам да се призная за грешница – много завиждам на писателя Пол Валери. Задето ме е изпреварил да се досети, че упоменатите грехове се неутрализират в известна степен помежду си. Така завистта е относително несъвместима с горделивостта (доколкото горделивецът рядко оценява позицията на другия като толкова достойна за завиждане, колкото е собствената му). Оттук Валери прави забележителния извод, че съвършенството на праведника може да се формира от точната композиция и фината дозировка на 7-те смъртни гряха, подобно както бялата светлина от 7-те традиционни цвята. Почти нищо не можем да добавим към тази блестяща теза, освен, че ако приемем мързела като нежелание за действие, като отказ от активност, или не-активност, то той е очевидната профилактика за останалите грехове и пороци, техен коректив. Така както някой превантивно беше свързал леността и похотта във фразата: “Свещени мързеливци са хората, които изпращат въздушни целувки.”

Етно- и география на мързела или метонимията на ръката:

Да изходим пак библейски, като тръгнем от Вехтия завет, който порицава мързела само дотолкова, доколкото няма да направи човека богаташ (да си припомним основния рефрен, артикулиран в Притчи Соломонови: “ленивата ръка докарва сиромашия, а трудолюбивата ръка обогатява”). Така митологемата за “богатите работливи нации” и “бедните лениви етноси”, за състоятелния Север и мързеливия Юг, за сръчните работохолици и бездомните безделници, се оказва с прастара библейска етимология, но аз ви предлагам да я отпратим начаса оттук с презумпцията, че поне един от двама ни е атеист (ако не си ти, читателю, то това със сигурност съм аз). И давам думата на френския индустриалец и есеист Огюст Детьоф, който през 30-те години на миналия век с хумор позиционира големите нации по разделителната ос работливост/ленивост: “Французинът е мързеливец, който много работи. Англичанинът - мързеливец, който нищо не прави. Германецът - работливец до степен на себе-злоупотреба. А американецът е работяга, който знае така да се устрои, че да не прави бог знае какво.” И комай е познал, защото от възникването си до ден-днешен Америка не престава да се държи като един Том Сойер - когато й поставят задача да си боядиса оградата, винаги успява така да мотивира някой друг, щото той да й я боядиса. Модерната американска метонимия за "трудолюбивата ръка" днес се подразбира повечко като лоялност към работодателя – всички сме чували как там е някак неприлично да си поискаш цялата отпуска накуп, да не отидеш в службата поне час преди началото на работния ден, да не обядваш над клавиатурата на компютъра и въпреки всичко - пак да си занесеш служебна работа и за домашно в къщи! Прочее, подобни факти карат европеецът да се озадачава:»Абе тези американци какво точно правят на работното си място?!» И да се приобщава към ироничното предположение на писателя Тристан Бернар, че “мързеливецът е по-лоялен от другите хора, защото поне не се преструва, че работи.” Погледнато клинично, работохолизмът