Жега
Празничен калейдоскоп или защо 8-и март не ми е “великден” (поне не и тази година)
Докато у нас мъже виждат във всеки ден "женски великден", японци пледират за нов 8-и март, на места сепарацията се налага като превенция срещу сексизма, а дамските резервати - като острови на свободата, другаде се отблагодаряват и в бронз за заслугите на общественичките…
Днешният международен ден на жената отново ще нажежи у нас размисли и страсти между своите верни привърженици и най-върли противници. Сред аргументацията на последните съм чувала и тезата, че “всеки ден трябвало да бъде празник за жената”. Сякаш онези, които я споделят, са забравили какво казва българският народ – че “всеки ден не ти е Великден”. В интерес на истината, тази чисто мачистка теза (чувала съм я само от мъже) не се споделя от японските им колеги. Тяхната “Асоциация на прекрасните съпрузи” мобилизира за втори път симпатизантите си да отбележат 31 януари като “Ден на любимите съпруги”. Което ще рече – поне на въпросната дата да се приберат у дома към 20 ч. (необичайно рано за японския труженик), за да имат време да “погледат съпругите си  в очите и да им поблагодарят”. Инак тамошният мъж се прибира в къщи само да вечеря, да се изкъпе и да се наспи, вметва шеговито световната агенция, тиражирала новината. За този радикален завой в азиатския бит си имало икономически причини – скоро поколението на японския бейби-бум ще се пенсионира и значително количество мъже ще се разквартирува по домовете при половинките си, нещо, на което тепърва ще трябва да привиква. Осъвременяване на японските закони пък гарантирало напоследък още по-голям дял от семейното имущество на жените, в случай на развод. И никой не се наема да калкулира колко са фрустрираните от брака “любими съпруги”, които ще пожелаят да се възползват от актуализацията в законодателството… Прочее, жената бе обгрижвана през изтеклата година и на други географски ширини - кметът на голям бразилски град разпореди да се отпускат специални женски автобуси в пиковите часове, за да не бъдат притеснявани съгражданките му от евентуални сексуални посегателства, улеснени от близостта в претъпканите превозни средства. (Изглежда, не само за Белград е валидна максимата, че «по-лесно е да влезеш в историята, отколкото в автобусите на градския транспорт», както гласи един местен графит, явно в пристъп на поредния «великосръбски шовинизъм»). Пилотен (засега) проект оборудва и 8 руски влака за дълги дестинации с отделни женски и мъжки купета (като си запази правото и на смесени такива). Иранските власти удариха всички в земята, като решиха да «подарят» цяло островче в северозападната част на страната изключително и само на жените. В зоната на този дамски резерват, общественият транспорт, ресторантите и услугите не само са предназначени за жени, но и ще се извършват също само от жени. (Чували бяхме, че съществуват ирански плажове единствено за дами, казват, - в някои градове имало и такива паркове.) Прецедент, но с различен знак долетя от друго традиционно считано за консервативно кътче на света - Великобритания. Там приживе бе издигнат паметник на премиер – до този на Чърчил, в долната камара на Английския парламент, вече стои бронзовата отливка на Маргарет Тачър. “Бих предпочела от желязо, но и бронзът ме устройва – няма да ръждясва”, била казала желязната лейди. Също бронзов и също женски, но обобщен образ – символ на проститутките от цял свят, ще се издигне тези дни и в Амстердам. Инициативата е на две жени – бивша проститутка и настояща скулпторка. Междувременно на испанска красавица дадоха титлата регионална мис, после поискаха да й вземат короната - не защото е грозна, а защото…. била майка на 3-годишно дете. (Понеже противоречало на регламента, еднакъв за Мис и за Мистър Испания, а именно – майки и бременни да не участват. Поне на дадения етап на биологичната еволюция обаче, това няма как да засегне мистърите). И правителственият орган Институт на жената се разгневи: “Майчинството не предполага никаква физическа или интелектуална ограниченост, няма отношение към работата и превръщането му в пречка е дискриминация”. Испански леви партии квалифицираха това като “двойна” дискриминация – както върху фигурата на жената, така и върху тази на майката. В тия препирни някак незабелязано мина оповестяването на резултатите от проучване на университета Карнеги Мелън по заръка на Американската автомобилна асоциация. А именно - че жените може и да не шофират по-добре от мъжете, но са по-добри шофьори, защото рискуват по-малко живота си зад волана. Няма как – “жените са крайни, те са или по-добри, или по-лоши от мъжете”, констатирал е още преди 4 века “експертът” по човешки характери Жан дьо Лабрюйер. 
Тогава - “защо обичаме жените?” се пита в едноименното си есе нашумелият румънски писател Мирча Картареску. И сам си дава поне 45 различни отговора. Единият от тях гласи: “Защото вземат живота насериозно, изглежда наистина вярват в действителността.” Сигурно е така. Както 2 и 2 е 4, както 8-и март не е Великден, но и всеки (друг) ден не може да ми е (поне не и тази година). И защото, ако някой ви твърди подобно нещо, на мен ми иде да извикам: “Жени от всички страни, съпротивлявайте се!”

PS С което искам да кажа на дамите – не се отказвайте от празничността, вие заслужавате един хубав ден днес, още повече – международен.
(С известни редакции, текстът се публикува в днешния брой на вестник "Всичко за жената", за което благодаря: на всички, на вестника, и на жените:)

Че и ний сме дали нещо на света….

200 години френските крале полагат клетва за вярност върху славянско Евангелие[1]

