Неизвестен музикант в даун-тауна на Сент Луис

Колумбе, благодаря ти за любопитството!
- или «Моето американско лято»

Още с приземяването на американския бряг ми става ясно, че това дето Христофор Колумб вече ме е изпреварил, няма да ми е от голяма полза. Пет века след него, всеки сам и наново трябва да преоткрие своята Америка, защото срещата на европееца с нея протича винаги като парадоксален сблъсък на две народопсихологии. Разбирам го още на летището в Сент Луис – чакат ме моите домакини, но ми липсва куфарът! А и отникъде стреснатият взор не вижда как пристигащите получават багажа си. Оказва се, че той общодостъпно (и някак безстопанствено) ме чака след зоната на посрещачите, почти на самия изход на летището… Недоумявам – ако тази практика се въведе у нас, то на летище София няма как да не се навъдят едни ми ти… професионални посрещачи на куфари!
Изначалното чувство за сигурност с което ме приема Америка обаче, е и нещото, от което лека-полека, но “сигурно” щях впоследствие да бъда освободена. То отстъпи място на непрестанните ми терзания доколко правя това или онова според американския канон и дали случайно няма да бъда санкционирана от него. Понеже – първо, бяха ме наплашили, че “тук всичко е много различно, а и законът е железен”. И аз непрекъснато го очаквах (понякога напразно). И второ – особено на юг, да кажем във Флорида, можеш и да си спестиш спазването на реда (стига да знаеш как). Вследствие на което ценностната ми система окончателно се дебалансира и аз по-скоро не различавах кое е позволено и допустимо, и кое – не. “Всичко е забранено, когато те хванат”, обобщава мъжът ми, след като справедливо, но безкомпромисно ни глобяват за неправилно спиране с кола – именно там, където често сме виждали необезпокоявани маямски нарушители. Плащаме 34 долара на американската хазна и се утешаваме с афоризма на Флобер, че Америка е пример за несправедливост още с това, че може и да е открита от Колумб, но носи името на Америко Веспучи.
Всъщност справедливостта (особено социалната), не е порок в Америка, но не е и кой знае каква добродетел. Затова навярно, даже и равноправни, аутсайдерите си остават аут. Негрите – в гетата, индианците – в резерватите, клошарите – на тротоара. Бягат ли от свободата (в смисъла на Ерих Фром), никой тук не се и пита, понеже го има готовият отговор - те “така” са си избрали да живеят. “Така” със сигурност индианците са повече в романите на Майн Рид и филмите на Гойко Митич, отколкото в собствената им родина. “Така” клошарите съвсем не са лошите, но не са и отшелници, въргалят се на най-туристическите места, а присъствието им там е колкото мълчаливо, толкова красноречиво. “Така” расизмът не е надживян в най-голямата демокрация. И той е в предубедеността на белите към черните (в многобройните им предупреждения да не се заплитам из черните квартали, или в школските автобусчета, пълни само с черни деца). Той е и във враждебността на черните към белите – невинна, но бяла, аз нееднократно я изпитвах с кожата си – като нелюбезност или когато късно вечер преглъщах в метрото социални протести под формата на черна агресия. От което не ми ставаше по-уютно в ъндърграунда (и извън него). Дезинтегриращи ли са за Америка тези реалности не зная, но мисля, че процесите могат да се обобщят ако перифразирам строфата на Висоцки “нет, все не так как надо” (не, всичко е не така, както трябва”) с “нет, не все так, как надо” (“не, не всичко е така, както трябва”).
Извън това прагматизмът е “най-американската черта” и тотално организира човешкия бит. Конструктивно е предвидено прането от втория етаж на къщата (където са спалните помещения) да се спуска по специален улей направо при пералнята в така наречения “бейсмънт” (тукашното мазе). Тъй като това е семейното укритие, в него се спускат и обитателите, щом се подаде сирена за природно бедствие (буря, ураган, торнадо). Това е лоша новина, разбира се, утешителната е, че там се крият (както е добре известно) и напитките. От пощенската кутия пред къщата не само си вземат кореспонденцията, но и оставят своята на пощальона. Така американците си плащат и сметките – попълват си чека, залепят марка на плика и пак го оставят в кутията на пощальона. В парка на Сент Луис видях практична местна порода татковци, които да съчетават две в едно – “полезното с полезното”– да тичат, докато бутат детските колички. Навсякъде където това е възможно, човекът е заменен от машина. Няма вестникопродавци – пресата се купува от автомати – пускаш монета и целият стелаж с всекидневници ти се поднася "на една ръка разстояние" (само дето на никого няма да му хрумне вместо избрания вестник да награби целия наръч). “Подобна идея би била равносилна на научно откритие за американеца - казва моята приятелка, която от 10 години живее тук, - а пък и какво да ги правиш, тия вестници? Не можеш и да ги продадеш, защото никой не си купува вестници от хора…” И ме води в един супермаркет, в който вместо касиер ни обслужва… говореща машина, която ни дава инструкции, коригира ни и контролира положението. Футуристичното пазаруване от интелигентен апарат е нещото, от което със сигурност ми настръхнаха косите. То ме кара да ревизирам остарелите марксистки доктрини, които моето поколение изучаваше за потосмукачната система на Тейлър и Форд, в смисъл че – да, тя съществува, но в бъдеще ще експлоатира не човеци, а… машини!
Впрочем американските магазини винаги имат с какво да те сюрпризират – на щанда за зеленчуци се продават плоски кактуси без бодли (чието предназначение моите приятели тук не познаваха), секторът за екзотични продукти е зареден с български консерви и компоти, а рафтовете за козметика - с боя за коса, разработена само и изключително за…..силния пол! На пазара можеш да си купиш американско бяло вино “Шабли” или шампанско от Калифорния. (А както знаем, няма друго шампанско, освен френското и не може друго пенливо вино да се нарича така, освен произведеното в областта Шампан. “Шабли” пък е най-прочутото бяло вино на Бургундия и е наречено така на едноименното френско градче. Но както не по-малко добре ни е известно, бащинството е една от най-оспорваните институции, било то за деца, научна идея или за търговска продукция).
Американецът (като западноевропеецът) яде бързо, но за разлика от последния – и навсякъде. Да, яденето е нещо като национално хоби, което се практикува повсеместно и във всяка свободна минута. И ако в европейските катедрали можеш по-скоро да видиш инструкцията “пазете се от джебчии”, то в американските традиционното предупреждение е “тук е забранено да се яде и пие”. За сметка на това в океана не е и аз с изненада се любувах на гледки, невиждани другаде – средностатистически американец (когото по невнимание взех за професионален сумист) си “ lunch- ваше” (lunch – лек обед на английски) направо в океана. Той даже не си правеше труда да излиза от водата – вярната му Пенелопа с плуване сервираше един след друг хамбургерите му в Атлантика.
Би било пропуск да не спомена, че в американския юг освен съпружеска вярност и покорност, избуява и феминизъм - природно бедствие по-страшно и от тайфун, според потърпевшите мъже. Дали е хипербола или не, но антифеминистите вменяват на женското движение за еманципация заслугата тайфуните да не са само с нежни имена. Както и претенцията на лингвистичния феминизъм – да се подмени думата “history” с “her-story”. (Непреводим израз – history (история, подразбирана като “неговата” история), с herstory – “нейната” история.) Споделяйки концепта на Жорж Санд за женската еманципация, аз отсега нататък и за по-сигурно вече уточнявам, че съм “европейска феминистка”.
Американците определено са свободни. Не зная обаче доколко са освободени.
Изтощени от работохолизъм, невротизирани от упреци в сексизъм или от що ли, но тук мъжете май са изгубили инстинкта да ухажват. Самотните ми разходки из Маями бийч си остават наистина самотни. Те реактивират носталгията ми по италианския мачо, за когото всяко същество с 46 ХХ хромозома – старо, грозно, дебело, космато, сакато, получава подвикването“белла” и дължимата галантност. А известна наша тв журналистка многократно бе пресрещана и уговаряна на улицата от римски похотливец с “ти само ела у дома, ще правим това, ще правим онова и ще се къпем във вана от шампанско”.
Уви - жената е дама само и единствено в Италия! Но за да реабилитирам честта на домакините ще си призная, че един-единствен път юноша (на възраст да е моят поизбързал син), ми подхвърля анемично: ”Барби?”. Което и досега се питам - е проекция на неразрешения му Едипов комплекс, упрек към анорексичната ми за американския стандарт фигура, или плах вопъл на жиголо?
И не си мислете, че само Америка е екзотика за мене - аз, види се, също съм прелетна птица за местните. На слизане от автобус в Маями две дами ме настигат и се интересуват дали съм французойка и в Париж ли живея. Смаяно отговарям, че да, аз говоря френски, но макар и европейка, не съм французойка. Последва любопитството ми кое е породило това измамно впечатление. "Говорите английски с френски акцент" - отговарят ми те. Това прозрение ме кара да се чувствам като оня Молиеров герой от “Буржоата-благородник”, който един ден с учудване научил, че цял живот е говорил в проза, без дори да го е подозирал.
Няма как, Америка е територия на откривателства – не само защото човек се учи, докато е жив, а и защото му предлага шанса да разбере смайващи истини за себе си дори и през девет земи – в десета.
"Колумбе, благодаря ти за любопитството!" – това е най-добрият комплимент, който мога да подаря на Америка на изпроводяк. И без да съм почитателка на нейните екшъни, още на прага на самолета който ще ме прибере обратно у дома, си обещавам типично по холивудски “ I’ll be back!” (Аз ще се върна).
PS Текстът е публикуван и в списание "Бела"

