Professeur Alain Vanier:

La vie n’est pas une chose facile

*Une dimension de la vie n’a pas de sens, ce qui n’empêche pas de vivre, même - avec de la gaieté
*Le sujet moderne se sent de plus en plus perdu entre le manque de positions communes traditionnelles et le discours impératif qui vient des spécialistes
*La mort d’un enfant est un deuil impossible, la mort d’un enfant ne se dépasse pas
*Ce qui est vivant – c’est de rester un être désirant

Le psychiatre français Alain Vanier est professeur de psychopathologie à l’Université Denis Didrot à Paris. Son parcours professionnel est marqué par la connaissance et la collaboration avec les deux grands noms de la psychanalyse d’enfant – Françoise Dolto et Maud Mannoni. De 1972 à 1982 il travaille avec Mannoni dans son école expérimentale à Bonneuil où on applique les principes psychanalytiques. Dans sa pratique, docteur Alain Vanier consulte des enfants et des adultes. Son livre sur le grand psychanalyste français Lacan est paru en traduction bulgare il y a quelques années.

- Dans un plan plus philosophique, avez-vous trouvé le sens de la vie? Si, bien-sûr, ma question n’est pas trop personnelle...
- Non, non. La psychanalyse n’est pas une philosophie, ni une religion. Elle ne répond pas au sens de la vie.Ce qu’on trouve comme sens de la vie à la fin d’une analyse, c’est qu’on rencontre quelque chose de son propre désir et au fond ce désir peut paraître absurde, qui est ce qui nous travaille et ce qui nous occupe, et quelque chose en soi, qui nous fait avancer. Sans qu’il y ait besoin de trouver du sens, parce que - en mentionnant le sens, on vire tout de suite à la religion. C’est ça le problème du sens. Il y a une dimension de la vie qui n’a pas de sens, mais ça n’empêche pas qu’on peut désirer la vie et qu’on peut désirer vivre. La psychanalyse n’est pas fait pour donner du sens, mais pour interroger la question du sens et pour interroger le désarroi du sujet moderne face à la science, face à l’avancé de la science qui nous donne un savoir et un pouvoir sur une matière considérable, mais qui ne nous donne pas le sens pour la vie. La science ne dit pas, prenons l’exemple des bébés qu’on réanime dont on a parlé ce matin, elle ne dit pas quand il faut arrêter la réanimation. La science ne dit pas à partir du quand commence un sujet – est-ce que c’est au moment de la conception, à 25 semaines de la grossesse, est-ce que c’est après la naissance, est-ce que le foetus a une âme ou n’a pas d’âme. Les religions disent ça. La science ne peut pas donner du sens à tout ça. Et si nous revenons à la psychanalyse – elle ne propose pas de moral pour tous, ni de solutions bonnes pour tous. Elle ne donne aucune promesse de bonheur, la psychanalyse ne délivre pas de la souffrance qu’il y a dans la vie, de la difficulté de vivre, ne délivre pas de la mort.
- Mais on s’adresse au psy comme à quelqu’un supposé savoir et pouvoir nous aider...
- Oui, parce que comme disait Freud – on peut transformer le malheur hystérique en misère ordinaire. Il y a une misère ordinaire avec laquelle on peut vivre et on peut vivre avec gaieté.
- Je ne touve pas que les souffrances humaines peuvent être mesurées ni comparées, mais elles sont de dimensions différentes, quand même, – si nous prenons l’hésitation d’une femme entre deux hommes et la douleur d’une mère, ayant perdu son enfant.
- La mort d’un enfant est à mon avis peut-être un deuil impossible. Je crois que la mort d’un enfant est quelque chose dont on ne fait pas le deuil. Mais peut-être qu’avec une analyse une femme pourra mieux vivre, moins douleureusement avec ce noyau de souffrance, sans y ajouter encore de la culpabilité. Elle vivra avec ça, en sachant qu’on peut vivre avec, même si c’est très douleureux et même si c’est peut-être pas dépassable.
- Et comment Freud a-t-il supporté la mort de sa fille ?
- Beaucoup de lettres de Freud témoignent que pour lui c’est la pire des souffrances. Mais Freud, bien que c’est peut-être la chose qu’il n’a jamais vraiment dépassé, est resté accroché à la psychanalyse et à son désir d’avancer. Et ça – c’est la vie, c’est ce qui est vivant. Ce qui est vivant – c’est de rester désirant.
- Dans la pièce « Le visiteur » du dramaturge français Eric-Emmanuel Schmitt, Freud dit que la perte d’un enfant est pire pour un athéiste, parce qu’il sait qu’elle est à jamais.
- C’est pour cela que Freud pensait que la religion nous maintient dans une certaine position infantile, mais grâce à cette position infantile, on avait moins de nevroses, mais en même temps on perdait beaucoup de liberté. La liberté se conquiert grâce, avec, l’athéisme moderne, avec l’athéisme psychanalytique, mais ça se paye d’un certain prix.
- Quelles sont les malaises de l’homme contemporain ?
- Autrefois nous avions tous une éthique du désir. Un homme à chaque moment de sa vie à cause de la tradition, à cause de la religion, savait toujours les choix qu’il devait faire dans sa vie. Je raconte souvent cette histoire – je vois beaucoup d’hommes venir me consulter, parce qu’ils ont une femme et une maîtresse et ils hésitent entre les deux. Autrefois – un homme restait avec sa femme, parce que le mariage était un acte religieux, sacré, et il avait une maîtresse à côté. Aujourd’hui un homme s’interroge s’il faut rester avec sa femme et ses enfants pour être responsable de la famille ou s’il doit suivre le sens de son désir et quitter sa femme pour aller avec sa maîtresse. Et l’homme d’aujourd’hui – il ne sait plus, il n’a plus les repères. La religion ? – on croit au Dieu, mais on y croit sans très croire et c’est trop compliqué. Il y a 5 siècles, personne ne doutait que Dieu existait...Vous voyez – aujourd’hui nous n’avons plus de position commune, due à la tradition qui nous dit quoi faire avec notre désir. C’est l’un des problèmes du sujet moderne et c’est pour ça qu’il est trop perdu et donc il cherche – quoi faire, comment faire, comment mener sa vie. C’est une des questions fondementales aujourd’hui, une des difficultés modernes très importante. Et avec quelque chose de très impérative qui vient du discours des spécialistes – il faut avoir, je ne sais combien d’enfants – pas un, mais pas trois, deux, il faut qu’une femme mène sa carrière, il faut, il faut... Tous ces « il faut », comme il y en a plusieurs, il y en a différents suivant les groupes différents, suivant les discours qui sont autours de nous, sont très multiples et les gens ne savent plus comment se débrouiller avec leur vie. Parce que la vie n’est pas une chose facile.
- En psychanalyse on parle souvent du rôle séparateur du père et presque pas – de son amour...
- La question de l’amour du père est une question très importante dans le développement d’un enfant et a une fonction importante dans la vie des adultes aussi. Mais la fonction importante pour la structure du sujet, importante pour que le sujet puisse se séparer de ce premier lieu qui est le lieu maternel, c’est une fonction séparatrice. Pourquoi c’est fondemental? Parce que pour qu’un sujet puisse naître, il faut qu’il puisse sortir du champs maternel, sinon – il n’y a pas de sujet. Ça n’empêche pas l’amour, mais l’amour n’a pas une fonction opérante comme la fonction séparatrice. Ce qui est séparateur – c’est pas que le père soit un père autoritaire, c’est que quelque chose du désir de la mère ne soit pas complètement occupée par l’enfant. Que l’enfant n’est pas tout pour la mère et que quelque chose de la mère trouve à s’occuper avec quelqu’un d’autre ou avec d’autre chose. Alors dans notre culture c’est le père, ce qui ne veut pas dire que c’est toujours lui.
- Comme thérapeute d’enfant pouvez-vous nous expliquer ce diagnostic moderne – les enfants dits hypperactifs ?
- C’est un nouveau diagnostic pour des enfants qui ne tiennent pas en place, ce qu’on aurait appelé autrefois des enfants turbulents, qui ont souvent des troubles d’attention, qui sont très agités et effectivement dans mon expérience, c’est très multiple – parmi eux il y a des enfants qui ont de graves souffrances psychiques, il y en a d’autres qui sont obsessionnels, un peu trop au prise avec le désir de leurs mères et qui ont du mal à se débrouiller avec ça. La thérapie analytique avec eux marche plutôt bien, mais aujourd’hui la mode est de leur donner des médicaments, et cette mode est très discutée aux Etats-Unis, où on a donné énormément d’amphétamines et c’est un traitement qui a des inconvénients. C’est quand-même très curieux de donner aux enfants des médicaments qui sont interdits pour les adultes.
- Votre opinion sur le fait que l’histoire de l’humanité n’est qu’une histoire de guerres et de violence. Sont-elles dans la nature humaine l’agression et l’envie de vouloir toujours gouverner l’autre ?
- Il y a un échange de lettres intéressant entre Einstein et Freud qui était publié sous le titre « Pourquoi la guerre?» Cet échange avait été fait à l’iniciative de la Société des Nations. Et dans cette lettre Freud répond que tout premier pouvoir concernant un bien entre deux hommes, c’était le pouvoir de la force. A un moment donné l’homme a commencé à exploiter son semblable au lieu de tuer son ennemi, il l’a pris comme esclave pour augmenter sa richesse et sa production. Mais en faisant l’autre un esclave, il a perdu quelque chose de sa sécurité, parce que un esclave peut devenir dangeureux à son tour. Et je crois qu’aujourd’hui les guerres restent quelque chose comme ça qui est un mélange à la fois de pulsion de vie et de pulsion de mort, c’est pas simplement mortel. Les guerres sont plus tentatives effectivement d’accroître le pouvoir, de prendre le bien du voisin et ça fait partie de la nature humaine. Oui, oui – ça fait partie de la nature humaine. Et il faudrait un très haut degré de civilisation pour que nous renoncions à ces pulsions, à cette jouissance, qui est de prendre le bien de l’autre. Nous voulons toujours ce que l’autre a. C’est un fait désiré.

