In memoriam

В памет на mon doyen – проф. Веселин Димитров, за когото всяка година (а тази повече от всяка друга), ще си мисля на рождения му ден, с рубаи на Омар Хайям[1]:

Един Телец между звездите се носи мълчалив и плах,
а друг на своя гръб поддържа земята, да не стане прах.
А между тези две телета – под облаци и под звезди –
безброй магарета смирени пасе замислено Аллах!


[1] Превод Йордан Милев

Франсоаз Уилмар: Преводачът не е предател, но преводът е неизбежно предателство

Визитка: Франсоаз Уилмар е белгийка, германист по образование. Посветила е 40 години на преводаческа дейност: работила е за големи издателства като френските Галимар, Фламарион, Акт Сюд, Ла Диферанс и белгийското Лабор. (Преводите й на немския философ Ернст Блох и на австрийския писател и есеист Жан Амери са отличени с 3 награди: едноименната "Ернст Блох" през 1991 г., Европейската награда за най-добър литературен превод "Аристейон"(1993г.) и "Жерар дьо Нервал" през 1996 г.) Загрижена за развиването и препредаването на преводаческото изкуство, Франсоаз основава и ръководи в Белгия две важни институции: Център за литературен превод (двегодишен следуниверситетски цикъл на обучение, осъществяван от мастити имена в бранша) и Колеж на литературните преводачи. Разположен в градчето Сьонеф, на час път от Брюксел, последният отваря врати два пъти годишно за професионалисти от цял свят, които пристигат да работят на място върху преводите си на белгийска литература, да се запознаят с новостите в нея, да се срещнат със своите автори. А и да пообщуват помежду си, пък и да поепикурействат. Защото (макар и реализиран по модела на останалите 10 европейски преводачески колежа), белгийският има предимството да притуря към интелектуалния хедонизъм и изтънчена наслада за сетивата: разположен е в имение на замък от 18-и век и е фокусиран "около масата" с божествената кухня, която майсторът-готвач Клод неизменно поднася в съпровод с току-що стъкмен от него кулинарен дитирамб. И поне доколкото ми е известно (на рецепторите), той е най-добрият готвач ( сред поетите) и най-добрият писач (ала не само сред готвачите, ще разберем веднага защо). И, last but not least: колегиумът протича под егидата на изключителната Франсоаз Уилмар, която преводаческото братство безапелационно е титулувало своя "Върховна майка". (Да вметна, все пак, че освен "Върховна", Франсоаз е и "просто майка" – на син психолог и на дъщеря – лекарка.)

