Лакан трябва да се превежда като писател-сюрреалист

(Интервю на Красимир Кавалджиев по повод отпечатването на сборника с Лаканови текстове Écrits)

Красимир Кавалджиев (вдясно) с големия белгийски писател Вернер Ламберси и Франсоаз Уилмар, директорка на Преводаческия колеж в Сьонеф, Белгия.

Визитка:

Красимир Кавалджиев е сред най-изтъкнатите и продуктивни наши преводачи на художествена литература и хуманитаристика от и на френски език. И най-беглото изброяване на превеждани от него имена дава представа за една необичайно пъстра палитра от мислители и творци: Юлия Кръстева, Никола Абраам и Мария Торок, Жак Дерида, Паскал Киняр, Андре Жид, Морис Метерлинк, Жорж Роденбах, Йордан Радичков, Чавдар Мутафов, Здравка Евтимова, български поети-символисти и др. Удостоен е с две награди за превод: на Френската общност на Белгия, за популяризиране на френскоезичната белгийска литература (2002 г.) и Специалната награда на Съюза на преводачите в България, за превода на френски на „Дилетант“ от Чавдар Мутафов. Красимир Кавалджиев е част от екипа преводачи на сборник с текстове на Жак Лакан  – „Écrits“,  който издателство „Колибри“ публикува в средата на миналия месец. По този повод той бе любезен да отговори на моите въпроси за мартенския брой на Бюлетина на асоциация Българско психоаналитично пространство: https://espacepsy-bg.org/. Чуйте отговорите му в  аудиофайла, чиято графична концепция и монтаж са дело на колежката Лора Русева.

-  Доколкото ми е известно, ти си сред първите преводачи на Лаканови текстове, във всеки случай може би първият, чийто преводи на Лакан са отпечатани  на български, още в зората на навлизането на психоанализата у нас. В началото на 1998 г. списание „Език и литература“, посвещава брой на връзките между  психоанализата и литературата. Проблематиката е въведена с един задълбочен обзор на теорията на Жак Лакан от проф. Владимир Градев, следван от твоя превод на „Семинарът за Откраднатото писмо“ (с известни съкращения) и  „Инстанцията на буквата в несъзнаваното или разумът от Фройд нататък“.  В какъв контекст се случи това? 

- Какво ревизира в превода на горните два текста, към днешна дата, почти 25 години по-късно: проблеми от езиково, смислово или друго естество? 

- За целите на тази преводаческа работа (а и по принцип) – консултирал ли си се с преводи на Лакан на други езици  (английски, руски и пр.) и какво е впечатлението ти от тях? 

- Този сборник е колективно дело. Отвъд удържането на кохерентността на Лакановите понятия и стил, толерирахте ли някаква „доловимост“ на индивидуалния почерк на всеки един от четиримата преводачи? 

- Чувала съм те да казваш, че преводът никога не е застинал, не е „завършен веднъж завинаги“ продукт.  Допускаш ли, че приемът на сборника и неговото дискутиране в заинтересованите среди на психоаналитици, философи, интелектуалци и др., може да  отвори ползотворно поле за нови негови преосмисляния?

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Жаклин Харпман: писане на границата между автобиография и фикция

Излезе от печат преводът на новелата "Бог и аз" [1]на белгийската писателка Жаклин Харпман, едно от многото произведения, в които писателката не просто се забавлява да пише от свое име, но и за пореден път да организира текста около персонаж, който носи собственото й име, живее собствения й живот и най-вече - изживява собствената й смърт. Отвъд последното обаче, докъде  се простира границата на автобиографичното и от кой момент нататък читателят може да предполага фикцията? Отговорът на самата Харпман, даден приживе, на друго място и по друг повод, и публикуван в "Бог и аз":

Жаклин Харпман между  „аз“ и „мен“

Жаклин Харпман: Всеки, дори и най-незначителният персонаж в един роман, носи някакви черти от самия автор, черти, на които той не е могъл да даде израз в живота си. Неспособността, възпитанието, свръхазът, моралът, обвързаностите, различни причини правят така, че писателят не е в състояние да ги изрази, но тъкмо в това е благодатта на романа  - да можеш да дадеш живот на онзи потенциал, който носиш в себе си.

Жанин Пак: Между истини и илюзии, въображение и реалност, писателят, който говори за себе си, се превръща в свой собствен прототип. Връзката, която го свързва с предполагаемо изобразяващия го персонаж, е идентична на онази, която го свързва с измислените герои, с които изпълва романите си.