Проф. Aлен Вание:
Животът не е лесно нещо* Част от него е лишена от смисъл, което не пречи той да се живее, даже - с радост
* Модерният човек се чувства все по-изгубен. Той се лута между липсата на традиционни общи ценности и многобройните наставления на специалистите
* Смъртта на дете е невъзможен траур, тя никога не се превъзмогва
* Това, което те прави жив, е да останеш желаещ човек, да съхраниш желанието в себе си

Визитка:Френският психиатър Ален Вание е професор по психопатология и психоанализа в Университета "Дени Дидро" в Париж. Професионалният му път е белязан от познанството и сътрудничеството с известните детски терапевтки Франсоаз Долто и Мод Манони. С последната работи от 1972 до 1982 г. в експерименталното й училище в Боньой, където се прилагат принципите на психоанализата. В практиката си д-р Ален Вание консултира не само деца, но и възрастни пациенти. Преди години, в превод на български език излезе неговата книга за големия френски психоаналитик Лакан.

- В чисто философски план, Вие самият намерихте ли смисъла на живота? Разбира се, ако въпросът ми не е много личен?
- Не, не е. Психоанализата не е философия, нито религия. И тя не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Това, което се открива като смисъл на живота в края на една психоанализа, е срещата с някаква част от собственото ни желание. То в основата си би могло да изглежда даже абсурдно, но е “нещото”, което ни “работи” отвътре и ни кара да напредваме. Без да е нужно да откриваме смисъл, защото – стане ли дума за него, това веднага ни препраща към религията. Такъв е, проблемът със смисъла. Има една дименсия, една част от човешкия живот, която няма смисъл. Това обаче не пречи да имаме желанието за живот и да го живеем. И психоанализата не е създадена, за да дава смисъл, а за да поставя въпроса за смисъла. Да запитва объркването на модерния човек пред науката, например, пред нейния мощен напредък. Защото днес науката ни дава огромно познание и власт върху една значителна материя, но не ни дава отговори на въпросите. Ето, да вземем за пример недоносените бебета, които се реанимират в интензивните отделения на болниците - науката не казва кога трябва да се спре реанимацията. Науката не казва също откога, от кой момент се появява човешкото същество – дали от момента на зачатието, дали от 25-тата седмица на бременността, дали след раждането, дали зародишът има или няма душа. Църквите и религиите отговарят на тези въпроси. Но науката не казва нищо. Тя не може да придава смисъл. И ако се върнем на психоанализата - тя не предлага модел на живот, нито стандартни решения за всички. Тя също така не дава обещание за щастие, не избавя от страданието, което съществува в живота, от трудността да живееш, от смъртта.
- Но нали отиваме при психоаналитика, защото сме го натоварили с предположението, че той знае и че той може да ни помогне….
- Да, защото както казваше Фройд - всички ние можем да трансформираме невротичната си болка, болестта си, в обикновено страдание. Има едно “обикновено” страдание, с което може да се живее и то даже – с радост.
- Обаче хората ви търсят поради различни страдания. Не мисля, че те трябва да бъдат съпоставяни, но колебанието в избора между двама партньори на една пациентка и загубата на дете на друга, са страдания от различен калибър, все пак.
- Смъртта на дете според мен е невъзможен траур, траур, който не може да се състои. Мисля, че смъртта на дете е нещото, което никога не се превъзмогва. Но може би с психоанализата една майка би могла по-добре да живее, по-малко болезнено. Да не добавя още чувство за вина, за допусната грешка, а да живее с този възел от страдание. Знаейки, че макар и да е много мъчително, с него може да се живее, с него може да се живее – дори, ако не може да се надмогне.
- А самият Фройд как е понесъл смъртта на дъщеря си?- Той винаги е казвал, че за него това е най-лошото от всички възможни страдания. И много негови писма свидетелстват това по един изключително болезнен начин. Но Фройд (макар и никога истински да не го е преодолял), е останал верен на психоанализата и на желанието си да напредва. И ето това е животът, това е нещото, което те прави жив. Това, което те прави жив е именно - да останеш желаещ човек, да съхраниш желанието в себе си.
- В пиесата “Посетителят”, френският драматург Шмит влага в устата на Фройд думите “ за един атеист смъртта на дете е по-болезнена, защото знае, че тя е окончателна”.- Затова Фройд е смятал, че религията ни поддържа в известна инфантилна позиция. Но благодарение на тази инфантилна позиция, хората са били по-малко невротици, същевременно обаче са губели много от свободата си. Свободата се завоюва благодарение на модерния атеизъм, на психоаналитичния атеизъм, но той се заплаща с определена цена.
- Какви, според Вас, са притесненията на съвременния човек?
- Някога всички ние сме притежавали единна етика на желанията си. Според традициите или по причина на религиозността, във всеки етап от живота си човекът е знаел точно избора, който трябва да направи. И аз давам често този пример – при мен идват много мъже, защото имат жена и метреса едновременно и се раздвояват между двете. Някога това колебание не е съществувало – човекът оставал със съпругата си (защото брачният обет бил нещо свято) и е поддържал любовницата си настрани. А днес съвременният мъж се запитва – да остане ли с жена си и децата, за да бъде отговорен към семейството, или да последва пътя на желанието и да отиде при любовницата? Днешният мъж няма някогашните опори и ориентири. Религията? Да, хората вярват в бога, но не много и не съвсем. И е твърде сложно. Преди 5 века никой не се е съмнявал, че бог съществува, целият свят е бил убеден в това. А виждате – днес нямаме общи позиции, поддържани от традициите, нямаме общи ценности, които да ни казват какво да правим и как да постъпваме с нашето желание. Това е един от проблемите на съвременния човек и затова той е толкова изгубен в модерността. Плюс още нещо – императивността, която идва от предписанията на специалистите – че трябва, да кажем, да имаме не знам колко си деца – не 1, не 3, а 2, че трябва жената да прави кариера, че трябва, че трябва…И всички тези “трябва” са така многобройни и така различни (според тези, които ги изказват и според групите, към които са адресирани), че хората не знаят вече как да се оправят с живота си. Защото животът не е лесно нещо.
- В психоанализата често се говори за значението на сепараторската функция на бащата, (т.е. ролята му да разделя майката и детето – бел. моя) и почти никак – за бащината обич.
- Бащината обич е много важна за развитието на детето, тя има голямо място и в живота на възрастните. Но значима за структурирането на всяка личност е не бащината любов, а именно функцията му да разделя. Защо? Защото, за да може да се “роди” една личност, тя трябва да излезе от майчиното поле, ако ли не – нямаме личност, нямаме субект. Това е фундаментално и затова е важна именно тази функция. Което не пречи на бащината любов. Обаче любовта няма тази оперантна, тази действена роля, каквато има сепараторската функция. Това съвсем не означава и че бащата трябва да бъде авторитарен. А просто, че майката не бива да бъде изцяло центрирана върху детето, тотално обсебена от него. Детето да не бъде "всичко" за нея и поне една малка част от майката да намери и да се занимава с нещо друго или с някой друг. Ето какво означава сепараторска функция. В нашата култура тази роля изпълнява бащата, което не значи, че това винаги трябва да е той.
- Като терапевт на деца, ще ни разясните ли модерната напоследък диагноза - т. нар. “хиперактивни деца”?
- Да, това е нова диагноза - за децата, които не се задържат на едно място и които някога наричахме буйни и немирни. Те трудно се концентрират, трудно задържат вниманието си и често са много възбудими. От моя опит бих казал, че съществува голямо разнообразие в тази диагноза. Тук се включват както деца с тежки психически страдания, така и други – обсесивни, натрапливи, “хванати” малко повечко в плен на желанията на собствените си майки. И които трудно се справят с това. Психоаналитичната терапия с подобни деца дава по-скоро добри резултати, но модата днес е да им се предписват лекарства. И тази практика е широко дискутирана напоследък, най-вече в Щатите, където са назначавани много медикаменти на базата на амфетамините. А това лечение води след себе си лоши последствия и доста щети. Все пак – странно е да се дават на децата вещества, които са абсолютно забранени за възрастни.
- Вашето мнение за това, че историята на нашата цивилизация не е друго, освен хроника на войни и на насилие. Тази агресия – да искаме да властваме над другия, в човешката природа ли е заложена?
- Съществува интересен обмен на писма между Фройд и Айнщайн, публикувани под заглавието “Защо война”. Тази кореспонденция се е осъществила по инициатива на Обществото на народите (историческия предшественик на ООН между двете световни войни – бел. ред) И в писмото си до Айнщайн, Фройд казва, че всяка първа власт, засягаща някакво благо между двама души, това е властта на силата. В един момент човекът започва да експлоатира ближния си, вместо да го убива, той превръща врага си в свой роб, за да умножи богатствата и продуктивността си. Но като го взема в робство, той губи нещо от сигурността си, защото един роб може да стане опасен на свой ред. И аз мисля, че днес войните са нещо подобно, от този порядък, един меланж едновременно от нагона към смъртта и нагона към живота, защото те не са само смъртоносни, тяхната цел е по-скоро да увеличат властта, да вземат благото на съседа, а това е част от човешката природа. Да, да - това е част от човешката природа. И е необходимо наистина много високо ниво на цивилизацията, за да се откажем от тези нагони, от насладата, която е да отнемем благото на ближния. Ние винаги искаме това, което другият притежава.
(Текстът е отпечатан и в априлския брой на списание "Бела")