Ако по времето, когато българите са имали свое четмо и писмо, немските крале са разговаряли на матерен език само с конете си, то поведението на френските им колеги може да подхрани още повече националното ни самочувствие и гордост. Клетва за вярност върху кирилско-глаголическо евангелие полагат в Реймс френските крале от 1559 до 1792 година. С него в тамошната катедрала “Света Богородица” последователно се коронясват Франсоа II, Анри III и IV, Луи от XIII до XVI. Това е признат научен факт, казва Андрей Бояджиев, изследовател на ръкописа и научен сътрудник в Центъра за славяно-византийски проучвания “Иван Дуйчев”. Французите не разбирали езика, на който е написано евангелието и предполагали, че иде реч за източен текст – или гръцки, или сирийски. Но не подлагали на съмнение свещения му характер. Нещо повече – те дори смятали, че наред със скъпоценните камъни и други безценни реликви обсипват горната обложка на ръкописа – мощи на светци, парченце от яслата, в която е лежал новороденият Исус и кръст от дървото, на което бил разпнат. Френската буржоазна революция (като всяка друга революция) разграбила тези драгоценности, но за наше щастие, самото евангелие като текст оцеляло и до днес. Подобно на всеки ранен средновековен ръкопис, то е изработено върху пергамент. Известно в науката като “Реймско”, евангелието е написано на двете славянски азбуки – кирилица и глаголица. По-обемистата и по-нова част на ръкописа се състои от 31 листа хърватска глаголица. За нея изследователите са единодушни. Тя е написана някъде към XIV век в пражкия манастир “Емаус”. Що се отнася до по-старата част – 16-те листа на кирилица, въпреки многобройните й проучвания и 7-те й издания, няма единна хипотеза за това къде и как се е пръкнала тя на бял свят. Големи светила са си блъскали главите над тази част на Реймското евангелие. Сред тях – французинът Луи Леже, украинецът Иван Огиенко, Хорас Лънт – американец, Имре Тот – унгарец, полякът Теотин Рот- Жебровски. А у нас – Кую Куев и Иван Богданов. Последното засега изследване на кирилската част на Реймското евангелие е дисертацията на Андрей Бояджиев. Тези 16 листа на евангелието всъщност съдържат текстове за богослужение от края на месец октомври до 9 март. Научните спорове се развихрят най-вече за това какъв е първоизточникът на кирилската част. Според някои тя е руски препис на старобългарски оригинал, за други – чешки препис по руски оригинал и то лично от ръката на свети Прокопий. Трети намесват и сръбска редакция. “Понеже в ранното средновековие разликите между славянските езици са още твърде малки, работата на изследователя на ръкописи е почти криминалистика”, твърди Бояджиев. Още повече, че ръкописите имат собствена съдба – те странстват, местят се, крадат ги. Това допълнително усложнява задачата на съвременния им изследовател. Съществуват предположения, че кирилската част на Реймското евангелие донася със себе си от Русия Ана Ярославна, когато през 1044 година се омъжва за френския крал Анри I. Други поддържат тезата, че тя е свързана по някакъв начин със свети Прокопий, основател на манастир край река Сазава и че той се явява първият й преписвач. Така или иначе, през XIV век двете части на книгата се комплектоват в пражкия манастир “Емаус”. След като хусистите разграбили манастира, евангелието в двете си части отпътувало за Константинопол и там попада в ръцете на гръцкия архивист Константин Палеокапа. За него дочул кардиналът на френската област Лотарингия Шарл дьо Гиз, който го откупува и през 1554 година го подарява на Реймската катедрала “Света Богородица”. Тук то се сакрализира в церемонията по коронясването на френските крале.
За науката кирилската част на евангелието открива делегация на руския цар Петър I, която през 1717 година посещава Реймс. Русите с лекота четат текста и го обявяват за свой. По-късно е идентифицирана и глаголическата част.
“Днес с голяма доза достоверност може да се твърди, че кирилската част на Реймското евангелие е руски препис от старобългарски оригинал”, смята Андрей Бояджиев. В тази насока е и изследването на неговата дисертация. Най-вече, защото в 16-те листа на ръкописа се срещат типичните за старобългарския език особености – носовките. Трябва да се каже, че в средновековието писането е било свещен акт и буквалното преписване е било догма. Съвременните учени обаче са благодарни не на друго, а на неволните грешки на преписвачите, допускани под влиянието на матерния език. Именно те позволяват на изследователите да аргументират изводите си. Така Бояджиев защитава тезата, че езикът на кирилската част на евангелието, особено в един от съхранените 16 листа, носи черти както на българския, така и на руския език. Езиковата школа, към която принадлежи ръкописът, му дава основание да го датира като създаден в началото или някъде в средата на XII век. А на въпроса къде е преписвана спорната кирилска част на евангелието, Бояджиев дава два възможни отговора. Като се позовава отново на правописната система, той смята, че това е станало или някъде в пределите на Киевска Русия, или поради влиянието на босненските ръкописи – в някой от манастирите на Света гора Атон – известно средище на сръбски, руски и български монаси.
Бурната биография и географските разходки на Реймското евангелие приключват в Реймската градска библиотека, където днес то кротко се съхранява под каталожен номер 91, отворено за нови научни дискусии.
5.12.1996 година
[1] Текстът е публикуван във в. “Дневен труд” на 15.12.1996 година

En art-thérapie on peut retrouver cet enfant qui est en nous et qui a parfois grandi trop vite

(Interview avec docteur Jean-Pierre Royol)

Jean-Pierre Royol est docteur en psychologie et psychopathologie clinique. Directeur de PROFAC - centre privé de Recherche et de Formation en Art-thérapie à Arles, France du Sud. Sa thèse doctorale et son travail pratique concernent des enfants autistes et psychotiques. “Mes patients sont des personnalités et ils ont besoin surtout du respect” – dit-il.

- Quel est le but de l'art-thérapie, docteur Royol?
L'art-thérapie est une méthode qui utilise la création artistique comme support de la relation thérapeutique. Elle s'adresse surtout aux personnes qui éprouvent trop des difficultés à entrer dans une psychothérapie essentiellement verbale. Ces personnes expriment et dépassent leurs difficultés de manière symbolique par le biais d'un travail de création individuel ou en groupe en prennant d'autres voies que la parole. Ce qui est recherché est le retour à une confiance en soi et en ses capacités d'agir ainsi que la sortie de l'isolement social.
- Qui pratique l'art-thérapie en France et où?
Cette thérapie est de plus en plus utilisée dans les services de prévention ou de soin . On la pratique dans des instituts de rééducation, des hôpitaux ou des centres de soins spécialisés comme la pédiatrie ou la gérontologie. Les art-thérapeutes sont formés par les Universités et des centres privés qui proposent des programmes alliant psychologie clinique et pratique artistique .
- Votre centre est international et à part des étudiants français, il forme des étrangers, même bulgares. Cette communication, qu’est-ce qu’elle vous apporte?
Oui, notre centre est particulièrement ouvert sur le monde et reçoit plusieurs étudiants étrangers chaque année. Nous estimons que cette ouverture vers d'autres cultures et d'autres pratiques est un enrichissement réciproque.
- Quels sont les cas traités avec plus de succès dans votre pratique thérapeutique?
Je pourrais citer le cas d'une patiente toxicomane que l'on disait incurable et qui aujourd'hui dédicace son premier roman qui s'appelle " Femme foetale " en laissant tomber la drogue. Une autre de mes patientes - suicidaire, expose ses oeuvres, connait un certain succès et a pu aussi publier un roman qui s'appelle "Pas perdue ".
Je ne peux pas négliger non plus ce patient ayant connu de très graves passages à l'actes suicidaires et des internements réguliers à l'hôpital psychiatrique et qui aujourd'hui participe à de très nombreuses expositions artistiques en France comme à l'étranger.
Mais bien sûr tous ne deviennent pas artistes et écrivains(et ce n’est pas le but de cette thérapie). C’est pour cela que je ne veux pas laisser sans citer enfin le cas de cette jeune femme anorexique dans un état très grave qui aujourd'hui a tout simplement retrouvé l'appétit…de vivre.
- Quel conseil pouvez-vous donner à nos lecteurs?
Même s’ils n’ont pas besoin de faire une art-thérapie car les problèmes qu’ils rencontrent sont surmontables, il faut savoir que la créativité est une recette de santé . Il est fort probable que nous serions moins tendus et même stressés si nous prenions le temps de créer sachant que l'on peut créer avec très peu de moyens. L'enfant nous en donne le secret en créant avec tout ce qui lui tombe sous la main. En art-thérapie on peut retrouver cet enfant qui est en nous et qui a parfois grandi trop vite !