Жаклин Харпман: Да, напълно същата връзка. След като въведа Жаклин Харпман на сцената, аз се превръщам в разказвачката, а тя се превръща в моя персонаж.  И при всички случаи в този момент се излиза от достоверността. Когото разказвам себе си, настъпва разделяне между аз и мен. Когато измислям персонаж, аз приемам всичките му идеи, той наистина обитава една сфера от моeто съзнание. Точно същият механизъм функционира и в новелата, в която се изобразявам на моята тераса, печатайки ръкопис.

Жанин Пак: В такъв случай романистът се разкрива може би повече чрез въвеждането на персонажа, отколкото ако се появи  на сцената без посредник?

Жаклин Харпман: Абсолютно. Когато аз заставам на сцената, съществува контрол. А когато измислям персонаж, той си създава свои собствени правила. Не че ми се изплъзва, но той приема вътрешна логика, на която трябва да се подчиня  заради продължаването на разказа.

Жанин Пак: Това е някакво делегиране на права, което позволява на автора да се предпазва.

Жаклин Харпман: Всъщност, ако винаги съм знаела какво ще кажа за персонажа, това навярно би ме инхибирало.

Жанин Пак: Как да  разграничим дела на самоцитирането от този на самоцензурирането?

Жаклин Харпман: Създала съм си някакъв образ заради социален комфорт, някакъв образ за светска употреба. Какво съм зад него, нямам ни най-малка идея. Бих могла да опиша някои особени черти, но съвкупността на моята личност ми  убягва. Именно затова описанието, което другите й дават и което винаги ме удивлява, е крайно интересно. Аз никога нямам чувството, че с него си приличаме.

Из „Бог, другите и аз: паралелните животи на Жаклин Харпман“, интервю на Жанин Пак, сп. „Бележникът и миговете“, май-септември 2002 г.

---

[1] Жаклин Харпман: „Бог и аз“, изд. Център за психосоциална подкрепа, преводач Розалина Дочева, редактор Ненчо Попов, редактор на серията Диана Циркова, художник Надежда Георгиева, София, 2016 г. 

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

In memoriam

На Пламена



Вървя почти уверено към края,
защото знам какво ще бъде там.
Приятелите ще ме чакат в рая -
във ада пак ще трябва да съм сам.

Васил Сотиров

Pétition pour l’enseignement de la psychanalyse à l’université

http://c2m.r.mailjet.com/nl/xj5z/x0qjx.html?a=5RS0Y4&b=e8b0628e&c=xj5z&d=09ec5fee&e=200a260d&email=durigarinda%40yahoo.com

L’art-thérapie - méthode de soin dans l’intermédiaire entre art et psychanalyse

Interview avec Nathalie Bonnes, art-thérapeute 

(Seconde partie)

-        Par définition on traite l’anorexie par des soins multidisciplinaires, pourrais-tu nous décrire quel est l’esprit et l’organisation du fonctionnement de l’équipe dont tu fais partie ?

-        J’ai la chance d’avoir rencontré un professeur en endocrinologie et re-nutrition très sensible à la relation humaine et en capacité de remettre en cause son « savoir » dans l’anorexie. Ce Monsieur s’appelle M Vialettes et il est professeur et chef de service à la Timone hôpital très réputé à Marseille. Lorsque je cherchais un stage pour ma formation d’art-thérapeute,  il cherchait quelqu’un pour mettre « de la culture dans l’anorexie » disait-il. Il m’a reçue et a accepté de tenter, l’expérience avec l’art-thérapie dans l’anorexie, il a eu le courage de me faire confiance sans savoir exactement où nous allions. Non seulement c’est un homme fin dans sa clinique, mais en plus grand connaisseur de l’art en général et l’art africain en particulier, la philosophie, la littérature…un puits de science qui m’a beaucoup enseigné. Evidemment cette ouverture d’esprit l’a amené à penser le soin à partir du sujet anorexique, ouvrant l’espace  à plusieurs disciplines : la kinésithérapie, la diététique, la psychiatrie, la médecine nutritionnelle, le soin infirmier, l’art-thérapie… toutes les personnes ont leur place dans le service y compris le personnel de service qui peut parfois soutenir le soin par sa relation au patient et les secrétaires qui, outre leur fonction de confidente parfois, peuvent par exemple faire des photocopies de patrons quand nous faisons du tricot ou de la couture…Tout le monde a son rôle à jouer dans la prise en charge, chacun a sa place dans l’étayage du soin médico-psychologique. L’art-thérapie et l’art-thérapeute sont connus et reconnus par tous. Un espace repérable de tous y est dédié 2 fois par semaine. Des échanges sont formalisés lors de réunions d’analyse de la pratique soutenues par un pédopsychiatre psychanalyste d’un autre service, le PR Poinso avec lequel je travaille dans les autres services (HDJ, Unité mères bébés, psychopédagogie) et qui a co-écrit le livre avec M Vialettes et Mme Samuélian, psychiatre du service. Tout est pensé autour du patient-sujet. C’est un  travail riche et passionnant.