Неизвестен музикант в даун-тауна на Сент Луис

Колумбе, благодаря ти за любопитството!
- или «Моето американско лято»

Още с приземяването на американския бряг ми става ясно, че това дето Христофор Колумб вече ме е изпреварил, няма да ми е от голяма полза. Пет века след него, всеки сам и наново трябва да преоткрие своята Америка, защото срещата на европееца с нея протича винаги като парадоксален сблъсък на две народопсихологии. Разбирам го още на летището в Сент Луис – чакат ме моите домакини, но ми липсва куфарът! А и отникъде стреснатият взор не вижда как пристигащите получават багажа си. Оказва се, че той общодостъпно (и някак безстопанствено) ме чака след зоната на посрещачите, почти на самия изход на летището… Недоумявам – ако тази практика се въведе у нас, то на летище София няма как да не се навъдят едни ми ти… професионални посрещачи на куфари!
Изначалното чувство за сигурност с което ме приема Америка обаче, е и нещото, от което лека-полека, но “сигурно” щях впоследствие да бъда освободена. То отстъпи място на непрестанните ми терзания доколко правя това или онова според американския канон и дали случайно няма да бъда санкционирана от него. Понеже – първо, бяха ме наплашили, че “тук всичко е много различно, а и законът е железен”. И аз непрекъснато го очаквах (понякога напразно). И второ – особено на юг, да кажем във Флорида, можеш и да си спестиш спазването на реда (стига да знаеш как). Вследствие на което ценностната ми система окончателно се дебалансира и аз по-скоро не различавах кое е позволено и допустимо, и кое – не. “Всичко е забранено, когато те хванат”, обобщава мъжът ми, след като справедливо, но безкомпромисно ни глобяват за неправилно спиране с кола – именно там, където често сме виждали необезпокоявани маямски нарушители. Плащаме 34 долара на американската хазна и се утешаваме с афоризма на Флобер, че Америка е пример за несправедливост още с това, че може и да е открита от Колумб, но носи името на Америко Веспучи.
Всъщност справедливостта (особено социалната), не е порок в Америка, но не е и кой знае каква добродетел. Затова навярно, даже и равноправни, аутсайдерите си остават аут. Негрите – в гетата, индианците – в резерватите, клошарите – на тротоара. Бягат ли от свободата (в смисъла на Ерих Фром), никой тук не се и пита, понеже го има готовият отговор - те “така” са си избрали да живеят. “Така” със сигурност индианците са повече в романите на Майн Рид и филмите на Гойко Митич, отколкото в собствената им родина. “Така” клошарите съвсем не са лошите, но не са и отшелници, въргалят се на най-туристическите места, а присъствието им там е колкото мълчаливо, толкова красноречиво. “Така” расизмът не е надживян в най-голямата демокрация. И той е в предубедеността на белите към черните (в многобройните им предупреждения да не се заплитам из черните квартали, или в школските автобусчета, пълни само с черни деца). Той е и във враждебността на черните към белите – невинна, но бяла, аз нееднократно я изпитвах с кожата си – като нелюбезност или когато късно вечер преглъщах в метрото социални протести под формата на черна агресия. От което не ми ставаше по-уютно в ъндърграунда (и извън него). Дезинтегриращи ли са за Америка тези реалности не зная, но мисля, че процесите могат да се обобщят ако перифразирам строфата на Висоцки “нет, все не так как надо” (не, всичко е не така, както трябва”) с “нет, не все так, как надо” (“не, не всичко е така, както трябва”).
Извън това прагматизмът е “най-американската черта” и тотално организира човешкия бит. Конструктивно е предвидено прането от втория етаж на къщата (където са спалните помещения) да се спуска по специален улей направо при пералнята в така наречения “бейсмънт” (тукашното мазе). Тъй като това е семейното укритие, в него се спускат и обитателите, щом се подаде сирена за природно бедствие (буря, ураган, торнадо). Това е лоша новина, разбира се, утешителната е, че там се крият (както е добре известно) и напитките. От пощенската кутия пред къщата не само си вземат кореспонденцията, но и оставят своята на пощальона. Така американците си плащат и сметките – попълват си чека, залепят марка на плика и пак го оставят в кутията на пощальона. В парка на Сент Луис видях практична местна порода татковци, които да съчетават две в едно – “полезното с полезното”– да тичат, докато бутат детските колички. Навсякъде където това е възможно, човекът е заменен от машина. Няма вестникопродавци – пресата се купува от автомати – пускаш монета и целият стелаж с всекидневници ти се поднася "на една ръка разстояние" (само дето на никого няма да му хрумне вместо избрания вестник да награби целия наръч). “Подобна идея би била равносилна на научно откритие за американеца - казва моята приятелка, която от 10 години живее тук, - а пък и какво да ги правиш, тия вестници? Не можеш и да ги продадеш, защото никой не си купува вестници от хора…” И ме води в един супермаркет, в който вместо касиер ни обслужва… говореща машина, която ни дава инструкции, коригира ни и контролира положението. Футуристичното пазаруване от интелигентен апарат е нещото, от което със сигурност ми настръхнаха косите. То ме кара да ревизирам остарелите марксистки доктрини, които моето поколение изучаваше за потосмукачната система на Тейлър и Форд, в смисъл че – да, тя съществува, но в бъдеще ще експлоатира не човеци, а… машини!
Впрочем американските магазини винаги имат с какво да те сюрпризират – на щанда за зеленчуци се продават плоски кактуси без бодли (чието предназначение моите приятели тук не познаваха), секторът за екзотични продукти е зареден с български консерви и компоти, а рафтовете за козметика - с боя за коса, разработена само и изключително за…..силния пол! На пазара можеш да си купиш американско бяло вино “Шабли” или шампанско от Калифорния. (А както знаем, няма друго шампанско, освен френското и не може друго пенливо вино да се нарича така, освен произведеното в областта Шампан. “Шабли” пък е най-прочутото бяло вино на Бургундия и е наречено така на едноименното френско градче. Но както не по-малко добре ни е известно, бащинството е една от най-оспорваните институции, било то за деца, научна идея или за търговска продукция).
Американецът (като западноевропеецът) яде бързо, но за разлика от последния – и навсякъде. Да, яденето е нещо като национално хоби, което се практикува повсеместно и във всяка свободна минута. И ако в европейските катедрали можеш по-скоро да видиш инструкцията “пазете се от джебчии”, то в американските традиционното предупреждение е “тук е забранено да се яде и пие”. За сметка на това в океана не е и аз с изненада се любувах на гледки, невиждани другаде – средностатистически американец (когото по невнимание взех за професионален сумист) си “ lunch- ваше” (lunch – лек обед на английски) направо в океана. Той даже не си правеше труда да излиза от водата – вярната му Пенелопа с плуване сервираше един след друг хамбургерите му в Атлантика.
Би било пропуск да не спомена, че в американския юг освен съпружеска вярност и покорност, избуява и феминизъм - природно бедствие по-страшно и от тайфун, според потърпевшите мъже. Дали е хипербола или не, но антифеминистите вменяват на женското движение за еманципация заслугата тайфуните да не са само с нежни имена. Както и претенцията на лингвистичния феминизъм – да се подмени думата “history” с “her-story”. (Непреводим израз – history (история, подразбирана като “неговата” история), с herstory – “нейната” история.) Споделяйки концепта на Жорж Санд за женската еманципация, аз отсега нататък и за по-сигурно вече уточнявам, че съм “европейска феминистка”.
Американците определено са свободни. Не зная обаче доколко са освободени.
Изтощени от работохолизъм, невротизирани от упреци в сексизъм или от що ли, но тук мъжете май са изгубили инстинкта да ухажват. Самотните ми разходки из Маями бийч си остават наистина самотни. Те реактивират носталгията ми по италианския мачо, за когото всяко същество с 46 ХХ хромозома – старо, грозно, дебело, космато, сакато, получава подвикването“белла” и дължимата галантност. А известна наша тв журналистка многократно бе пресрещана и уговаряна на улицата от римски похотливец с “ти само ела у дома, ще правим това, ще правим онова и ще се къпем във вана от шампанско”.
Уви - жената е дама само и единствено в Италия! Но за да реабилитирам честта на домакините ще си призная, че един-единствен път юноша (на възраст да е моят поизбързал син), ми подхвърля анемично: ”Барби?”. Което и досега се питам - е проекция на неразрешения му Едипов комплекс, упрек към анорексичната ми за американския стандарт фигура, или плах вопъл на жиголо?
И не си мислете, че само Америка е екзотика за мене - аз, види се, също съм прелетна птица за местните. На слизане от автобус в Маями две дами ме настигат и се интересуват дали съм французойка и в Париж ли живея. Смаяно отговарям, че да, аз говоря френски, но макар и европейка, не съм французойка. Последва любопитството ми кое е породило това измамно впечатление. "Говорите английски с френски акцент" - отговарят ми те. Това прозрение ме кара да се чувствам като оня Молиеров герой от “Буржоата-благородник”, който един ден с учудване научил, че цял живот е говорил в проза, без дори да го е подозирал.
Няма как, Америка е територия на откривателства – не само защото човек се учи, докато е жив, а и защото му предлага шанса да разбере смайващи истини за себе си дори и през девет земи – в десета.
"Колумбе, благодаря ти за любопитството!" – това е най-добрият комплимент, който мога да подаря на Америка на изпроводяк. И без да съм почитателка на нейните екшъни, още на прага на самолета който ще ме прибере обратно у дома, си обещавам типично по холивудски “ I’ll be back!” (Аз ще се върна).
PS Текстът е публикуван и в списание "Бела"