- Франсоаз, ще представиш ли на читателите сравнително непознатата у нас френскоезична белгийска литература?
- Тя е доста млада, като самата Белгия, впрочем, която датира от 1830 г. От една страна не малко фламандци пишат на френски език и това е специфика, защото те творят на френски, ала духът на книгата, атмосферата е във Фландрия. (Имам пред вид Жорж Роденбах и Ги Ваес, а Шарл Бертен също разполага действието на много от романите си във Фландрия). Ако трябва да обобщя, ще посоча 3 основни характеристики на белгийската литература: тя е силно белязана от сюрреализма (автори като Пол Нуже, Андре Байон, Анри Мишо), от символизма (Морис Метерлинк, нобелов лауреат за литература през 1911 г., Емил Верхарен, нашият Виктор Юго) и е литература на фантастичното ( Томас Оуен, Жан-Батист Барониан и др.). Накратко: сюрреализъм, символизъм и фантастично - това е душата на белгийската литература. Тя се отличава с дълбочина на текстовете и модерен стил на писане и съвременни наши автори обират престижни френски литературни награди: Франсоа Вейерганс спечели "Гонкур" през 2005г. , а Пиер Мертенс , Жаклин Арпман и Жан-Филип Тусен са лауреати на наградата "Медисис" (съответно през 1987, 1996 и 2005 г). Тоест – разполагаме с качествена литература и френските критици са първите, които го (до)казват. Автори като Каролин Ламарш, Адамек, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси са задълбочени творци и публикуват при утвърдени френски издатели. Имаме, разбира се, Амели Нотомб, която е много успешна писателка, както и онзи прочут лиежец – Жорж Сименон, който наред с романите си за Мегре е написал и своите истински, "безмилостни", мисля че ги нарича той, романи. На френскоезичната белгийска литература принадлежат големи фигури като Кристиан Дотрмон, Уилям Клиф, Ги Гофет, Лилиан Утерс и др.
- Привкусът към фантастичното, който споменаваш, резонанс от вашия фолклор ли е, или пък е вибрация на някаква специална струна в белгийската душа?
- Не съм сигурна, че иде от фолклора и е вярно, че съществува „белгийска душа”. (Би могло да се каже, че белгийците сме много сюрреалистични в ежедневието, невероятно е само какви сюрреалистични и фантастични неща се случват у нас!:) Но да, магическият реализъм е нещо твърде белгийско, във Фландрия – също, особено с Йоан Дейн, който е майстор на магическия реализъм. Ние сме магнетично привлечени от този литературен жанр, така както англичаните са привличани от готическите новели. В нашите народни приказки наистина присъства фантастичния елемент, но може би и в германските също го има. Та не зная на какво точно се дължи….Но ние притежаваме изострено чувство за себеиронизиране, белгиецът никога не се взема на сериозно, тук малцина се имат за големи азовци, ние обичаме да се надсмиваме над самите себе си.
- Чувам, че доста колорит обагря и 14-годишната история на преводаческия колеж, който ръководиш?
- О, по време на всеки колеж се случва нещо анекдотично…Например понякога се завързват любовни връзки. Веднъж немският преводач се беше влюбил в италианската си колежка. Но не се осмеляваше да разкрие чувствата си пред околните. Една сутрин от контролната зала на замъка, която с камери наблюдава цялото имение, ми се обажда охраната: "Госпожо Уилмар, предайте на преводачите си да не прескачат през прозорците, за целта могат да ползват и вратите!" (Видеокамерите записали как немският преводач се вмъква през прозореца в спалнята на италианката. ) Така на другия ден всички го знаехме…хе-хе. И връзката се декларира официално...
Веднъж пък бяхме поканили автор с неговите преводачи, в случая – Жан-Филип Тусен и неговите 10 преводачи от най-различни държави. В продължение на няколко дена те се събираха за по 2-3 часа заедно, за да му поставят въпроси. Което беше много обогатяващо, защото питанията, които му отправяше китаецът, не бяха като тези, които му поставяше холандката, например, това бяха въпроси от културно естество. В края на сесията се зароди идеята да предложим на всички преводачи и на присъстващите да напишат текст от една страничка, който да включва заглавия на книгите на Тусен, а те са много конкретни, много типизирани, например: "Банята", "Фотоапаратът" , "Телевизията", "Господинът", "Колебанието", "Бягам", " Правя любов" и пр. Търсеха се обаче изработени текстове, в които заглавията да фигурират добре въплътени, а не да са навързани изкуствено или елементарно като "Аз съм в банята да взема фотоапарата, за да избягам да правя любов" . И тъй ние подготвяме текстовете си анонимно и ги предаваме на авторитетно жури, в състав - самия автор и Жан-Люк Утерс (също писател, Директор на отдела за промоция на белгийската литература към Културното министрество на Френската общност). Двамата оценяват творбите и ми връчват класираната на първо място. Аз я чета. Дружно аплодираме. После се питаме – чий е текстът? Беше ….на Клод, готвача на колежа! Е, аз му дишах във врата с второто си място.
- Смяташ ли ,че има "мъжки" и "женски" превод? Влияе ли душевността на начина на превеждане? Би ли могъл примерно човек без капчица хумор да превежда хумор?
- Това за мен са фундаментални въпроси и аз съм правила конференция в Сорбоната по темата. Накратко: да, идеята за мъжко и женско писане кара някои хора да се смеят и да твърдят, че няма такова нещо. Съществувало артистично, асексуално писане, уверяват те. Не съм съгласна . Писането е въпрос на въображение, а женското въображение е много различно от това на мъжа. Та може ли жена да превежда мъж и обратното? Ето я моята теория, или поне ето как нещата функционират при мен, която през цялата си кариера съм превеждала предимно мъже. Давам си сметка, че първоначално женската половина у мен е съблазнявана от мъжкия глас. Ернст Блох например има пророчески мъжествен глас и наистина мъжкарско писане. Жан Амери – австрийски евреин, оцелял от концентрационните лагери на Втората световна война, е остър, рязък, но резонира силно с мъжки отглас и звучене. Така че аз, жената, бивах изначално изкушена от това. Но дойдеше ли ред да се възпроизведе тяхното писане, именно мъжката част у мен заработваше(защото всички ние сме полу-жени, полу-мъже, или всъщност "би-дозирани" мъже/жени). Когато обаче ми се наложи да превеждам "Една жена в Берлин"(анонимния дневник на берлинчанка от дните след капитулацията на Германия през 45-а), аз доста се зачудих какво ще произтече, защото дотогава не бях превеждала жена. Е, беше съвсем различно. Не бях еротично (в широкия смисъл на думата) изкушена от писането, но имаше едно съучастие, едно приятелство, аз се разпознавах в тази жена…. Относно другия въпрос – може ли свърхсериозен човек да превежда хумор? Смятам, че човек може да преведе добре единствено нещо, което чувства. За мен това е принципът: емпатията, т.е. да си на същата дължина на вълните с автора по отношение на езика, на артистичния изказ. Така че не вярвам човек без чувство за хумор да е в състояние успешно да го превежда. Трябва емпатия. Връзката автор-преводач е много фина. Аз не бих могла да превеждам когото и да било, нужно ми е да харесвам автора, да го "чувствам".
- А как коментираш концепцията за непреводимостта на текста, онова прочуто италианско "traduttore traditore"(преводачо-предателю )?
- Преводачът не е предател. Когато превеждам от толкова различен от френския език, какъвто е немският, например, аз трябва да преобърна всички немски културни елементи които са просмукани в езика, на френски. Но френският не разполага със същите средства за да го стори. Френският е друг инструмент. То е като да свириш на цигулка нещо написано за пиано. Звукът на цигулката ще произведе друг ефект. И да, това е предателство, но цигуларят не е предател, тази слабост не е негова. Представи си стих на Фредерико Гарсия Лорка, преведен на датски. Та цялата стойност на поемата е в прозодията, в звуците, в музиката, в ритъма, в акцента, в стъпките – ами ще изчезне испанската душа, която е в езика! Докато датските звуци ще извикват Дания, т.е. друг манталитет, ще рече - имаме предателство, да, но преводачът не може да постъпи другояче, той е принуден да използва датския език и няма как да го избегне. Така че аз винаги казвам: преводачът не е предател, но преводът е неизбежно предателство.
- И твърдиш, че винаги си намирала начин да преведеш играта на думи…
- В 40-годишната си практика съм се сблъсквала с много подобни ситуации. И нито веднъж не ми се е случвало да не намеря изход – или някакви еквиваленти се търсят, или пък се опитваш да създадеш същия ефект, но с други думи. Жан Амери има един роман – "LeFeu или разрушението" който минава за непреводим, понеже от началото до края е изграден върху игра на думи. Аз здраво работих върху него и преводът ми бе отличен с награда именно поради това, че книгата минаваше за непреводима. И ето ти, впрочем, още един анекдот, пример за моята най-прекрасна, най-възхитителна преводаческа грешка. На финала на романа главният герой (художник), отива на среща в прочуто парижко кафене с купувач на своята картина. Взел е под мишница както картината си, така и бидон с бензин в другата ръка, защото е решен да си отмъсти като запали мансардата, от която го пъдят. Когато купувачът се появява, художникът му заявява: "Seien Sie mein Peter Gast"("Бъдете мой гост", на немски). Но слага думата "Реter" отпред . Питам се какъв е този "Петер гост", ровя в речниците за евентуални немски изрази, разпитвам германоговорящи. Напразно. В един момент получавам просветление. Казвам си: Peter = petra, т.е. камък на латински. От друга страна този човек ще пали (мансардата си), което ми напомня за финала на Дон Жуан с Каменния гост – статуята на Командира, която пристъпва към него, а Дон Жуан потъва в пламъци. И така по алюзия с "petra" и Дон Жуан, аз превеждам "Peter Gast" като "Каменен гост"– "Бъдете моя Каменен гост". За мен това е бляскава находка. Минава време. Появява се интернетът и във връзка с някакво преиздаване на книгата се сещам да надзърна из виртуалното пространство. Изписвам "Peter Gast". Кликвам. Насреща ми излиза: "Псевдоним на Хайнрих Кьозелиц, близък приятел на Ницше!"(когото, прочее, Амери често цитира във въпросния роман). Петер Гаст е собствено име, псевдоним! А аз, която от 9 кладенеца вода носих и си мислех, че съм разбулила загадката, е трябвало просто да преведа "Бъдете моя Петер Гаст" (с евентуална бележка на преводача: "Голям приятел на Ницше"…)Но познавайки Жан Амери (чието истинско име впрочем е Ханс Майер, но той дотолкова е бил отвратен от своя език, от онова, което му е причинил, от концентрационните лагери, че взема за свое име неговата анаграма), та струва ми се, че една така ерудирана личност като него, може би е имала наум и това. И щеше, навярно, да бъде доволен от моята най-красива преводаческа заблуда…

PS Редактиран вариант на интервюто е публикуван и в майския брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Сьонеф - храм на знанието, замък на щастието



„Споменът е единственият Рай, от който не можем да бъдем напъдени”, Жан-Пол Рихтер, немски писател,
НО
„Истинският рай е онзи, който сме изгубили”, Марсел Пруст "Намереното време”