La psychanalyse est une voie du singulier à l’universel
Elle est du côté du "pourquoi" de l’existence

Christian Hoffmann est professeur de psychopathologie à l’Université, où il dirige un laboratoire de recherche clinique sur la violence d’adolescence et sur la question de la désexualité d’aujourd’hui. Il est psychanalyste depuis 30 ans. Il voyage beaucoup dans le monde à cause de ses tâches et engagements professionels, qui l’ont amené chez nous, où il a fait une conférence à l’Université de Sofia devant un auditoire d’étudiants, de psys et de spécialistes dans le domain du psychisme et de la nature humaine.

- Vous êtes pour la première fois en Bulgarie et vous trouvez que chez nous, comme dans tous les pays qui s’ouvrent à la démocratie, il y a une place pour la psychanalyse. Mais aujourd’hui elle est fortement critiquée à l’Ouest...
- Premièrement, la psychanalyse a été toujours critiquée. Et deuxièmement, ce ne sont que de très vieux arguments qui donnent l’apparence de la rationalité. Ce qui est nouveau aujourd’hui, c’est que les neurosciences (avec l’imagerie médicale cérébrale, par exemple) critiquent un peu plus la psychanalyse du côté scientifique. Mais ainsi s’ouvre un champs de débat. Et dans certains pays, comme l’Allemagne et les Etas-Unis, on a compris qu’il y avait un débat possible et même – souhaité, avec la psychanalyse. Parce que certaines découvertes ne contredisent pas les découvertes Freudienne, même - au contraire . Il y a des mouvements homosexuels qui critiquent également la psychanalyse sur la norme sociale, qu’elle soutiendrait. Mais la psychanalyse ne tienne pas à une norme sociale, elle ne prêche pas des normes sociales, c.à.d. - quelque chose de normative, consérnant les rapports des sexes. La psychanalyse est ataquée aussi par les sciences sociales sur la question de l’identité sexuelle. Mais ce que nous pouvons réaffirmer de la psychanalyse, c’est par exemple tout de suite ce que Freud disait : »La psychanalyse ne peut pas dire ce que c’est qu’une femme, ce que c’est qu’un homme.» Il n’y pas d’identité sexuelle, définie par la psychanalyse. Ce qui intéresse la psychanalyse, c’est comment une petite fille devient une femme, comment un petit garçon devient un homme. Et ce que nous apprenons des adolescents, que nous consultons et qui sont justement dans ce temps de la construction de leur sexualité, c’est que c’est pas si évident que ça, c’est que - c’est pas si facile que ça, dans une société moderne comme la nôtre, pour un adolescent et pour une adolescente de construire une subjectivité sexuée aujourd’hui. C’est ça qu’il nous disent. Et le pédiatre anglais Winnicott disait : »L’adolescence est le baromètre du social. » Donc – ce que les ados viennent nous partager aujourd’hui, c’est ça que nous pouvons transmettre – c’est énormément difficile aujourd’hui pour eux de se construire comme être humain masculin et féminin. On pouvait avoir des témoignages cliniques très intéressants, par exemple - les adolescents ont une sexualité de plus en plus précoce et dès la première relation ils essaient tout. Et les jeunes filles nous disent qu’elles peuvent se lancer dans une vie sexuelle, parfois, on pouvait dire – débridée, mais la question de la féminité ne vient que bien plus tard. Et que c’est elle qui leur posent le plus de difficultés.
- Pensez-vous que le développement de la génétique, le clonage, la transsexualité posent un défi devant la psychanalyse?
- La psychanalyse cherche le débat, elle n’est pas une doctrine, elle nécessite constamment d’être repensée avec l’évolution du social, tout en ayant quelques points, quelques orientations assez solides. Je crois qu’il faut être prudent sur ces questions de la récomposition de la famille, de la question des homosexuels, la question – homme comme femme, la question du clonage... toutes ces questions, qui font partie de ce qu’on appelle « la mutation sociale ». Moi, je constate simplement, que par exemple en Belgique ou en Espagne où on a légifiré positivement sur le mariage homosexuel, sur l’adoption des enfants, je remarque que la société espagnole ou belge ne se sont pas effondrées. Et je pense que la psychanalyse peut accompagner la mutation sociale, mais justement elle n’a pas à participer à la législation. Et c’est très intéressant d’analyser cette demande sociale, quand même, adressée à la psychanalyse. On voit bien qu’on attend de la psychanalyse quelques assurances ou quelques garanties minimales, peut-être même, surpotégeant ou protégeant l’être humain. Et la psychanalyse y répond – « L’être humain est d’abord – sexué, puis – social »... Le psychanalyste ne partage pas toutes les passions sociales. Il est en retrait, quand même, par rapport aux passions sociales, ce que lui permet de pouvoir réflechir sur leur nature, sur les sexualités différentes, par exemple.
- Les gens s’imaginent le psy comme quelqu’un qui a résolu ses problèmes, qui n’éprouve pas de difficultés...
- C’est vrai que le psy a résolu quelques problèmes personnels, quand même, qui lui permet de n’être pas dans l’empathie avec ses patients, parce que, comme on dit : »Si je me met à la place du patient – lui – où est-ce qu’il va se mettre ? » Par contre – c’est pas parce que le psychanalyste est supposé avoir résolu quelqu’unes de ses difficultés personnelles, que pour autant il serait à même de dicter ce qui serait bien pour les autres. Le psy accueille tous les patients qui s’adressent à lui, avec leurs difficultés propres et singulières et s’interroge avec ses patients, chacun individuellement, pour qu’il trouve une solution personnelle.
- Et qu’est-ce que nous propose la méthode psychanalytique ?
- Elle propose à l’être humain de se questionner, de se poser la question : »Pourquoi j’ai tellement de difficultés dans ma société démocratique, par exemple, pourquoi j’ai tellement de difficultés avec ma sexualité, dans ma famille, à fonder une famille, à devenir une femme, à devenir un homme, pourquoi ? Et comment je peux me faire aider dans mes difficultés ? » C’est à dire – la psychanalyse est du côté du « pourquoi ». Alors que d’autres sciences et d’autres techniques comme les thérapies comportementales cognitives, sont du côté du « comment » - c.à.d. d’une technique de réadaptation, de rééducation de l’être humain finalement à la norme sociale, à son environnement qui a changé, qui n’est plus un environnement naturel, mais un environnement technique, capitaliste. Je crois que c’est sur ce fil - entre « comment », « comment être plus dans la norme de la jouissance sociale d’aujourd’hui » du côté des autres psychothérapies, et un questionnement plus fondemental - du côté du « pourquoi » de l’existence, qui est celui de la psychanalyse, et ce n’est pas la même chose. Et l’être humain a le choix entre s’interroger sur le pourquoi il est malade ou s’interroger comment se débarasser de sa maladie rapidement. C’est un choix démocratique... Je crois aussi que ce que la psychanalyse peut dire, peut-être à la différence de ce qu’un philosophe, sociologue ou quelqu’un d’autre pourrait dire, c’est qu’il n’y a pas de progrès, d’évolution de l’humain tout simplement, sans conflit. Rien ne se passe de nouveau pour l’être humain sans conflit. Parce que l’être humain est forcément un être qui est dans le conflit, traversé par des conflits. Et le moyen d’avancer est dans le conflit. Mais le conflit – c’est la démocratie, aussi.
- Quels sont les avantages de la cure psychanalytique par rapport aux autres thérapies ?
- En deux mots, c’est comme le disait Héraclite déjà : »Le verbe singulier est universel ». C’est à dire - plus un être humain va vers ce qu’il a de plus singulier, de plus intime, plus il découvre dans cet intime, ce qui est l’un des objectifs des cures analytiques, de suivre le mouvement naturel de la parole chez l’être humain, qui l’amène vers sa petite enfance et vers les traumatismes de sa petite enfance, on pourrait dire, et dans ce travail-là, qui est celui de la méthode Freudienne, on va découvrir sa singularité et dans sa singularité on va découvrir l’universel.
- L’amour maternel est l’une des choses universelles. Quelque part vous l’appelez « fou », « sans limite »....Pourrions-nous en faire l’interprétation que la mère empêche inconsciemment son enfant de se séparer d’avec elle ?
- Un enfant ne peut pas quitter sa mère, si la mère, d’abord, ne peut pas se séparer de son enfant. Et elle peut se séparer, si elle trouve elle-même un peu de son bonheur ailleurs que dans l’enfant.