La psychanalyse est une voie du singulier à l’universel
Elle est du côté du "pourquoi" de l’existence

Christian Hoffmann est professeur de psychopathologie à l’Université, où il dirige un laboratoire de recherche clinique sur la violence d’adolescence et sur la question de la désexualité d’aujourd’hui. Il est psychanalyste depuis 30 ans. Il voyage beaucoup dans le monde à cause de ses tâches et engagements professionels, qui l’ont amené chez nous, où il a fait une conférence à l’Université de Sofia devant un auditoire d’étudiants, de psys et de spécialistes dans le domain du psychisme et de la nature humaine.

- Vous êtes pour la première fois en Bulgarie et vous trouvez que chez nous, comme dans tous les pays qui s’ouvrent à la démocratie, il y a une place pour la psychanalyse. Mais aujourd’hui elle est fortement critiquée à l’Ouest...
- Premièrement, la psychanalyse a été toujours critiquée. Et deuxièmement, ce ne sont que de très vieux arguments qui donnent l’apparence de la rationalité. Ce qui est nouveau aujourd’hui, c’est que les neurosciences (avec l’imagerie médicale cérébrale, par exemple) critiquent un peu plus la psychanalyse du côté scientifique. Mais ainsi s’ouvre un champs de débat. Et dans certains pays, comme l’Allemagne et les Etas-Unis, on a compris qu’il y avait un débat possible et même – souhaité, avec la psychanalyse. Parce que certaines découvertes ne contredisent pas les découvertes Freudienne, même - au contraire . Il y a des mouvements homosexuels qui critiquent également la psychanalyse sur la norme sociale, qu’elle soutiendrait. Mais la psychanalyse ne tienne pas à une norme sociale, elle ne prêche pas des normes sociales, c.à.d. - quelque chose de normative, consérnant les rapports des sexes. La psychanalyse est ataquée aussi par les sciences sociales sur la question de l’identité sexuelle. Mais ce que nous pouvons réaffirmer de la psychanalyse, c’est par exemple tout de suite ce que Freud disait : »La psychanalyse ne peut pas dire ce que c’est qu’une femme, ce que c’est qu’un homme.» Il n’y pas d’identité sexuelle, définie par la psychanalyse. Ce qui intéresse la psychanalyse, c’est comment une petite fille devient une femme, comment un petit garçon devient un homme. Et ce que nous apprenons des adolescents, que nous consultons et qui sont justement dans ce temps de la construction de leur sexualité, c’est que c’est pas si évident que ça, c’est que - c’est pas si facile que ça, dans une société moderne comme la nôtre, pour un adolescent et pour une adolescente de construire une subjectivité sexuée aujourd’hui. C’est ça qu’il nous disent. Et le pédiatre anglais Winnicott disait : »L’adolescence est le baromètre du social. » Donc – ce que les ados viennent nous partager aujourd’hui, c’est ça que nous pouvons transmettre – c’est énormément difficile aujourd’hui pour eux de se construire comme être humain masculin et féminin. On pouvait avoir des témoignages cliniques très intéressants, par exemple - les adolescents ont une sexualité de plus en plus précoce et dès la première relation ils essaient tout. Et les jeunes filles nous disent qu’elles peuvent se lancer dans une vie sexuelle, parfois, on pouvait dire – débridée, mais la question de la féminité ne vient que bien plus tard. Et que c’est elle qui leur posent le plus de difficultés.
- Pensez-vous que le développement de la génétique, le clonage, la transsexualité posent un défi devant la psychanalyse?
- La psychanalyse cherche le débat, elle n’est pas une doctrine, elle nécessite constamment d’être repensée avec l’évolution du social, tout en ayant quelques points, quelques orientations assez solides. Je crois qu’il faut être prudent sur ces questions de la récomposition de la famille, de la question des homosexuels, la question – homme comme femme, la question du clonage... toutes ces questions, qui font partie de ce qu’on appelle « la mutation sociale ». Moi, je constate simplement, que par exemple en Belgique ou en Espagne où on a légifiré positivement sur le mariage homosexuel, sur l’adoption des enfants, je remarque que la société espagnole ou belge ne se sont pas effondrées. Et je pense que la psychanalyse peut accompagner la mutation sociale, mais justement elle n’a pas à participer à la législation. Et c’est très intéressant d’analyser cette demande sociale, quand même, adressée à la psychanalyse. On voit bien qu’on attend de la psychanalyse quelques assurances ou quelques garanties minimales, peut-être même, surpotégeant ou protégeant l’être humain. Et la psychanalyse y répond – « L’être humain est d’abord – sexué, puis – social »... Le psychanalyste ne partage pas toutes les passions sociales. Il est en retrait, quand même, par rapport aux passions sociales, ce que lui permet de pouvoir réflechir sur leur nature, sur les sexualités différentes, par exemple.
- Les gens s’imaginent le psy comme quelqu’un qui a résolu ses problèmes, qui n’éprouve pas de difficultés...
- C’est vrai que le psy a résolu quelques problèmes personnels, quand même, qui lui permet de n’être pas dans l’empathie avec ses patients, parce que, comme on dit : »Si je me met à la place du patient – lui – où est-ce qu’il va se mettre ? » Par contre – c’est pas parce que le psychanalyste est supposé avoir résolu quelqu’unes de ses difficultés personnelles, que pour autant il serait à même de dicter ce qui serait bien pour les autres. Le psy accueille tous les patients qui s’adressent à lui, avec leurs difficultés propres et singulières et s’interroge avec ses patients, chacun individuellement, pour qu’il trouve une solution personnelle.
- Et qu’est-ce que nous propose la méthode psychanalytique ?
- Elle propose à l’être humain de se questionner, de se poser la question : »Pourquoi j’ai tellement de difficultés dans ma société démocratique, par exemple, pourquoi j’ai tellement de difficultés avec ma sexualité, dans ma famille, à fonder une famille, à devenir une femme, à devenir un homme, pourquoi ? Et comment je peux me faire aider dans mes difficultés ? » C’est à dire – la psychanalyse est du côté du « pourquoi ». Alors que d’autres sciences et d’autres techniques comme les thérapies comportementales cognitives, sont du côté du « comment » - c.à.d. d’une technique de réadaptation, de rééducation de l’être humain finalement à la norme sociale, à son environnement qui a changé, qui n’est plus un environnement naturel, mais un environnement technique, capitaliste. Je crois que c’est sur ce fil - entre « comment », « comment être plus dans la norme de la jouissance sociale d’aujourd’hui » du côté des autres psychothérapies, et un questionnement plus fondemental - du côté du « pourquoi » de l’existence, qui est celui de la psychanalyse, et ce n’est pas la même chose. Et l’être humain a le choix entre s’interroger sur le pourquoi il est malade ou s’interroger comment se débarasser de sa maladie rapidement. C’est un choix démocratique... Je crois aussi que ce que la psychanalyse peut dire, peut-être à la différence de ce qu’un philosophe, sociologue ou quelqu’un d’autre pourrait dire, c’est qu’il n’y a pas de progrès, d’évolution de l’humain tout simplement, sans conflit. Rien ne se passe de nouveau pour l’être humain sans conflit. Parce que l’être humain est forcément un être qui est dans le conflit, traversé par des conflits. Et le moyen d’avancer est dans le conflit. Mais le conflit – c’est la démocratie, aussi.
- Quels sont les avantages de la cure psychanalytique par rapport aux autres thérapies ?
- En deux mots, c’est comme le disait Héraclite déjà : »Le verbe singulier est universel ». C’est à dire - plus un être humain va vers ce qu’il a de plus singulier, de plus intime, plus il découvre dans cet intime, ce qui est l’un des objectifs des cures analytiques, de suivre le mouvement naturel de la parole chez l’être humain, qui l’amène vers sa petite enfance et vers les traumatismes de sa petite enfance, on pourrait dire, et dans ce travail-là, qui est celui de la méthode Freudienne, on va découvrir sa singularité et dans sa singularité on va découvrir l’universel.
- L’amour maternel est l’une des choses universelles. Quelque part vous l’appelez « fou », « sans limite »....Pourrions-nous en faire l’interprétation que la mère empêche inconsciemment son enfant de se séparer d’avec elle ?
- Un enfant ne peut pas quitter sa mère, si la mère, d’abord, ne peut pas se séparer de son enfant. Et elle peut se séparer, si elle trouve elle-même un peu de son bonheur ailleurs que dans l’enfant.

Кристиан Хофман: Психоанализата е път от най-интимното към универсалното

* Човешкото същество е дълбоко пресечено от конфликта, то е първо – сексуално и второ – социално; днес не е толкова лесно за юношите да се превърнат в мъж или жена
* Чрез психоанализата всеки открива зад собствената си различност универсалността
* Психоаналитикът не споделя всички социални страсти, а ги обследва отстрани; разрешил някои от собствените си трудности, той не диктува какво е добре за останалите
* Психоанализата е от страната на “защо-то” на човешкото съществуване