Пред Райските порти
Че заставам пред дверите на Рая, няма никакво съмнение, когато се озовавам в началото на пътя, водещ към замъка на Сьонеф. Пускам куфара и задържам дъха си. А после няколко минути се опитвам да об(з)ема с поглед и да понеса плисналата се насреща ми красота. Без да се срутя от възторг. Трудно. И стъпка по стъпка, сред шпалир от три реда букови дръвчета, богоговейно извървявам 600-те крачки по алеята, които ме водят от катедралата на градчето (зад гърба ми) право в сърцевината на имението (насреща). Величествената метална ограда и двата мраморни лъва на входа ме допускат в павирания почетен двор. Когато го прекрачвам, попадам в обятията на протегналите се като ръце от замъка две 80-метрови галерии. Те „подпират хълбок” на йонийски колони, край които са се умислили антични статуи и вази. Физически замъкът е съграден от син местен камък, ала духовно архитектурата му е вдъхновена от античния Рим и италианския ренесанс. На фронтона оранжавеят гербовете на граф Жюлиен Депестр и съпругата му Изабел, които го построили преди 242 години. (Ако ви гложди как - историята мълви, че графът се замогнал с алъш-вериш, банкерство, морско застраховане, но най-вече - от военни сделки, след като пласирал за нуждите на 7-годишната война 6000 жребеца и 1400 впрегатни карети на маршал дьо Субиз[1].)
Още ненарадвал се на замъка обаче, графът се поминал, като оставил стопанството в ръцете на жена си и 16-годишния им син, силно запленен по изкуството. Едипово или не, монолитното съдружие майка/син се оказало особено благотворно за естетизирането на имението. Именно тогава замъкът бил „доокомплектован” с театър в дорийски стил, оранжерия (за многочислените портокалови и други чуждоземски дръвчета), ледница (нарочна шахта за целогодишно съхранение на лед), огромна клетка за екзотични птици, две езера, френска градина. Единственото нещо, недостигнало до нас от тогава, бил парникът, предвиден да прислонява 460-те ананасови дръвчета, ботаническа рядкост за времето си.
Владеенето на сьонефското бижу обаче не било за всяка уста лъжица и през годините собствеността му попадала в ръцете ту на една, ту на друга фамилия. За късмет, преди 4 десетилетия държавата се намесила, експроприирала замъка и така го спасила от съсипия и разруха. Сетне го поверила на френската общност в Белгия, която довършила реставрацията. Та, ето ви, прочее, сюрреализъм по белгийски– как одържавяването (при това в едно кралство!), може да има и благоприятни исторически и културни последствия.
„Замъкът ви принадлежи” – такова е мотото днес. Той е превърнат в един от най-големите музеи на ювелирното изкуство на френскоезична Белгия със своите 800 екземпляра, непринудено аранжирани сред разточителния интериор от 18-и век. Почитателите на изтънчения вкус могат да отскочат до салона за дегустация, където да се насладят на различни еликсири по рецепти от графската епоха – кафе, чай, шоколад, охлаждащи напитки от мимоза, роза или лавандула, (но не очаквайте за нищо на света да ви издадат тайнствените им съставки!) Замъкът предлага територията си и за „простосмъртни събития” от всякакво естество – празнуване на детски рождени дни, сватби, организиране на професионални мероприятия. Театърът и оранжерията са място за спектакли, концерти, изложби, семинари. Паркът (цели 22 хектара) е с безплатен достъп за посетителите. Към пищността му, самоукият артист Боб Вершуерен за втори път е притурил и 10 свои произведения на ланд арта, които след няколко месеца ще бъдат деинсталирани, за да напомнят, че всичко на този свят е ефимерно. Най-„стряскащата” хрумка на твореца са „говорещите дървета” – от клоните им се спускат саксии с вградени микрофони, през които при повей на вятъра (а понякога – съвсем ненадейно) струи поезия. В края на август, по традиция, в парадния двор пред замъка се разстила килим от цветя и зеленчуци. Това лято той е „изтъкан” от 100 000 цвята на бегонии, в акомпанимент на картофи, тикви, моркови и праз, които след това ще се предоставят на благотворителни организации в региона.
Ала вие, надявам се, не сте забравили за куфара, който въведох на първа страница. Е, той е като пушка в начално действие на Чехова пиеса – непременно ще влезе в употреба накрая. В случая, двамата сме се запътили към нашия пристан - отремонтираните пристройки в имението на замъка, където се помещава Европейският колеж на литературните преводачи, или -
„Телемското абатство”.
Така сполучливо (по аналогия с прочутото абатство от творчеството на Рабле) хърватската колежка Босилка Брлечич наименова нашата преводаческата обител. И наистина, външните сходства са изумителни – същият правоъгълен двор със заоблени кули по краищата и фонтан в средата, библиотека, театър, прекрасни градини. Родството е и духовно - Телемското абатство за Рабле е средище на свободната воля, а целта му е процъфтяването на човешкия дух. Хората в него, добавя той, говорят по 5-6 езика и си служат с тях, за да създават стихове и проза. Подобен е замисълът и на „Сьонефското абатство” – тук дори се ползват много повече езици, които се превръщат сетне в поезия и проза, поемащи по четирите посоки на света. Ще съм сред 17-те преводачи от 13 националности, привилегировани да работят над текстовете си сред целия този омагьосващ декор. Ще имаме насладата не само да се запознаем с богатата белгийска литература, но и да разговаряме „на живо”и да седнем на една маса с някои от най-ярките й представители: Каролин Ламарш, Жаклин Арпман, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси, Венсан Енгел, Тиери Дьобру, Жан-Люк Утерс и др.
Но не само езикът, а и небцето на това блажено място триумфира, изпратено на 7-то небе от Клод – „трубадура в бялата престилка”, който след като посипе с омайни билета блюдата си, ще погъделичка и слуха ни, като ги „поръси” с рими, щом като ги поднесе. Ще си оближем пръстите (а някои – и раните[2]).
Работата на колежа ще приключи с церемония по връчване на голямата награда за преводачески заслуги към френскоезичната белгийска литература. Тази година лауреатка е латвийката Инезе Петерсон.
А после, после - всеки ще напусне това магично място. И дълго, много дълго ще сподавя носталгията, че е вкусил Рая….

[1] Малка забе(ле)жка под линия - доколкото по онуй време да си маршал на Франция било достолепие, а да кулинарстваш - знак за добър вкус, същият този Субиз за всеки случай се овековечил и със собственоръчно изобретения си лучен сос за патици, познат и до днес под неговото име в гастрономията.

[2] По този повод виж интервюто с Франсоаз Уилмар, което предстои да се качи на блога.

PS Текстът е публикуван и в майския брой на списание "Бела";

На снимката: "Телемското абатство" - вътрешния двор на Колежа

Seneffe/фотогалерия/Замъкът:

Замъкът, видян отзад. На преден план - едно от двете изкуствени езера, в което се стрелкат огромни златни рибища (надявам се, изпълняват желания:)

Входът към Почетния двор на замъка.

"Зеленчуковата градина на Графа" бе прозаичното название на килима от цветя и зеленчуци, опнат в Почетния двор на замъка. По права линия насреща е катедралата на градчето.

"Езерото с романтичния мост". На "билото" на изкуственото му островче Вершуерен е разположил сонорната си инсталация "Викът на липата".

