Nathalie Bonnes: L’art-thérapie -  méthode de soin dans l’intermédiaire entre art et psychanalyse 
(Première partie)

Carte de visite : Nathalie Bonnes travaille comme art-thérapeute dans les hôpitaux de Marseille (Sud de la France) depuis 2005.  Elle y exerce dans des services différents et qui reçoivent un public très varié : enfants et adolescents autistes, psychotiques, en difficultés sociales et familiales ou rencontrant des difficultés assez lourdes comme l’anorexie, « la dépression », mais aussi en Unité « Mères- bébés » et en service de re-nutrition avec des personnes anorexiques ou atteintes d’obésité morbide. Fin de l’année 2012 les Editions Érès ont publié son livre « Art-thérapie et anorexie » où elle transmet son expérience et ses réflexions en la matière.

Formée elle-même dans l’institut PROFAC[1] à Arles, Nathalie Bonnes intervient aujourd’hui comme formatrice en art-thérapie pour l’institut PROFAC Marseille. Elle a commencé sa carrière en effet  dans le métier d’éducatrice de jeunes enfants, qu’elle a exercé pendant 28 ans, pour se consacrer ensuite à l’art-thérapie dont elle a obtenu sa certification en mai 2004. Suite à la validation de la certification PROFAC par l’état français, elle a repassé une VAE pour confirmer la validation de  cette première certification et les années de travail en tant qu’art-thérapeute.Ce qui, évidemment, suggère ma première question à lui poser :

- Nathalie, quel est le statut de l’art-thérapie en France actuellement ?

- Pour l’instant l’art-thérapeute n’a pas de statut : la certification de certaines écoles a été reconnue par l’état, et c’est le cas de PROFAC -  l’organisme dans lequel j’ai été formée. C’est une certification de niveau 2. Mais actuellement les art-thérapeutes sont recrutés sur des postes divers et en ce qui me concerne, mon intitulé de poste est « éducatrice de jeune enfant » et je fais fonction d’art-thérapeute sur ce poste pendant 39 h par semaine. Certains art-thérapeutes de diverses écoles et l’association française des art-thérapeutes œuvrent à la reconnaissance d’un statut des art-thérapeutes. Mais ce travail demande beaucoup de temps.

- Dans ton livre tu écris que l’art-thérapie « joue sur le trait d’union entre art et thérapie », comment comprendre cela ?

- C’est une expression de Jean-Pierre Royol[2], qui veut dire en quelque sorte que le travail art-thérapeutique se fait dans un entre-deux, dans un espace resté vide structurellement et qui permet au sujet, à partir de ce vide de créer, de bricoler pour se créer son sinthome et tenir debout. C’est dans cet espace là que travaille l’art-thérapeute.

- Et d’autre part tu l’as définie comme «une méthode de soin qui se positionne dans un espace intermédiaire entre art et psychanalyse», tu insistes qu’elle s’appuie sur la psychanalyse et peut ouvrir une demande de psychanalyse…

- En ce qui me concerne de par la formation de PROFAC et le travail analytique que j’ai entrepris avant, pendant et après la formation, je considère qu’il m’est difficile de concevoir l’art-thérapie et l’analyse de façon dissociée. Certes l’art-thérapeute n’est pas un psychanalyste, s’il n’a pas fait le travail nécessaire pour cela. Mais selon sa formation, son regard, son point de vue est orienté par la psychanalyse (éclairé par la psychanalyse, nous dit Jean-Pierre Royol). Plus que son regard d’ailleurs, il s’agit de son écoute. Il utilise l’écoute, le silence, le vide, pour ouvrir des espaces dans lesquels le sujet va pouvoir se trouver ou se retrouver. L’espace art-thérapeutique n’est pas un atelier d’art-plastique. Il s’en différencie de par la place de l’objet qui n’est qu’un prétexte au travail, qui n’est pas esthétique et se veut le plus possible éphémère. Il s’en différencie de même de par le travail sur le transfert élaboré par l’art-thérapeute. La prise en compte du transfert est la base du travail art-thérapeutique à mon sens. Tous les art-thérapeutes, toutes les écoles d’art-thérapie ne tendent pas vers ce travail mais en ce qui me concerne c’est ainsi que je définis l’art-thérapie.

- J’aimerais revenir sur le statut de l’objet en art-thérapie: différent de celui de l’objet d’art, il se construit dans le transfert, il doit être le plus éphémère possible, ni conservé, ni exposé… ce dernier … pourquoi ?

- L’objet en art-thérapie est un prétexte à la parole, à la relation transférentielle. Il vient inscrire cette relation dans un moment donné qui a peu de rapport avec la réalité. C’est un objet qui fait partie de l’intime du patient parce que justement il est créé dans un espace transférentiel, dans une relation particulière. Des choses s’y inscrivent et se disent de l’intime du patient. Des choses de l’ordre du fantasme, de l’ordre d’une « autre scène ». Pour ces raisons il est impossible d’exposer aux yeux de tous quelque chose qui fait partie de l’insu du patient, qui est sorti de son inconscient ou qui a permis l’ouverture de cet inconscient lors d’un instant rapide, fugace. Il y a des choses que l’on doit garder en mémoire sans être obligé de les avoir constamment sous les yeux, dans le sens où elles ne témoignent que d’une « vérité éphémère », envelopper d’un voile protecteur. Cet objet n’a rien à voir avec le « beau, l’esthétique, le pur ». Il a à voir plutôt avec le « pur réel », l’impensable, l’impossible à dire. Il ne doit pas devenir persécuteur en nous  regardant constamment comme nous le regardons  et comme d’autres nous voient le regarder et le regardent aussi. Cela deviendrait malsain il me semble et à l’inverse de ce que nous cherchons.

- Dans l’entre-deux de la relation art-thérapeute-patient, là où, manque la parole, vient prendre place un « dire plastique »… J’ai beaucoup aimé cette phrase…

- Elle est la continuité de ce que j’ai évoqué précédemment. Cet objet vient inscrire l’intime du patient qui ne peut dire certaines choses. Les mots viendront sculpter cet objet au fur et à mesure de la séance pour donner vie à l’objet le plus éphémère qui soit : la parole. Et pourtant cette parole reste alors que les écrits s’envolent car contrairement à ce qui se dit d’habitude, une parole, une fois prononcée ne peut plus être effacée : c’est dit, c’est dit et c’est ainsi. Alors qu’un écrit pourra toujours être transformé par l’écrivain. La parole a ceci : elle se dit en présence d’un autre. L’écrit est souvent plus intime et n’a pas de témoin dans un premier temps. Toutefois, une fois que cet objet vient dire quelque chose de l’intime devant un témoin (l’art-thérapeute), « c’est dit ! ».