Кристиан Хофман е професор по психопатология в парижки университет и ръководител на изследователска лаборатория, която изучава проблемите на юношеското насилие и съвременната десексуалност. Практикуващ психоаналитик е вече над 30 години. Пътува много по света заради професионалните си ангажименти, които го доведоха и у нас, за да изнесе лекция в Софийския университет пред аудитория от студенти, психолози и специалисти, ангажирани с проблемите на човешката природа.
- За пръв път сте в България и намирате, че у нас, както и във всички демократизиращи се страни, има широко поле за психоанализата. Но днес тя е подложена на ожесточени критики на Запад.
- Първо - психоанализата винаги е била критикувана. И второ - това са много стари аргументи, които само създават привидност на рационалност. Новото днес е в това, че дисциплините, които изучават човешката неврология (например със скенери или магнитно-ядрен резонанс на мозъка) критикуват малко повече психоанализата от научна гледна точка. Но същевременно така се открива поле за дебат. И даже в страни като Германия и Щатите някои от невродисциплините разбраха, че такъв дебат с психоанализата е както възможен, така и желан дори. Защото определени техни открития не само че не противоречат, а даже подкрепят Фройдовите тези. Тук вече сме в полето на научното и ние като университетски преподаватели го знаем добре – не всичко е за отхвърляне, както и не всичко е за приемане от научната критика. Някои хомосексуални движения критикуват психоанализата по въпроса за психичната, за социалната норма, която тя би подкрепила. Но трябва да се оборват опитите да се вменява на психоанализата че проповядвала норми, че била за някаква нормативност във взаимоотношенията между половете. Психоанализата е атакувана и от социалните науки по въпроса за сексуалната идентичност. Но още Фройд казва, че ние не можем да отговорим на въпроса що е то жената, що е то мъжът. Т.е. няма сексуална идентичност, дефинирана от психоанализата. Тя се интересува само от това, как едно малко момиче става жена и как едно малко момче се превръща в мъж, т.е. ние не сме от страната на идентичността, а от страната на “ставането”. И това, което научаваме от юношите, които консултираме и които са именно в този период на конструиране е, че не е нито толкова очевидно, нито така лесно за тях в нашето модерно общество да изградят сексуалността си. Това ни споделят те. Английският педиатър Уиникът казваше: “Юношите са барометърът на социалното”. Ето защо ние можем да предадем на обществото онова, което те твърдят, а именно – че им е изключително трудно да се превърнат в мъжко или женско човешко същество. Имаме доста клинични наблюдения – днес младежите встъпват във все по-ранни и преждевременни полови взаимоотношения и още от първия контакт експериментират всичко. Но млади момичета споделят например, че даже и ако са се впуснали в разюздана сексуална дейност, въпросът за женствеността идва много след това и ги поставя пред най-големи изпитания.
- Не мислите ли, че има съвременни предизвикателства пред психоанализата - напредъкът на генетиката, клонирането, транссексуалността и пр., които налагат преосмисляне и тълкуване?
- Психоанализата търси дебат, тя не е закостеняла доктрина и изисква необходимостта да бъде преосмисляна отново в крак с еволюцията на човечеството, запазвайки обаче някои фундаментални и достатъчно солидни ориентири. Трябва да сме внимателни с въпросите, отнасящи се до рекомпозирането на семейството, до исканията на хомосексуалистите за социално признаване и за осиновяването на деца от тях, до трансформирането на мъже в жени и обратното, до клонирането – всички тези въпроси, които са част от така наречената “социална мутация”. Аз само мога да констатирам, че в Испания или в Белгия например, където законът се произнесе позитивно върху възможността за брак между хомосексуални и осиновяване на деца от тях – то аз забелязвам, че от това испанското или белгийското общество не са се сгромолясали. И смятам, че психоанализата може да акомпанира, да придружава обществената промяна, но не и да участва в правенето на законодателство. Наистина е интересно да се обследва това обществено искане, адресирано към нас - да се произнасяме по еволюцията на нравите. Виждаме, че от нас се очаква да дадем някаква сигурност, някакви минимални гаранции може би, свръхпротежиращи човешкото същество. На което психоанализата отговаря: “Човешкото същество е първо – сексуално, и второ – социално”. Психоаналитикът не може да споделя всички социални страсти, които бушуват в обществото. Той е малко дистанциран, леко се е оттеглил от тях, в позиция, която му позволява да разсъждава върху тяхната природа така, както вие ги изброихте, а именно – тази страст към проникване в човешкия мозък, към различната сексуалност, и пр.
- Хората си представят донякъде психоаналитика като свръхчовек, като някой, който е разрешил собствените си проблеми, който не изпитва житейски трудности.
- Вярно е, че психоаналитикът е разрешил някои от личните си проблеми, което му позволява да не изпада в позиция на емпатия (способност да се поставиш на мястото на другия – бел. авт.) с пациентите си, защото както ние обичаме да казваме – ако се поставим на мястото на пациента, то той къде да се позиционира? Обаче от това, че психоаналитикът е разрешил някои от трудностите си, съвсем не следва, че ще диктува какво е добре за останалите. Той приема всички пациенти, които се обръщат към него със своите собствени, специфични проблеми и се запитва с всеки един поотделно, за да може самият пациент да намери своето лично разрешение.
- И какво точно ще ни предложи психоаналитичният метод?
- Той предлага на човека да се изправи пред въпроса: “Защо изпитвам толкова трудности в моето демократично общество, защо имам проблеми с моята сексуалност, в моето семейство, да създам семейство, да стана мъж, да стана жена, защо? И как бих могъл да се подпомогна в своите трудности?” Т.е. с психоанализата ние сме от страната на “защо?” Докато има други науки и други терапевтични техники, като поведенческите и когнитивни дисциплини, които са от страната на “как” – те предлагат техники за превъзпитание на човешкото същество, за реадаптация към социалната норма и към промененото обкръжение, което вече не е естествено, природно, а е едно техническо неокапиталистическо обкръжение. Мисля, че тук е разграничението - между “как, как да бъда максимално в нормата на днешната социална наслада” от страна на другите психотерапии и едно много по-фундаментално запитване от страна на “защо-то”на съществуването, което е това на психоанализата. Което не е едно и също. И е добре, че в демократичните общества има поле за различни методи и научни разговори. И няма място да се желае подмяната на една техника или терапия с друга. Човешкото същество има правото да се запитва между “защо е болно” и “как по-бързо да се освободи” от своята болест. А това е демократичен избор. И още нещо, което психоанализата може да ни даде (в отличие от това, което може да ни каже някой философ или социолог) - че няма прогрес, няма еволюция, нищо ново не може да се случи за човека без конфликт, защото човешкото същество е в конфликта, то е пресечено от конфликти. Но конфликтът – това е демокрация, също.
- Какви са предимствата на психоанализата пред другите лечебни методи?
- Накратко – те са в това, което е изказано още от Хераклит, а именно, че глаголът в единствено число е универсален. Което ще рече, че колкото повече човешкото същество отива навътре към своето най-своеобразно, най-специфично, най-интимно, толкова повече ще открива универсалното, което е целта на психоаналитичната терапия – да се следва естествения непринуден поток на словото, който ще ни отведе… до най-ранното детство. И до травматизмите на ранното ни детство, бихме могли да добавим ние. И в тази специфична психична работа, която е в основата на Фройдовата методика, всеки ще намери своята различност и зад нея ще открие универсалното.
- Едно от универсалните човешки неща е майчината любов, някъде вие я наричате луда, безгранична, да тълкуваме ли, че майката несъзнавано противодейства на детето да се отдели от нея?
- Едно дете може да се отдели от майка си, ако, най-напред, майката може да се отдели от него. А тя ще може да го направи само ако потърси и намери за себе си малко щастие и извън своето дете.

(PS Интервюто е публикувано и в списание "Бела")