Кристиан Хофман: Психоанализата е път от най-интимното към универсалното

* Човешкото същество е дълбоко пресечено от конфликта, то е първо – сексуално и второ – социално; днес не е толкова лесно за юношите да се превърнат в мъж или жена
* Чрез психоанализата всеки открива зад собствената си различност универсалността
* Психоаналитикът не споделя всички социални страсти, а ги обследва отстрани; разрешил някои от собствените си трудности, той не диктува какво е добре за останалите
* Психоанализата е от страната на “защо-то” на човешкото съществуване

Кристиан Хофман е професор по психопатология в парижки университет и ръководител на изследователска лаборатория, която изучава проблемите на юношеското насилие и съвременната десексуалност. Практикуващ психоаналитик е вече над 30 години. Пътува много по света заради професионалните си ангажименти, които го доведоха и у нас, за да изнесе лекция в Софийския университет пред аудитория от студенти, психолози и специалисти, ангажирани с проблемите на човешката природа.
- За пръв път сте в България и намирате, че у нас, както и във всички демократизиращи се страни, има широко поле за психоанализата. Но днес тя е подложена на ожесточени критики на Запад.
- Първо - психоанализата винаги е била критикувана. И второ - това са много стари аргументи, които само създават привидност на рационалност. Новото днес е в това, че дисциплините, които изучават човешката неврология (например със скенери или магнитно-ядрен резонанс на мозъка) критикуват малко повече психоанализата от научна гледна точка. Но същевременно така се открива поле за дебат. И даже в страни като Германия и Щатите някои от невродисциплините разбраха, че такъв дебат с психоанализата е както възможен, така и желан дори. Защото определени техни открития не само че не противоречат, а даже подкрепят Фройдовите тези. Тук вече сме в полето на научното и ние като университетски преподаватели го знаем добре – не всичко е за отхвърляне, както и не всичко е за приемане от научната критика. Някои хомосексуални движения критикуват психоанализата по въпроса за психичната, за социалната норма, която тя би подкрепила. Но трябва да се оборват опитите да се вменява на психоанализата че проповядвала норми, че била за някаква нормативност във взаимоотношенията между половете. Психоанализата е атакувана и от социалните науки по въпроса за сексуалната идентичност. Но още Фройд казва, че ние не можем да отговорим на въпроса що е то жената, що е то мъжът. Т.е. няма сексуална идентичност, дефинирана от психоанализата. Тя се интересува само от това, как едно малко момиче става жена и как едно малко момче се превръща в мъж, т.е. ние не сме от страната на идентичността, а от страната на “ставането”. И това, което научаваме от юношите, които консултираме и които са именно в този период на конструиране е, че не е нито толкова очевидно, нито така лесно за тях в нашето модерно общество да изградят сексуалността си. Това ни споделят те. Английският педиатър Уиникът казваше: “Юношите са барометърът на социалното”. Ето защо ние можем да предадем на обществото онова, което те твърдят, а именно – че им е изключително трудно да се превърнат в мъжко или женско човешко същество. Имаме доста клинични наблюдения – днес младежите встъпват във все по-ранни и преждевременни полови взаимоотношения и още от първия контакт експериментират всичко. Но млади момичета споделят например, че даже и ако са се впуснали в разюздана сексуална дейност, въпросът за женствеността идва много след това и ги поставя пред най-големи изпитания.
- Не мислите ли, че има съвременни предизвикателства пред психоанализата - напредъкът на генетиката, клонирането, транссексуалността и пр., които налагат преосмисляне и тълкуване?
- Психоанализата търси дебат, тя не е закостеняла доктрина и изисква необходимостта да бъде преосмисляна отново в крак с еволюцията на човечеството, запазвайки обаче някои фундаментални и достатъчно солидни ориентири. Трябва да сме внимателни с въпросите, отнасящи се до рекомпозирането на семейството, до исканията на хомосексуалистите за социално признаване и за осиновяването на деца от тях, до трансформирането на мъже в жени и обратното, до клонирането – всички тези въпроси, които са част от така наречената “социална мутация”. Аз само мога да констатирам, че в Испания или в Белгия например, където законът се произнесе позитивно върху възможността за брак между хомосексуални и осиновяване на деца от тях – то аз забелязвам, че от това испанското или белгийското общество не са се сгромолясали. И смятам, че психоанализата може да акомпанира, да придружава обществената промяна, но не и да участва в правенето на законодателство. Наистина е интересно да се обследва това обществено искане, адресирано към нас - да се произнасяме по еволюцията на нравите. Виждаме, че от нас се очаква да дадем някаква сигурност, някакви минимални гаранции може би, свръхпротежиращи човешкото същество. На което психоанализата отговаря: “Човешкото същество е първо – сексуално, и второ – социално”. Психоаналитикът не може да споделя всички социални страсти, които бушуват в обществото. Той е малко дистанциран, леко се е оттеглил от тях, в позиция, която му позволява да разсъждава върху тяхната природа така, както вие ги изброихте, а именно – тази страст към проникване в човешкия мозък, към различната сексуалност, и пр.
- Хората си представят донякъде психоаналитика като свръхчовек, като някой, който е разрешил собствените си проблеми, който не изпитва житейски трудности.
- Вярно е, че психоаналитикът е разрешил някои от личните си проблеми, което му позволява да не изпада в позиция на емпатия (способност да се поставиш на мястото на другия – бел. авт.) с пациентите си, защото както ние обичаме да казваме – ако се поставим на мястото на пациента, то той къде да се позиционира? Обаче от това, че психоаналитикът е разрешил някои от трудностите си, съвсем не следва, че ще диктува какво е добре за останалите. Той приема всички пациенти, които се обръщат към него със своите собствени, специфични проблеми и се запитва с всеки един поотделно, за да може самият пациент да намери своето лично разрешение.
- И какво точно ще ни предложи психоаналитичният метод?
- Той предлага на човека да се изправи пред въпроса: “Защо изпитвам толкова трудности в моето демократично общество, защо имам проблеми с моята сексуалност, в моето семейство, да създам семейство, да стана мъж, да стана жена, защо? И как бих могъл да се подпомогна в своите трудности?” Т.е. с психоанализата ние сме от страната на “защо?” Докато има други науки и други терапевтични техники, като поведенческите и когнитивни дисциплини, които са от страната на “как” – те предлагат техники за превъзпитание на човешкото същество, за реадаптация към социалната норма и към промененото обкръжение, което вече не е естествено, природно, а е едно техническо неокапиталистическо обкръжение. Мисля, че тук е разграничението - между “как, как да бъда максимално в нормата на днешната социална наслада” от страна на другите психотерапии и едно много по-фундаментално запитване от страна на “защо-то”на съществуването, което е това на психоанализата. Което не е едно и също. И е добре, че в демократичните общества има поле за различни методи и научни разговори. И няма място да се желае подмяната на една техника или терапия с друга. Човешкото същество има правото да се запитва между “защо е болно” и “как по-бързо да се освободи” от своята болест. А това е демократичен избор. И още нещо, което психоанализата може да ни даде (в отличие от това, което може да ни каже някой философ или социолог) - че няма прогрес, няма еволюция, нищо ново не може да се случи за човека без конфликт, защото човешкото същество е в конфликта, то е пресечено от конфликти. Но конфликтът – това е демокрация, също.
- Какви са предимствата на психоанализата пред другите лечебни методи?
- Накратко – те са в това, което е изказано още от Хераклит, а именно, че глаголът в единствено число е универсален. Което ще рече, че колкото повече човешкото същество отива навътре към своето най-своеобразно, най-специфично, най-интимно, толкова повече ще открива универсалното, което е целта на психоаналитичната терапия – да се следва естествения непринуден поток на словото, който ще ни отведе… до най-ранното детство. И до травматизмите на ранното ни детство, бихме могли да добавим ние. И в тази специфична психична работа, която е в основата на Фройдовата методика, всеки ще намери своята различност и зад нея ще открие универсалното.
- Едно от универсалните човешки неща е майчината любов, някъде вие я наричате луда, безгранична, да тълкуваме ли, че майката несъзнавано противодейства на детето да се отдели от нея?
- Едно дете може да се отдели от майка си, ако, най-напред, майката може да се отдели от него. А тя ще може да го направи само ако потърси и намери за себе си малко щастие и извън своето дете.