                                                                                       A suivre...

---

[1]_{Voir, à propos de PROFAC : http://www.artherapie.com/}

[2]_{Jean-Pierre Royol est docteur en psychologie clinique, directeur de PROFAC, président de la Ligue professionnelle d’art-thérapie, auteur de « Art-thérapie Quand l'inaccessible est toile »,  éditions Dorval}

Макс Кон: Никой не владее окончателния смисъл на текста

Хуморът е триумф на Аза, на нарцисизма, на принципа на удоволствието, остроумието е структурирано като аналитична сесия; зад привидността на човешкото общуване сe таи фундаментално недоразумение между субектите;

Визитка:

Макс Кон е френски психоаналитик, доцент в парижкия университет Дени Дидро VII, автор на редица публикации, сред тях „Остроумие, несъзнавано и събитие” (1991 г.) и „ Vitsn. Остроумия на идиш и несъзнавано” (2008 г.) открояват афинитета му към въпросите на хумора и остроумието.
Това бе отправна точка за нашия разговор, приел формата по-долу на монологичен фрагмент:

Триумф на нарцисизма, триумф на принципа на удоволствието над реалността, триумф на Аза над СвръхАза, така Фройд определя хумора в едноименната си статия от 1929 г. И дава пример с осъдения на смърт, поведен към бесилото в понеделник, който се провиква: „Добре започва тая седмица!”. Това е забавно, но и трагично. Можем да се засмеем, но с половин уста. Дълбоко в себе си никой не изпитва желание да бъде на мястото на осъдения на смърт. Тъй като ние също сме осъдени на смърт, по всяка вероятност тя няма да се разиграе на бесилката, но ще се сбъдне някой ден, ситуацията ни кара да се засмеем. Умерено, но да се засмеем. Тази история оставя впечатлението за тържество на Аза над СвръхАза, който за Фройд, да напомним, е наследник на Закона, сиреч на традициите на праотците, на правилата, на нормите. Тържество нарцистично и инфантилно, понеже съдържа нещо лудическо, като при децата.
В горния текст Фройд не обвързва естеството на хумора с езика. По-късно Лакан ще говори за езика, поставяйки всички образувания на несъзнаваното - съня, лапсуса, погрешното действие, остроумието, във връзка с него.
Но хуморът е от порядъка на триумфа на Аза над СвръхАза, принос на комичното посредством СвръхАза, докато остроумието е принос на несъзнаваното в областта на комичното. И трябва да разграничаваме хумора от остроумието, при все че това не е лесна задача, понеже взаимните им отношения са доста преплетени.
Работил съм доста върху текста на Фройд от 1905 г. за остроумието и неговата връзка с несъзнаваното и мисля, че ако вземем коя и да е остроумна история и я анализираме, в нея ще открием отношение на субект към езика. Ще дам пример: госпожа звъни в болницата: „Добър ден, бих искала да получа сведения за Ребека Леви.” Отвръщат й: „Момент да погледнем в документацията… Да, тя вече е много по-добре и утре ще я изпишем… А вие сте нейна позната, роднина, или?” „Не, - отговаря дамата, - не съм нейна позната, не съм нейна роднина, аз съм Ребека Леви, но моят лекар нищо не ми казва. “
Ситуация, която може да споходи всеки, когато е хоспитализиран, понеже в институция като болница не се говорят произволни неща, даже напротив, и човек би могъл да си въобрази и най-страшното. Тук личността ще се опита да заобиколи казионния език на институцията, да се обади лично, за да се добере до (на)лична информация за самата себе си. И да накара другия да я чуе, което е една от характерните черти на остроумието. Това не е тържество на Аза над СвръхАза, при все че да, Ребека навярно би извлякла вторична облага от обстоятелството, че е хитрувала с администрацията, с лекарите, но по същество това не е триумф над медицината, нито над администрацията. За Ребека смисълът е да застави да бъде чута, тоест – да й говорят, да се отнасят с нея като към субект. Така че при Фройд откриваме едно разцепване между хумор (от страна на връзката на Аза със СвръхАза) и остроумие, което има отношение към трети слушател. Всъщност не е възможна връзка с езика, ако някъде не съществува трети слушател, който знае, че не разбира какво казва другият, че не разбира какво той самият казва и че трябва да положи огромно усилие, за да се вслуша в другия, за да проумее това, което той му говори. Зад привидността на човешкото общуване съществува фундаментално недоразумение между субектите, едно „объркване на езиците”, ако подемем израза на Ференци. Човешкото общуване е изключително усложнено, защото когато говори, всеки разиграва своята позиция на дете, тоест – иска да бъде признат в своя собствен нарцисизъм и по същество не чува нарцисизма на другия. Да, хората не се чуват и това е вярно както между двойките, така и между родители и деца, така и в анализата, впрочем. Да правиш анализа означава да учиш език, който не познаваш и който не (с)поделяш с психоаналитика си, независимо че ползвате един и същ език като изразно средство.
Бих могъл да добавя и че третият като слушател е в позицията на психоаналитик, без да е психоаналитик, а остроумието е структурирано като психоаналитична сесия, без да е такава, защото липсва необходимият механизъм…
Каква е спецификата на остроумията на идиш? Идиш е майчиният ми език, езикът на евреите Ашкенази от Централна и Източна Европа, със заемки от немски, славянски и други езици, служил в началото за коментиране на библейските текстове, написани на иврит. Тъй че той се явява междинен и посреднически език между езика на Държавата и езика на Закона. И трябва да се знае къде е властта. Евреите, които са хора на текста, все пак, са наясно, че текстът няма окончателен смисъл, че той няма господар, понеже никой не знае предела му и винаги може да се твърди и нещо друго, винаги може да се намери и още един, различен смисъл... Идиш е любопитен и с това, че препраща към липсата на територия, той няма държава, няма местообиталище, той служи за коментар на текстове и за нуждите на всекидневието и в резултат дава необикновена свобода на субекта. Това може би продуцира и крайно игровия ефект, тъй като хората отлично съзнават, че езикът е „между телата”, че той „не е от горе”, не идва от някой Бог или от държава (което представлява казионен език и впрочем хората се нуждаят от хумора тъкмо за да ги дистанцира от казионния език на държавата).
Та в природата на остроумието на идиш е да произвежда трети слушател и да има отношение към текста, като към безграничност, която никога не изчерпва своя смисъл. Пример: университетски преподавател иска да публикува статия и отива при директора на изданието. Последният му казва: „Вижте, господине, ако вие разбирате това, което сте написал и можете да го обясните, изпратете го на математическо списание. Ако разбирате това, което сте написал, но не можете да го обясните – на списание по физика. Ако не разбирате това, което сте написал, но можете да го обясните – на икономическо списание. А ако нито разбирате това, което сте написал, нито можете да го обясните – на списание по психология.”
Своеобразието на остроумието на идиш, другояче казано е, че съдържа определен тип отношение към текста, с четирите равнища на тълкуване на тора: буквален смисъл (пшат), имплицитен (ремез), алюзивен (драш) и тайна (сод), до която нямаме достъп. Отбелязвам, че по отношение на анализа на сънищата Фройд твърди, че сърцевината на съня е недосегаема. Тоест, ние имаме достъп до явната му материя, можем да разбулим латентното му съдържание, да извадим наяве желанието, изразено в него, като се опираме на събитие от предходния ден и на събитие от детството и изхождайки от асоциациите на пациента (инак - проектираме собствените си) и така да разгадаем и анализираме съня, т.е. да изведем явното, латентното и алюзивното му съдържание, но до окончателната тайна на съня няма да се домогнем. И целият ми аналитичен опит потвърждава тъкмо това – ние нищо не проумяваме от крайния смисъл на сънищата, както на своите, така и на чуждите. Същото е с остроумието, лапсуса, симптома. Ако вие си въобразявате, че бихте могли да (с)хванете крайния смисъл на един симптом, сте загубен, в най-добрия случай бихте могли да извлечете само два или три ориентира...
Явният смисъл в горната история: математиката е абсолютната наука, в нея всичко се разбира и обяснява. Декарт я обявява за модел за наука и не само той, впрочем, а и древните гърци, Платон… В края на живота си Лакан е искал да се изнамери матема на субекта, което по моему е някакъв фантазъм … математическа формула на субекта – да, това би могло да задейства нещо, да накара нещо да функционира, но математическа формула за субекта е невъзможна… Във физиката, която се осланя на математиката, вие можете да разберете, но не и да обясните; в икономиката е обратното – никой не разбира защо индексите се покачват или падат, защо има толкова бедни и толкова богати по света, в замяна обаче икономистите се правят, че могат да дадат обяснение. Последната история… тя  е за психолог, а не за психоаналитик, както веднъж някой се опита да вметне… Защото психоаналитикът a priori е наясно, че нищо не разбира и нищо не обяснява, което всъщност означава, че той е възприемчив към усещанията на другия, които последният ще облече в думи и представи… И ако някой си вярва, че от самото начало разбира и може да обясни, то той не е психоаналитик. Аналитичната ситуация е: наясно сме, че не знаем и че не обясняваме нищо. В замяна обаче – сетне, впоследствие, ние можем да се опитаме да кажем: ето това и това разбрах и ето какво мога да твърдя, на базата на моя опит, на базата на моята практика…
И накрая – каква е тайната в горната история? Тя вкарва четирите равнища на тълкуване на един текст и ви заявява: сега на вас се пада да откриете тълкуване - във вашето собствено слушане, като я преобразувате, обсъждайки я с друг, по повод на други и различни теми. И в резултат оттук произтича едно отваряне към смисъла. Ето, по същество, оригиналността на отношението към текста – той не е догматичен, затворен, той не изрича окончателната истина.
И психоанализата, по моему, е прекосявана от същото…