При възстановяването на замъка лъснали конструктивни грешки, като тези 5-тонни колони на гарлериите, които почивали едва на 50 см основи....

NB Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Seneffe/фотогалерия/Паркът:

Вилите - едно от творческите решения на артиста Боб Вершуерен в парка на замъка това лято.

Архитектурата на Оранжерията е вдъхновена от римската античност. На преден план - поредната инсталация на Вершуерен.

Театърът - построен както да естетизира парка на замъка, така и да служи за сцена на пиесите разигравани между близки и приятели, каквато била модата през XVIII век.

Френската градина в парка, малкото езерце с лилиите удивително напомня на картина на Моне.

Тук всичко и всички рецитират поезия - "говорещото" гинко билоба на Вершуерен.

NB Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Патрик Ландман, юрист, психиатър и психоаналитик:
Все по-трудно е да бъдеш мъж в постмодерното общество

В резюме:- Залезът на бащиния авторитет поставя въпроса за мъжествеността и потребността от изнамиране на нова представа за нея
- Най-големият риск за един мъж все пак е… срещата с една жена. Това е нещото което най-силно желае, от което най-много се бои и което всячески се мъчи да избегне
- Мъжът остава в плен на своя фаличен пол; отвъд завистта към пениса, жената има достъп до друга, различна наслада
- Антропологичната еволюция ще промени начина на изразяване на симптомите, но няма да попречи на хората да продължават да страдат
- Тревогата е дълбоко вписана в човешката ситуация, депресията е симптомът на нашето време
- Хистерията не е просто болест, а оспорване на властовия дискурс и като такава няма да изчезне, неин естествен носител са жените