(PS Интервюто е публикувано и в списание "Бела")

Оливие Дувил: "Човечеството би се чувствало по-добре, ако жените имат повече ръководни функции"
*В природата на мъжа има двойнствено отношение към жените, то може да бъде подсилено и от културни механизми
*Щом отдели тялото си от майчиното, детето ще я преоткрие като партньор и носител на културата
*Моделът “едно дете в семейството” при определени условия поражда хипертиранични деца
*Европа има старо мачистко минало
Френският психолог Оливие Дувил има над 20-годишна практика като психоаналитик. Работи в психиатрична болница, но има и преподавателска дейност. Автор е на специализирани публикации и е директор на списание по клинична психология. Образованието му и на антрополог го е отвеждало на места - малко далечни и доста екзотични, като Камбоджа, Китай, а напоследък - и Западна Африка. По време на разговора ни в София той не прие да тълкува обществените явления през психоаналитичната призма с аргумента: “Имам две компетентности – на психоаналитик и на антрополог, но никога не ги смесвам.”
- Какво представлява работата на антрополога – да съпоставя древни със съвременни светове?
- Базисната антропология наистина отвива “на терен” така да се каже, за да търси нещата, които не се променят в човешкия дух, като обследва народи, които от години живеят в руслото на своите традиции. Аз съм се ориентирал към една по-съвременна антропология, която проучва измененията на обществените отношения в модерността. Какво, да кажем, ще привнесе в един традиционен свят “избухването” на пазарните отношения, какво ще донесе по отношение на болестите, на здравето, на лечението, вносът на модерната западна технология, каквато е например болницата?
- И Вашите впечатления са?
- Първо това ми помогна в работата с емигрантите във Франция – да мога да ги проумея като хора, които изпитват трудности и които правят усилия по преход. И второ – поражда се криза в генерациите, в културното препредаване между родители и деца (наречено от мен “работа на поколенията” - сиреч как едно поколение може да подготви следващото да приеме миналото и да го тълкува, за да произведе от него нещо ново). Такъв процес може силно да бъде уязвен по време на големи войни – виждал съм го в Африка, където работех с дванайсет-тринайсетгодишни деца, войници или жертви, често – и двете едновременно. Цялата ми работа на антрополог в крайна сметка е центрирана около това – как именно се предава в нашата съвременност културният живот, психичният живот, от едно поколение към следващото.
- Има ли разлики между културите, които сте обследвали и съвременната западна култура?
- Очевидно, ще ви посоча една огромна разлика, а именно – положението на жената. Ако говорим за африканската култура, там известен брой жени се борят активно за промяна на ситуацията, в частност – да се премахне сексуалната употреба на жената. А колкото повече едно младо момиче има свободата да избере мъжа, който не й е наложен, толкова повече тя ще има желание нейното собствено тяло или тялото на дъщерите й, които ще се родят, да не бъде белязано от жестоките предписания на традициите. Голяма част от моите колежки и близки от Мали и Гвиана, жертви на подобно брутално отношение, отказват същото третиране да сполети и дъщерите им. А тези изменения аз намирам за значими.
- Без да Ви провокирам, но ако позволите – и жената в Западна Европа не е в завидна позиция, ако съдим по тазгодишните доклади на европейските институции. Те недвусмислено отчитат, че тя е по-зле платена от мъжа, рядко заема ръководна позиция и остава достатъчно малтретирана, все пак.
- Вашият въпрос не е провокативен, а много полезен. Това положение трябва да се промени. Като се борим. Знаете ли, познати са общества – в Индонезия, в Южна Америка, в Нигер, където жените са далеч по-равнопоставени, признати и уважавани, отколкото е жената в Европа. Мисля, че Европа има старо “мачистко” минало и че сред по-голямата част от мъжете е в обращение едно опасение от свободата на жената и че даже битува страх от насладата, на която тя е способна. Жените в крайна сметка стават изкупителна жертва и заплащат прескъпо за амалгамата от чувства на любов и омраза, които сме изпитали към първата от тях, която сме срещнали в живота си, а именно – майката. Рядкост са мъжете, които не търсят поне малко кръвосмешение с жените, като въображаемо искат да преоткрият майката в тях. И е налична, разбира се, съпротивата срещу тази тенденция, която отключва механизъм на насилие. В психиката на мъжа има разцепление, има нещо двойнствено по отношение на жените. Като цяло – за тях съществува само една жена, която прави изключение, и това е майката. А от всички останали се предпазват и на всички останали не се доверяват. Това положение може да бъде подпомогнато и окуражено и от някои културни механизми, които проповядват - не се доверявайте на жените в публичното пространство, тяхното място е в кухнята, в църквата и в брачното ложе.
- Сиреч - познатото предписание “Бъди красива и мълчи!”?
- Да, остави се да бъдеш третирана като майка и съпруга. Целият този психичен фон е подпомогнат от културата, която казва: “Не се доверявайте на жените, те са неспособни - да ръководят, да управляват града, моторното превозно средство и пр.” Виждате ли, тук изразът е важен. Защото “неспособна да управлява кола” значи също – “неспособна да ръководи обществените дела, кметството, държавата”. Ако някъде се твърди, че жената не е способна да ръководи обществените начинания, това ни показва степента, в която е налична тази лоша културна нагласа. Например във Франция има огромно различие, огромна диспропорция между депутатите мъже и депутатите жени. И ако цялата култура и цялата политика са насочени в посока на подобно недоверие, това не допринася за еволюиране на човешкия дух, а само подхранва допълнително стереотипа и неговата психическа основа.
- Какъв е психологическият механизъм, който отключва физическата агресия на мъжа над жената?
- Не мисля, че единствено психоанализата или психологията са в състояние да дадат отговор на въпроса. Това е вид социално поведение, ужасно и оскърбително. Но то не е само национално, то е интернационално явление и смятам, че не може да се иска от психоанализата да обяснява социалното. Не е възможно. Антропологията и социологията също трябва да кажат своята дума. Затова не бих могъл да ви кажа нещо повече от това, което току-що ви споменах, а именно – че в човешката психика има нещо амбивалентно по отношение на майката. Детските психоаналитици са проучили и установили, че детето конструира своя свят, като атакува (въображаемо) тялото на майка си. Всеки човек, момче или момиче, получава достъп до своята субектност, до своето тяло, до своя език и реч едва когато се отдели от това, което наричаме “насладата на майката”. Детето трябва да се освободи, да се отскубне от идеята, че е продължение на майчиното тяло. На практика това може да се прояви в симптоми като: бебето отказва храната, приема я, но я изплюва, отказва да спи, отказва по някакъв начин сигурността и подкрепата, която майчиното тяло му дава. Наистина, моментът на отделяне е свързан с безпокойство и депресия за майките, но те изпитват и гордост, съвсем основателна, че детето може да се отграничи от тях и да ги напусне. А щом то отдели своето от майчиното тяло, ще може да я открие по друг начин, а именно – като партньор, като носител на културата, като личност, която има да му предаде и други неща, освен задоволяване на първичните му потребности. Майката ще му предаде своята история, своите гледни точки за света, своите ценности. Аз впрочем смятам, че човечеството би се чувствало много по-добре, ако жените имат повече права да ръководят живота и обществените дела. Защото от позицията на тези, които предават културата на поколенията, те ще могат да кажат що е то светът, що е то конфликтът в света (понеже конфликтите са не само в семейството, те са в света около нас), що е то законът. За мен като психоаналитик е важно жените да имат главна роля в културната трансмисия, защото именно в семейството се структурира детето.
- Кога то трябва да напусне леглото на майка си?
- Като специалист смятам, че когато детето е в леглото на майка си щом това не е редно, то изпитва чувството, че е заело място, което не му се полага. Виждаме го в практиката – когато в реалността детето притежава майка си само и единствено за себе си, то страда от панически пристъпи, кошмари, безпокойство. Не мога да ви отговоря така, общо, на каква възраст то трябва да се обособи самостоятелно, но можем да кажем, че винаги, когато проявява смущения в съня, кошмари, трябва да се започне окуражаване за отделяне от майката. В някои страни по света виждам, че в моменти на страх от бъдещето, фамилиите са затварят към света, с тази идея, че – навън, там е страшно, че историята е страшна, че обществените явления са опасни, че всичко върви към провал, че сме имали много, а ще изгубим всичко. Това, разбира се, може да има и своите основания. Подобни фобични семейства се капсулират, като превръщат детето в обект на първа грижа и му вменяват функцията “да кристализира” цялата тяхна носталгия. Такова дете няма да бъде способно да излезе навън, да експериментира с актуалното време. Експериментирането с актуалното време се изживява от фамилията като катастрофален риск. В такива моменти трябва да се подпомогне семейството да осъществи символичната, разбира се, раздяла с детето.
- У нас и поради демографската криза, семействата често остават с по едно дете, което фокусира свръхпротекцията на цялата фамилия.
- Но не сте като в Китай, където този модел е наложен от държавата, така ли? Там съм виждал как моделът “едно дете във фамилията” произвежда хипертиранични деца, които можем да назовем “Малки Императорчета”. Единственото момче в китайските семейства е обект на специално благоговение от страна на майката, особено, ако бащата липсва. Когато това единствено дете е станало император в къщи (не всички, разбира се, но “едно прекрасно малко количество” от тях все пак са такива), то не е подготвено за символичните кастрации, които животът ще му поднесе по-нататък. И все пак – като психоаналитици ние не можем да твърдим, че семейството с едно-единствено дете е нещо лошо. По-скоро се обезпокояваме от ситуации, при които в някои семейства детето придобива статут на уникално, то е “инвестирано”, както казваме ние на професионален жаргон, от майката и бащата като уникално. Което не позволява на това дете да има бъдеще, да се развива, то е тук само да им доставя удоволствие, да ги радва, то е идеалното огледало на фамилията. Така че аз бих разграничил “уникално” от “едно дете” в семейството. Защото дори да е едно, ако му е позволено да играе с братовчедите, с другарчетата си, то ще може да си изгради, да моделира един свой кръг от братчета и сестричета.