PS: L’annuaire des art-thérapeutes de PROFAC: http://www.artherapie.levillage.org/

Годишнини
Наследниците на Левски нехаят за миналото

Днес, 160 години[1] след раждането на Васил Левски даваме думата на три поколения историци. Питаме ги какво мислят за Апостола. Дали го заслужаваме като народ и ако да – защо не тръгнахме след него, а го оставихме да увисне сам на бесилото. И дали не митологизираме това същото бесило (по срам и по блясък с кръста равно), за да измием собствения си комплекс, че не си извоювахме сами свобода. Дали не затова шумно славим смъртта на националните си герои и някак свенливо подминаваме дните, в които историята ни ги е подарила. Можем ли да очакваме нов Левски. И дали всеки от нас не върши сам в душата своето мъничко, но по-страшно съвременно предателство, когато нехаем и рушим и без това обраслите в бурени белези на родовата памет. Защото не друга, а българска е оная ръка, дето е отчегъртала няколко букви от плочата на Художествената галерия – мястото, където се е състоял процесът срещу Левски.
Розалина Дочева

Пламен Митев, главен асистент, преподава Българско възраждане в Историческия факултет на СУ:
Българската историческа наука е достатъчно зряла, за да каже истината за Левски

Опитвам се да дам на студентите си критичния прочит върху Левски. На студенти се преподава трудно, защото трябва да се разкрият различните истини за Левски. Пред мислеща аудитория винаги възникват въпроси, когато образът на Левски е еднозначен. А доста романтика битува в нашата представа за Възраждането. Не че нямаме нужда и от такъв подход. Но като човек и като историк понякога се питам нужно ли е Левски да бъде идеализиран. След това пък веднага възниква въпросът: “Добре де, а нужно ли е да се популяризира всичко онова, което се знае за Левски, което един историк би могъл да предложи като детайли?” Всъщност постепенното идеализиране на Левски започва още преди Освобождението, непосредствено след неговата гибел. Съратниците му, най-вече Ботев, очертават онези негови качества и достойнства, които го издигат над останалите емигрантски и политически дейци. Така че след Освобождението първите български историци онаследяват наложена вече романтична, идеалистична представа за Васил Левски.
Професионалният историк е длъжен да обхване всички възможни гледни точки, всички обяснения за едно или друго събитие, да се абстрахира от митологично-емоционалния подход, при който героизираме едни, а други очерняме. Според мен отколешна наша слабост е да изтикваме няколко души напред и за останалите да не говорим. Защото ако Левски не беше подкрепен от тези няколкостотин местни дейци, които той успява да открие и възпламени с идеята за освобождение, сам той нещо нямаше да успее да направи въпреки гениалността си. И след неговата смърт точно тези дейци поемат върху плещите си реалната подготовка на Априлското въстание. За съжаление в общественото съзнание дори и до ден-днешен имената на такива герои и мъченици на нашата революция като Данаил Попов, Иван Драсов, Димитър Ценович и десетки други като тях остават неизвестни, освен за тесен кръг професионалисти. Това е, което мен винаги ме предизвиква, когато говорим за Левски – че се опитваме да възвеличаваме Левски и по тоя начин го откъсваме от неговата реална среда, от кръга сподвижници, които правят общо революцията и нашето политическо възраждане реалност. Левски е бил реално живеещ българин със своите страсти, със своите любови и омрази, с всичките тези типични за всеки човек плюсове и минуси в неговия характер. И точно тези му обикновени човешки качества, когато се насложат над неговата конкретна политическа дейност, го правят необикновен. Левски е един голям, голям българин. Днес, 160 години след рождението му, е дошло вече време историците да дадат максимално пълна представа за неговия живот и дело, защото през тия 124 години от гибелта му покрай историческата истина за Левски са казани и неверни неща, които създават митологеми. Българската историческа наука е достатъчно зряла, за да разкрие живота на Левски. Крайно време е тя да се освободи и от юбилярщината и да не се шуми около Левски само по годишнини.

Професор Дойно Дойнов, историк, председател на Общобългарския комитет и фондация Васил Левски:
Левски си остава най-ясната загадка

Това е мисъл, изречена от Илия Бешков, когато се е занимавал с Левски. Да се мисли за Левски, значи да се мисли за една вселена. Хора като него се раждат веднъж на столетия. Питате ме дали повече жив или мъртъв ни е нужен той. Така стигате до една мисъл, която на времето още в 1898 година Кирил Кръстев, този голям български критик, е изказал: “Левски не търсеше смъртта. Но неговата смърт като че ли беше щастливият завършек и за него, и за нас, поколенията”. Левски според мен беше толкова обикновен в търсенето да спаси и себе си, и делото си и в същото време саможертвата му беше логична, обоснована, нетеатрална. Чрез нея той стана символ за българския народ. Не споделям тезата, че нашият народ не оцени делото на Левски. Напротив, оцени го. Само че партиите започнаха да го делят помежду си. За мене Ботев и Левски са такива великани, които принадлежат на нацията. И няма сила и партия, които да отнемат националния им характер. Второ, българският народ е този, който създаде и двамата. И аз не мога да го коря. Друг е въпросът дали ние в нашето обществено битие можем да се доближим до идеалите. Левски има два исторически живота – докато е жив създава нещо, а след смъртта му, вече създаденото от него продължава дейността му. И вече Априлското въстание и причината за нашето освобождаване лежат в усилията на Левски. Той естествено се митологизира.Според мен книгата за Левски се пише най-малко в три посоки. Първата – на професионалните историци, които търсят биографията на Левски, които търсят и обикновеното, и необикновеното в историчното, в значимото, което той оставя и го съпоставят с европейската действителност. Но голямата книга за Левски се пише освен от професионалните историци и от народа. И се пише още приживе, още като го създават като идеал. Още когато е жив, казват: “Нему равен нямаше”. Това са думи на негов съвременник. И след това народът почва да пише книгите за него. В два вида. Едната е фолклоризацията. Тази фолклоризация върви така: тука мина Левски, там изпяха песен, там отиде на седянка… Това е един народен фолклор. Щом една личност се фолклоризира, според мен тя вече е заживяла втория си исторически живот. И другата страна, също така народна, е митологизацията. Левски вече е онази опора, която народът търси в себе си. И когато казва колко е зле, колко е беден, колко е несравним българинът с други народи, той казва: Да, но имахме един Левски. Той е неговата опора. В митологизацията той търси тая идеална личност. И няма защо да се сърдим, че му се приписват и други качества. А що се касае до обикновения Левски, трябва да кажа – да, той има кусури, очевидно той има и простъпки, които не будят винаги възхищение, има такива неща. Очевидно той е носел и чувствата на любов и на разочарование. Това са въпроси на ежедневието. Но аз ще повторя думите на Вазов: “Човек колкото повече се чопли – той го е казал така, - в биографията на този Апостол, той все повече разбира, колко необикновен и велик е бил тоя наш Левски”.