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Клод Букобза: Възпитателната забрана вписва детето в социалния живот

(Последната, непубликувана досега част от интервю, което френската психоаналитичка Клод Букобза даде приживе за българската аудитория)

 В резюме:

* Хиперактивността не е еднозначна и се простира от безобидния симптом на „немирните деца”, до израз на тревогата у децата;

* Психоаналитичното й лечение предполага дешифриране на нейния смисъл във всяка отделна история;

* Автоеротизмът е естествена за децата дейност, стига да не ги затваря в собствения им свят;

* Детето се нуждае от ограничения, за да влезе в социалния живот, липсата на забрани води до проблемни и капризни деца;

* Целта на възпитанието е детето да се приучи да се лишава от родителите. Родителите също трябва да се разделят със зависимостта на детето от тяхната власт;

 - Детската хиперактивност се превърна в нещо като „пандемия на съвремието”. Какво представлява тя от гледна точка на Вашия психоаналитичен опит? 

- У нас, във Франция, доста дълго време тя се изолираше като някаква специфична болест, на която трябва да се изнамери съответното лекарство. А както е добре известно, лекарството, което се назначава на деца с етикет „хиперактивни”, е медикамент, производен на амфетамините. По този начин обаче съществува риск да се създаде потенциална наркомания сред децата и медикаментът да се превърне в нещо по-лошо от самата болест. Ние, психоаналитиците, сме на мнение, че симптомът на хиперактивност: да не си в състояние да се задържаш на едно място, да си двигателно превъзбуден, може всъщност да изразява много и най-различни неща: като започнем на първо място с онова, което в миналото наричахме буйни, или непослушни деца, каквито, впрочем, е имало и винаги ще има. С тази разлика, че сега в столицата, в урбанизираните градове те са подложени на много по-големи принуди и напрежения от онези, които изживяват сред природата, или на село. Немалко родители ни споделят: „По време на ваканцията той (тя) беше навън и можеше да тича, да играе и нямахме никакъв проблем”. А в апартамента детето трябва да седи кротко и да е мирно. Същевременно ритъмът на живот на родителите сега е много динамичен и детето живее със стресирани родители в стресиращ град и то също е стресирано… Но хиперактивността се разпростира в широките граници между подобен, „по-маловажен” симптом, до нещо, което е изражение на тревогата у детето…. Често това са деца, които изпитват усещането, че нямат място в несъзнаваното на своите родители. С което не искам да кажа, че те са били нежелани. Не. А че дълбоко, в несъзнаваното на своите родителите, те не са били приети. Или - не са били приети за онова, което представляват. Например: майката е очаквала да има момиче, а вместо това е родила момче; или пък си е мислела, че ако бебето й е момче, то на всяка цена трябва да прилича на собствения й брат, поради някакви си  нейни „х” или “y” майчини причини. Така по същество мястото, което е било отредено на това дете, може да не е неговото. В резултат, не знаейки вече къде и кое е неговото място, то се движи непрекъснато… Но всеки отделен случай е различен, своеобразен. Затова начинът, по който ние, психоаналитиците, отговаряме на проблема, е като се опитваме да разберем функцията на тази двигателна нестабилност на детето, да я схванем в неговата собствена история и в начина, по който то е свързано със своите родители.  Предлаганото от нас лечение е поемане в психотерапия от психоаналитичен тип, придружена понякога и от психомоторна терапия. Не зная дали последната е позната у вас, става дума за техника, при която се използват много телесни игри, нещо подобно на кинезитерапията. Така работим съвместно – психотерапевтът, който се стреми да разбере основанията за тази хиперактивност и психомоторният терапевт, който се опитва с посредничеството на телесната игра детето да изрази, да надмогне и да контролира хаотичната си моторика.

