In memoriam

В памет на mon doyen – проф. Веселин Димитров, за когото всяка година (а тази повече от всяка друга), ще си мисля на рождения му ден, с рубаи на Омар Хайям[1]:

Един Телец между звездите се носи мълчалив и плах,
а друг на своя гръб поддържа земята, да не стане прах.
А между тези две телета – под облаци и под звезди –
безброй магарета смирени пасе замислено Аллах!


[1] Превод Йордан Милев

Франсоаз Уилмар: Преводачът не е предател, но преводът е неизбежно предателство

Визитка: Франсоаз Уилмар е белгийка, германист по образование. Посветила е 40 години на преводаческа дейност: работила е за големи издателства като френските Галимар, Фламарион, Акт Сюд, Ла Диферанс и белгийското Лабор. (Преводите й на немския философ Ернст Блох и на австрийския писател и есеист Жан Амери са отличени с 3 награди: едноименната "Ернст Блох" през 1991 г., Европейската награда за най-добър литературен превод "Аристейон"(1993г.) и "Жерар дьо Нервал" през 1996 г.) Загрижена за развиването и препредаването на преводаческото изкуство, Франсоаз основава и ръководи в Белгия две важни институции: Център за литературен превод (двегодишен следуниверситетски цикъл на обучение, осъществяван от мастити имена в бранша) и Колеж на литературните преводачи. Разположен в градчето Сьонеф, на час път от Брюксел, последният отваря врати два пъти годишно за професионалисти от цял свят, които пристигат да работят на място върху преводите си на белгийска литература, да се запознаят с новостите в нея, да се срещнат със своите автори. А и да пообщуват помежду си, пък и да поепикурействат. Защото (макар и реализиран по модела на останалите 10 европейски преводачески колежа), белгийският има предимството да притуря към интелектуалния хедонизъм и изтънчена наслада за сетивата: разположен е в имение на замък от 18-и век и е фокусиран "около масата" с божествената кухня, която майсторът-готвач Клод неизменно поднася в съпровод с току-що стъкмен от него кулинарен дитирамб. И поне доколкото ми е известно (на рецепторите), той е най-добрият готвач ( сред поетите) и най-добрият писач (ала не само сред готвачите, ще разберем веднага защо). И, last but not least: колегиумът протича под егидата на изключителната Франсоаз Уилмар, която преводаческото братство безапелационно е титулувало своя "Върховна майка". (Да вметна, все пак, че освен "Върховна", Франсоаз е и "просто майка" – на син психолог и на дъщеря – лекарка.)