Цветолюб Нушев, доктор на историческите науки, архивист в Народната библиотека Св. Св. Кирил и Методий:
Докосвал съм се до него

Едно от служебните ми задължения е да проверявам как се съхраняват документите на Левски в сейфовете на БНБ. Левски е най-доброто, което е раждала България като цялостен образ. Но Левски не е бог. Напротив – човек, живял допреди 120-130 години. Имали сме такъв човек. Ето и аз сега – разчитайки документите, които е писал Левски, по един или друг начин се докосвам до него. Даже физически, бих казал. Не, аз съм виждал хора, които се разтреперват, когато за пръв път докосват документите на Левски. И аз самият също се разтреперах преди 18 години. Цяло щастие е, че го имаме. Колкото и да се опитваме да му търсим кусури, не намираме. Заслужаваме го. Толкова сме изстрадали, че го заслужаваме. А това, че празнуваме смъртта, е по-правилно. Защото чрез смъртта си той се оказва велик. Тя е завършекът на цялата му работа. Раждането е един акт. Дали ние, съвременниците, го предаваме? Ами същите сме. И преди сто години бяхме същите. Даже по-лоши. Ако не бяхме същите, сега щяхме да знаем къде му е гробът. А ние не знаем поради немарливост и нехайство. Хората са се интересували и тогава от бизнес и кой ще стане министър. Гробът е бил известен в 1878 година. Знаели са го. Посочили са го на близките му. Брат му го е знаел. Той умира през 1881 година. А къде е гробът на Левски? Ей тука трябва да е някъде – на сто-сто и петдесет метра от библиотеката. Може и пред библиотеката да е…Едно от малкоизвестните неща за Левски е, че той е имал два почерка. Единият, когато пише официално – до владиката, до Раковски, до Хитов, окръжни писма, до чорбаджии. И друг почерк, когато пише за себе си. Неспециалист и незапознат с почерка на Левски въобще не може да реши, че е на един и същи човек. Единият е разкривен, съкращава, където си иска, там слага и край на думата. Той е бил само за него. Той не е за друг. Така е написано тефтерчето. Официалният почерк е красив, калиграфски. Другото, което не се знае за Левски, е, че той получава сравнително добро образование за времето си. Свещеническото училище в Стара Загора му е давало перспектива за развитие в оформящата се вече самостоятелна българска църква. Той е можел в близките години да стане владика. И също да помага на народа си. Но по пътя на еволюцията. Той постоянно е служел на народа си. И с това расо пак е служел. Но разбрал, че само с расо не става. Имало кой да го свърши с расото. Нямало кой да свърши другото – да научи българина да бъде свободен с оръжие в ръка. Малко се говори за условията, в които е работел. Условия на смазани хора. След пет века робство – предател до предател, страхливец до страхливец. Малцина са били тези, които са тръгвали да правят комитети.
Най-важното сега е да запазим документалното наследство на Левски, това, до което се е докосвал. Защото това е той. Това е Левски. Ако го нямаше написаното от Левски, щяхме да го гледаме като легенда. В един момент щяхме да си кажем, че сме си го измислили. Затова трябва да издадем факсимилно документите на Левски. Така всеки ще може сам да си го чете и тълкува и да види почерка му. Да се докосне до Левски по този начин. Да го запазим, защото мастилото изчезва от оригиналните документи. Вторият том ще съдържа същите документи, но вече разчетени и коментирани от нас. Ние предатирахме част от тях. И разчетохме задраскани думи от Левски. Те внасят съвсем малки корекции на това, което вече се знае. Например разчетохме пак там във връзка със задраскана дума, че той е станал абонат на една детска библиотека. В неговото тефтерче има записано, че децата го поздравяват за именния му ден, т.е. за Нова година. И той явно е желаел да им раздава книжки. Това са малки щрихи. Иначе Левски е бил разчетен още миналия век. Първият, който е притежавал негови документи, е Захари Стоянов. След това те постъпват в архива на Народната библиотека. Другият, който много се е занимавал с Левски, е Димитър Страшимиров – дългогодишен завеждащ отдел Възраждане.
Не, Левски никога не изрече укорна дума срещу българския народ. Освен онова “Народе????” в тефтерчето му. А какво е искал да каже с него…


[1] Текстът е написан в средата на 1997 година и публикуван на 18 юли същата година във вестник "Пари"

Huan Boggino:
Il est important que les enfants soient entendus par les thérapeutes, mais aussi – par les parents

Les jeux virtuels sont dangeureux plutôt avec la solitude dans laquelle peuvent se capsuler les joueurs, la drogue et les autres addictions s’installent dans les fentes des relations entre les générations

Carte de visite : Le psychologue clinicien Juan Boggino est argentin, mais depuis 26 ans il habite et travaille en France. Il a été thérapeute dans le centre parisien « Primo Levi », fondé pour soutenir des gens qui ont souffert des tortures et de la violence politique. Pendant ses 11 ans d’activité, ce centre a aidé (socialement, psychologiquement, juridiquement) des réfugiés et des gens qui demandent droit d’asile de plus de 70 nationalités. Aujourd’hui M.Boggino a une pratique psychanalytique privée, il consulte et fait des supervisions des institutions sociales et de jeunes collègues. Il y a quelques mois il a créé un groupe de discussions dans une Epicerie sociale(des magasins où des gens avec peu de ressources peuvent acheter à 10 % des prix – phénomène typique pour un état socialement résponsable, tel qu’est La France et qui existe aussi grâce à l’aide des municipalités.