-        Comment est-ce que tu modifies ton travail en fonction de la structure (psychose ou névrose) du patient anorexique ?

-    Le névrosé, par le refoulement, essaie d’éviter la rencontre avec l’impossible, l’insupportable, le réel. Ces pensées insupportables tentent de faire retour  sous forme de lapsus, rêves, symptômes. C’est un évitement. Dans les séances d’art-thérapie on amène le sujet à se confronter à cet impossible. On l’amène à se décaler par rapport à ses modalités d’évitement. Ce qui explique aussi que l’art-thérapie n’est pas du tout le lieu du bien être parce qu’on vient se confronter à un « destin » qui est déjà scellé : il y a un impossible structurel qu’il va falloir accepter. Mais en même temps quand on accepte qu’il y a de l’impossible on accepte qu’à un moment « on n’y peut plus rien, c’est comme ça » et c’est beaucoup moins difficile à porter d’être conscient de ça. Donc dans la névrose on confronte le sujet à un impossible. Vers ce S1, ce point où il n’y a plus de mot pour dire.^[1]

Le psychotique, lui, est dans le réel, il s’y confronte tous les jours, donc ce qu’on tente de faire c’est de limiter ce réel, de le border. On cherche à créer un sinthome, une béquille qui va lui permettre de tenir. L’écriture par exemple a été le sinthome de Joyce. Durant les séances d’art-thérapie les patients s’accrochent quelques fois à un des outils proposé, que ce soit la peinture, le modelage, l’écriture…et l’on se rend compte par la suite quand ils viennent nous voir qu’ils se sont inscrits dans des ateliers ou qu’ils continuent à écrire pour eux ou pour partager…

-        A part l’art-thérapeute, en milieu hospitalier il existe encore un protagoniste -   celui du groupe, quel est son « poids » ?

-        Le groupe  peut être un handicap comme il peut devenir un allié de l’art-thérapeute : par exemple je travaille actuellement avec des personnes ayant une obésité morbide. Je me suis rendue compte que ces patients se cachent derrière le groupe pour éviter le travail, comme ils peuvent se cacher derrière le poids. Du moins c’est ce que j’ai pu observer,  il ne s’agit pas d’en faire une généralité, bien entendu.

Dans ma clinique de l’anorexie, le groupe a été un allié : souvent ces personnes, en prise en charge individuelle, vous remplissent de « paroles vides ». C’est une forme de défense. Or, lorsqu’il y a un groupe, le patient va devoir mettre en place des défenses vis à vie du groupe, des défenses vis-à-vis de l’art-thérapeute… Et c’est beaucoup plus difficile, il y a toujours un moment où il ne peut plus tout mener de front. L’inconscient s’impose alors à leur insu.

-        Et si tu as quelque chose de nouveau à ajouter au sujet de l’anorexie, des mois après la publication de ton livre…

-        Je conclurais que la prise en charge des personnes anorexiques dans des espaces d’art-thérapie s’avère un travail important dans une équipe pluridisciplinaire. La pluridisciplinarité dans les services permet au patient d’avoir des lieux d’accroches divers lui permettant de trouver sa place de sujet dans le soin. A condition, bien entendu, que la parole du patient soit prise en compte par l’équipe...