Оливие Дувил: "Човечеството би се чувствало по-добре, ако жените имат повече ръководни функции"
*В природата на мъжа има двойнствено отношение към жените, то може да бъде подсилено и от културни механизми
*Щом отдели тялото си от майчиното, детето ще я преоткрие като партньор и носител на културата
*Моделът “едно дете в семейството” при определени условия поражда хипертиранични деца
*Европа има старо мачистко минало
Френският психолог Оливие Дувил има над 20-годишна практика като психоаналитик. Работи в психиатрична болница, но има и преподавателска дейност. Автор е на специализирани публикации и е директор на списание по клинична психология. Образованието му и на антрополог го е отвеждало на места - малко далечни и доста екзотични, като Камбоджа, Китай, а напоследък - и Западна Африка. По време на разговора ни в София той не прие да тълкува обществените явления през психоаналитичната призма с аргумента: “Имам две компетентности – на психоаналитик и на антрополог, но никога не ги смесвам.”
- Какво представлява работата на антрополога – да съпоставя древни със съвременни светове?
- Базисната антропология наистина отвива “на терен” така да се каже, за да търси нещата, които не се променят в човешкия дух, като обследва народи, които от години живеят в руслото на своите традиции. Аз съм се ориентирал към една по-съвременна антропология, която проучва измененията на обществените отношения в модерността. Какво, да кажем, ще привнесе в един традиционен свят “избухването” на пазарните отношения, какво ще донесе по отношение на болестите, на здравето, на лечението, вносът на модерната западна технология, каквато е например болницата?
- И Вашите впечатления са?
- Първо това ми помогна в работата с емигрантите във Франция – да мога да ги проумея като хора, които изпитват трудности и които правят усилия по преход. И второ – поражда се криза в генерациите, в културното препредаване между родители и деца (наречено от мен “работа на поколенията” - сиреч как едно поколение може да подготви следващото да приеме миналото и да го тълкува, за да произведе от него нещо ново). Такъв процес може силно да бъде уязвен по време на големи войни – виждал съм го в Африка, където работех с дванайсет-тринайсетгодишни деца, войници или жертви, често – и двете едновременно. Цялата ми работа на антрополог в крайна сметка е центрирана около това – как именно се предава в нашата съвременност културният живот, психичният живот, от едно поколение към следващото.
- Има ли разлики между културите, които сте обследвали и съвременната западна култура?
- Очевидно, ще ви посоча една огромна разлика, а именно – положението на жената. Ако говорим за африканската култура, там известен брой жени се борят активно за промяна на ситуацията, в частност – да се премахне сексуалната употреба на жената. А колкото повече едно младо момиче има свободата да избере мъжа, който не й е наложен, толкова повече тя ще има желание нейното собствено тяло или тялото на дъщерите й, които ще се родят, да не бъде белязано от жестоките предписания на традициите. Голяма част от моите колежки и близки от Мали и Гвиана, жертви на подобно брутално отношение, отказват същото третиране да сполети и дъщерите им. А тези изменения аз намирам за значими.
- Без да Ви провокирам, но ако позволите – и жената в Западна Европа не е в завидна позиция, ако съдим по тазгодишните доклади на европейските институции. Те недвусмислено отчитат, че тя е по-зле платена от мъжа, рядко заема ръководна позиция и остава достатъчно малтретирана, все пак.
- Вашият въпрос не е провокативен, а много полезен. Това положение трябва да се промени. Като се борим. Знаете ли, познати са общества – в Индонезия, в Южна Америка, в Нигер, където жените са далеч по-равнопоставени, признати и уважавани, отколкото е жената в Европа. Мисля, че Европа има старо “мачистко” минало и че сред по-голямата част от мъжете е в обращение едно опасение от свободата на жената и че даже битува страх от насладата, на която тя е способна. Жените в крайна сметка стават изкупителна жертва и заплащат прескъпо за амалгамата от чувства на любов и омраза, които сме изпитали към първата от тях, която сме срещнали в живота си, а именно – майката. Рядкост са мъжете, които не търсят поне малко кръвосмешение с жените, като въображаемо искат да преоткрият майката в тях. И е налична, разбира се, съпротивата срещу тази тенденция, която отключва механизъм на насилие. В психиката на мъжа има разцепление, има нещо двойнствено по отношение на жените. Като цяло – за тях съществува само една жена, която прави изключение, и това е майката. А от всички останали се предпазват и на всички останали не се доверяват. Това положение може да бъде подпомогнато и окуражено и от някои културни механизми, които проповядват - не се доверявайте на жените в публичното пространство, тяхното място е в кухнята, в църквата и в брачното ложе.
- Сиреч - познатото предписание “Бъди красива и мълчи!”?
- Да, остави се да бъдеш третирана като майка и съпруга. Целият този психичен фон е подпомогнат от културата, която казва: “Не се доверявайте на жените, те са неспособни - да ръководят, да управляват града, моторното превозно средство и пр.” Виждате ли, тук изразът е важен. Защото “неспособна да управлява кола” значи също – “неспособна да ръководи обществените дела, кметството, държавата”. Ако някъде се твърди, че жената не е способна да ръководи обществените начинания, това ни показва степента, в която е налична тази лоша културна нагласа. Например във Франция има огромно различие, огромна диспропорция между депутатите мъже и депутатите жени. И ако цялата култура и цялата политика са насочени в посока на подобно недоверие, това не допринася за еволюиране на човешкия дух, а само подхранва допълнително стереотипа и неговата психическа основа.
- Какъв е психологическият механизъм, който отключва физическата агресия на мъжа над жената?