- Vous avez beaucoup travaillé avec des enfants – victimes de guerres. Mais ne pensez-vous pas que (même sous forme de jeu) la violence dans les jeux contemporains virtuels est aussi dangeureuse pour les enfants ?
- Pour moi le problème n’est pas dans les jeux-mêmes, ni dans la manière virtuelle dont ils vont créer un monde réel en guerre. Les jeux enfin permettent aux enfants de mettre en scène des pulsions agressives que nous portons tous. Mais ce qui me pose le problème, c’est la solitude avec laquelle les joueurs peuvent s’enfermer. Et ils vont le faire s’il n’y a pas une possibilté de parler, de faire circuler la parole entre eux et leurs parents sur ce qui est en train de les occuper.
- Je ne sais pas si vous êtes entré dans des cyber-clubs et des salles de jeux virtuels, mais devant les écrans des ordinateurs les enfants ne semblent pas adéquats, ils paraissent comme des toxicomanes.
- Je suis d’accord avec vous, mais n’importe quel produit peut devenir addictif. La question – c’est de savoir pourquoi tel ou tel enfant passe ainsi le temps et pourquoi d’autres jouent un peu ou pas. Et pourquoi il y a des jeunes qui utilisent d’autres produits toxiques? Pour moi l’alcool et la drogue ont le même sens – un produit vient s’installer dans une faille. Et la question ce n’est pas qu’ils sont dangeureux – l’alcool est dangeureux et pourtant on boit tous. Mais la différence est que moi, j’arrive à la frontière où je m’arrête et d’autres ne s’arrêtent pas, continuent. Le jeu – c’est la même chose. Je ne crois pas que c’est par rapport à la guerre, par rapport à la violence, parce qu’il y a aussi la nécessité de mettre en extérieur pour élaborer psychiquement quelque chose. Je me souviens des campagnes si les enfants doivent jouer avec des pistolets ou si on doit leur interdire. Des discussions pareilles me semblent inutiles. Car si on leur interdit, ils vont prendre un bâton pour symboliser un pistolet. Il est nécessaire qu’ils puissent projeter sur cet objet-là toute une série de choses qui ne peuvent pas se produire autrement que dans une espace de jeu. Et ça permet d’élaborer. C’est pour cela que je pense que le problème n’est pas là, qu’il est dans la solitude générationnelle, dans les risques de failles entre les générations, dans le manque de communication. Nous ne pouvons pas tous jouer au même jeu, ni être dans la même conduite, dans le même désir des jeux. Il y a la différence générationnelle, mais ce qui est important – c’est de garder l’idée que l’essentiel est l’échange entre les parents et les enfants face au quoi ils jouent. Et ne pas rompre le lien social.
- N’est- il pas au fond le même processus chez la toxicomanie?
- C’est l’un de ses aspects. Elle produit des effets chimiques, physiques – c.à.d. on cherche à répéter tous les jours la même chose pour obtenir un effet. Le propre de la toxicomanie et des autres addictions, c’est de toucher les liens familiaux. Et de générer une espèce de « toxicomanie familiale » – tout le monde est préoccupé de ce que fait ou ne fait pas celui qui consomme le produit, tout le monde est en train d’essayer de devenir presque ce garçon ou fille, il n’y a plus d’individualité, il n’y a plus de différenciation. Et en tout cas en toxicomanie, nous les thérapeutes, on travaillent beaucoup avec la famile, parce que tout le milieu familial est intoxiqué – il ne prend pas le produit, mais il subit aussi ses effets.
- Est-ce que la toxicomanie peut être guérie ?
- Elle ne peut pas être guérie, mais les toxicomanes – oui. Si on pouvait voir leur histoire et individualiser la prise des produits. Et ne pas généraliser. Parce que les gens les prennent pour des raisons inimaginables. Et les prennent de manière très différente et ces produits-là viennent s’installer sur des histoires de vie qui n’ont rien à voir les unes avec les autres. Est-ce qu’on peut faire disparaître la toxicomanie? Je ne crois pas. C’est propre de l’homme d’aller chercher des effets extraordinaires. Le problème c’est - comment on aide ce qu’ils ont traversé cette frontière à s’en sortir?
- Pensez-vous que les enfants sont plus « souples » que les adultes dans l’élaboration de la souffrance ?
- Ils sont plus habiles et le temps d’élaboration est différent. L’enfant a la capacité et la dynamique de passer rapidement d’un sujet à un autre. Mais cette flexibilité psychique est l’un des risques, car si l’adulte pense que l’enfant ne souffre pas, il peut passer sur sa souffrance. L’enfant, il est très particulier, parce qu’il va vous le dire une fois, il va vous le dessiner une fois et si vous ne l’avez pas entendu, il ne reviendra pas deux fois sur une même question. Et comme il ne manifeste pas comme l’adulte sa souffrance, on peut passer à côté et ne pas entendre ce qu’il a vécu. Le travail avec les petits patients est spécifique et on dessine beaucoup avec eux. Mais le dessin ne doit pas être interprété comme un symbole fixe, par exemple - l’enfant a dessiné une maison et alors le thérapeute se dira : »Ah, ça veut dire que... » No, pour moi un dessin c’est une énigme et dans cette énigme c’est lui qui a la clef, ce n’est pas moi. Je vous donne comme exemple le dessin qu’un garçon rwandais m’avait fait. C’était un match de foot au stade. Et il avait choisi cette forme socialement admise de la rivalité pour parler des massacres de la guerre dans son pays. Si moi je m’étais arêté au symbole, j’aurais passé complètement de ce que l’enfant voulait me dire. Un dessin - c’est une invitation à parler. Et Françoise Dolto disait que les dessins - il faut les entendre, pas les voir. Et puisque notre monde est un monde des adultes, les enfants risquent souvent de ne pas être entendus, surtout pendant les guerres.
- Vous affirmez que “l’adoption est toujours possible”, pourquoi vous en pensez?
- Parce que la filiation est une costruction et pas un lien biologique. Pourquoi une construction ? Parce que l’enfant vient d’ailleurs. Oui, le départ c’est le corps de la mère, et l’enfant occupe déjà une place dans son fantasme avant d’arriver au monde. Mais après - ce sont deux étrangers qui doivent s’apprivoiser l’un par rapport à l’autre. C’est une filiation psychique, dans laquelle la parole est lien essentiel.
- Etes-vous optimiste pour l’avenir de l’humanité ? Elle n’a pas trop évoluée et son histoire n’est que l’histoire permanente de conflits sanglants et de guerres.
- C’est vrai que si vous prenez les années 80s et 90s du siècle passé, elles sont marquées par beaucoup de conflits. Mais je ne suis pas désespéré. Il y a quelque chose d’innément humain dans la rivalité et la violence qu’ils faut maîtriser. Et si la loi existe, c’est parce qu’elle doit sûrement répondre à une violence, qui existait auparavant et qui devait être réglée, sinon – elle serait mortifère. La pulsion de mort est présente, elle est constructive de l’être humain. Et la question est comment dans la forme sociale et politique elle prend une dimension génocidaire.
Moi, j’ai confiance dans la jeune génération. J’ai appris à ne pas avoir peur et se dire : »Tiens, ils n’écoutent pas les anciens, donc ils vont répéter ». Je pense qu’on ne peut pas écouter les anciens tout le temps. Mais comment puis-je me séparer de mon père, si je ne me affronte pas à lui? Comment je peux introduire une femme dans ma vie si je n’élabore pas les choses autour de la situation Oedipienne et ce sont des places d’amour ?
Je continue à croire que c’est nécessaire à ouvrir des espaces et des lieux (par exemple par l’art, la danse, l’écriture, etc) dans lesquels les gens peuvent se rencontrer, se toucher, se voir, se confronter même et se différencier. Parce que nous ne pouvons pas rester dans la folie d’une ressemblance imaginaire de “tout le monde est pareil”. C’est impossible. Tout le monde est différent! Et le seul moteur de la pensée c’est la différence. Et si vous prenez comme exemple n’importe quelle institution, vous verrez que la seule manière de fonctionner, c’est la différentiation et là le médecin est médecin et le psy est psy, etc. Et dans la différence de l’un et de l’autre se génère la dynamique et la vraie rencontre. La pluridisciplinarité ce n’est pas d’avoir le même point de vue, mais de respecter les points de vue des autres.