---

[1] A propos de l’usage de la notion lacanienne S1, auquel Nathalie recourt ici, elle voulait rappeler ce que dit Bernard Seynhaeve dans « Guerrier appliqué et destitution subjective » : À la fin de l’enseignement de Lacan, le S1 change. Il n’est plus seulement le signifiant maître qui représente un sujet pour un autre signifiant. Il y a deux versants au S1. En tant que signifiant maître, il représente le sujet à partir du moment où il s’articule à l’Autre. Cela, c’est le versant de la chaîne signifiante. Et c’est aussi l’inconscient-message à déchiffrer, selon Freud. C’est le versant des formations de l’inconscient. C’est aussi celui du symptôme qu’on peut pour une part déchiffrer. C’est la dimension symbolique.
Mais il y a un autre versant sur lequel Lacan met l’accent à la fin de son enseignement. C’est le S1 pris dans la dimension de la lettre. C’est le S1 pris dans sa dimension de réel. C’est le versant sinthomatique, ce qui ne se déchiffre pas, le versant jouissance non symbolisable, non réductible au signifiant, le versant jouissance inhérent au vivant, au corps du parlant. On se situe là dans la dimension de ce qui fait l’essence de l’homme, au joint du corps et du langage, à ce qui du langage s’incorpore au vivant, le corps qui jouit et qui parle, qui jouit de parler. L’incorporation du langage. Dans cette zone, S1 ne représente rien et par conséquent n’est pas du symbolique. 

Nathalie Bonnes: L’art-thérapie -  méthode de soin dans l’intermédiaire entre art et psychanalyse 
(Première partie)

Carte de visite : Nathalie Bonnes travaille comme art-thérapeute dans les hôpitaux de Marseille (Sud de la France) depuis 2005.  Elle y exerce dans des services différents et qui reçoivent un public très varié : enfants et adolescents autistes, psychotiques, en difficultés sociales et familiales ou rencontrant des difficultés assez lourdes comme l’anorexie, « la dépression », mais aussi en Unité « Mères- bébés » et en service de re-nutrition avec des personnes anorexiques ou atteintes d’obésité morbide. Fin de l’année 2012 les Editions Érès ont publié son livre « Art-thérapie et anorexie » où elle transmet son expérience et ses réflexions en la matière.

Formée elle-même dans l’institut PROFAC[1] à Arles, Nathalie Bonnes intervient aujourd’hui comme formatrice en art-thérapie pour l’institut PROFAC Marseille. Elle a commencé sa carrière en effet  dans le métier d’éducatrice de jeunes enfants, qu’elle a exercé pendant 28 ans, pour se consacrer ensuite à l’art-thérapie dont elle a obtenu sa certification en mai 2004. Suite à la validation de la certification PROFAC par l’état français, elle a repassé une VAE pour confirmer la validation de  cette première certification et les années de travail en tant qu’art-thérapeute.Ce qui, évidemment, suggère ma première question à lui poser :

- Nathalie, quel est le statut de l’art-thérapie en France actuellement ?

- Pour l’instant l’art-thérapeute n’a pas de statut : la certification de certaines écoles a été reconnue par l’état, et c’est le cas de PROFAC -  l’organisme dans lequel j’ai été formée. C’est une certification de niveau 2. Mais actuellement les art-thérapeutes sont recrutés sur des postes divers et en ce qui me concerne, mon intitulé de poste est « éducatrice de jeune enfant » et je fais fonction d’art-thérapeute sur ce poste pendant 39 h par semaine. Certains art-thérapeutes de diverses écoles et l’association française des art-thérapeutes œuvrent à la reconnaissance d’un statut des art-thérapeutes. Mais ce travail demande beaucoup de temps.

- Dans ton livre tu écris que l’art-thérapie « joue sur le trait d’union entre art et thérapie », comment comprendre cela ?

- C’est une expression de Jean-Pierre Royol[2], qui veut dire en quelque sorte que le travail art-thérapeutique se fait dans un entre-deux, dans un espace resté vide structurellement et qui permet au sujet, à partir de ce vide de créer, de bricoler pour se créer son sinthome et tenir debout. C’est dans cet espace là que travaille l’art-thérapeute.

- Et d’autre part tu l’as définie comme «une méthode de soin qui se positionne dans un espace intermédiaire entre art et psychanalyse», tu insistes qu’elle s’appuie sur la psychanalyse et peut ouvrir une demande de psychanalyse…