Визитка: По образование Патрик Ландман е юрист, психиатър и психоаналитик. Доскорошен президент на една от авторитетните и най-динамично напредващи френски психоаналитични асоциации - “Еспас аналитик”, която развива международна дейност на 4 континента – в Бразилия, Белгия, България, Грузия и Сенегал.
Патрик Ландман е известен и като автор на книга за Фройд – претърпяла две издания във Франция, тя е преведена на 4 езика, включително и на български.
Терапевтичната му практика е насочена главно към юноши и възрастни. И освен че притежава (поне в моите представи) една направо енциклопедична компетентност (или може би – тъкмо поради нея), мосю Ландман е увлекателен събеседник, в което (ако съм се справила като преводач), ще убедя и вас.
- Как функционира психоанализата у вас, регламентирана ли е от някакъв етичен или морален кодекс?
- Не, ние нямаме специален деонтологичен кодекс. Преди няколко години обаче във Франция беше гласуван закон, който определя начина, по който следва да се упражнява психотерапията (но не и психоанализата като такава). Впрочем, психоаналитиците винаги са държали да се отграничават от психотерапиите най-общо. За да станеш психоаналитик във Франция трябва да преминеш през куп солидни етапи на подготовка и бих казал, че психоаналитиците дори са свръх-подготвени професионално, а не – недостатъчно квалифицирани кадри. И публичната власт у нас прекрасно си даде сметка за това и остави на психоаналитиците правото да се саморегулират вътрешно. Така че нашата професия във Франция има добродетелта да се самоопределя, тя елиминира всякакви шарлатанства и практически няма спорове между пациенти и психоаналитици, които да се разглеждат в съда. В полето на психотерапиите обаче има сериозни проблеми - те бяха наводнени от различни секти, от съмнителни или изключително идеологически осъдими практики.
- Ако обаче пациент ви довери, че е извършил престъпление, каква следва да бъде реакцията на психоаналитика съгласно френския закон?
- Отговорът е пределно ясен. Ако пациент ви съобщи за извършено от него престъпление, в качеството си на психоаналитик вие не сте длъжен да уведомявате полицията, тъй като вредата вече е нанесена и няма непосредствена заплаха за другия. Ако обаче е поставил под угроза някого и ви доверява, че ще извърши престъпление (и вие считате, че има сериозни шансове да го реализира, че не става дума просто за фантазъм), в този момент пред вас са две възможности: или да направите така, че деянието да не бъде сторено, или да уведомите полицията. Разбира се, това са крайни случаи, нещо, което се случва много рядко, но именно подобни гранични случаи осветляват отношението на една дисциплина към закона.
- Като един от големите познавачи на Фройд, как ще отговорите на феминистките критики отправяни към него за прочутата завист към пениса, която той приписва на жените?
- Завистта заради пениса е клиничен факт. Много пациентки я изживяват в своето лечение, други си припомнят, че са я изпитвали, трети не си я спомнят, а четвърти отричат да са я изпитвали когато и да било. В действителност хипотезата на Фройд е, че онези жени, които не си спомнят или които отказват да признаят тази завист, я пазят, но я съхраняват в сферата на изтласканото от съзнанието. Бързам да подчертая, че наличието на подобна завист по никакъв начин не кореспондира с някаква недостатъчност, не корелира с някаква по-ниска поставеност на женския пол спрямо мъжкия. Мъжът от своя страна е изложен на много специфичната кастрационна тревожност, от което също не следва изводът, че той е по-нискостоящ от жената. Проблемът изобщо не е поставен в тези рамки. Но френският психоаналитик от близкото минало Лакан е забелязал, че Фройд не е разработил достатъчно проблема за женствеността - вероятно, защото е бил ограничен от собствената си културна среда, или пък защото не е могъл да направи абсолютно всичко. И самият Лакан е обогатил теорията на Фройд, когато е преценил, че по определен начин жената притежава превъзходство над мъжа. Той е казал, че “жената не е цяла във фаличната наслада”, тоест – че мъжът остава изцяло в плен на своя фаличен пол и не може да се измъкне от това. Без да отрича, че в определен момент жената може да изпитва завист към пениса, Лакан счита, че отвъд това тя има възможността, онова “превъзходство” да притежава достъп до една друга, различна, нефалична наслада. Виждате, че психоаналитичната теория не плаща дан на културни предразсъдъци, тя произтича от клиничната практика. Така Лакан е допринесъл теоретични допълнения към женската наслада, която той нарича ”Друга” и за която счита, че по определен начин е излаз от затварянето във фаличната наслада. (А завистта към пениса очевидно е едно от възможните следствия от подобно затваряне). Така че призовавам онези, които критикуват Фройд от феминистична гледна точка, да прочетат семинар № ХХ на Лакан, наречен “Encore”, където той говори за всичко казано дотук, при това - по-добре от мен, тъй като той го е открил.
- Преди да бъде всичко друго, психоанализата е изобретена в края на XIX-и век от Фройд като метод за лечение на хистерията, предимно – на женската хистерия. Не констатираме ли обаче залез на понятието “хистерия” в наши дни?
- Следва да уточним нещата. На първо място - да разграничим залеза на понятието хистерия в психиатричната практика, където то вече не съществува. Там тя беше фрагментирана напълно и сега се говори за “панически разстройства”, за “генерализирани тревожни разстройства” и пр., но не и за хистерия. Отново за Лакан обаче, тя не е просто болест, тя е дискурс, сиреч - изказ, реч и определено отношение към онова, което той нарича “дискурс на господаря”. Тоест хистерията е форма на оспорване, на контестация на дискурса на господаря и на властта. И хистеричките (предвид участта отредена някога на жената и която все още й е отсъдена в някои страни по света) навярно са били “поставени в изгодна позиция”, така щото да оспорват господарския дискурс. Нормално е било именно жените да са носителки на неподчинение и на опозиция срещу речта на господаря. Но изказано по много специфичен начин, което ще рече – чрез тялото им, защото именно чрез него те са били потискани или защото именно на нивото на тялото си те са понасяли всички социални забрани. Тъй като сега жените в общества като нашите са все пак доста по-свободни, очевидно е, че и хистерията приема други форми. Но аз считам, че докато дискурсът на господаря продължава да съществува, докато е налична тази специфична човешка трудност да удържаш властта и да я налагаш чрез принуда, ще съществува винаги хистеричен дискурс, изказ на неподчинението, който в частност иска да свидетелства и за истината на субекта. Мисля си за науката, например. Днес науката под формата на сциентизъм се разпространява като единствения авторитет, като единствената власт, която ни казва: какво да правим и какво да не правим, какво да ядем и какво да не ядем, какво да пушим или да не пушим и пр. Смятам, че това е дискурс на господаря и че в своето разцепление той ще породи проявата на хистеричен изказ. И на първо място именно на нас, психоаналитиците, ще се падне задачата да посрещнем тези нови хистерични оплаквания, които ще имат друга, различна форма от онази, която Фройд е изслушвал през XIX-и век.
- Кой е симптомът на нашето съвремие?
- Депресията. Струва ми се, че тя е един от начините, чрез които постмодерният човек изразява своето неразположение от това да бъде вписан в обществото, своята несгода да бъде вместен в цивилизацията. Но депресията не е просто болест за психоаналитиците, тя е нещо, което може да бъде функция на онова, което наричаме “депресивност”. Тя позволява на човека евентуално да изработи своето отношение към смъртта, своето отношение към сексуалното, които подлежат на мобилизация в хода на психоаналитичното лечение. И не защото някой се депримира, че той трябва непременно да бъде лекуван. За психоанализата депресията би могла да бъде и нещо напълно позитивно.
- Според Ницше истинският мъж търси две неща – опасност и игра, така той търси жената като най-опасната играчка. Това ли всъщност иска той?
- Забелязвам, преобръщате прочутия въпрос на Фройд “Какво иска жената?” И ако в епохата на Фройд въпросът за жената и за женствеността е бил ключов (той и днес остава значим), то днес, поради залеза на бащината власт, поради упадъка на фаличната функция най-общо, става все по-трудно да бъдеш мъж. И вероятно не е излишно да си поставяме въпроса какво иска мъжът… В същината си мисълта на Ницше е вярна, защото когато няма риск, няма желание. А най-големият риск за един мъж е все пак срещата с една жена. Едновременно това е нещото, което той най-много желае и от което най-силно се бои. Защото е налице целият онзи фаличен залог, който се разиграва, когато срещнеш някого от другия пол. И мъжът се опитва всячески, чрез всички възможни средства да се изплъзне, да избегне тази фалична среща, било – бидейки официално или неофициално полигамен, било - като се стреми да удовлетворява само сексуални нужди, отказвайки да влезе в чувствена или любовна връзка. Но мъжът не желае друго, освен реализацията на своето желание и в този смисъл не може да се каже, че се отличава от жената. Въпросът ви е обаче интересен в степента, в която както вече споделих, проблемът за мъжествеността е важен в наши дни. Как да изпълниш и как да понесеш позицията на мъж в едно постмодерно общество, в което обичайните културни репери на мъжествеността са с пробойни? И сега именно на мъжете (но с помощта на жените) се пада задачата да открият новата представа за мъжествеността. Но инак - мъжете винаги ще желаят жените и жените винаги ще желаят мъжете.
- Как се отнасят психоаналитиците към други белези на модерността – все по-приеманата различна сексуалност, или - все по-директната, но и все по-технологична комуникация?
- Тук психоаналитиците са разделени. Що се отнася до различието между половете – то е логическо различие, нещо, което е интегрирано от цялата човешка психика. И може да бъде препредадено на детето, дори когато е отглеждано в еднополово семейство. Ние не следва да осъждаме хомосексуализма или отглеждането на деца от хомосексуални двойки. И е рано е да се правят каквито и да било обобщения. Аз например консултирам 3 деца, отглеждани от подобни семейства и започвам да имам наченки на идеи, да си давам сметка какъв тип специфични проблеми се пораждат. Но все още нямаме достатъчно дистанция, нямаме достатъчно валидни изследвания, за да твърдим, че това нанася щети или обратното. Ние не знаем нищо към момента. По отношение на еволюцията на културата – някои хора смятат, че присъстваме на истинска еволюция от антропологичен характер. Може би. При всички случаи, не е сигурно, че въпросната улеснена комуникация или развитието на виртуалното пространство ще премахне несъзнаваното у човека. Мисля, че това само ще промени начина на изразяване на симптомите, начина на изразяване на страданията, на думите. Но няма да попречи на хората да продължават да страдат от травматизма при срещата със сексуалното, например.
- Какво значение придава психоанализата на тревожността?
- Ние се занимаваме с вътрешната тревога на човека, която в същината си не е свързана с реалността. Тя е сигнал, в нея има нещо, което ни засяга – било от страна на желанието ни, било от страна на смъртта или на смисъла на нашето съществуване. И затова тя съдържа достоверност, една ужасна понякога достоверност… Тревогата е нещо дълбоко човешко и е неотделима от човешката ситуация. Фройд е твърдял: “Мога да излекувам от невротичната ситуация, но не съм в състояние да излекувам от човешката ситуация.” Следователно той казва: това, което предлагам на пациента, е да премине от невротичното страдание към обикновената несгода. А в обикновената несгода я има и тревогата.

PS Редактиран вариант на текста е публикуван в новия, априлски брой на списание "Бела"Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

André Michels : La Honte et la Culpabilité déchirent l’être humain
Carte de visite : André Michels est psychiatre et pratique la psychanalyse depuis 1979. Il s’est installé et travaille à Paris et à Luxembourg en même temps. Ses publications et son travail psychanalytique avec des patients s’exercent en trois langues – français, allemand, anglais. En tant qu’éditeur de littérature spécialisée en allemand, M. Michels continue la tradition freudienne de publier un livre par an, qui est un Yearbook, sur un sujet clinique. En France, dans une collection pareille sont parues deux volumes – un sur l’hystérie, l’autre sur le corps, et un troisième sur la sexualité est en voie de préparation.