Хуан Божино:
Важно е децата да бъдат чувани не само от терапевтите, но и от родителите

Компютърните игри са опасни не толкова с насилието, колкото със самотата, в която се капсулират играчите, дрогата и другите зависимости се настаняват в пропуканите взаимоотношения между генерациите, твърди още психоаналитикът

Визитка: Хуан Божино е клиничен психолог. Аржентинец по националност, той от 26 години живее и работи във Франция. Доскоро е бил терапевт в парижкия център “Примо Леви”, създаден за да подкрепя хора, претърпели мъчения и политическо насилие. В 11годишната си дейност, центърът е подпомогнал (социално, психологически, юридически) бегълци и търсещи политическо убежище от над 70 националности. Днес г-н Божино има частна психоаналитична практика, консултира млади колеги и социални институции. Отскоро ръководи терапевтична група за разговори към така наречените “Еписри сосиал” (магазини, в които хора със затруднения пазаруват на 10% от стойността на продуктите - типично явление за социалноотговорна държава като Франция, което съществува и с помощта на съответната община).
- Вие сте работил с много деца - жертви на войни. Не мислите ли, че макар и в игрова форма, насилието в съвременните компютърни игри също крие не малка опасност за децата?
- За мен проблемът не е в самите игри, не е в това, че те създават по виртуален начин един реален свят на войни. Игрите в крайна сметка позволяват на децата да поставят навън агресивните си импулси, които всички ние, хората, носим у себе си.
За мен проблем е самотата, с която играчите могат да се обградят и в която могат да се затворят. А те ще го направят, ако нямат възможността да разговорят, ако не циркулира словото между тях и родителите им за това, което в момента ги занимава.
- Не знам дали сте влизал в компютърна зала, но впити в екрана, децата там изглеждат неадекватно - като пристрастени, като дрогирани.
- Съгласен съм с Вас. Но който и да е продукт може да провокира пристрастяване. Въпросът е да знаем защо - защо това или онова дете прекарва така времето си, защо други деца не играят тази игра, играят я малко или не играят въобще. И защо например други младежи използват други токсични продукти? За мен алкохолът и дрогата носят същия смисъл – един продукт идва и се настанява там, където съществува пукнатина. И основният въпросът е не в това, че изброените вещества са опасни – алкохолът е вреден и въпреки това ние всички пием. Но разликата е там, че аз например знам къде е границата и се спирам, а други не го правят и продължават отвъд. И с игрите е същото – не мисля, че имат толкова отношение към войните и към насилието, колкото към необходимостта да се изнесе навън и да се преработи нещо психически. Спомням си кампании за това дали децата трябва да играят с пистолети, или да им се забрани. Подобни дискусии ми се струват безсмислени. Та ако им забраним – те ще вземат пръчка, с която да символизират пистолета, защото трябва да могат да проектират върху този обект куп неща, което не могат да направят другояче, освен в една игра и което позволява психическата им преработка. Затова считам, че проблемът не е тук, а в самотата на поколенията, в рисковете от пукнатини между генерациите, в липсата на комуникация помежду им. Ние не можем всичките да играем едни и същи игри, да имаме едни и същи желания по отношения на тях – та има я и поколенческата разлика, но е важно да се запази идеята – че трябва да има обмен между родители и деца за това, на което те играят. Да не се къса социалната връзка.
- Не е ли същото и в основата на наркоманията?
- Това е един от нейните аспекти. Тя освен това отключва и химически и физически ефекти – т.е. търси се всекидневно повторението на едно и също нещо, за да се постигне определено, преднамерено искано въздействие. Специфично за наркоманиите и другите видове зависимости е, че те докосват семейните връзка. И генерират един вид “обща токсикомания” – всички в къщи са по дирите на това какво засегнатият прави или не, всички се опитват да станат почти като него, индивидуалността се губи, няма различия, изчезва дистанцията между индивидите. Затова при наркоманите ние, терапевтите, работим и със семейството, понеже и то е “интоксикирано” така да се каже – не взема веществото, но понася въздействието му.
- Може ли да бъде излекувана наркоманията?
- Наркоманията не може да бъде излекувана, но наркоманите – да. Ако може да се види историята им, ако може да се индивидуализира вземането на дрога. А не да се обобщава. Защото хората прибягват до нея по различни, дори – невъобразими причини. Те я вземат освен това по различен начин и накрая – тя влиза в тяхната собствена история, която няма нищо общо с хилядите други истории. Можем ли да накараме наркоманията да изчезне? Не вярвам. За човека е характерно да търси необичайни ефекти. Така че проблемът се свежда до това - как да накараме тези, които са прекрачили границите, да се завърнат от там.
- Мислите ли, че децата са “по-гъвкави” от нас, възрастните, в преработката на страданието?
- Те са по-находчиви и времето за преработка при тях е различно. Те имат динамиката и способността с бързина да минават от един сюжет на друг. Но тази психическа гъвкавост е един от рисковете, защото ако възрастният реши, че детето не страда, може да подмине неговата болка. Особеното при децата е, че ще ви го кажат само веднъж, ще ви го нарисуват само веднъж и ако не сте го видели или чули, те няма да се върнат втори път на въпроса. И тъй като детето не проявява като възрастния своето страдание, може да се мине покрай него и да не бъде чуто неговото преживяване. Затова терапевтичната работа с малките пациенти е специфична и най-често много се рисува с тях. Но една такава рисунка не може да се тълкува като фиксиран символ – да кажем, детето е изобразило къща и психоаналитикът щом я види, да си каже: "Аха, ясно, това значи че…". За мен рисунката е загадка и към тази загадка - не аз, детето притежава ключовете. Ще ви дам за пример рисунката, която ми направи едно момче от Руанда. Тя представляваше футболен мач на стадион. То беше използвало тази форма на социално прието съперничество, за да говори за ужасите на войната и кланетата в родината си. И ако аз бях останал само на повърхността на символиката, никога нямаше да разбера какво пациентът се опитва да ми каже. Детската рисунка трябва да се разглежда като “покана за разговор”. Не случайно голямата френска психоаналитичка Франсоаз Долто казваше, че терапевтът трябва да “слуша” детските рисунки, а не да ги гледа. И тъй като нашият свят е свят на възрастни, детето много често рискува да не бъде чуто. Особено по време на войни.
- Вие твърдите, че осиновяването е “винаги възможно”, защо мислите така?
- Родството е психическа конструкция, а не биологична връзка и това прави осиновяването възможно. Защо “конструкция”? Защото детето идва от другаде. Наистина - отправната точка е тялото на майката, а и то вече е имало своето място в нейните фантазми отпреди раждането. Но извън и след това – те са двама чужденци, които тепърва трябва да се приобщават един към друг. И в изграждането на тази психическа конструкция думата, словото е основната връзка помежду им.
- Оптимист ли сте за бъдещето? Човечеството като че ли не е еволюирало много и историята му открай време е история на кървави конфликти и войни?
- Вярно е, че ако се вгледаме в 80-те, че и 90-те години на миналия век, те са белязани от огромно количество войни. Но не съм обезкуражен. Има нещо много човешко в съперничеството и насилието, но те трябва да бъдат управлявани. И ако законът е възникнал, то е за да отговори на някакво съществувало отпреди това насилие, което е трябвало да бъде разрешено, за да не се окаже смъртоносно. Нагонът към смъртта е фундаментален за човешкото същество. И въпросът е, че в социална и политическа форма, той може да приеме формата на геноцид.
Освен това, аз имам доверие в младите хора. Научих се да не си казвам: "Ето, те не слушат възрастните, следователно – ще повторят грешките ни". Мисля, че за да могат младите да се еманципират от възрастните, не е нужно винаги да ги слушат. Та как ще се отделя от баща си, ако не му се противопоставям? Как да въведа друга жена в живота си, ако не съм преработил нещата около Едиповата ситуация, т.е. свързани с мястото на моята майка в него, а това са все места, свързани с любов?
Мисля, че също така е много важно да се създават пространства и места (например чрез изкуството, танца, писането и др.), в които хората да могат да се срещат, да се докосват, да се виждат, да се конфронтират дори, да се отграничават едни от други. Защото ние не можем да сме в лудостта на въображаемата прилика, на тезата “всички сме еднакви”. Това е нещо невъзможно. Всички сме различни! И единственият мотор на мисълта е различността. Вземете която и да е институция за пример, дори най-малката – и тя функционира на принципа на диференциацията – и в нея лекарят е лекар, а психологът - психолог и пр. И именно в разликата между единия и другия се поражда динамиката и истинската среща. И ние трябва не да изповядваме едни и същи възгледи, а да уважаваме гледните точки на другия.