PS Текстът е публикуван в българската преса

Oliver Douville: Les êtres humains iront beaucoup mieux lorsque les femmes auront davantage le droit de conduire les affaires communes

*Dans le psychisme de l’homme il y a une ambivalence vis-à-vis des femmes qui peut être renforcée par certains dispositifs culturels

*Après la séparation avec le corps maternel, l’enfant va la retrouver comme partenaire et personnage de culture

*Dans certaines conditions, le modèle “un seul enfant dans la famille” peut produire des enfants hypertyranniques

*L’Europe a un vieu passé “macho”
Carte de visite:
Le psychologue français Olivier Douville a une pratique psychanalytique depuis une 20 d’années. Il travaille en hôpital psychiatrique, et en même temps il est enseignant, auteur de publications spécialisées et directeur de publication de la Revue psychologique clinique. Sa formation d’anthropologue l’a ammené sur des terrains un peu lointains et trop exotiques comme Cambodge et Chine et maintenant – l’Afrique de l’Ouest. Pendant notre entretien à Sofia, il a refusé de commenter les événements sociaux à travers sa compétence psychanalytique, avec l’argument: "J’ai deux formations – de psychanalyste et d’anthropologue et je ne les confonds jamais.”

- En quoi consiste le travail d’anthropologue? Vous comparez des mondes anciens et contemporains?

- L’anthropologie essentielle va sur des terrains pour chercher des peuples qui semblent vivre dans leurs traditions depuis des années, ces recherches mettent en avant les choses qui ne changent pas dans l’esprit humain. Je me suis attaché dans une anthropologie plus contemporaine, qui touche aux modifications des rapport sociaux dans la modernité. Qu’est-ce que ça ammène, par exemple, dans un monde traditionnel, l’éruption de l’économie du marché, qu’est-ce que ça ammène dans le rapport à la santé, à la guérison, l’importation de téchnologie occidentale, moderne, comme l’hôpital?
- Et vos impressions sont?
- Premièrement – ça m’a mieux permis de comprendre et de travailler avec les migrants en France et les considérer comme des sujets qui font un effort de passage. Deuxième conclusion - ça crée une crise des générations, des transmissions entre les parents et les enfants (ce que j’appelle “le travail des générations” - comment une génération peut préparer la suivante à accepter le passé, à l’interpréter et en faire quelque chose de neuf). Ce travail-là peut être empêché quand il y a de guerres importantes, ce que j’ai vu en Afrique où j’ai travaillé avec des enfants de 12-13 ans - soldats ou victimes, parfois - alternativement les deux. Tout mon travail sur l’anthropologie – c’est en fait – comment elle se transmet, la vie psychique, la vie culturelle, d’une génération à l’autre, actuellement dans notre modernité.
- Y-a-t-il des différences entre les cultures que vous avez observées et la culture occidententale?
- Evidemment. Je peux vous mentionner une grande différence - la condition de la femme. Par exemple, si je parle de la culture affricaine, un certain nombre de femmes luttent activement pour que les aspects de la culture changent, en particulier – l’utilisation sexuelle féminine. Plus la jeune fille est en droit de choisir un homme qui n’est pas nécessairement quelqu’un qu’on lui impose, plus elle aura envie que son corps ou le corps de ces filles qui vont venir, ne soient pas marqués d’une façon si dure par la tradition. La plupart de mes amies, de mes collègues maliennes, guinéennes ont refusé que ce traitement-là advienne à leurs filles. Je trouve ces modifications importantes.
- Ne voulant pas vous provoquer, et si vous me le permettez, mais selon les rapports des institutions européennes de l’année courante, la femme de l’Europe de l’Ouest n’est pas non plus dans une situation enviable. Elle est moins payée que l’homme, occupe rarement de postes importants et reste assez maltraitée, quand même.
- Votre question n’est pas provocatrice, c’est une question utile. Il faut que ça change. En luttant. On connaît des sociétés - en Indonésie, en Amérique du Sud, au Nigère, qui sont beaucoup plus égalitaires, reconnaissantes et respectueuses de la femme qu’est l’Europe. Je pense que l’Europe a un vieu passé “macho” et qu’il y a toujours chez la plupart des hommes une peur de la liberté des femmes. Et même – circule une peur de la jouissance féminine, c.à.d. qu’au fond on fait payer cher aux femmes cet ensemble complexe de sentiments d’amour et de haine pour la première femme qu’on a rencontrée - la mère. Rares sont des hommes, qui ne cherchent pas à faire un peu d’inceste avec la femme, comme, fantasmatiquement, - à retrouver la mère. Et aussi – une violence du mécanisme, contre cette tentation. Dans le psychisme de l’homme il y a quelque chose qui est très ambivalent, clivé, vis-à-vis des femmes. Au fond, il y a une femme d’exeption, qui est la mère. Et les autres – on s’en méfie. Ça peut être encouragé par des dispositifs culturels, qui disent: “Les femmes dans l’espace publique - on se méfie. Leur place, c’est la cuisine, l’église, le lit conjugal”.
- Sois belle et tais-toi – c’est ça?
- Oui, se laisser contrôler comme épouse et comme mère. Ce fond psychique peut être très encouragé par la culture, qui dit:”Méfiez-vous des femmes, elles sont incapables de gouverner, incapables de gérer la cité, incapables de conduire une voiture.” L’expression ici est importante, parce que “être incapable de conduire une voiture”, ça veut dire “incapable de conduire une maison publique, la mairie, l’état.” Si dans la culture on dit que la femme est incapable de conduire des affaires communes, on voit très bien à quel point cette mauvaise disposition est présente. Par exemple, en France on a une disparité énorme, une disproportion énorme pour les députés hommes et femmes. Si toute la culture, si toute politique va dans le sens de cette méfiance, enfaite ça n’aide pas à faire évoluer beaucoup l’esprit des hommes. Ça renforce le stéréotype et puis – le fond psychique.
- Quel est le méchanisme psychique qui déclenche l’agression physique d’un homme envers une femme?
- Je ne pense pas que seule la réponse psychologique ou psychanalytique compte. C’est une espèce de comportement social, qui est terrible, affligeant. C’est un phénomène international et je pense qu’on ne va pas simplement demander à la psychanalyse d’expliquer le social. C’est pas possible. L’anthropologie et la sociologie ont leur mot à dire. Je ne peux pas vous dire autre chose que ce que je vous ai dit – il y a dans le psychisme humain une ambivalence essentielle par rapport à la mère. Cela a été exploré par des psychanalystes d’enfants, qui ont montré que l’enfant construit son monde, son univers, en attaquant imaginairement le corps maternel. Un sujet humain, qui soit garçon ou fille, n’a pas accès à sa subjectivité, à sa parole, à son corps s’il n’est pas détaché de ce qu’on va appeler “la jouissance de la mère”. L’enfant doit s’extraire de cette idée – qu’il est le prolongement du corps de la mère. On voit ça apparaître dans des symptômes – par exemple - refuser la nourriture, l’avaler, la recracher, refuser le sommeil, refuser d’une certaine façon le soutien que le corps de la mère apporte à son corps. Les mères éprouvent un peu d’angoisse, un peu de dépression au moment où l’enfant se sépare, mais au fond elles éprouvent aussi une certaine fierté tout à fait légitime – que l’enfant peut les quitter. Et quand il se sépare du corps de la mère, du corps à corps avec la mère, il va la retrouver autrement – comme un personnage de culture, comme un personnage qui a des choses à transmettre et pas simplement comme quelqu’un qui satisfait ses besoins primaires. La mère va lui transmettre son histoire, sa culture, ses points de vue sur le monde. Moi, je pense qu’effectivement les êtres humains iront beaucoup mieux lorsque les femmes auront davantage le droit de conduire les affaires communes et la vie. Parce qu’en position de transmission, elles seront plus à mêmes de pouvoir dire ce que c’est le monde, ce que c’est le conflit dans le monde(parce que le conflit n’est pas seulement dans la famillle, il est dans le monde), ce que c’est la loi. Pour moi en tant que psy, c’est tout à fait important que les femmes aient la valeur majeure dans la transmission culturelle, parce que dans la famille est la structuration de l’enfant.
- Quand est-ce qu’il doit quitter le lit de la mère?
- Il me semble important, que l’enfant, quand il est dans le lit de la mère et qu’il ne faut pas, il a ce sentiment - d’occuper la mauvaise place. On le voit cliniquement, parce qu’il fait des cauchemars. Un enfant, qui dans la réalité a sa mère toute à lui, cet-enfant-là il souffre symptômatiquement de troubles paniques, d’attaques, de cauchemars, d’inquiétude. C’est difficile, de vous répondre comme ça – globalement à quel âge l’enfant doit quitter le lit de la mère. Ce que je peux vous dire, c’est que si l’enfant manifeste des troubles de sommeil, des cauchemars, il faut encourager un travail de séparation avec le corps maternel. Je vois dans certains pays du monde, dans des moments de crainte dans l’avenir, les familles se recroqueviller sur le monde, avec cette idée, que - dehors, c’est dangeureux, que l’histoire est dangeureuse, que les bouleversements sont dangeureux, que tout va être une perte, on avait beaucoup, on n’aura plus rien. Ce sont des familles très phobiques du devenir, elles peut-être ont raison – à se recroqueviller, à garder l’enfant, en faisant cet enfant un sujet de préoccupatiotion qui doit cristaliser toute la nostalgie. Mais cet enfant – il n’est pas doué à aller dehors, à expérimenter le temps actuel. L’expérimentation du temps actuel est ressentie par toute la famille comme un risque catastrophique. En ce moment-là on peut aider cette famille à trouver des moments de séparation d’avec l’enfant.
- Chez nous( et à cause de la crise démographique), souvent les familles n’ont qu’un seul enfant qui devient objet de surprotection de toute la famille.
- Mais vous n’êtes pas comme en Chine, où c’est imposé par l’état? Ce que je vois en Chine – un enfant unique – ça donne des enfants hypertyranniques. On aurait leur donner le nom de Petit Empereur. Les garçons uniques dans les familles chinoises sont des objets de dévotion de la part de leurs mères, surtout s’il n’y a pas de père. Quand cet enfant unique est devenu Empereur(ce sont pas tous, mais un joli petit nombre d’enfants –oui) il n’est pas doué pour la castration. Mais encore une fois – nous ne pouvons pas en tant que psys dire – une famille qui n’a qu’un seul enfant – c’est mal. Nous nous inquétons plutôt de certainеs situations où dans les familles l’enfant a statut unique, il est investi par le père et par la mère sur un mode unique, qui ne promet pas cet enfant à l’avenir, il est là pour faire plaisir, pour les réjouir, il est comme miroir idéal de la famille. C’est ça que je dirais pour “unique”, c’est pas le fait qu’il est le seul enfant. Parce que, après tout, s’il lui est permis de jouer avec ses cousins, ses cousines, ses copains, ça donnera des frateries qui compose à sa façon.