- Не мисля, че единствено психоанализата или психологията са в състояние да дадат отговор на въпроса. Това е вид социално поведение, ужасно и оскърбително. Но то не е само национално, то е интернационално явление и смятам, че не може да се иска от психоанализата да обяснява социалното. Не е възможно. Антропологията и социологията също трябва да кажат своята дума. Затова не бих могъл да ви кажа нещо повече от това, което току-що ви споменах, а именно – че в човешката психика има нещо амбивалентно по отношение на майката. Детските психоаналитици са проучили и установили, че детето конструира своя свят, като атакува (въображаемо) тялото на майка си. Всеки човек, момче или момиче, получава достъп до своята субектност, до своето тяло, до своя език и реч едва когато се отдели от това, което наричаме “насладата на майката”. Детето трябва да се освободи, да се отскубне от идеята, че е продължение на майчиното тяло. На практика това може да се прояви в симптоми като: бебето отказва храната, приема я, но я изплюва, отказва да спи, отказва по някакъв начин сигурността и подкрепата, която майчиното тяло му дава. Наистина, моментът на отделяне е свързан с безпокойство и депресия за майките, но те изпитват и гордост, съвсем основателна, че детето може да се отграничи от тях и да ги напусне. А щом то отдели своето от майчиното тяло, ще може да я открие по друг начин, а именно – като партньор, като носител на културата, като личност, която има да му предаде и други неща, освен задоволяване на първичните му потребности. Майката ще му предаде своята история, своите гледни точки за света, своите ценности. Аз впрочем смятам, че човечеството би се чувствало много по-добре, ако жените имат повече права да ръководят живота и обществените дела. Защото от позицията на тези, които предават културата на поколенията, те ще могат да кажат що е то светът, що е то конфликтът в света (понеже конфликтите са не само в семейството, те са в света около нас), що е то законът. За мен като психоаналитик е важно жените да имат главна роля в културната трансмисия, защото именно в семейството се структурира детето.
- Кога то трябва да напусне леглото на майка си?
- Като специалист смятам, че когато детето е в леглото на майка си щом това не е редно, то изпитва чувството, че е заело място, което не му се полага. Виждаме го в практиката – когато в реалността детето притежава майка си само и единствено за себе си, то страда от панически пристъпи, кошмари, безпокойство. Не мога да ви отговоря така, общо, на каква възраст то трябва да се обособи самостоятелно, но можем да кажем, че винаги, когато проявява смущения в съня, кошмари, трябва да се започне окуражаване за отделяне от майката. В някои страни по света виждам, че в моменти на страх от бъдещето, фамилиите са затварят към света, с тази идея, че – навън, там е страшно, че историята е страшна, че обществените явления са опасни, че всичко върви към провал, че сме имали много, а ще изгубим всичко. Това, разбира се, може да има и своите основания. Подобни фобични семейства се капсулират, като превръщат детето в обект на първа грижа и му вменяват функцията “да кристализира” цялата тяхна носталгия. Такова дете няма да бъде способно да излезе навън, да експериментира с актуалното време. Експериментирането с актуалното време се изживява от фамилията като катастрофален риск. В такива моменти трябва да се подпомогне семейството да осъществи символичната, разбира се, раздяла с детето.
- У нас и поради демографската криза, семействата често остават с по едно дете, което фокусира свръхпротекцията на цялата фамилия.
- Но не сте като в Китай, където този модел е наложен от държавата, така ли? Там съм виждал как моделът “едно дете във фамилията” произвежда хипертиранични деца, които можем да назовем “Малки Императорчета”. Единственото момче в китайските семейства е обект на специално благоговение от страна на майката, особено, ако бащата липсва. Когато това единствено дете е станало император в къщи (не всички, разбира се, но “едно прекрасно малко количество” от тях все пак са такива), то не е подготвено за символичните кастрации, които животът ще му поднесе по-нататък. И все пак – като психоаналитици ние не можем да твърдим, че семейството с едно-единствено дете е нещо лошо. По-скоро се обезпокояваме от ситуации, при които в някои семейства детето придобива статут на уникално, то е “инвестирано”, както казваме ние на професионален жаргон, от майката и бащата като уникално. Което не позволява на това дете да има бъдеще, да се развива, то е тук само да им доставя удоволствие, да ги радва, то е идеалното огледало на фамилията. Така че аз бих разграничил “уникално” от “едно дете” в семейството. Защото дори да е едно, ако му е позволено да играе с братовчедите, с другарчетата си, то ще може да си изгради, да моделира един свой кръг от братчета и сестричета.



PS Текстът е публикуван в българската преса

Oliver Douville: Les êtres humains iront beaucoup mieux lorsque les femmes auront davantage le droit de conduire les affaires communes

*Dans le psychisme de l’homme il y a une ambivalence vis-à-vis des femmes qui peut être renforcée par certains dispositifs culturels

*Après la séparation avec le corps maternel, l’enfant va la retrouver comme partenaire et personnage de culture

*Dans certaines conditions, le modèle “un seul enfant dans la famille” peut produire des enfants hypertyranniques

*L’Europe a un vieu passé “macho”
Carte de visite:
Le psychologue français Olivier Douville a une pratique psychanalytique depuis une 20 d’années. Il travaille en hôpital psychiatrique, et en même temps il est enseignant, auteur de publications spécialisées et directeur de publication de la Revue psychologique clinique. Sa formation d’anthropologue l’a ammené sur des terrains un peu lointains et trop exotiques comme Cambodge et Chine et maintenant – l’Afrique de l’Ouest. Pendant notre entretien à Sofia, il a refusé de commenter les événements sociaux à travers sa compétence psychanalytique, avec l’argument: "J’ai deux formations – de psychanalyste et d’anthropologue et je ne les confonds jamais.”

- En quoi consiste le travail d’anthropologue? Vous comparez des mondes anciens et contemporains?