-А нямате ли впечатлението, че с лека ръка децата се квалифицират като „хиперактивни”, даже учители и родители си го позволяват…

- Преди време гледах един американски филм, там, знаете, от две десетилетия широко се прилага употребата на  медикаменти против хиперактивност и в частност - на „Риталин”. Във въпросния филм се провеждаха анкети в училищата и се оказа, че има цели класове, в които децата са на „Риталин”, а в съседство – други, които не са. И лека-полека, като се проведе съответното разпитване се изясни, че в първия случай учителката е преценила класа си за хиперактивен и е напътила родителите да се консултират с лекар. А когато се рече „моето дете е хиперактивно” или че учителката го твърди, то лекарят е пò склонен да предпише медикамент. Докато в съседство, нейната колежка вероятно е умеела или знаела как да се справя с буйните, турбулентни деца, и в резултат на тях не им се налага да прибягват до "Риталин". Примерът, разбира се, е малко гротесков… Но аз се озадачавам от факта, че родителите с голяма лекота възприемат подобен род диагнози, навярно защото те ги успокояват. Понеже „нещото” се назовава, казва им се: ами ето, нà, имаме такава и такава болест, за нея ще ви предпишем такова и такова лекарство, ще ви дадем разрешението на проблема и всичко ще си дойде на мястото. И в резултат -  няма повече запитвания, не се поставят въпроси - за мястото на детето, за онова, което то представлява за своите родители. Така е много по-успокояващо за тях….

- В противовес на публично афиширания проблем с хиперактивността, този за детската мастурбация остава под сурдинка, но е чест повод родители и педагози да търсят съвет...

- Първо Фройд, а сетне и психоаналитиците на деца са установили нейното съществуване, както и обстоятелството, че тя изпълнява определена функция в развитието на детето. Фройд се е занимавал с нея в епоха, в която тя е била считана за срамно нещо: на децата било вменявано че ще оглушеят, връзвали им ръцете, заплашвали ги че ще им отрежат половия член и куп други страхотии. Така че първите психоаналитици буквално са воювали срещу подобни нелепости, които същевременно представляват начин да се нагнетява вина върху сексуалността. Да, на нормалното дете е присъщо от време на време да проявява такава, както я наричаме ние, „автоеротична дейност”, да опознава своето тяло, да се учи да изпитва удоволствие и да си доставя удоволствие посредством собственото тяло. Но първо - това не трябва да се случва постоянно, второ - не и на публично място, пред всички,  и трето - не в училище. И то не поради морални съображения. А защото ако детето посвещава много време на тези свои лични изживявания, които си самодоставя, това означава, че не използва психическата си енергия за онова, което обичайно интересува всяко дете, тоест – за откриване на заобикалящия го свят, на взаимоотношенията с възрастните, на научаването в училище, и най-вече – на общуването с другите деца. Тъй че ако бебето или детето от време на време мастурбира, когато го къпят или когато заспива, това не е драматично, но ако го върши в училище например, това все пак е белег, че нещо не е както трябва, че то се затваря в себе си. Последното съвсем не означава, че то непременно е аутистично, много здрави деца също мастурбират. Но е вярно, че децата аутисти често го правят, понеже са напълно затворени в себе си и единственото нещо, което ги интересува, са техните вътрешни, интимни усещания, които се научават сами да предизвикват. Например - притискат много силно с ръце очните си орбити и се забавляват да виждат искрите, които натискът поражда пред погледа им. И понеже сами го сътворяват, то се превръща в нещо по-интересно, отколкото да гледат в очите на майка си, на учителката или на друго дете, с което ще говорят или ще общуват. Подобно е и с мастурбацията - това са вътрешни изживявания, които детето самò си допринася и така анулира възможността пред другия да му доставя удоволствие. Това е, според мен, главната опасност. И ние трябва да „изтеглим” детето от подобно самотно удоволствие, в което се капсулира. И още нещо – да, Фройд е доказал, че у децата съществуват сексуални нагони, но той никога не е твърдял, че те трябва да бъдат оставяни на произвол, на самотек, в анархично състояние. Той винаги е подчертавал, че ролята на културата е да предоставя онова, което по-късно Франсоаз Долто ще нарече „хуманизиращи кастрации” – т.е. да сдържа тези нагони, да издига бариери пред тях, за да могат те да се съхранят и вече в зряла възраст да се преобразуват в активни генитални нагони. Това първо. И второ - за да могат децата да насочат енергията си към други, по-интересни от цивилизационна гледна точка неща – към ученето, училището, сферата на културата  и пр. Фройд сравнява горното с див, необуздан поток, който трябва да бъде канализиран, да се вкара в русло, за да бъде плодотворен. Но детето не е в състояние изцяло самò да си зададе забраните, които културата и възпитанието предполагат в себе си. По-голямата част от децата поне не са. Така че ако родителите не реагират, ако считат, че е нормално то да мастурбира и не му формулират забрани, детето няма как да ги придобие самò. И понякога може да се изгуби в удоволствието, което е открило и то да се превърне за него в нещо като дрога.

Ето защо възрастният, без да морализаторства и без да отправя заплахи, следва все пак да каже: „Не, това не се прави, има други, много по-интересни неща за вършене”. Така детето ще събере сили да посрещне тази идваща отвън забрана, то ще се опре на нея, като, разбира се, от време на време може и да я нарушава. Но за предпочитане е една забрана да се нарушава, отколкото тя да не съществува изобщо и детето напълно да потъне в своя прилив от усещания.