Психоаналитичната терапия дава допълнителни възможности за развитие на децата с умствено изоставане

Наскоро в Медицинска академия София се състоя официалното представяне на превода на книгата “Изоставащото дете и неговата майка” на френската психоаналитичка Мод Манони (1923 г. - 1998 г.). Тази първа книга на малко познатата у нас детска терапевтка е публикувана във Франция още през 1964 г. В нея авторката споделя възможностите за психоаналитична работа с умствено изостанали деца на базата на своя собствен 15-годишен клиничен опит. Умствената изостаналост може да бъде следствие на най-разнообразни причини - генетична обремененост, ситуации от вътреутробното развитие на плода (инфекции по време на бременността), прекарано заболяване на детето (например - енцефалит) и др. Известно е, че понякога умственото изоставане е резултат и на патогенни семейни връзки и взаимоотношения, плод е на семейни драми. В стремежа към максимална обективност, традиционната медицина и психология поставят акцента предимно върху определяне количеството на интелектуалния дефицит на детето с помощта на специализирани тестове. И често подценяват емоционалния и семеен контекст, в който се е развило увреждането. Но сам по себе си един по-нисък или по-висок коефициент на интелигентност (КИ) няма голям смисъл, счита Мод Манони. И допълва - това, което има значение е какво прави детето със своя КИ, за какво ще му служи неговата “остатъчна” интелигентност. Защото нерядко в практиката се случва деца с еднакъв коефициент на интелигентност да постигат различни резултати, или деца с по-нисък коефициент на интелигентност да реализират по-добър училищен или социален напредък от други, които ги превъзхождат по този показател. Затова за целите на своята работа в известен смисъл Мод Манони си позволява да отхвърли диктатурата на психометричните тестове, както и да се абстрахира от медицинската диагноза. Без да се опитва да поставя нова, по-точна диагноза, или да открива други причини за заболяването. А да търси зад всяко дете неговата специфична история, която оказва влияние върху собственото му развитие, да изследва до каква степен семейната среда рефлектира върху произхода на поведенческите смущения, които се прибавят към увреждането или са пречки за успех в училището и в професията. Манони не игнорира значението на медицинското лечение и рехабилитацията, не противопоставя един метод на лечение на друг, нито представя психоанализата в тези случаи за панацея.” Под излекуване, - пише тя, - не претендирам за възвръщане на физическата и психическа цялост, нарушена от органични фактори, (които не могат да се пренебрегват), а да се освободи пациента от психичните нарушения, които спират развитието му”. За нея най-значимата функция на психоаналитичната терапия е, че тя позволява на детето да си възвърне измеренията на човешко същество, от което то най-често е било лишено и от което се нуждае повече от всеки друг. Да възвърне усещането за собствената си автономност, да съществува за себе си, а не за майка си или за околните, да речем. Впрочем книгата на Манони неслучайно носи такова заглавие. Изучаването на изоставащото дете винаги включва и семейството, а като го лекува, психоаналитикът неизбежно бива въвлечен в света на неговите родители и най-вече – на неговата майка. Майката и детето представляват едно цяло – докосването до единия засяга неминуемо и другия. До такава степен, че, - наглед парадоксално, оздравяването на подобни деца понякога се съпътства с тежки кризи от страна на майката, защото е свързано с промяната на едно вече установено помежду им статукво.
Като отива отвъд присъдата, като каквато понякога може да прозвучи медицинската диагноза, Мод Манони счита, че дори когато няма надежда, единственото оправдано отношение е хуманната перспектива, при която на страдащото дете и на обърканите родители се предлага нещо позитивно. Да не забравяме, предупреждава Манони, че драмата на тези деца се състои именно в липсата на надежда. Как би могло да се пребори това дете, чийто родители са приели за него с примирение невъзможността да напредва? И какъв смисъл би могъл да се даде на живот, който самите възрастни са обрекли на безсмислие? За друго дете драмата е, че неговата изостаналост има за задача да скрие тежката невроза на един от двамата родители. А за трето може би няма какво друго да се направи, но давайки му измеренията на човешко същество (вместо да бъде обект, който родителите си препращат един на друг), му се позволява да преодолее интелектуалните си ограничения и физическото си нещастие, счита терапевтката.
Публикуването на книгата на Мод Манони надхвърля рамките на конкретната практическа полза, която ще носи на българските специалисти. Тя излиза от печат в момент, когато е поставен на дневен ред проблемът за интегрирането на децата с интелектуални затруднения както сред нас, така и в общообразователните училища. Проблемът е поставен, но е далеч от това да бъде разрешен. Така е не само у нас, но и във Франция. Затова Мод Манони е имала куража да отстоява теоретичните си схващания като ги прилага и в практиката. Само пет години след първото публикуване на книгата във Франция, през 1969 г., тя съосновава Експерименталното училище за психотични и аутистични деца и юноши в Боньой. То функционира и до днес и приема деца и младежи на възраст от 6 до 20 години с различни по степен проблеми. Преподавателите често не са традиционните педагози по литература, математика и пр., а специалисти с психоаналитична подготовка. Терапията съчетава грижата за тези деца, с различни ателиета за усвояване на сръчности и умения (по рисуване, калиграфия и др.), пътувания извън училището, гостувания и “чиракуване” сред фермерски семейства в провинцията и в чужбина и др. В скорошно интервю нашата сънародничка - известната френска семиотичка и психоаналитичка Юлия Кръстева, даде висока оценка за работата на училището в Боньой – то, каза тя, развива у тези деца желанието за живот, дава им радостта от него.