- En ce qui me concerne de par la formation de PROFAC et le travail analytique que j’ai entrepris avant, pendant et après la formation, je considère qu’il m’est difficile de concevoir l’art-thérapie et l’analyse de façon dissociée. Certes l’art-thérapeute n’est pas un psychanalyste, s’il n’a pas fait le travail nécessaire pour cela. Mais selon sa formation, son regard, son point de vue est orienté par la psychanalyse (éclairé par la psychanalyse, nous dit Jean-Pierre Royol). Plus que son regard d’ailleurs, il s’agit de son écoute. Il utilise l’écoute, le silence, le vide, pour ouvrir des espaces dans lesquels le sujet va pouvoir se trouver ou se retrouver. L’espace art-thérapeutique n’est pas un atelier d’art-plastique. Il s’en différencie de par la place de l’objet qui n’est qu’un prétexte au travail, qui n’est pas esthétique et se veut le plus possible éphémère. Il s’en différencie de même de par le travail sur le transfert élaboré par l’art-thérapeute. La prise en compte du transfert est la base du travail art-thérapeutique à mon sens. Tous les art-thérapeutes, toutes les écoles d’art-thérapie ne tendent pas vers ce travail mais en ce qui me concerne c’est ainsi que je définis l’art-thérapie.

- J’aimerais revenir sur le statut de l’objet en art-thérapie: différent de celui de l’objet d’art, il se construit dans le transfert, il doit être le plus éphémère possible, ni conservé, ni exposé… ce dernier … pourquoi ?

- L’objet en art-thérapie est un prétexte à la parole, à la relation transférentielle. Il vient inscrire cette relation dans un moment donné qui a peu de rapport avec la réalité. C’est un objet qui fait partie de l’intime du patient parce que justement il est créé dans un espace transférentiel, dans une relation particulière. Des choses s’y inscrivent et se disent de l’intime du patient. Des choses de l’ordre du fantasme, de l’ordre d’une « autre scène ». Pour ces raisons il est impossible d’exposer aux yeux de tous quelque chose qui fait partie de l’insu du patient, qui est sorti de son inconscient ou qui a permis l’ouverture de cet inconscient lors d’un instant rapide, fugace. Il y a des choses que l’on doit garder en mémoire sans être obligé de les avoir constamment sous les yeux, dans le sens où elles ne témoignent que d’une « vérité éphémère », envelopper d’un voile protecteur. Cet objet n’a rien à voir avec le « beau, l’esthétique, le pur ». Il a à voir plutôt avec le « pur réel », l’impensable, l’impossible à dire. Il ne doit pas devenir persécuteur en nous  regardant constamment comme nous le regardons  et comme d’autres nous voient le regarder et le regardent aussi. Cela deviendrait malsain il me semble et à l’inverse de ce que nous cherchons.

- Dans l’entre-deux de la relation art-thérapeute-patient, là où, manque la parole, vient prendre place un « dire plastique »… J’ai beaucoup aimé cette phrase…

- Elle est la continuité de ce que j’ai évoqué précédemment. Cet objet vient inscrire l’intime du patient qui ne peut dire certaines choses. Les mots viendront sculpter cet objet au fur et à mesure de la séance pour donner vie à l’objet le plus éphémère qui soit : la parole. Et pourtant cette parole reste alors que les écrits s’envolent car contrairement à ce qui se dit d’habitude, une parole, une fois prononcée ne peut plus être effacée : c’est dit, c’est dit et c’est ainsi. Alors qu’un écrit pourra toujours être transformé par l’écrivain. La parole a ceci : elle se dit en présence d’un autre. L’écrit est souvent plus intime et n’a pas de témoin dans un premier temps. Toutefois, une fois que cet objet vient dire quelque chose de l’intime devant un témoin (l’art-thérapeute), « c’est dit ! ».

                                                                                       A suivre...

---

[1]_{Voir, à propos de PROFAC : http://www.artherapie.com/}

[2]_{Jean-Pierre Royol est docteur en psychologie clinique, directeur de PROFAC, président de la Ligue professionnelle d’art-thérapie, auteur de « Art-thérapie Quand l'inaccessible est toile »,  éditions Dorval}

Макс Кон: Никой не владее окончателния смисъл на текста

Хуморът е триумф на Аза, на нарцисизма, на принципа на удоволствието, остроумието е структурирано като аналитична сесия; зад привидността на човешкото общуване сe таи фундаментално недоразумение между субектите;

Визитка:

Макс Кон е френски психоаналитик, доцент в парижкия университет Дени Дидро VII, автор на редица публикации, сред тях „Остроумие, несъзнавано и събитие” (1991 г.) и „ Vitsn. Остроумия на идиш и несъзнавано” (2008 г.) открояват афинитета му към въпросите на хумора и остроумието.
Това бе отправна точка за нашия разговор, приел формата по-долу на монологичен фрагмент:

Триумф на нарцисизма, триумф на принципа на удоволствието над реалността, триумф на Аза над СвръхАза, така Фройд определя хумора в едноименната си статия от 1929 г. И дава пример с осъдения на смърт, поведен към бесилото в понеделник, който се провиква: „Добре започва тая седмица!”. Това е забавно, но и трагично. Можем да се засмеем, но с половин уста. Дълбоко в себе си никой не изпитва желание да бъде на мястото на осъдения на смърт. Тъй като ние също сме осъдени на смърт, по всяка вероятност тя няма да се разиграе на бесилката, но ще се сбъдне някой ден, ситуацията ни кара да се засмеем. Умерено, но да се засмеем. Тази история оставя впечатлението за тържество на Аза над СвръхАза, който за Фройд, да напомним, е наследник на Закона, сиреч на традициите на праотците, на правилата, на нормите. Тържество нарцистично и инфантилно, понеже съдържа нещо лудическо, като при децата.
В горния текст Фройд не обвързва естеството на хумора с езика. По-късно Лакан ще говори за езика, поставяйки всички образувания на несъзнаваното - съня, лапсуса, погрешното действие, остроумието, във връзка с него.
Но хуморът е от порядъка на триумфа на Аза над СвръхАза, принос на комичното посредством СвръхАза, докато остроумието е принос на несъзнаваното в областта на комичното. И трябва да разграничаваме хумора от остроумието, при все че това не е лесна задача, понеже взаимните им отношения са доста преплетени.
Работил съм доста върху текста на Фройд от 1905 г. за остроумието и неговата връзка с несъзнаваното и мисля, че ако вземем коя и да е остроумна история и я анализираме, в нея ще открием отношение на субект към езика. Ще дам пример: госпожа звъни в болницата: „Добър ден, бих искала да получа сведения за Ребека Леви.” Отвръщат й: „Момент да погледнем в документацията… Да, тя вече е много по-добре и утре ще я изпишем… А вие сте нейна позната, роднина, или?” „Не, - отговаря дамата, - не съм нейна позната, не съм нейна роднина, аз съм Ребека Леви, но моят лекар нищо не ми казва. “
Ситуация, която може да споходи всеки, когато е хоспитализиран, понеже в институция като болница не се говорят произволни неща, даже напротив, и човек би могъл да си въобрази и най-страшното. Тук личността ще се опита да заобиколи казионния език на институцията, да се обади лично, за да се добере до (на)лична информация за самата себе си. И да накара другия да я чуе, което е една от характерните черти на остроумието. Това не е тържество на Аза над СвръхАза, при все че да, Ребека навярно би извлякла вторична облага от обстоятелството, че е хитрувала с администрацията, с лекарите, но по същество това не е триумф над медицината, нито над администрацията. За Ребека смисълът е да застави да бъде чута, тоест – да й говорят, да се отнасят с нея като към субект. Така че при Фройд откриваме едно разцепване между хумор (от страна на връзката на Аза със СвръхАза) и остроумие, което има отношение към трети слушател. Всъщност не е възможна връзка с езика, ако някъде не съществува трети слушател, който знае, че не разбира какво казва другият, че не разбира какво той самият казва и че трябва да положи огромно усилие, за да се вслуша в другия, за да проумее това, което той му говори. Зад привидността на човешкото общуване съществува фундаментално недоразумение между субектите, едно „объркване на езиците”, ако подемем израза на Ференци. Човешкото общуване е изключително усложнено, защото когато говори, всеки разиграва своята позиция на дете, тоест – иска да бъде признат в своя собствен нарцисизъм и по същество не чува нарцисизма на другия. Да, хората не се чуват и това е вярно както между двойките, така и между родители и деца, така и в анализата, впрочем. Да правиш анализа означава да учиш език, който не познаваш и който не (с)поделяш с психоаналитика си, независимо че ползвате един и същ език като изразно средство.
Бих могъл да добавя и че третият като слушател е в позицията на психоаналитик, без да е психоаналитик, а остроумието е структурирано като психоаналитична сесия, без да е такава, защото липсва необходимият механизъм…