Америка – my herstory

(До Америка и назад в спомените ми)

Не всички американци са дебели, Америка е дива, неусвоена, неразорана целинà, ге ме пе-тата[1] са вкусни и водят до пристрастяване, елхите раждат круши, а американките – в обедната почивка

Америка ме поразява още във въздуха - очакванията да видя атлантическото й крайбрежие щедро поръсено с космополиси от небостъргачи не се сбъдват и то едва ли поради 10 000 метра, на които ме е въздигнала Алиталиа. Нямам готовност да се срещна с една такава Америка - дива, неусвоена, неразорана целинà, във вътрешността на която препускат само изопнати като нервите на войник пътища, цепят зелената пустош и се надпреварват с погледа кой пръв ще стигне безкрая. Едно е сигурно – на изток сме от него. Не след дълго и топографията й се заиграва с мене – някъде в района на Лонг Айланд крайбрежната ивица и линията на морето са толкова невъзможно прави и така образцово успоредни една на друга, че ми навяват спомени от Евклидовата геометрия.
Девизът на Америка “е pluribus – unum” (от многото – едно), при мен изглежда така – “от многото – две” - предстои ми да посетя консервативния Среден запад (Сент Луис в Мисури) и темпераментния юг на Флорида.
Дали от облекчение в края на 10-часовия полет или от друго, но първото чувство при приземяването в Маями определено е едно: на сигурност.
На летището ме посреща мъжът ми. И още два феномена. Те ще ме придружават в туристическото ежедневие. От една страна - непринудената отзивчивост и любезност на всички тук, от служителите до обикновените американци. (Е, филантропията им е в здравословни граници - все пак не ги конкурирам за работното им място.)
Второто явление обаче наричам СПАН - синдром на придобитата американска недостатъчност. Той балансира първия и обуздава възторга ми. Поразен от СПАН е оня троснат чиновник с недвусмислено емигрантска физиономия, дето ме скастря, че не разбирам английския му. Вярно - потеглям припряно, пълня куфара с шалчета, дрънкулки, полички и обещания "да ги науча аз тях, американците, що е европейска мода и стил!", а не подреждам в мозъчната си кутия учения някога на бартер оксфордски английски. Но пък в резултат, на място, се сдобивам не с едно, а с “две наум” - в краткосрочен план да бъда особено бдителна с кастата на тези "нови еничари на Америка" - по-праведни и от папата, те ще ти изкарат буквата на закона през носа и ще те обесят на ченгела й за назидание (ако това им е позволено). И в дългосрочен – да не забравям повече, че още Ницше, докато дирел волята за власт във “всяко нещо живо”, се натъкнал и у слугàта на “волята да бъде господар”.
Инак същинската Америка е гостоприемна и ме кара да се чувствам привилегирован гост на една велика нация. Особено на 4 юли. Когато ми демонстрира сила и мощ с аерошоуто на “Сините ангели” (прочутата сентлуиска въздушна ескадрила) и с прекрасната заря след него. Очакванията ми обаче да видя спонтанна радост и танци по улиците си остават само очаквания. Сигурно американците са горди, че са независими, но не видях да са весели от това.
Установявам, че Америка цени свободата. Дори буквално – “приковала” е името й на най-ценното - на центовете си. Приютила е в Ню Йорк статуята на Свободата, подарък от Франция и нейния скулптор Бартолди. И даже я е споделила за себе си като първа дума от девиза на Френската революция, като щедро е оставила “равенството и братството” на целия останал свят. Америка всъщност не обича равенството, тя насърчава еднаквостта (всички да работим много, да сме добри патриоти и съпрузи, да спазваме кварталния морал).Там се валоризира обществото (и доброволния труд в негова полза), интегритета (а не груповостта). Духът на Америка е на надъхания егоизъм и на конкурентността. И справедливостта (особено социалната) не е порок в Америка, но не е и кой знае каква добродетел. Затова навярно, даже да са братя, аутсайдерите си остават аут. Негрите – в гетата, индианците – в резерватите, клошарите – на тротоара. Бягат ли от свободата (в смисъла на Фром), никой тук не се и пита, понеже има готов отговор - те така са си избрали(да живеят). “Така” със сигурност индианците са повече в романите на Майн Рид и филмите на Гойко Митич, отколкото в собствената им родина. “Така” клошарите съвсем не са лошите, но не са и отшелници, въргалят се на най-туристическите места, а присъствието им там е колкото мълчаливо, толкова красноречиво. “Така” расизмът не е надживян в най-голямата демокрация. И той е в предубедеността на белите към черните (в многобройните им предупреждения да не се заплитам из черните квартали, или в школските автобусчета, пълни само с черни деца). Той е и във враждебността на черните към белите - невинна, но бяла, аз нееднократно я изпитвах с кожата си – като нелюбезност или когато късно вечер преглъщах в метрото социални протести под формата на черна агресия. От което не ми ставаше по-уютно в ъндърграунда (и извън него).
Максимата “времето е пари” сигурно е създадена от и за американците – веднага прави впечатление, че не говорят масово по мобилните си телефони. Очевидно е, че нямат за губене. Животът им протича на педали в пряк и преносен смисъл.
Затова нерядко колата е средството за общуване с околния свят – там е афиширана (със стикер) подкрепата за този или онзи кандидат-президент, че даже и гордостта на семейството “хонър стюдънт” – детето е отличник в училище. Америка изглежда различна на 4 гуми, аз обаче си плюя на подметките и предпочитам да я разглеждам пеша или с обществения транспорт.
Тук има всичко, но (ми) липсва едно - естетиката на Европа.

Безвкусно подредени щандове в магазините продават книги редом с въглища за барбекю, пуканки и чипс. Архитектурата се напъва да имитира европейски ренесанс, а грандоманските даун-тауни са ни повече, ни по-малко, сиви бетонни бункери почти лишени от прозорци и светлина. Но сив, бетонен и грозен през деня, Маями е най-красивият град, който някога съм виждала нощем. И той го съзнава. И окъпан в безброй невероятни светлини – сини, жълти, лилави, червени, нарцистично се самолюбува в огледалото на океана и ексхибиционистично се предлага.
В Америка всичко е голямо – хората (но не всички са дебели), пътищата (но са добри), ге ме пе-тата (които освен това са вкусни и водят до пристрастяване).