- Франсоаз, ще представиш ли на читателите сравнително непознатата у нас френскоезична белгийска литература?
- Тя е доста млада, като самата Белгия, впрочем, която датира от 1830 г. От една страна не малко фламандци пишат на френски език и това е специфика, защото те творят на френски, ала духът на книгата, атмосферата е във Фландрия. (Имам пред вид Жорж Роденбах и Ги Ваес, а Шарл Бертен също разполага действието на много от романите си във Фландрия). Ако трябва да обобщя, ще посоча 3 основни характеристики на белгийската литература: тя е силно белязана от сюрреализма (автори като Пол Нуже, Андре Байон, Анри Мишо), от символизма (Морис Метерлинк, нобелов лауреат за литература през 1911 г., Емил Верхарен, нашият Виктор Юго) и е литература на фантастичното ( Томас Оуен, Жан-Батист Барониан и др.). Накратко: сюрреализъм, символизъм и фантастично - това е душата на белгийската литература. Тя се отличава с дълбочина на текстовете и модерен стил на писане и съвременни наши автори обират престижни френски литературни награди: Франсоа Вейерганс спечели "Гонкур" през 2005г. , а Пиер Мертенс , Жаклин Арпман и Жан-Филип Тусен са лауреати на наградата "Медисис" (съответно през 1987, 1996 и 2005 г). Тоест – разполагаме с качествена литература и френските критици са първите, които го (до)казват. Автори като Каролин Ламарш, Адамек, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси са задълбочени творци и публикуват при утвърдени френски издатели. Имаме, разбира се, Амели Нотомб, която е много успешна писателка, както и онзи прочут лиежец – Жорж Сименон, който наред с романите си за Мегре е написал и своите истински, "безмилостни", мисля че ги нарича той, романи. На френскоезичната белгийска литература принадлежат големи фигури като Кристиан Дотрмон, Уилям Клиф, Ги Гофет, Лилиан Утерс и др.
- Привкусът към фантастичното, който споменаваш, резонанс от вашия фолклор ли е, или пък е вибрация на някаква специална струна в белгийската душа?
- Не съм сигурна, че иде от фолклора и е вярно, че съществува „белгийска душа”. (Би могло да се каже, че белгийците сме много сюрреалистични в ежедневието, невероятно е само какви сюрреалистични и фантастични неща се случват у нас!:) Но да, магическият реализъм е нещо твърде белгийско, във Фландрия – също, особено с Йоан Дейн, който е майстор на магическия реализъм. Ние сме магнетично привлечени от този литературен жанр, така както англичаните са привличани от готическите новели. В нашите народни приказки наистина присъства фантастичния елемент, но може би и в германските също го има. Та не зная на какво точно се дължи….Но ние притежаваме изострено чувство за себеиронизиране, белгиецът никога не се взема на сериозно, тук малцина се имат за големи азовци, ние обичаме да се надсмиваме над самите себе си.
- Чувам, че доста колорит обагря и 14-годишната история на преводаческия колеж, който ръководиш?
- О, по време на всеки колеж се случва нещо анекдотично…Например понякога се завързват любовни връзки. Веднъж немският преводач се беше влюбил в италианската си колежка. Но не се осмеляваше да разкрие чувствата си пред околните. Една сутрин от контролната зала на замъка, която с камери наблюдава цялото имение, ми се обажда охраната: "Госпожо Уилмар, предайте на преводачите си да не прескачат през прозорците, за целта могат да ползват и вратите!" (Видеокамерите записали как немският преводач се вмъква през прозореца в спалнята на италианката. ) Така на другия ден всички го знаехме…хе-хе. И връзката се декларира официално...
Веднъж пък бяхме поканили автор с неговите преводачи, в случая – Жан-Филип Тусен и неговите 10 преводачи от най-различни държави. В продължение на няколко дена те се събираха за по 2-3 часа заедно, за да му поставят въпроси. Което беше много обогатяващо, защото питанията, които му отправяше китаецът, не бяха като тези, които му поставяше холандката, например, това бяха въпроси от културно естество. В края на сесията се зароди идеята да предложим на всички преводачи и на присъстващите да напишат текст от една страничка, който да включва заглавия на книгите на Тусен, а те са много конкретни, много типизирани, например: "Банята", "Фотоапаратът" , "Телевизията", "Господинът", "Колебанието", "Бягам", " Правя любов" и пр. Търсеха се обаче изработени текстове, в които заглавията да фигурират добре въплътени, а не да са навързани изкуствено или елементарно като "Аз съм в банята да взема фотоапарата, за да избягам да правя любов" . И тъй ние подготвяме текстовете си анонимно и ги предаваме на авторитетно жури, в състав - самия автор и Жан-Люк Утерс (също писател, Директор на отдела за промоция на белгийската литература към Културното министрество на Френската общност). Двамата оценяват творбите и ми връчват класираната на първо място. Аз я чета. Дружно аплодираме. После се питаме – чий е текстът? Беше ….на Клод, готвача на колежа! Е, аз му дишах във врата с второто си място.
- Смяташ ли ,че има "мъжки" и "женски" превод? Влияе ли душевността на начина на превеждане? Би ли могъл примерно човек без капчица хумор да превежда хумор?