- L’anthropologie essentielle va sur des terrains pour chercher des peuples qui semblent vivre dans leurs traditions depuis des années, ces recherches mettent en avant les choses qui ne changent pas dans l’esprit humain. Je me suis attaché dans une anthropologie plus contemporaine, qui touche aux modifications des rapport sociaux dans la modernité. Qu’est-ce que ça ammène, par exemple, dans un monde traditionnel, l’éruption de l’économie du marché, qu’est-ce que ça ammène dans le rapport à la santé, à la guérison, l’importation de téchnologie occidentale, moderne, comme l’hôpital?
- Et vos impressions sont?
- Premièrement – ça m’a mieux permis de comprendre et de travailler avec les migrants en France et les considérer comme des sujets qui font un effort de passage. Deuxième conclusion - ça crée une crise des générations, des transmissions entre les parents et les enfants (ce que j’appelle “le travail des générations” - comment une génération peut préparer la suivante à accepter le passé, à l’interpréter et en faire quelque chose de neuf). Ce travail-là peut être empêché quand il y a de guerres importantes, ce que j’ai vu en Afrique où j’ai travaillé avec des enfants de 12-13 ans - soldats ou victimes, parfois - alternativement les deux. Tout mon travail sur l’anthropologie – c’est en fait – comment elle se transmet, la vie psychique, la vie culturelle, d’une génération à l’autre, actuellement dans notre modernité.
- Y-a-t-il des différences entre les cultures que vous avez observées et la culture occidententale?
- Evidemment. Je peux vous mentionner une grande différence - la condition de la femme. Par exemple, si je parle de la culture affricaine, un certain nombre de femmes luttent activement pour que les aspects de la culture changent, en particulier – l’utilisation sexuelle féminine. Plus la jeune fille est en droit de choisir un homme qui n’est pas nécessairement quelqu’un qu’on lui impose, plus elle aura envie que son corps ou le corps de ces filles qui vont venir, ne soient pas marqués d’une façon si dure par la tradition. La plupart de mes amies, de mes collègues maliennes, guinéennes ont refusé que ce traitement-là advienne à leurs filles. Je trouve ces modifications importantes.
- Ne voulant pas vous provoquer, et si vous me le permettez, mais selon les rapports des institutions européennes de l’année courante, la femme de l’Europe de l’Ouest n’est pas non plus dans une situation enviable. Elle est moins payée que l’homme, occupe rarement de postes importants et reste assez maltraitée, quand même.
- Votre question n’est pas provocatrice, c’est une question utile. Il faut que ça change. En luttant. On connaît des sociétés - en Indonésie, en Amérique du Sud, au Nigère, qui sont beaucoup plus égalitaires, reconnaissantes et respectueuses de la femme qu’est l’Europe. Je pense que l’Europe a un vieu passé “macho” et qu’il y a toujours chez la plupart des hommes une peur de la liberté des femmes. Et même – circule une peur de la jouissance féminine, c.à.d. qu’au fond on fait payer cher aux femmes cet ensemble complexe de sentiments d’amour et de haine pour la première femme qu’on a rencontrée - la mère. Rares sont des hommes, qui ne cherchent pas à faire un peu d’inceste avec la femme, comme, fantasmatiquement, - à retrouver la mère. Et aussi – une violence du mécanisme, contre cette tentation. Dans le psychisme de l’homme il y a quelque chose qui est très ambivalent, clivé, vis-à-vis des femmes. Au fond, il y a une femme d’exeption, qui est la mère. Et les autres – on s’en méfie. Ça peut être encouragé par des dispositifs culturels, qui disent: “Les femmes dans l’espace publique - on se méfie. Leur place, c’est la cuisine, l’église, le lit conjugal”.
- Sois belle et tais-toi – c’est ça?
- Oui, se laisser contrôler comme épouse et comme mère. Ce fond psychique peut être très encouragé par la culture, qui dit:”Méfiez-vous des femmes, elles sont incapables de gouverner, incapables de gérer la cité, incapables de conduire une voiture.” L’expression ici est importante, parce que “être incapable de conduire une voiture”, ça veut dire “incapable de conduire une maison publique, la mairie, l’état.” Si dans la culture on dit que la femme est incapable de conduire des affaires communes, on voit très bien à quel point cette mauvaise disposition est présente. Par exemple, en France on a une disparité énorme, une disproportion énorme pour les députés hommes et femmes. Si toute la culture, si toute politique va dans le sens de cette méfiance, enfaite ça n’aide pas à faire évoluer beaucoup l’esprit des hommes. Ça renforce le stéréotype et puis – le fond psychique.
- Quel est le méchanisme psychique qui déclenche l’agression physique d’un homme envers une femme?
- Je ne pense pas que seule la réponse psychologique ou psychanalytique compte. C’est une espèce de comportement social, qui est terrible, affligeant. C’est un phénomène international et je pense qu’on ne va pas simplement demander à la psychanalyse d’expliquer le social. C’est pas possible. L’anthropologie et la sociologie ont leur mot à dire. Je ne peux pas vous dire autre chose que ce que je vous ai dit – il y a dans le psychisme humain une ambivalence essentielle par rapport à la mère. Cela a été exploré par des psychanalystes d’enfants, qui ont montré que l’enfant construit son monde, son univers, en attaquant imaginairement le corps maternel. Un sujet humain, qui soit garçon ou fille, n’a pas accès à sa subjectivité, à sa parole, à son corps s’il n’est pas détaché de ce qu’on va appeler “la jouissance de la mère”. L’enfant doit s’extraire de cette idée – qu’il est le prolongement du corps de la mère. On voit ça apparaître dans des symptômes – par exemple - refuser la nourriture, l’avaler, la recracher, refuser le sommeil, refuser d’une certaine façon le soutien que le corps de la mère apporte à son corps. Les mères éprouvent un peu d’angoisse, un peu de dépression au moment où l’enfant se sépare, mais au fond elles éprouvent aussi une certaine fierté tout à fait légitime – que l’enfant peut les quitter. Et quand il se sépare du corps de la mère, du corps à corps avec la mère, il va la retrouver autrement – comme un personnage de culture, comme un personnage qui a des choses à transmettre et pas simplement comme quelqu’un qui satisfait ses besoins primaires. La mère va lui transmettre son histoire, sa culture, ses points de vue sur le monde. Moi, je pense qu’effectivement les êtres humains iront beaucoup mieux lorsque les femmes auront davantage le droit de conduire les affaires communes et la vie. Parce qu’en position de transmission, elles seront plus à mêmes de pouvoir dire ce que c’est le monde, ce que c’est le conflit dans le monde(parce que le conflit n’est pas seulement dans la famillle, il est dans le monde), ce que c’est la loi. Pour moi en tant que psy, c’est tout à fait important que les femmes aient la valeur majeure dans la transmission culturelle, parce que dans la famille est la structuration de l’enfant.
- Quand est-ce qu’il doit quitter le lit de la mère?
- Il me semble important, que l’enfant, quand il est dans le lit de la mère et qu’il ne faut pas, il a ce sentiment - d’occuper la mauvaise place. On le voit cliniquement, parce qu’il fait des cauchemars. Un enfant, qui dans la réalité a sa mère toute à lui, cet-enfant-là il souffre symptômatiquement de troubles paniques, d’attaques, de cauchemars, d’inquiétude. C’est difficile, de vous répondre comme ça – globalement à quel âge l’enfant doit quitter le lit de la mère. Ce que je peux vous dire, c’est que si l’enfant manifeste des troubles de sommeil, des cauchemars, il faut encourager un travail de séparation avec le corps maternel. Je vois dans certains pays du monde, dans des moments de crainte dans l’avenir, les familles se recroqueviller sur le monde, avec cette idée, que - dehors, c’est dangeureux, que l’histoire est dangeureuse, que les bouleversements sont dangeureux, que tout va être une perte, on avait beaucoup, on n’aura plus rien. Ce sont des familles très phobiques du devenir, elles peut-être ont raison – à se recroqueviller, à garder l’enfant, en faisant cet enfant un sujet de préoccupatiotion qui doit cristaliser toute la nostalgie. Mais cet enfant – il n’est pas doué à aller dehors, à expérimenter le temps actuel. L’expérimentation du temps actuel est ressentie par toute la famille comme un risque catastrophique. En ce moment-là on peut aider cette famille à trouver des moments de séparation d’avec l’enfant.
- Chez nous( et à cause de la crise démographique), souvent les familles n’ont qu’un seul enfant qui devient objet de surprotection de toute la famille.
- Mais vous n’êtes pas comme en Chine, où c’est imposé par l’état? Ce que je vois en Chine – un enfant unique – ça donne des enfants hypertyranniques. On aurait leur donner le nom de Petit Empereur. Les garçons uniques dans les familles chinoises sont des objets de dévotion de la part de leurs mères, surtout s’il n’y a pas de père. Quand cet enfant unique est devenu Empereur(ce sont pas tous, mais un joli petit nombre d’enfants –oui) il n’est pas doué pour la castration. Mais encore une fois – nous ne pouvons pas en tant que psys dire – une famille qui n’a qu’un seul enfant – c’est mal. Nous nous inquétons plutôt de certainеs situations où dans les familles l’enfant a statut unique, il est investi par le père et par la mère sur un mode unique, qui ne promet pas cet enfant à l’avenir, il est là pour faire plaisir, pour les réjouir, il est comme miroir idéal de la famille. C’est ça que je dirais pour “unique”, c’est pas le fait qu’il est le seul enfant. Parce que, après tout, s’il lui est permis de jouer avec ses cousins, ses cousines, ses copains, ça donnera des frateries qui compose à sa façon.