En résumé
* La Culpabilité est liée à la voix de la conscience, la Honte s’organise autour du regard de l’autre
*La Culpabilité pèse sur tous, elle est un sentiment qui se transmet, qui a un héritage, et il y a un héritage de la Culpabilité aussi. Elle est en grande partie inconsciente et détermine nos actes.
* La Honte constitue l’intimité et la protège. Elle n’est pas disparue de nos sociétés, mais elle a changé de registre,
* Les limites de la Pudeur, de la Culpabilité et de la Honte sont retracées constamment avec la génération suivante
*Il y a un tragique chez l’être humain
* Il n’y a pas d’être humain sans avoir un Idéal
* De nombreux idéaux traditionnels, classiques se sont effondrés pendant le siècle passé. L’être humain revient d’une certaine façon sur lui-même, l’Idéal cherche son point d’ancrage au niveau du corps
* Chaque génération rencontre exactement les mêmes questions, mais doit développer d’autres réponses...
* L’image a un caractère de totalité qui enferme, elle captive et écrase l’être humain. Avec la parole apparaît la dimension de l’autre, la parole sauvegarde quelque chose de notre subjectivité.


-Qu-est-ce qui représentent, pour la psychanalyse, les concepts de Honte et de Culpabilité ?
Les deux concepts, traités par Freud (dont la Honte est moins développée), jouent un très grand rôle dans notre subjectivité moderne. On peut dire que la Culpabilité est liée à la voix de la conscience, alors que la Honte s’organise autour du regard et le regard de l’autre. On a honte sous le regard de l’autre, parce qu’on a peur de ce regard. Alors que la Culpabilité – c’est plus la voix, une voix qui souvent peut nous rappeler, qui nous culpabilise, qui peut nous réveiller, qui nous parle, qui s’adresse à nous, que nous entendons. Une voix qui est souvent aussi, disons, très exigente, sévère. Et pour distinguer ces deux termes, on peut les associer aux fonctions freudiennes de Surmoi et de l’Idéal de moi, et donc la Culpabilité est un produit du Surmoi, alors que la Honte est produit de I’idéal, de la constitution d’un Idéal. Je pense qu’il n’y a pas d’être humain sans avoir un Idéal, même le plus grand criminel, il est souvent poussé par un Idéal ; il peut y avoir un idéal fanatique, qui pousse, parfois des gens, même les dictateurs politiques - ils agissent souvent par un Idéal ou ils représent un Idéal pour le peuple. Et donc de voir à quoi correspond un Idéal et comment est-ce qu’il évolue, et comment est-ce qu’il fonctionne de nos jours, c’est une question qui est tout à fait au corps de l’actualité.
La Culpabilité est certainement un concept très ancien et c’est autour d’elle, de cette voix de la conscience que ce sont construites la réflexion religieuse et aussi, en partie, la pensée philosophique et politique.
- Vous me faites penser à la phrase d’Albert Camus « Quand nous tous serons coupables, ce serait la démocratie ».
- Oui, c’est une phrase intéressante, parce que nous avons souvent l’idée qu’il y a des gens qui n’ont pas de Culpabilité, qui vivent comme s’ils n’avaient pas de Culpabilité. Et je crois que là, Camus était peut-êttre un peu plus optimiste, parce que s’il aurait eu de l’expérience clinique, il aurait pu se rendre compte que tout le monde souffre de la Culpabilité, même les gens qui apparemment n’en ont pas, comme certains alcooliques, pervers ou criminels, ces gens-là souffrent d’une Culpabilité qui est souvent encore beaucoup plus grande que celle du sujet névrosé normal. Oui, mais ils ne trouvent pas les moyens de la gérer.
Dans la conception traditionnelle de la névrose, telle que Freud a élaborée, le noyau de la névrose c’est la Culpabilité, la Culpabilité d’avoir mal fait, d’avoir mal agi et dans la conception freudienne – d’avoir transgressé une loi, même si c’est en pensées.On ne peut pas faire de l’abstraction de ça chez quelqu’un, mais il s’agit après de voir par quel biais l’aborder, comment traiter la Culpabilité, ça peut être une question... On dit souvent qu’il y a des gens sans Culpabilité ni Honte, on dit ça de ceratains criminel et surtout des criminels de guerre. Parmi les criminels nazis souvent dans l’après-coup on est étonné qu’ils arrivent à vivre normalement, pour ceux qui n’ont pas été condamnés et qui ont échappés à toute persécution après guerre, qui apparemment vivent normalement, qui apparemment n’ont pas de Honte, pas de Culpabilité, qui réclament et adhèrent toujours à cette idéologie nazie. Et ça existe. Et c’est même relativement fréquent. Et on se demande comment est-ce que ça fonctionne...Alors, ce qu’on voit chez ces gens-là, c’est que ce sont les enfants chez qui quelque chose se transmet, c’est la génération après qui se trouve dans une siuation tout à fait difficile, impossible à aborder, d’autant plus que les parents n’en ont pas parlé de ce qui s’est passé, n’ont pas parlé de leur propre implication dans un certain nombre de crimes et on voit, dans notre pratique dans tous le pays occidentaux, beaucoup de gens dont les parents ont été impliqués dans des crimes de guerre et qui, eux, sont obligés de s’intéresser à la Çulpabilité et à la Honte. Ce qui veut dire (surtout pour la Culpabilité) que c’est un sentiment qui se transmet, qui a un héritage, et il y a un héritage de la Culpabilité aussi. Ce qui est important à dire en parlant de la Culpabilité, c’est que la majeure partie de cette Culpabilité est inconsciente. Il y a une partie dont nous nous rendons compte et une grande partie dont nous ne nous apercevons pas. Les psys s’aperçoivent beaucoup de ça chez leurs patients à quel point les actes de beaucoup d’individus sont déterminés par leur Culpabilité. Et beaucoup de gens agissent ou font des choses qui ne sont pas bien, qui sont répréhensibles, par Culpabilité, c-à-d que d’une certaine façon pour pouvoir être punis.
- Comme disait Freud « criminel par sentiment de Culpabilité » ?
- Voilà, c’est un exemple qui est plus radicale, plus extrême, d’être criminel par sentiment de Culpabilité, mais ça se retrouve sous une forme atténuée chez la plupart. Et dans les cas d’adultère, par exemple, la personne qui la commet inconsciemment ou consciemment (mais c’est plus souvent inconsciemment) s’arrange pour que l’autre sache quand-même et donc pour être apaisé par le poids de cette Culpabilité, parce que, comme chaque transgression, même celui qui dit: « Moi, je ne me sens pas coupable », ça, ce n’est pas sûr, il le dit, peut-être, pour se rassurer. C’est un cas de figure qui est le plus banal, mais parfois il y a des gens qui, après, par Culpabilité font des choses beaucoup plus graves pour se faire punir, pour apaiser cette Culpabilité.
- Donc la Culabilité est un poids qu’on va (sup)porter toute sa vie ?