си е вид патологична зависимост (като всяка друга). Но американският по-специално бележи пароксизъм в случаи тъждествени на този, който ми представиха за тамошна служителка – тя планирала да роди детето си не просто в петък, а по-конкретно - в обедната почивка между 12 и 13 (за да може още в 13:15 да се върне на бюрото си, което и направила). Нещо такова вероятно е смутило френския джазмен и писател Борис Виан, когато е простенал: "Работата е опиум за хората….Не искам да умра дрогиран!" и е дало живот и резон на корсиканската поговорка “усърдието е убило повече хора, отколкото мързела”. И за да не ме упрекнете в пресолена франкофилия, ще се позова на интерпретацията на Карен Хорни за симптомите на американското общество (интерпретация, която надскача националните граници, затова ще си позволя да я съотнеса към съвременното консуматорско общество въобще): "Всичко в него те тласка към състезателността – любовна, социална, спортна, семейна, училищна. Това, което всеки желае, трябва непрекъснато да го спечелва, да го отвоюва отново и отново от другите. Резултатът е - генерализиран нарцисизъм поради жажда за престиж, но и перманентно чувство на изолираност и несигурност, едно дълбоко морално безпокойство. Това модерно общество мултиплицира условията за конфликт и ускорява неврозите". "О, времена, о, нрави!" са възкликвали древните римляни (без да подозират, че и времената, и нравите ще се сменят, а техните поговорки все ще се четат). И нямаше да са “древните римляни”, ако не се бяха сетили мъдро да добавят: “Saeculi vitia, non hominis» (Пороци на епохата, не на хората).
Накрая да притуря и от мен, че тезата, която така дидактично се спряга - трудолюбивите са богати (и някак си, следователно, - щастливи), а сиромасите са мързеливци и нещастници, ми напомня на казуса с бутилката – дали е наполовина пълна или наполовина празна, зависи само от гледната точка. И веднага ме препраща към оня инвеститор на ваканция в Индия. Срещнал на брега рибар, който се връщал с една уловена риба, той му рекъл:
- Ето това е то, щастието! Ще се върнеш ли обратно за още? Идвам с тебе, за да ми обясниш как ловуваш.
- Да се върна да ловя още ли?... Че за какво ми е? – смаял се рибарят.
- За да имаш повече риба – обяснил му инвеститорът.
- Да имам повече ли? Че за какво ми е?
- За да можеш и да продаваш от нея.
- Да продавам ли? Че за какво ми е?
- Ами след като я продадеш, ще получиш пари.
- Да получа пари ли? Че за какво са ми?
- За да си купиш малка лодка.
- Да си купя малка лодка ли? Че за какво ми е?
- За да можеш да вадиш повече риба с нея.
- Да вадя повече риба ли? Че за какво ми е?
- Да спечелиш още пари и да си наемеш работници.
- Да си взема работници ли? Че за какво са ми?
- За да работят с тебе.
- Да работят с мене ли? Че за какво ми е?
- За да станеш богат.
- Да стана богат ли? Че за какво ми е?
- За да можеш да си позволиш да си почиваш.
- Да мога да си почивам ли? Ами че това е нещото, което отивам незабавно да направя!