-Днешните родители обаче са склонни по-малко да забраняват, отколкото предишните.

-Несъмнено. У нас, във Франция, това се корени в промените, които поколението на май 68-а г. отвоюва, като развенча и морално осъди закостенялото възпитание, от което бе страдало. И знаете, че лозунгът на онази епоха бе „Забранено е да се забранява”.

Само че поради всичко онова което по-горе вече изложих, в своето изграждане детето се нуждае от забрани. Забрани, които първоначално са му зададени от родителите, от най-близките, а после - стъпка по стъпка, наложени и от обществото. Това ще го отведе към културата, ще го впише в социалния живот. Впрочем, липсата на забрани също може да предизвика хиперактивност, - деца, които хаотично се стрелкат насам-натам, понеже „няма на какво” да се натъкнат, няма в какво да се възпрат. И те се лутат в търсене на ограниченията, които родителите по една или друга причина не са им задали – вероятно поради обществената критика към някогашното ретроградно възпитание, но също и защото да кажеш „не” на едно дете изисква мобилизирането на повече енергия, отнема време, налага се да повтаряш и най-вече – да даваш личен пример. И родителите абдикират и оставят детето да прави каквото си ще. Последиците са: капризни деца, които винаги искат още и още, изпадат в гняв, тръшкат се, удрят главите си в пода или в стената, без при това да са аутистични. Те всъщност търсят бариера, нещо „твърдо”, с което да се конфронтират и което „да им се опре”. Случва се в подобни ситуации да давам следния съвет на майките - да вземат детето си в ръце и силно да го притиснат. И то се успокоява, защото има нужда да бъде сдържано от нещо по-силно, от нещо по-мощно от него самото. А ако детето е на по-голяма възраст, самото формулиране на забраната („Не, ти нямаш право да правиш така”) също го успокоява. Дори и ако първоначално се бунтува и роптае, в крайна сметка това го обуздава и успокоява.

- Споделяте ли мисълта на френския писател и моралист Ернст Льогуве, че да възпитаваме детето означава да го приучаваме към това да сe лишава от нас като родители?

-Да, много точна формулировка. Да възпитаваме детето означава да му дадем необходимия инструментариум, за да може то да се отдели и да заживее самостоятелно. Да се лиши от родителите си не означава да спре да ги вижда, а да не се нуждае постоянно от тяхното присъствие. Има обаче не малко родители, и в частност – майки, които питаят потребност от подобна зависимост на детето си. Защо? Защото това е връзка, в която те са сигурни. Сигурни, че винаги ще има някой, който да ги обича и който да изпитва нуждата да бъде обичан от тях. Връзката със съпруга, с партньора, е по-сложна, защото се къса, двойките могат да се скарат и разделят. А детето е винаги налично за майката, „принадлежи й”, казано в кавички, както и майката на свой ред „му принадлежи”. Така че съществуват майки, които се нуждаят от подобна връзка на зависимост, които свръхобгрижват отрочето си, които се превръщат в „неотменими” за него и не му дават средствата за еманципация. Но това обрича детето, а впоследствие – и възрастния индивид, на житейски неблагополучия.

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Истинска приказка за тъжния човек

В памет на Клод Букобза, която тези дни си отиде от нас

Вчера изчаквах Мадам Клод Букобза (Председателката на френската психоаналитична асоциация "Espace analytique") и така присъствах на част от интервюто й с една дама, поетеса. Тя поиска да разкаже:

- Бях на гроба на баща ми и докато пушех, към мен се приближи 6-7 годишно дете и ми предложи: "Искаш ли да ти разкажа приказка за един тъжен човек? Вървял си един тъжен човек и понеже бил много тъжен, пресякъл на червено. Една кола го блъснала и той умрял. Само че главата му отхвърчала на единия тротоар, а тялото – на другия. Главата започнала да крещи на тялото: "Помощ! Ето ме! Къде си?" И изведнъж си рекла: "Ама на кого викам аз? Нали ушите ми са тук?!"

- Прекрасна история - рече Мадам Букобза, - която показва и че когато сме тъжни, ние губим главите си.
                                                                                           София, 28.09.2009 г.

Макс Кон: Майчинството е интерактивен процес, в който детето също изгражда майката

Визитка: Макс Кон е доцент и преподавател по психоанализа в Парижкия Университет Дени Дидро, както и практикуващ психоаналитик от над три десетилетия. Натрупал е солиден психологически опит в работа с майки и малки деца в т.нар. „ Къща на майката и детето”(институция с впечатляващи традиции в закрилата на майчинството, стопанисвана от основаното още в епохата на Луи XVI-и Френско филантропическо общество). „Къщата” подслонява бременни самотни майки и новородените им бебета до навършване на 18-месечна възраст. Основната причина за тяхното приютяване е по-скоро „социалната мизерия, отколкото психологическите трудности помежду им”, пояснява нашият събеседник и добавя на шега: „инак цяла Франция би трябвало да настаним в подобни центрове, защото кой днес не изпитва проблеми с децата си?!” Все пак тъкмо около сложната проблематика да си родител насочвам разговора с г-н Кон, още повече че той бе сред лекторите на провелия се през април в София Четвърти френско-български психоаналитичен конгрес по въпросите на страдащото бебе и дете.

- Вашата институция обгрижва майки, които отглеждат сами децата си, понеже бащите най-често са се „изпарили” при новината за бременността. Защо идеята за дете плаши толкова мъжете? „Бреме” ли е бременността за тях?

- Вижте, явно е, че в конкретния пример бащите са се оказали несъстоятелни, те, примерно, са търсили само сексуално приключение, не са искали да се обвържат с тази жена, нито да стават бащи. Но нещата са далеч по-сложни, защото не може всичко да свеждаме до тях. Нерядко има жени, които не желаят бащи за децата си, по различни и абсолютно индивидуални за всяка една от тях причини. Раждането на детето представлява всъщност амбивалентно (т.е. съдържащо две противоположни тенденции, бел. моя) събитие за двойката, за майката и за бащата. Защото ние, хората, сме такива, амбивалентни – ние и искаме, и не искаме „нещо” да ни продължава. Ние изпитваме трудности и с живота, и със смъртта. Ние искаме и всичко, и нищо: и да живеем, без да си плащаме цената; и да не умираме; или да умираме, но без много да страдаме; и да има някой, който да ни продължава, но същевременно да не бъде твърде независим (понеже когато децата започнат да се превръщат в наистина независими, това е и приятно, и не чак дотам, за родителите…) Но какво означава един мъж и една жена да имат деца, да искат деца? Желанието за деца винаги ли е така ясно представено и от двете страни? Това, което наблюдаваме в практиката е, че понякога майката твърди, че не желае детето, а всъщност го иска, както и обратното. Друг път бащата желае да го признае и да го вижда, но майката го възпрепятства да има връзка с него, не му отпуска необходимото място, т.е – срещат се всякакви житейски ситуации.