- Oui, d’une certaine façon, mais c’est important de s’en apercevoir, parce que la conception freudienne de l’être humain est qu’il y a un tragique chez lui, même si notre modernité ne veut rien savoir de ça. On s’imagine qu’on peut y échapper à cette notion de tragique et j’en suis moins sûr..... Une expression de ce tragique que Freud a découvert chez l’être humain normal, névrosé, névrosé, donc – normal pour la psychanalyse, c’est que chacun essaye de s’arranger avec ces complexes-là que j’ai décrits à sa manière, chacun élabore sa propre névrose, ce qui veut dire – sa propre version de ce complexe tragique dont la culpabilité est une expression parmi les autres, pas la seule. Et on peut dire que la Culpabilité fait lien, elle fait lien social, mais aussi - entre les générations. Il n’y a rien de plus classique que de se sentir coupable vis-à-vis de ses parents ou ce sont des parents qui se sentent coupables vis-à-vis de leurs enfants. Aujourd’hui on a l’impression que ce sont les parents qui ont plus de Culpabilité vis-à-vis des enfants, que l’envers, ça peut-être caractérise notre époque, on a l’impression qu’il fut un temps ou les parents étaient plus sûrs de leurs droits de parents, alors que aujourd’hui ils doutent et doutent beaucoup de même - est-ce que je fais tout ce qu’il faut pour mes enfants, est-ce que je leur donne toutes leurs chances ? On voit que souvent les parents se sacrifient, presque, sont devenus les serviteurs de leurs enfants, pour qu’ils arrivent, et se culpabilisent. Il y a un lien-là qui fonctionne, un lien qui est três important, qui est constitutif de l’humain, qui nous différencie du monde animal, un lien très fort dont on ne s’aperçoit que quand il ne fonctionne pas, quand il n’existe pas ou quand il est devenu difficile.
- Je vous fais revenir au sujet du corps, aujourd’hui, me paraît-il le corps a deux statuts – fétichisé et maltraité en même temps, avec toutes ces interventions chirurgicales auxquelles nous le soumettons....
- En parlant du corps, il faut avoir en vue une notion que Lacan a développée et que Françoise Dolto a ensuite reprise – c’est la notion de l’image du corps et donc – de la représentation du corps. Cette image que nous avons souvent à notre insu, elle a une partie inconsciente, mais un inconscient que nous trouvons au dehors, dans la société. On peut dire que notre société produit un idéal, dans lequel la représentation du corps joue un très grand rôle. Et dans notre modernité cela nous revient de façon très frappante, très flagrante à quel point même les enfants dès le plus jeune âge sont confrontés à la représentation du corps idéal. Pour celui qui a l’occasion de travailler avec des femmes sur le plan psychanalytique ou autre, c’est à tous les niveaux qu’on s’aperçoit à quel degré elles sont préoccupées par l’image du corps et toute une industrie fonctionne autour de cela – l’industrie de la mode, et puis – toutes ces interventions sur le corps qui sont de plus en plus fréquentes, qui en particulier nous viennent des Etats-Unis, mais l’Europe est complétement envahie. En Amérique Latine, au Brésil, la chirurgie esthétique est très bien développée, c’est un phénomène qui traverse le monde entier et la question qui se pose derrière est celle de l’Idéal – comment fonctionne un Idéal? Et on peut dire, on peut faire l’hypothèse, si on regarde l’histoire du siècle dernier, le XX-ième siècle, que ce qui le caractérise, c’est un écroulement d’un certain nombre d’idéaux traditionnels, classiques qui ont échoué de façon tellement flagrante, qu’on est, disons, en mal d’idéaux. Je pense en particulier à la chute des totalitarismes du XX-ième siècle, c’était aussi signer l’échec d’un certains nombre d’idéaux – éthiques, moraux, philosophiques, etc., qui quand même étaient le fondement, le ciment de la société. Aujourd’hui parler d’un Idéal patriotique, c’est un peu démodé, ça fait sourire, aujourd’hui ça fait sourire, heureusement. Mais fut un temps où les gens se faisaient tuer pour ça. Et puis il y avait d’autres idéaux, l’Idéal du communisme, qui s’est lamentablement écrasé. Donc, il ne reste pas grande chose de ces idéaux. Et alors, à ce temps-là on a l’impression que l’être humain revienne d’une certaine façon à un point zéro, à un point d’ancrage, revienne sur lui-même et que c’est l’idéal qui cherche son point d’ancrage au niveau du corps, au niveau d’une représentation du corps qui joue un rôle croissant de nos jours. Et c’est un mécanisme –là (pour revenir à une constellation plus psychanalytique), qui se joue chez les enfants tout petits, qui commence à très jeune âge. C’est que l’on suppose, on admet qu’à l’origine il y a une sorte de narcissisme primaire qui est tout à fait indispensable, dont l’enfant a besoin et autour de ce narcissisme il se construit (et on associe souvent des jeunes enfants dont on parle en terme de majesté, on dit « His Majesty The Baby »). L’enfant a besoin de ça et qui lui donne une confiance fondementale en lui et on voit à quel point c’est dramatique quand l’enfant n’a pas cette confiance en lui-même. Mais alors, très jeune, il est délogé de cette position parce qu’il se rend compte, quand il va dans le monde, qu’il n’est pas tout-puissant (alors que dans ce narcissisme primaire il se croit tout-puissant). Et l’opération la plus difficile que l’enfant doit faire en rentrant à l’école, avec sa scolarisation, c’est de substituer ce narcissisme initiale, par des idéaux qui sont élaborés progressivement. Et on voit une difficulté d’apprentissage chez les enfants qui n’acceptent pas ça. Ils viennent à l’école primaire, ils ont 6-7 ans et on leur dit d’apprendre, et alors – apprendre veut dire qu’on ne sait pas. Et donc c’est impossible. Il y a des enfants pour lesquels c’est absolument inacceptable de ne pas savoir déjà, parce que pour eux accepter de ne pas savoir, ça veut dire être défaillant à partir de ce moment-là. Pour certains c’est difficile. Juste pour vous montrer, pour illustrer à quel point c’est fondemental, c’est radical et à quel point ça commence très tôt dans la vie, à quel point c’est une question qui se pose pour tous le monde - de remplacer un Idéal primaire centré autour d’une image du corps, le narcissisme, à savoir l’image du corps, et d’accepter la perte d’une perfection pour pouvoir élaborer un Idéal vivable. Et on voit beaucoup d’adultes qui sont engagés dans la recherche de la perfection. Et cette recherche de la perfection, elle demande d’abord une énergie considérable et peut à la limite pousser chez la mort. Parce que la perfection est d’une certaine façon mortelle. Il n’y a que la mort qui soit parfaite, absolue. Alors que si on se situe à côté des vivants, on est obligé d’admettre qu’on n’est pas le plus beau, la plus belle, la plus intelligente, le plus riche, etc., donc on est confronté à ses propres failles. Et je pense que cette notion d’Idéal permet de comprendre un certain nombre de mécanismes qui fonctionnent dans notre société et qui, disons, déterminent aussi le rapport au corps.
- Probablement – aussi la féminisation du corps masculin. Est-ce qu’elle peut être la réponse d’un féminisme précédent, acharné ?