И страховете на американците са големи. Предупреждават ме за коварни паяци и алергизиращи треви, чието “ужилване” ако е с хепи енд свършва в Спешно отделение. Предупреждават ме да влизам със специални гумени обувки в океана (да не се набоцкам на някой скат, корал или друга ужасия). Предупреждават ме за човекоядни акули в плитчините и алигатори в покрайнините на Маями. Предупреждават ме, както вече стана дума, за черните квартали. Не се сблъсквам с нито един от горепосочените американски страхове. За сметка на това (поради страх от съдебни дирения), единствената американска верига за прилично кафе Starbucks ми го дава не просто в една, ами в 2 стиропорни чаши една в друга (така със сигурност няма да се опарим един от друг). Американците преекспонират и лошото, но и хубавото – в Кий Уест, най-южната точка на Америка, където 10 години е живял Хемингуей (и има защо), а Хавана е само на 90 мили (и образът на врага продава всякакви туристически джунджурийки), участвам в “церемонията по изпращане на слънцето” в очакване на “най-красивия залез на Америка”. И той пристига - просто залез. (Не бих нарекла Америка “страната на залязващото слънце”, на нея само островният й хелиоцентризъм й докарва повечко световъртеж).
Английският съвсем не е условие, за да общуваш тук. И не само заради испаноезичната Флорида. Америка говори особен евфемистичен език, който трябва да бъде усвоен (а ако оставаш тук задълго – направо да го препрограмираш в новото си ДНК). За да не се изгубваш в превода на американската любезност, където и “да” например, значи “не”. Лутам се в меандрите на смисъла и аз, когато в някакъв гараж, нарисувано човече усмихнато ме кани: “Smile on the camera”. Изпълнявам и неразбиращо сверявам с моите гидове: “Усмихни се в камерата, нали?” “Да, поясняват ми – деликатен начин да ти кажат да не крадеш, защото си наблюдаван с камера.” Това ми идва малко множко, сеща ме за Паисиевото "боле ест болгарская простота" и му добавям едно “нежели американската деликатност”. И пуританската американска мода е вид “телесен деликатес”- късите полички на тинейджърките са с фабрично пришити боксерки, а топ-потничетата - с имплантирани сутиени. Нещо като смокиново листо за окото, което процежда моралнодопустимата визия. Няма как - жив е, и се поддържа още оня добродетелен дух, с който преди 100 години благопристойна американка опонирала на Фройд: "А ние в нашата държава имаме само алтруистични сънища".
Разликата между амазонките и американките е тази, че вторите живеят в мъжки свят и затова са феминистки. Тръгнат ли си, те са като тайфун – отнасят къщата, колата и децата. Демографски погледнато, това понякога е много, понеже нерядко раждат по 9-12 деца (от един брак). Впрочем, антифеминистите приписват на женското движение за еманципация заслугата тайфуните да не са само с нежни имена. Както и претенцията на лингвистичния феминизъм – да се подмени думата “history”с “her-story”[2]. Споделяйки концепта на Жорж Санд за женската еманципация, аз отсега нататък за по-сигурно вече уточнявам че съм “европейска феминистка”.
Жените не само раждат по много, а понякога и в обедната почивка. Уникален случай на встрастеност към кариерата който чух, е проф. З. от университета в Х. Б. За да не се откъсва прекомерно от лабораторната си работа, тя планирала да роди в петък(така й оставал ця-я-я-ял уикенд да се възстанови). Но тъй като имала неотложни задачи, не просто в петък, а точно в обедната почивка между 12 и 13, за да може в 13:15 вече да бъде при колегите и нетърпящите си отлагане мероприятия. И речено - сторено.
Невротизирани от упреци в сексизъм или друго, американските мъже (май) са изгубили инстинкта да ухажват. Самотните ми разходки из Маями бийч си остават наистина самотни. Те реактивират носталгията ми по италианския мачо, за когото всяко същество с 46 ХХ хромозома – старо, грозно, дебело, космато, сакато, получава подвикването “белла” и дължимата галантност. (А известна наша тв журналистка многократно бе пресрещана и уговаряна на улицата от римски похотливец с : “Ти само ела у дома, ще правим това, ще правим онова и ще се къпем във вана от шампанско!”) Уви - жената е дама само и единствено в Италия! Но за да реабилитирам честта на домакините ще си призная, че един-единствен път юноша (на възраст да е моят поизбързал син), ми подхвърля анемично: ”Барби?”. Което и досега се питам - е упрек към анорексичната ми за американския стандарт фигура, проекция на неразрешения му Едипов комплекс, или плах вопъл на жиголо? И така, между “белла” и “Барби”, и като компенсация за тази емоционална щета, Америка ми дава едно от стоте най-важни неща, които човек трябва да направи в живота си - да танцува салса и меренге на брега на океана.Тук, под откритото небе на Маями, ни има всякакви – бели, черни и жълти, дебели и слаби, богати и бедни, щастливи или нещастни. Толкова всякакви, колкото могат да бъдат събрани от зàровете на съдбата същества, а толкова еднакви, колкото могат да бъдат обединените от ритъма на танца хора. Така е - човекът е човек, когато е на път, а хората са такива навсякъде…..
На другия ден крилете на Алиталиа прекосяват Атлантика и когато ме понасят над европейска територия, чувството, което изпитвам е само едно: вече съм си у дома. За пръв път за мен уравнението няма неизвестни : Европа = “у дома”. Адриатическо море е лазурно, гладко и кратко, а Европа разграфена, парцелирана, проучена, обходена и твърде населена.
Тук завършва моята история. Но не и преди да ви разкажа една чужда. Скоро след като емигрирали в Америка, на моя приятелка й се наложило да помогне на дъщеря си за някакво домашно. Трябвало да се отговори на въпроса какво е дървото на дядо Коледа. «Елементарно, драги ми Уотсън, рекла си тя (а навярно и вие) – елхата». Да, ама не – правилният отговор бил......крушовото дърво! ( Имали били там такава детска песничка)...И за да не ме питате, ще ви го кажа направо - Америка е прекрасна, но не ме кара да мечтая за нея. Заради въпросната круша, дето...не пада по-далеч от корените, за да си тежи на мястото. А и на мене вече ми е твърде късно не толкова да свикна с идеята, че дядо Коледа съществува, колкото че трябва от елхата да си обирам крушите.

Розалина Дочева
(Визитка: Розалина Дочева не е от породата, за която българинът казва: "Човек до двайсет трябва да е млад, до трийсет учен и до четирсет богат". Понеже е на 40, а се чувства още млада. Попрехвърлила е трийсетте с половин полувисше, две висши и максимата «човек се учи, докато е жив». И даже е доволна, че не е богата, понеже това ще я ограби. Не играе тото, нито лотария за зелена карта, затова случаят й подари преди известно време карт бланш за това пътуване до Америка.)

[1] Генетично модифицираните продукти
[2] Непреводим израз – history (история, подразбирана като “неговата” история), с herstory – “нейната” история.