- Това за мен са фундаментални въпроси и аз съм правила конференция в Сорбоната по темата. Накратко: да, идеята за мъжко и женско писане кара някои хора да се смеят и да твърдят, че няма такова нещо. Съществувало артистично, асексуално писане, уверяват те. Не съм съгласна . Писането е въпрос на въображение, а женското въображение е много различно от това на мъжа. Та може ли жена да превежда мъж и обратното? Ето я моята теория, или поне ето как нещата функционират при мен, която през цялата си кариера съм превеждала предимно мъже. Давам си сметка, че първоначално женската половина у мен е съблазнявана от мъжкия глас. Ернст Блох например има пророчески мъжествен глас и наистина мъжкарско писане. Жан Амери – австрийски евреин, оцелял от концентрационните лагери на Втората световна война, е остър, рязък, но резонира силно с мъжки отглас и звучене. Така че аз, жената, бивах изначално изкушена от това. Но дойдеше ли ред да се възпроизведе тяхното писане, именно мъжката част у мен заработваше(защото всички ние сме полу-жени, полу-мъже, или всъщност "би-дозирани" мъже/жени). Когато обаче ми се наложи да превеждам "Една жена в Берлин"(анонимния дневник на берлинчанка от дните след капитулацията на Германия през 45-а), аз доста се зачудих какво ще произтече, защото дотогава не бях превеждала жена. Е, беше съвсем различно. Не бях еротично (в широкия смисъл на думата) изкушена от писането, но имаше едно съучастие, едно приятелство, аз се разпознавах в тази жена…. Относно другия въпрос – може ли свърхсериозен човек да превежда хумор? Смятам, че човек може да преведе добре единствено нещо, което чувства. За мен това е принципът: емпатията, т.е. да си на същата дължина на вълните с автора по отношение на езика, на артистичния изказ. Така че не вярвам човек без чувство за хумор да е в състояние успешно да го превежда. Трябва емпатия. Връзката автор-преводач е много фина. Аз не бих могла да превеждам когото и да било, нужно ми е да харесвам автора, да го "чувствам".
- А как коментираш концепцията за непреводимостта на текста, онова прочуто италианско "traduttore traditore"(преводачо-предателю )?
- Преводачът не е предател. Когато превеждам от толкова различен от френския език, какъвто е немският, например, аз трябва да преобърна всички немски културни елементи които са просмукани в езика, на френски. Но френският не разполага със същите средства за да го стори. Френският е друг инструмент. То е като да свириш на цигулка нещо написано за пиано. Звукът на цигулката ще произведе друг ефект. И да, това е предателство, но цигуларят не е предател, тази слабост не е негова. Представи си стих на Фредерико Гарсия Лорка, преведен на датски. Та цялата стойност на поемата е в прозодията, в звуците, в музиката, в ритъма, в акцента, в стъпките – ами ще изчезне испанската душа, която е в езика! Докато датските звуци ще извикват Дания, т.е. друг манталитет, ще рече - имаме предателство, да, но преводачът не може да постъпи другояче, той е принуден да използва датския език и няма как да го избегне. Така че аз винаги казвам: преводачът не е предател, но преводът е неизбежно предателство.
- И твърдиш, че винаги си намирала начин да преведеш играта на думи…
- В 40-годишната си практика съм се сблъсквала с много подобни ситуации. И нито веднъж не ми се е случвало да не намеря изход – или някакви еквиваленти се търсят, или пък се опитваш да създадеш същия ефект, но с други думи. Жан Амери има един роман – "LeFeu или разрушението" който минава за непреводим, понеже от началото до края е изграден върху игра на думи. Аз здраво работих върху него и преводът ми бе отличен с награда именно поради това, че книгата минаваше за непреводима. И ето ти, впрочем, още един анекдот, пример за моята най-прекрасна, най-възхитителна преводаческа грешка. На финала на романа главният герой (художник), отива на среща в прочуто парижко кафене с купувач на своята картина. Взел е под мишница както картината си, така и бидон с бензин в другата ръка, защото е решен да си отмъсти като запали мансардата, от която го пъдят. Когато купувачът се появява, художникът му заявява: "Seien Sie mein Peter Gast"("Бъдете мой гост", на немски). Но слага думата "Реter" отпред . Питам се какъв е този "Петер гост", ровя в речниците за евентуални немски изрази, разпитвам германоговорящи. Напразно. В един момент получавам просветление. Казвам си: Peter = petra, т.е. камък на латински. От друга страна този човек ще пали (мансардата си), което ми напомня за финала на Дон Жуан с Каменния гост – статуята на Командира, която пристъпва към него, а Дон Жуан потъва в пламъци. И така по алюзия с "petra" и Дон Жуан, аз превеждам "Peter Gast" като "Каменен гост"– "Бъдете моя Каменен гост". За мен това е бляскава находка. Минава време. Появява се интернетът и във връзка с някакво преиздаване на книгата се сещам да надзърна из виртуалното пространство. Изписвам "Peter Gast". Кликвам. Насреща ми излиза: "Псевдоним на Хайнрих Кьозелиц, близък приятел на Ницше!"(когото, прочее, Амери често цитира във въпросния роман). Петер Гаст е собствено име, псевдоним! А аз, която от 9 кладенеца вода носих и си мислех, че съм разбулила загадката, е трябвало просто да преведа "Бъдете моя Петер Гаст" (с евентуална бележка на преводача: "Голям приятел на Ницше"…)Но познавайки Жан Амери (чието истинско име впрочем е Ханс Майер, но той дотолкова е бил отвратен от своя език, от онова, което му е причинил, от концентрационните лагери, че взема за свое име неговата анаграма), та струва ми се, че една така ерудирана личност като него, може би е имала наум и това. И щеше, навярно, да бъде доволен от моята най-красива преводаческа заблуда…

PS Редактиран вариант на интервюто е публикуван и в майския брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.