Каква е спецификата на остроумията на идиш? Идиш е майчиният ми език, езикът на евреите Ашкенази от Централна и Източна Европа, със заемки от немски, славянски и други езици, служил в началото за коментиране на библейските текстове, написани на иврит. Тъй че той се явява междинен и посреднически език между езика на Държавата и езика на Закона. И трябва да се знае къде е властта. Евреите, които са хора на текста, все пак, са наясно, че текстът няма окончателен смисъл, че той няма господар, понеже никой не знае предела му и винаги може да се твърди и нещо друго, винаги може да се намери и още един, различен смисъл... Идиш е любопитен и с това, че препраща към липсата на територия, той няма държава, няма местообиталище, той служи за коментар на текстове и за нуждите на всекидневието и в резултат дава необикновена свобода на субекта. Това може би продуцира и крайно игровия ефект, тъй като хората отлично съзнават, че езикът е „между телата”, че той „не е от горе”, не идва от някой Бог или от държава (което представлява казионен език и впрочем хората се нуждаят от хумора тъкмо за да ги дистанцира от казионния език на държавата).
Та в природата на остроумието на идиш е да произвежда трети слушател и да има отношение към текста, като към безграничност, която никога не изчерпва своя смисъл. Пример: университетски преподавател иска да публикува статия и отива при директора на изданието. Последният му казва: „Вижте, господине, ако вие разбирате това, което сте написал и можете да го обясните, изпратете го на математическо списание. Ако разбирате това, което сте написал, но не можете да го обясните – на списание по физика. Ако не разбирате това, което сте написал, но можете да го обясните – на икономическо списание. А ако нито разбирате това, което сте написал, нито можете да го обясните – на списание по психология.”
Своеобразието на остроумието на идиш, другояче казано е, че съдържа определен тип отношение към текста, с четирите равнища на тълкуване на тора: буквален смисъл (пшат), имплицитен (ремез), алюзивен (драш) и тайна (сод), до която нямаме достъп. Отбелязвам, че по отношение на анализа на сънищата Фройд твърди, че сърцевината на съня е недосегаема. Тоест, ние имаме достъп до явната му материя, можем да разбулим латентното му съдържание, да извадим наяве желанието, изразено в него, като се опираме на събитие от предходния ден и на събитие от детството и изхождайки от асоциациите на пациента (инак - проектираме собствените си) и така да разгадаем и анализираме съня, т.е. да изведем явното, латентното и алюзивното му съдържание, но до окончателната тайна на съня няма да се домогнем. И целият ми аналитичен опит потвърждава тъкмо това – ние нищо не проумяваме от крайния смисъл на сънищата, както на своите, така и на чуждите. Същото е с остроумието, лапсуса, симптома. Ако вие си въобразявате, че бихте могли да (с)хванете крайния смисъл на един симптом, сте загубен, в най-добрия случай бихте могли да извлечете само два или три ориентира...
Явният смисъл в горната история: математиката е абсолютната наука, в нея всичко се разбира и обяснява. Декарт я обявява за модел за наука и не само той, впрочем, а и древните гърци, Платон… В края на живота си Лакан е искал да се изнамери матема на субекта, което по моему е някакъв фантазъм … математическа формула на субекта – да, това би могло да задейства нещо, да накара нещо да функционира, но математическа формула за субекта е невъзможна… Във физиката, която се осланя на математиката, вие можете да разберете, но не и да обясните; в икономиката е обратното – никой не разбира защо индексите се покачват или падат, защо има толкова бедни и толкова богати по света, в замяна обаче икономистите се правят, че могат да дадат обяснение. Последната история… тя  е за психолог, а не за психоаналитик, както веднъж някой се опита да вметне… Защото психоаналитикът a priori е наясно, че нищо не разбира и нищо не обяснява, което всъщност означава, че той е възприемчив към усещанията на другия, които последният ще облече в думи и представи… И ако някой си вярва, че от самото начало разбира и може да обясни, то той не е психоаналитик. Аналитичната ситуация е: наясно сме, че не знаем и че не обясняваме нищо. В замяна обаче – сетне, впоследствие, ние можем да се опитаме да кажем: ето това и това разбрах и ето какво мога да твърдя, на базата на моя опит, на базата на моята практика…
И накрая – каква е тайната в горната история? Тя вкарва четирите равнища на тълкуване на един текст и ви заявява: сега на вас се пада да откриете тълкуване - във вашето собствено слушане, като я преобразувате, обсъждайки я с друг, по повод на други и различни теми. И в резултат оттук произтича едно отваряне към смисъла. Ето, по същество, оригиналността на отношението към текста – той не е догматичен, затворен, той не изрича окончателната истина.
И психоанализата, по моему, е прекосявана от същото…

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.