- И все пак в социалните ни представи тъкмо майчинството е въздигано на пиедестал, обожествявано, „идилизирано”, поетизирано. И не само че не е прието да се говори за трудности във връзката майка-дете, но темата, бих казала, е табу.

- Вижте, любовта и омразата са взаимно свързани. И ние не можем да говорим за любовта, без да говорим за омразата: любовта и омразата, които съществуват между мъжа и жената, между майката и детето, между бащата и детето, между родителите и децата, и пр. Може би в социалните ни представи майчината любов е идеализирана, наистина, но психологически тя съжителства в неизменна връзка с омразата...

Въпросът ви обаче предполага, че имаме налице „майка”, а нашата практика разкрива, че нерядко такава отсъства: срещат се жени, сдобили се с деца, но които се явяват своего рода деца на самите себе си, т.е. те самите се оказват бебета или малки момиченца. Опитът в нашата институция показва също, че когато те са в такава позиция, собствените им деца „не знаят” какво да правят с подобна инфантилна майка.

 - А не ви ли се струва коректно тук да перифразираме мисълта на Симон дьо Бовоар, че не се раждаме жени, а се превръщаме в такива, съотнасяйки я към майчинството – т.е. че не се раждаме майки, а с времето се превръщаме в такива?

- Майчинството е от порядъка на интерактивното – тоест на диалоговия режим, на взаимодействието. Не само че жената ще се превърне в майка, а нейното дете (или деца) ще й позволят да бъде такава. Те ще й „подскажат” – ето това и това трябва да направиш за мен, ето така и така трябва да ме нахраниш, да ме сложиш да спя, да ми говориш… И майката или съумява да долови какво й предлага детето, или не съумява, има блокаж при нея. Така че майчинството не е едностранен процес, а е впрегнато във взаимовръзката с детето и можем да твърдим, че именно то „произвежда” майката (както и родителите си, впрочем). Освен това не само майката, но и всяка друга личност би могла да е в материнска позиция спрямо детето, стига да „склони” да се „нагърби” с неговото искане: бащата, медицинската сестра, бавачката например, която по цял ден се грижи за него, но не защото е преизпълнена с майчина любов за раздаване, а защото се подчинява на повелята и на желанието на детето „да произведе” майка за себе си. Тоест изключително важно е личността, която заема позицията на майка (а и на родител, въобще) да бъде чувствителна и възприемчива към потребността на детето от подобна фигура.

Линк към сайта на Макс Кон: http://www.maxkohn.com/

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Патрик Деларош: Забраната и авторитетът са необходимост за детето

*Те „рамкират” детето, предпазват го от рискове и от психологически смущения;
*Юношеството оспорва авторитаризма на „теократичния баща” и на „всемогъщата майка” и налага нов тип родителски авторитет;
*Темите-табу травмират детето;