- Oui, on peut se poser cette question et effectivement – qu’est-ce qui se passe au niveau de la relation entre l’homme et la femme. Et on a l’impression que là aussi il y a quelque chose de fondemental qui est en train de se passer. C’est vrai qu’un certain féminisme qui correspondait à une certaine époque ne fonctionne, peut-être, plus de la même façon aujourd’hui, parce que certain nombre de revendications que les femmes ont eues, sont dépassées : aujourd’hui une femme trouve accès (du moins dans nos sociétés occidentales) de plus en plus aux mêmes professions que les hommes, aux positions de pouvoir, même si on peut toujours dire qu’il y a encore beaucoup de travail à faire, c’est vrai, tout n’est pas parfait, mais il y a un mouvement dans un certain sens et où, à l’heure actuelle, se sont souvent plutôt les hommes qui ont énormément de difficultés à trouver leur place, qui n’ont plus les anciens idéaux qui leur donnaient leurs places de fils. Et on le voit de plus en plus dans la société, et aussi pour la génération suivante, à quel point les jeunes filles sont beaucoup plus sûres d’elles que les garçons, qui sont complètement paumés souvent, qui ont beaucoup de difficultés à trouver leur place, dans leur corps, à l’école aux niveaux des études… On voit que les filles d’abord sont beaucoup plus nombreuses à l’Université, réussissent souvent mieux que les garçons, donc il y a un changement qui est en train de se produire, qui est fondamental et qui transforme notre société. Ce n’est plus la même société. Les rôles de l’homme et de la femme ne sont plus les mêmes, parce que les idéaux ne sont plus les mêmes. Et en faite, j’ai dit - on est en mal d’idéaux, c-à-d que l’on est en train de chercher de nouveaux points de référence. Et donc il est tout à fait (et peut-être) dans ce même mouvement qu’on peut dire aussi qu’il y a une sorte de féminisation du corps de l’homme qui se produit et dont on ne sait pas à l’heure actuelle, il est difficile, on peut faire des hypothèses, comme vous l’avez dit – est-ce que c’est une réaction au féminisme d’avant, ou est-ce que c’est une tentative pour certains hommes de retrouver, d’élaborer un autre Idéal du corps de l’homme en référence à, c.-à-d. on a l’impression que les hommes suivent les femmes et vont dans le même mouvement que le femmes – de s’intéresser aux produits de beauté, le corps épilé...Et fut un temps, encore très récent, où c’était l’antithèse de la virilité – c’étaient les poils, les muscles, etc., alors que aujourd’hui ce n’est pas du tout l’idéal, aujourd’hui ça nous paraîtra ridicule. C’est un phénomène qu’on constate et on ne sait pas – est-ce que c’est un épiphénomène qui accompagne un mouvement, ou est-ce que c’est autour de cela que va se cristaliser un nouvel Idéal masculin. Je ne sais rien, je pense que de toute façon l’évolution des choses ne va pas se centrer autour de l’image. Je crois qu’à l’heure actuelle l’image joue une fonction telle, mais qui est écrasante. Parce que le problème de l’image est qu’elle signifie par elle-même, on n’a plus besoin de parler, la parole est éliminée – si comme si vous pouvez avoir une civilisation sans paroles.
- Mais il me semble qu’en telle nous transmutons– une civilisation voyeuse (voyeuriste) qui transmet et consomme des images. Internet, caméras, reality-shows ont envahi même le plus intime...
- Cette image, cette visualisation du corps va de plus en plus loin, jusqu’à les parties intimes et nous permet aussi de revenir sur la question de la honte. Elle n’est pas disparue de nos sociétés, mais elle a changé de registre, elle est déplacé, parce que ce qui était de l’ordre de l’intimité à une certaine époque, aujourd’hui est montré au jour le jour. Vous avez fait allusion à la reality-show, donc on peut participer même à l’intimité des gens, à la vie intérieure, c’est justement une reality, parce que c’est une partie de la réalité qui jusqu’à là faisait partie de l’intimité et qu’on ne montrait pas. Mais aujurd’hui on veut montrer tout ça. Donc c’est comme si la limite de la Honte s’était déplacée. La Honte d’une certaine façon a une fonction très importante, parce qu’elle constitue l’intimité et la protège. C’est parce qu’on a Honte, qu’on dit : « Ah, non, ça c’est trop, je ne veux pas au-delà. » Ça permet de tracer une ligne qu’on ne veut pas déplacer et qu’il faut respecter quand on est avec quelqu’un, aussi même avec un partenaire, c’est pas seulement avec un ami, ou un étranger, mais aussi avec son propre partenaire, avec la personne avec laquelle on est le plus proche, on est obligé d’autant plus de respecter la limite de la Honte, la ligne qui est tracée à ne pas dépasser, au delà de laquelle on fait Honte à quelqu’un. Et aujourd’hui on fait semblant comme si on pouvait la dépasser, cette limite, mais je pense que ce n’est pas quelque chose dont il faut trop s’inquiéter, parce que chaque époque déplace les limites, est obligée, et en particulier – au niveau de l’Art. L’Art fonctionne par le fait de chaque fois dépasser la norme, d’être un peu dans la transgression, autrement ça devient de la peinture académique, normative. Et pour revenir à la question de la représentation du corps – là, aujourd’hui on déplace certaines limites, mais on peut être sûr que d’autres barrières, mêmes si on a l’impression qu’on a déplacé toutes les barrières, il y en a d’autres qui apparaissent. En faite d’une certaine façon ces barrières que sont la Pudeur, la Culpabilité et surtout – la Honte, sont retracées constamment. Et on voit la génération de mai 68 en France qui a déplacé un certain nombre de limites par rapport à la génération précédente, donc, c’était un phénomène pour cette génération, et on voit que ça ne veut pas dire que les enfants de cette génération aillent dans le même sens que leurs parents. Et on voit aujourd’hui des enfants qui sont souvent des gens très pudiques, alors qu’ils vivent dans un monde où la pornographie est accessible à tout le monde et même des corps dévétus on les voit à la télé, dans les pubs, partout, etc... Et on voit que chaque génération d’une certaine façon rencontre les mêmes questions, exactement les mêmes, mais doit développer d’autres réponses...
-Peut-on espérer que la parole gardera son rôle ?
- Oui, il faut espérer, bien entendu. L’image captive l’être humain, l’aspire d’une certaine façon. Alors que avec la parole, il y a la dimension de l’autre qui apparaît et l’image d’une certaine façon est fragmentée. L’image a un caractère de totalité qui enferme, alors que la parole brise l’image, donc elle est extrémement importante. La parole sauvegarde quelque chose de la subjectivité de chacun et lui permet de formuler, de pouvoir dire « Je » : « Je pense », « Je dis». Alors que dans l’image il n’y a pas de sujet. C’est ça qui est terrible. Dans l’image le sujet est exclu, et toute la place et la fonction de la psychanalyse est justement d’accorder la plus haute importance à la parole propre. Parmi toutes les formes de psychotérapies qui existestent à l’heure actuelle et qui sont multiples, elle est la seule qui en fait s’élabore à partir de la question du sujet. On peut dire en général pour la psychanalyse qu’elle accorde une place centrale au sujet.

PS Texte publié dans la presse bulgare