PS – И аз отивам при рибаря. А на теб, читателю, оставям сам да избереш от коя страна на въдицата ми се хвана...

(Текстът е публикуван в мартенския брой на списание "Бела")

Жега
Празничен калейдоскоп или защо 8-и март не ми е “великден” (поне не и тази година)
Докато у нас мъже виждат във всеки ден "женски великден", японци пледират за нов 8-и март, на места сепарацията се налага като превенция срещу сексизма, а дамските резервати - като острови на свободата, другаде се отблагодаряват и в бронз за заслугите на общественичките…
Днешният международен ден на жената отново ще нажежи у нас размисли и страсти между своите верни привърженици и най-върли противници. Сред аргументацията на последните съм чувала и тезата, че “всеки ден трябвало да бъде празник за жената”. Сякаш онези, които я споделят, са забравили какво казва българският народ – че “всеки ден не ти е Великден”. В интерес на истината, тази чисто мачистка теза (чувала съм я само от мъже) не се споделя от японските им колеги. Тяхната “Асоциация на прекрасните съпрузи” мобилизира за втори път симпатизантите си да отбележат 31 януари като “Ден на любимите съпруги”. Което ще рече – поне на въпросната дата да се приберат у дома към 20 ч. (необичайно рано за японския труженик), за да имат време да “погледат съпругите си  в очите и да им поблагодарят”. Инак тамошният мъж се прибира в къщи само да вечеря, да се изкъпе и да се наспи, вметва шеговито световната агенция, тиражирала новината. За този радикален завой в азиатския бит си имало икономически причини – скоро поколението на японския бейби-бум ще се пенсионира и значително количество мъже ще се разквартирува по домовете при половинките си, нещо, на което тепърва ще трябва да привиква. Осъвременяване на японските закони пък гарантирало напоследък още по-голям дял от семейното имущество на жените, в случай на развод. И никой не се наема да калкулира колко са фрустрираните от брака “любими съпруги”, които ще пожелаят да се възползват от актуализацията в законодателството… Прочее, жената бе обгрижвана през изтеклата година и на други географски ширини - кметът на голям бразилски град разпореди да се отпускат специални женски автобуси в пиковите часове, за да не бъдат притеснявани съгражданките му от евентуални сексуални посегателства, улеснени от близостта в претъпканите превозни средства. (Изглежда, не само за Белград е валидна максимата, че «по-лесно е да влезеш в историята, отколкото в автобусите на градския транспорт», както гласи един местен графит, явно в пристъп на поредния «великосръбски шовинизъм»). Пилотен (засега) проект оборудва и 8 руски влака за дълги дестинации с отделни женски и мъжки купета (като си запази правото и на смесени такива). Иранските власти удариха всички в земята, като решиха да «подарят» цяло островче в северозападната част на страната изключително и само на жените. В зоната на този дамски резерват, общественият транспорт, ресторантите и услугите не само са предназначени за жени, но и ще се извършват също само от жени. (Чували бяхме, че съществуват ирански плажове единствено за дами, казват, - в някои градове имало и такива паркове.) Прецедент, но с различен знак долетя от друго традиционно считано за консервативно кътче на света - Великобритания. Там приживе бе издигнат паметник на премиер – до този на Чърчил, в долната камара на Английския парламент, вече стои бронзовата отливка на Маргарет Тачър. “Бих предпочела от желязо, но и бронзът ме устройва – няма да ръждясва”, била казала желязната лейди. Също бронзов и също женски, но обобщен образ – символ на проститутките от цял свят, ще се издигне тези дни и в Амстердам. Инициативата е на две жени – бивша проститутка и настояща скулпторка. Междувременно на испанска красавица дадоха титлата регионална мис, после поискаха да й вземат короната - не защото е грозна, а защото…. била майка на 3-годишно дете. (Понеже противоречало на регламента, еднакъв за Мис и за Мистър Испания, а именно – майки и бременни да не участват. Поне на дадения етап на биологичната еволюция обаче, това няма как да засегне мистърите). И правителственият орган Институт на жената се разгневи: “Майчинството не предполага никаква физическа или интелектуална ограниченост, няма отношение към работата и превръщането му в пречка е дискриминация”. Испански леви партии квалифицираха това като “двойна” дискриминация – както върху фигурата на жената, така и върху тази на майката. В тия препирни някак незабелязано мина оповестяването на резултатите от проучване на университета Карнеги Мелън по заръка на Американската автомобилна асоциация. А именно - че жените може и да не шофират по-добре от мъжете, но са по-добри шофьори, защото рискуват по-малко живота си зад волана. Няма как – “жените са крайни, те са или по-добри, или по-лоши от мъжете”, констатирал е още преди 4 века “експертът” по човешки характери Жан дьо Лабрюйер. 
Тогава - “защо обичаме жените?” се пита в едноименното си есе нашумелият румънски писател Мирча Картареску. И сам си дава поне 45 различни отговора. Единият от тях гласи: “Защото вземат живота насериозно, изглежда наистина вярват в действителността.” Сигурно е така. Както 2 и 2 е 4, както 8-и март не е Великден, но и всеки (друг) ден не може да ми е (поне не и тази година). И защото, ако някой ви твърди подобно нещо, на мен ми иде да извикам: “Жени от всички страни, съпротивлявайте се!”

PS С което искам да кажа на дамите – не се отказвайте от празничността, вие заслужавате един хубав ден днес, още повече – международен.
(С известни редакции, текстът се публикува в днешния брой на вестник "Всичко за жената", за което благодаря: на всички, на вестника, и на жените:)