Визитка: Патрик Деларош е парижки психиатър и психоаналитик, с над 30-годишна практика в терапията на младежи с проблеми. Написал е 13 книги за родители и специалисти, 5 от които вече са преведени на български. При едно от последните му гостувания в София ние поговорихме около следните въпроси:
- Психоаналитиците придават огромно значение на фамилната история за психическото изграждане на детето. А напоследък те заговориха и за ролята на укриваните в нея тайни, на т.нар. „не-изказано”.
- Действително, семейната история е определяща за психическото изграждане на детето. Под „не-изказано” ние имаме пред вид темите-табу, семейните тайни свързани с родословие, произход, кръвосмешение, криминално, военно престъпление и т.н., изобщо – с всичко онова, което родителите, както и бабите и дядовците, обикновено укриват от детето, с цел „да го предпазят”. Това обаче е илюзия. Всъщност премълчаваната тайна е травматизъм за детето. То далеч не се заблуждава, когато се натъкне на нещо не-изказано и не получи отговор на своя първи и, най-често - последен въпрос. Забраната да мисли върху въпросните обстоятелства не предпазва истински детето, тя го смущава много повече, отколкото действителността, колкото драматична и мъчителна понякога да е тя. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто обичаше да казва: „Да искаме от детето да се структурира върху някакво „не-изказано”, означава да искаме от него да отрича една част от себе си”.И впрочем всеки психоаналитичен терапевт констатира в практиката си колко чувствителни са децата към потуленото в семейната история и в каква степен детските симптоми могат да свидетелстват за наличието на някакви тайни. И нещо повече – „не-изказаното” е травматично не само за онзи, който директно го „понася”, но се явява още по-голям травматизъм за представителите на по-следващите генерации, понеже те вече не разполагат с необходимите средства и елементи, за да го реконструират и разберат.
- В епохата на краен либерализъм във възпитанието, вие пледирате в книгите си, че авторитетът и забраната са абсолютна необходимост за израстването на детето, защо?
- Ние живеем във време, което като всяко друго, се опитва да коригира заблудите на предходното. И всяка генерация подновява поправянето на възпитателните грешки, от които е страдала. За жалост, подобна корекция (или опити за корекция) произвеждат понякога само едно карикатурно залитане в обратната посока. Така например авторитаризмът поражда лаксизъм (крайна толерантност, бел.моя). Авторитаризмът, бидейки по дефиниция власт която не се оспорва, отключва у родителите, които са го понасяли, лаксизъм без забрани, чиито ефекти са даже още по-пагубни за възпитанието. Несъмнено, и единият, и другият подход са вредни. Авторитаризмът - понеже заменя словото с „ твърдата ръка”, която, както подсказва израза, дресира детето подобно на животинче. А лаксизмът - защото точно наопаки, претендира да не се противопоставя нищо на детето и фактически го изоставя подвластно на собствените му прищевки и капризи. Но детето се изгражда от една страна благодарение на онова, което му се дава, а също така и на онова, което му се отказва.Възпитанието без забрани отрича разликата между поколенията. Забраната в действителност няма същия смисъл за детето, както за възрастния. За възрастния липсата на забрана има смисъла на свобода. А при детето тази липса го кара просто да се излага на опасности. Детето се нуждае от „рамкиране”, от поставяне на граници и защото тяхното отсъствие поражда тревожност у него. То има потребност от родители, които да го направляват и до една определена възраст някой друг трябва да решава вместо него. Така че забраната в широкия смисъл на думата е важна в три области: за възпитанието (няма възпитаване без забрана); за живота в обществото (тоест извън семейната среда) и за психическото здраве. Може да се твърди, че всякакви леки или по-сериозни психологически смущения у детето, като се почне от баналната двигателна нестабилност, та чак до тежките разстройства на личността, произтичат от липсата на забрани. Последните обаче не бива да се бъркат с наказанието.
Нека правилно бъда разбран - не пледирам за завръщане на строгото, т.нар. „английски тип” възпитание. Онова, което искам да кажа е, че авторитетът на родителите би следвало да бъде абсолютно достатъчен, за да накара детето да уважава тяхната забрана. И колкото по-стабилен е той, толкова по-малко на тях им се налага да формулират забрани. Освен това, детето има нужда именно неговите родители, а не примерно бабите и дядовците да са тези, които да го принуждават да се подчинява.
- А как мястото, което майката и бащата заемат в детството, се променя в етапа на юношеството?
- Тук ще трябва отново да говоря за авторитета, за това от кого той е представляван и как се трансформира през юношеството. Неохегелианският философ Александър Кожев разграничава 4 типа авторитет, които аз доразработих и разпрострях върху семейството. Първият тип, изведен от учението на Платон, се основава на идеята за справедливостта. Той е представляван от двамата родители, формулата му е „Равенство”. Вторият тип авторитет, чиято основа е теокрацията, произтича от бащата „като наместник на бога” и се формулира с: „Така е, а не другояче”. Това е власт без обяснения. Третият тип авторитет почива върху идеите на Аристотел и посоката му на действие е от по-големия към по-малкия, от учителя към ученика, или най-общо казано – това е авторитетът на възрастния, който знае повече за бъдещето от младия човек и ще го учи що е то животът. Формулата му е : „Следвай моя пример!” В семейството той може да бъде представен както от майката, така и от бащата. Четвъртият тип авторитет се основава върху Хегел и е «законът на по-силния». Тук това е майката, защото тя има директен контакт и незабавна власт върху детето, която при бащата е опосредствана от словото. Бащата казва онова, което трябва да се направи, но не проверява, ако му се подчиняват. Майката го казва и незабавно проверява дали е сторено. В първия случай детето се подчинява, ако го иска, а във втория – защото е принудено да се подчини. Формулата е: «Прави каквото ти казвам!»Ако по време на детството и четирите типа авторитет са представени в семейния живот, то през юношеството постепенно изчезват (или най-малкото - биват оспорвани от юношата) два от тях - тези, които са носени от едния родител: теократичния баща (вариант 2) или « всемогъщата» майка (вариант 4). За сметка на това младежът настойчиво претендира за първия и за третия тип авторитет, упражнявани от двамата родители и почиващи върху «справедливост» и «бъдеще». Ето, този нов тип авторитет предстои да се «сверява» и да се «нагажда», в периода на юношеството, в зависимост, разбира се, от всеки отделен случай.

PS Интервюто е публикувано и в юлския брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Клод Букобза:Представата за майчинството е твърде идеализирана понякога

*Феноменът на следродилната депресия засяга около 15% от жените, ако не се лекува, тя продължава поне 18 месеца и има последствия върху децата;
*Връзката майка-дете се натъква на всички трудности, които съпътстват и останалите човешки взаимоотношения;
Визитка: Клод Букобза е френска психоложка и доскоро председателстваше една от най-уважаваните психоаналитични асоциации в родината си - „Еспас аналитик”. Тя се е специализирала в терапевтичната работа със съвсем малки деца и работи в детското психиатрично отделение на болницата в Сен Дени, където преди повече от 18 години е основала така нареченото „Подразделение за прием на майки и деца”. Това са специални звена към френските болници, в които се посрещат майки и техните новородени, по повод на някаква патология във връзката помежду им, както и за превенция на евентуални последващи проблеми у детето. Към подобни звена пациентките най-често биват адресирани от съответните местни структури по майчино и детско здравеопазване и услугата е напълно безплатна за тях. Практиката е тук да се приемат по няколко жени едновременно, заедно с децата им, като регламентът налага те сами да полагат грижи за тях (освен по изключение). Майките посещават институцията през деня, няколко пъти в седмицата, и имат възможността както да общуват помежду си, така и да разговарят със специалистите. Но нека дадем думата на самата г-жа Букобза:

-Жените, които приемаме, понякога са със следродилна психоза. Но това е сравнително рядко явление, все пак. Най-често става дума за майки със следродилна депресия. Съвременни западни проучвания сочат, че тя засяга около 15% от жените, което е сериозна величина. Освен това, според психиатричната литература, ако не се лекува, следродилната депресия продължава най-малко 18 месеца, което е дълъг период и има негативни последици върху детето. За мен тази депресия не е просто патология, а свидетелство за екзистенциалните трудности, за това, че не е така лесно за една жена да се разбира със своето бебе, че по определен начин майчината любов не е инстинкт, не е „естествена”, а е връзка, която се изгражда - с всичките онези трудности, на които се натъкват човешките взаимоотношения. Разбира се, една жена може да има хиляди основания, поради които да бъде потисната когато роди бебе. Но тук аз имам пред вид преди всичко майки, които нямат видими проблеми - те са процъфтявали по време на бременността си, родили са без усложнения хубаво и здраво бебе, което са желаели, имат до себе си съпруг или приятел, който да им помага. И именно появата на детето изправя майката пред трудности. Доста време е необходимо, за да се признае подобен проблем. Първо, депресията не се отключва непосредствено след раждането, а обикновено някъде около третата седмица, когато майката вече се е прибрала у дома и се изплъзва от погледа на лекаря. Такива майки изпитват голяма умора и не особен ентусиазъм от грижите по децата си. Често споделят, че им е странно, че бебето „сякаш не е тяхно”, че все едно „са им го дали като на детегледачка”. И понеже нямат видимо основание за своето неразположение, майките не го изразяват външно. Освен това, в нашите общества битува някаква идеализирана представа за щастливото майчинство. Така че тези жени се въздържат да дадат израз на своите проблеми, и то до такава степен, че някои ръководства по психиатрии наричат това явление „усмихнатите депресии”. Но ето че от едно 6-7 години у нас, във Франция, все повече се заговори за тях, медиите също се включиха активно и жените дръзват малко повечко да споделят. А преди те не смееха да разговарят даже със съпрузите си, и „удържаха фронта” до мига, в който, понякога, всичко се сгромоляса.
- Как бихме могли да си обясним това явление?
- Моята интерпретация е, че на майките им е трудно да се грижат за бебето, понеже става дума за връзка на тяло с тяло. Разбира се, самите ние, психолозите, нееднократно сме наблягали на факта, че на бебето трябва да се говори, че между него и майката има обмен на смисли, на значения, на обич, на привързаност, на чувства. Разбира се. Но в крайна сметка това е връзка, която минава през тялото. Бебето е налице, то не може да говори, да каже „гладно съм”, „студено ми е” и майките се питат - какво очаква от мен, защо ме гледа така? Погледът му ги преследва, плачът му им продънва ушите. Те имат чувството, че то непрестанно е там, че иска нещо от тях, както се казва още - че ги „канибализира”, т.е. поглъща и разрушава. Често тези майки съзнават своята безпомощност, трудностите си, те са подтиснати. Френската детска психоаналитичка Франсоаз Долто казваше, че ръцете, с които майките са така безпомощни, накрая се преобръщат и с тях те могат да удрят и да разтърсват бебето, което през цялото време им напомня за собствената им безпомощност. По същество това е преобръщане на функцията на майчините ръце: вместо да милват, да люлеят бебето в прегръдките си, те удрят, изоставят…И гласът, вместо да е галещ, се превръща в рязък и груб. Би могло също така да се каже, че по някакъв начин майките се борят и срещу собствената си безпомощност. Което може да се разпростре от проявата на съвсем малко грубост спрямо детето, до т.нар. „синдром на разтърсваните бебета”(когато изнервеният родител разтърси силно крехкото телце на бебето или го шамароса, което крие тежки, дори фатални последици за новороденото, бел. ред.). Не зная дали при вас се признава и се говори за тази патология, но при нас отскоро тя вече е широко обсъждан факт.
Откакто основахме нашата структура за прием на майки, ние сме се срещали с много жени. И щом майките съумееха да почувстват, че тук никой няма да ги осъжда, че няма да се вика полиция, те биваха в състояние да разкажат за упражненото насилие спрямо бебето си. В началото медицинските сестри и обслужващият персонал се шокираха от чутото. Опитът обаче бързо ни подсказа, че колкото повече жените говореха за своите трудности, толкова по-малко вършеха нещо необмислено в действителността и дори самите те изнамираха средствата да вземат предохранителни мерки. Например една от тях споделяше: „Когато усетя, че ще направя някоя глупост, оставям бебето в стаята, а аз отивам в кухнята”. Виждате, че тя се опитва да вкара малко дистанция между себе си и детето. Защото мъчителното във взаимоотношението майка-бебе е, че тази връзка е абсолютно дуална, т.е. дори и когато жената има съпруг или партньор, има обкръжение, тя е с усещането, че е оставена напълно сама да се грижи за бебето. А когато човек е изоставен насаме с другия, лице в лице с него, накрая всичко приключва с това те взаимно да се „разкъсат”. И така, лека-полека, като разказваха за всичко това, майките съумяваха да вкарат дистанция с бебето и което е още по-важно – някой трети, на когото да говорят. И аз горещо препоръчвам в подобни случаи никога да не се оставя майката сама, напълно изолирана с бебето – т.е. трябва обществото да предлага места: забавачници, общински центрове пр., където тя да е в състояние да повери за малко детето и да отдели време за себе си, за да не се превръща тяхната връзка във вид затвор, в закрепостяване с детето.
- А може ли да се мисли за "следродилна депресия" и при бащата?
- Не зная дали така трябва да го наричаме. Но проблема, който често се среща при тях, е свързан с трудността им да заемат мястото си на бащи, да осъществят смяната в поколенията. Два са възловите моменти, когато поведението на мъжа коренно може да се промени: било когато жената му съобщи че е бременна, било в момента на раждането на детето. Дори когато мъжът е отговорен, обича жена си, присъства у дома, някои майки ни споделят, че той направо се преобразява в юноша: започва да излиза по кафенета, да се среща с приятели, да играе футбол в неделите и те почти не го виждат. И онова, което за жалост също така наблюдаваме (например в нашата община, където живеят по-бедни социални класи и емигранти), е фактът, че много бащи „се изпаряват”, напускат дома си. Те по същество не понасят превръщането на съпругата си в майка, това е непоносимо за тях, било защото твърде много им напомня за собствената им майка, било понеже те се трансформират в бащи и съответно ще трябва да бъдат отговорни. И си тръгват, което по никакъв начин не подпомага майката, останала насаме с детето. То от своя страна й създава усещането, че превръщайки се в майка, тя се проваля като потенциално желан обект за съпруга си. Детето, което понякога тя не е желаела, или пък е желаела, непрестанно й напомня за мъжа, който си е отишъл. Нерядко въпросното обстоятелство също е фактор за малтретиране на бебето, защото съзнавано или не, майката го превръща в отговорно за бащиното заминаване.Така при най-малкото затруднение тя може да насочи и разтовари своята агресивност върху детето си.
- Ще обобщите ли какво за жената представлява майчинството?- Казано с психоаналитични термини, превръщането в майка за една жена, това е способността й да премести своя нарцисизъм върху някого другиго, в случая – върху детето. Това ще рече, че превръщайки се в майка, тя за малко, разбира се - не за цял живот, ще „позагърби” собствените си интереси. Тя ще ги пренебрегне, за да ги пренасочи към детето. Онова, която ще я изпълва с гордост, ще бъде да има хубаво, добре облечено дете, което съседите и познатите ще намират за прекрасно, и към което ще се отправят комплименти, повече отколкото към нея самата. Но много жени, които нямат солидно изградена личност (защото трябва да бъдеш стабилна, устойчива личност, за да понесеш всичко това) или са малко инфантилни, малко незрели, такива жени не съумяват да пренесат своя интерес върху детето. Те казват: „Аз през цялото време трябва да се грижа за бебето, а кой ще се грижи за мен?” Сякаш изпитват някаква огледална ревност спрямо тази позиция на бебето, за което непрекъснато се налага някой да полага грижи.
PS Седмичникът "Всичко за семейството" наскоро също публикува този текст.
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.