PS Седмичникът “Всичко за жената” публикува в новия си брой редактиран вариант на този текст

Зигмунд Фройд – дръзкият конквистадор на модерността
(Психологически щрихи към идентификациите на героя)

Според известната максима на Фройд, самолюбието на човечеството е понесло три големи оскърбления от страна на науката. Първото – когато Коперник доказа, че земята не е център на вселената, второто – когато Дарвин обори божествения му произход. А третото и най-чувствително оскърбление човешката мания за величие претърпя от психоанализата, която откри, че нашето “аз” съвсем не е господар в собствения си дом.
Идеята на Фройд да съпоставя своя принос с революционните открития на двама колосални предшественици е дръзка, но нелишена от основания. Тя ни насочва и към още нещо – поредицата от идентификации и съперничества с различни кумири, които бележат пътя на собственото му развитие. Всъщност Фройд винаги е твърдял, че неговите лични преживявания имат значение само ако са във връзка с науката (разбирай - психоанализата). Но и винаги ще се държи така, сякаш очаква че въпросната наука го е предопределила за някакво специално свое намерение, което той трябва само да разкрие и оправдае. Спомня си, например, да му разказват - когато се родил възрастна селянка му пророкувала, че някога ще стане велик човек, а на 12 гадател му предсказал че ще стане премиер. Спомня си обаче и друго – когато е на 7, баща му казва “от това момче нищо няма да излезе”. (И няма да спре да се връща към този травмиращ момент, към който с годините ще може да добавя изброяването на всеки пореден успех, но от това споменът няма да престане да го навестява). Виждаме го на снимка – 11-годишен, изправен до седналия си баща, виждаме го и вече 18-годишен, в сходен мизансцен до майка си и общото между двете снимки е и в един детайл – в дясната си ръка всеки от родителите му държи книга. (Посланието е недвусмислено, но нека вметнем, че майка му Амалия е от интелектуално потекло – баща й е коментатор на Аристотел и на антични текстове върху катарзиса.)
Всички тези спомени, съчетани със семейната традиция и примерът на по-голям съученик вероятно имат значение в първоначалното намерение на Фройд да следва право. След известно колебание той избира медицината, със следната романтична аргументация: “ В онези младежки годи­ни не изпитвах особено предпочитание към положе­нието и дейността на лекаря, впрочем по-късно също. По-скоро ме движеше някакво любопитство, което оба­че се отнасяше повече до човешките отношения, откол­кото до природните обекти.... властно ме привли­чаше актуалното тогава учение на Дарвин, понеже то обеща­ваше да постигне изключително разбиране на света и зная, че прекрасното есе на Гьоте „Приро­дата“ на една публична лекция малко преди мату­рата ме тласна към решението да след­вам медицина." Но в Университета се среща с първото си разочарование. “На първо място ме засегна това, че от мен очакваха да се чувствам непълноценен и чужденец, защото съм евреин.” Значимата последица от тези университетски впечатления е, че отрано се запознава с участта да бъде в опозиция, което създава у него основата за известна независимост в мисленето. Устремява се към академичен път в медицинската наука и започва още като студент да работи върху хистологията на нервната система във физиологическата лаборатория на Ернст Брюке. Той е с 14 години по-голям от него, подкрепя го морално и (многократно) материално и именно с неговото застъпничество Фройд заминава през есента на 1885 г. за Париж на специализация при прочутия д-р Шарко. Преди това обаче ще се дипломира като доктор по обща медицина - доста късно, едва през 1882 г., защото както сам признава, не бил “особено старателен студент”. Поради бедността си ще се размине с научното си поприще. И за съвсем малко ще се размине със славата, когато през 1884 г. изследва кокаина. Той открива аналгетичните му свойства, допуска анестетични такива, но ги неглижира. Карл Колер ще ги изследва по-късно и ще се увенчае с популярност, но това няма да развали добрите им отношения. Фройд обаче е нетърпелив и експериментира кокаина върху себе си - не изпитва зависимост, не страда и не предполага опасността, която крие. Но наврежда на други като утежнява състоянието на приятеля си Флайшел, когото лекува. Резултатът е остра критика в медицинските среди, накърнена репутация и една снимка на Флайшел, с която никога няма да се раздели…
През 1885 г. той е специализант в Париж при д-р Шарко, където наблюдава случаи на хистерия и ефекта на хипнозата и сугестията върху тях. Шарко създава и премахва симптоми със слово и това не е шарлатания, както смятат професионалните среди във Виена. Сам скептичен първоначално, Фройд ще сподели впоследствие: "Излизам от уроците му като от Нотр-Дам (прочутата парижка катедрала – бел. моя)... дали зрънцето ще донесе плод един ден, не зная. Това, което зная е, че никое друго човешко същество не ме е докосвало по този начин". Зрънцето ще даде плод, но по-късно, а преди това той ще засвидетелства преклонението си пред авторитета на Шарко като кръсти първия си син на него - Жан-Мартен. Междувременно и друга ключова личност се е появила в живота му – уважаваният виенски лекар Йозеф Бройер и неговата прочута пациента Анна О. Тя става кръстница на метода си на лечение като го нарича "talking cure" (лечение чрез разговор), д-р Бройер ще го нарича катартичен. Години по-късно, когато се връща назад във времето, Фройд ще даде висока оценка на катартичния метод като непосредствен предвестник на психоанализата и като нейно ядро. Но самият д-р Бройер не е готов да направи прехода от катарзис към психоанализа, при все че е е държал в ръцете си ключа към него. Може би защото, както отбелязва Фройд в едно писмо до Стефан Цвайг: "Въпреки големия си интелектуален потенциал, нямаше нищо фаустовско в неговата природа." Обаче изпуснатият от д-р Бройер ключ не е взет автоматично и от самия Фрой. И той не е готов за разкритията, които му предстои да направи, макар след време да отбележи: много от изказванията на Бройер и Шарко са можели да го доведат до откритията му и по-рано. И сам ще отчете известна собствена незрелост: "Но тогава не разбрах мисълта на тези авторитети, те ми бяха казали повече, отколкото сами знаеха или бяха готови да кажат. Чутото от тях дремеше безучастно у мен, докато не проби като привидно оригинално прозрение по време на изследванията върху катарзиса." Прагът, в който се препъва д-р Бройер и който отказва да прекрачи, е докосването до сексуалността в произхода на неврозите. Това е кръстопътят, от който пътищата им ще се разделят и за който Фройд ще каже:"Развитието на психоанализата ми струваше неговото приятелство. Не ми беше лесно да платя тази цена, но нямаше как." Еволюцията на идеите на Фройд е немислима без Бройер и Шарко, но приятелството му с един берлински оториноларинголог - Флис, ще изиграе ролята на това, което по-късно се преценява като собствената му анализа. Флис е с 2 години по-млад, но по-успял и в професията, и в живота. В него Фройд вижда идеализирания образ на самия себе си, нарича го “моето друго аз.” Кореспонденцията между двамата, започнала още през 1887 г., съдържа хрониката на зараждането на психоанализата. Фройд решава да приложи върху себе си принципите на своя метод, да анализира сънищата си и спомените си и да споделя в писмата си до Флис своите наблюдения (междувременно от 1892 г. той постепенно се отказва от хипнозата и въвежда метода на свободните асоциации, когато една пациентка го помолила да не прекъсва непринудения ход на мислите й). Именно в писмо до Флис за пръв път се появява хипотезата за едиповия комплекс. Година след смъртта на баща си (Фройд окачествява това събитие като “най-мъчителното” в живота на мъжа), на 15 октомври 1897 г. той пише:

“Открих у себе си, както и навсякъде впрочем, чувства на любов към майка ми и на ревност към баща ми, чувства, общи за всички малки деца…” Така интуитивно формулираната 23 века по-рано идея в трагедията на Софокъл ще бъде изведена от сцената на драматургията и ще бъде приложена в областта на човешките отношения. (Известно е твърдението на Фройд, че за човешката психология поетите и писателите знаят повече, отколкото психоаналитиците и че изучаването на литературата е основна част от програмата за формиране на аналитиците. Самият той е научил испански, за да чете Сервантес, на осем години е започнал да чете Шекспир в оригинал и никога не е спирал да го препрочита. Интересува се от съвременните френски романисти, но за свои учители посочва английските и шотландски писатели.) През 1900 г. публикува първия си самостоятелен труд "Тълкуване на сънищата", посрещнат с ледено мълчание от научната общност. През 1902 г. кореспонденцията между него и Флис ще приключи с кавги и взаимни обвинения в кражба на научни идеи. Постепенно около Фройд ще започне да гравитира малка група съмишленици, които се събират в така наречения “кръжок в сряда”, който през 1908 г. прераства в психоаналитично дружество. Но едва сближаването му с швейцарския психиатър Карл Юнг ще донесе край на изолацията и международно признание за идеите му. Освен това Юнг е и първият не-евреин, който практикува психоанализа, с което тя излиза извън рамките на “интелектуалното еврейско гето”, в което е била принудително заточена дотогава. Фройд ще натовари Юнг с много от своите надежди и когато през 1910 г. на втория конгрес по психоанализа се създава Международната психоаналитична асоциация, именно по негова препоръка за пръв президент ще бъде издигнат Юнг. Друго важно признание за психоанализата пристига отвъд Атлантика. През 1909 г. Фройд е поканен в Америка, където излага развитието и съдържанието на психоанализата в пет лекции, изнесени в Университета “Кларк” в Уустър, Масачузетс. Казват, че когато акостирали на пристанището в Ню Йорк, той се обърнал към придружаващите го съратници Юнг и Ференци с думите:"А знаят ли те, че ние им носим чумата?" Резултатът от "разпространението на заразата" в Новата земя му дава удовлетворението на завоевателя:"В Европа се усещах презрян, а тук бях приет като равен сред първите". Всъщност сравнението със завоевател съвсем не е фриволно - самият той ще се идентифицира с Христофор Колумб 9 години преди това в една фраза, адресирана до Флис: "Аз не съм човек на науката, аз по темперамент съм конквистадор." Но конквистадорите също са обречени на предателства и самота. От 1911 г. пръв Алфред Адлер ще се отдалечи от него, ще го последват Вилхелм Щекел и Юнг. Напускат го едни от най-талантливите ученици и последователи, но му остават други - Абрахам, Ференци, Ранк, Джоунс, Брил... Фройд е бил обвиняван че е властен и изисква от своите последователи сляпо и безпрекословно подчинение към доктрината си. На това той ще опонира така:"Ще си позволя да отбележа, че един нетолерантен и обладан от мания за непогрешимост човек никога не би събрал около себе си толкова много духовно издигнати люде, особено ако като мен не разполага с някакви практически примамки." Да, Фройд се е разделял със съмишленици в името на каузата, така както се е разделял и с част от себе си. На 22 години променя рожденото си име от Сигизмунд на Зигмунд. Дни преди 29-ия си рожден ден изгаря всичките си записки (ще го прави и по-нататък, пак, периодически). За да отбележи някакъв голям прелом в живота си, защото трябва да преосмисли всичко отначало… И още с изграждането на теоретичните конструкции на психоанализата ще излиза извън нейните рамки и ще търси нейното приложение и в други сфери, като признава, че "тук-там" се отклонявал от пътя си, за да задоволи "подобен свой немедицински интерес". Но ще го прави по-често, отколкото го казва, или си дава сметка за това – когато изследва отцеубийството на Достоевски, един спомен от детството на Леонардо, скулптурата на Мойсей на Микеланджело, хумора, въпросите на религията или на културатата. И в края на живота си, когато пише историческия роман ”Мойсей и монотеизмът”. Накрая сам ще заяви: "След 40 години медицинска практика се познавам достатъчно за да зная, че никога не съм бил доктор в чистия смисъл на думата". Смяната на интересите си той определя като “регресивно развие” и го обяснява така – “моят интерес направи завой, който продължи цял един живот през природните науки, медицината, психотерапията, а после се завърна към културните въпроси, които ме бяха пленили далеч преди това, още когато току-що бях навлязъл във възрастта да разсъждавам.”Собственото му творчеството се отличава със забележителни литературни достойнства, но сам той никога не се е считал за артист и не се е интересувал от модерното изкуство. На пастор Пфистер, който се опитва да го заинтригува с някои от актуалните по онова време експресионисти, пише: “Знайте, че в обикновения живот (извън практиката си) съм ужасно нетолерантен към лудите, не откривам друго, освен вредното у тях, и съм за тези артисти именно онова, което вие стигматизирате като филистер, еснаф и педант.”Бил е на 18 години, когато Троя е ексхумирана, и археологията го влече. Завиждал е на Шлиман. И го е имитирал по свой начин - в страстта, с която цял живот е колекционирал археологически предмети. Археологията за него е метафора за психоанализата: “Трудно ми е и на мен самия да повярвам: че подобно на Шлиман съм изровил една друга Троя, считана за мит”. Разкопките му в археологията на човешката душа обаче и днес са част от онова, което определяме като модерността.
Когато е споходен от славата на откривател, към която така се е стремял, ще признае на племенника си Сам в Англия, че тя вече е бреме за него. Изгубил е дъщеря си Софи през 20-а, а в следващите години към нея ще се прибавят смъртта на тригодишния му внук Хайнц (син на Софи), няколко драматични загуби на племенници, първото диагностициране на рак на челюстта му през 23-а. Ще си отидат от този свят и съратници – Хуг-Хелмут, Виктор Тауск, Карл Абрахам, Лу Андреас Саломе. Удовлетворението от успехите на дъщеря му Анна като психоаналитик ще се вгорчава от бащината му тревога, че тя едва ли ще си намери партньор в живота някой ден. Ще следват нови изпитания на съдбата – настъплението на фашизма в Германия, аутодафето на негови книги в Берлин през 1933 г. Обаче умората сякаш прозира далеч преди това, още през онази 1923 г., в която пише на Сам: “Спомни си, че аз съм вече един стар човек”. Отнася се с известно хладнокръвие (дали да не кажем – безразличие?) към собствената си смърт и надвисналата много по-непосредствено от рецидива на рака опасност – появата на нацистите във Виена. “Смърт като всяка друга”- бил казвал. И дълго ще отлага отпътуването си от Виена. Може би защото далеч преди това е установил символичната връзка - заминаването е равносилно на смърт…
Фройд винаги е бил скептичен към биографите и през 1936 г. пише: “Биографичната истинност е недостъпна, непостижима”. Но много по-рано, в едно писмо да бъдещата си жена Марта ще сподели и друго: “Що се отнася до биографите – нека се оплакват! Ние нямаме никакво желание да правим тяхната работа лека: всеки от тях ще има основание в своя личен маниер и подход да обясни развитието на героя.”
Това и само това е основанието, която ме оправдава да ви предложа този прочит:
Розалина Дочева

(PS С известни редакции, текстът е публикуван в майския брой на списание "Бела" по повод 151 годишнината от рождението на Зигмунд Фройд)

Текстът се позовава на: Фройд, З.: "Самопредставяне" в "Изкуството на психоанализата", Евразия, 1998; Octave Mannoni :  "Freud", Seuil 1968, и Freud, S.: "Lettres de famille de Sigmund Freud et des Freud de Manchester, 1911-1938", PUF, 1996