Макс Кон: Никой не владее окончателния смисъл на текста

Хуморът е триумф на Аза, на нарцисизма, на принципа на удоволствието, остроумието е структурирано като аналитична сесия; зад привидността на човешкото общуване сe таи фундаментално недоразумение между субектите;

Визитка:

Макс Кон е френски психоаналитик, доцент в парижкия университет Дени Дидро VII, автор на редица публикации, сред тях „Остроумие, несъзнавано и събитие” (1991 г.) и „ Vitsn. Остроумия на идиш и несъзнавано” (2008 г.) открояват афинитета му към въпросите на хумора и остроумието.
Това бе отправна точка за нашия разговор, приел формата по-долу на монологичен фрагмент:

Триумф на нарцисизма, триумф на принципа на удоволствието над реалността, триумф на Аза над СвръхАза, така Фройд определя хумора в едноименната си статия от 1929 г. И дава пример с осъдения на смърт, поведен към бесилото в понеделник, който се провиква: „Добре започва тая седмица!”. Това е забавно, но и трагично. Можем да се засмеем, но с половин уста. Дълбоко в себе си никой не изпитва желание да бъде на мястото на осъдения на смърт. Тъй като ние също сме осъдени на смърт, по всяка вероятност тя няма да се разиграе на бесилката, но ще се сбъдне някой ден, ситуацията ни кара да се засмеем. Умерено, но да се засмеем. Тази история оставя впечатлението за тържество на Аза над СвръхАза, който за Фройд, да напомним, е наследник на Закона, сиреч на традициите на праотците, на правилата, на нормите. Тържество нарцистично и инфантилно, понеже съдържа нещо лудическо, като при децата.
В горния текст Фройд не обвързва естеството на хумора с езика. По-късно Лакан ще говори за езика, поставяйки всички образувания на несъзнаваното - съня, лапсуса, погрешното действие, остроумието, във връзка с него.
Но хуморът е от порядъка на триумфа на Аза над СвръхАза, принос на комичното посредством СвръхАза, докато остроумието е принос на несъзнаваното в областта на комичното. И трябва да разграничаваме хумора от остроумието, при все че това не е лесна задача, понеже взаимните им отношения са доста преплетени.
Работил съм доста върху текста на Фройд от 1905 г. за остроумието и неговата връзка с несъзнаваното и мисля, че ако вземем коя и да е остроумна история и я анализираме, в нея ще открием отношение на субект към езика. Ще дам пример: госпожа звъни в болницата: „Добър ден, бих искала да получа сведения за Ребека Леви.” Отвръщат й: „Момент да погледнем в документацията… Да, тя вече е много по-добре и утре ще я изпишем… А вие сте нейна позната, роднина, или?” „Не, - отговаря дамата, - не съм нейна позната, не съм нейна роднина, аз съм Ребека Леви, но моят лекар нищо не ми казва. “
Ситуация, която може да споходи всеки, когато е хоспитализиран, понеже в институция като болница не се говорят произволни неща, даже напротив, и човек би могъл да си въобрази и най-страшното. Тук личността ще се опита да заобиколи казионния език на институцията, да се обади лично, за да се добере до (на)лична информация за самата себе си. И да накара другия да я чуе, което е една от характерните черти на остроумието. Това не е тържество на Аза над СвръхАза, при все че да, Ребека навярно би извлякла вторична облага от обстоятелството, че е хитрувала с администрацията, с лекарите, но по същество това не е триумф над медицината, нито над администрацията. За Ребека смисълът е да застави да бъде чута, тоест – да й говорят, да се отнасят с нея като към субект. Така че при Фройд откриваме едно разцепване между хумор (от страна на връзката на Аза със СвръхАза) и остроумие, което има отношение към трети слушател. Всъщност не е възможна връзка с езика, ако някъде не съществува трети слушател, който знае, че не разбира какво казва другият, че не разбира какво той самият казва и че трябва да положи огромно усилие, за да се вслуша в другия, за да проумее това, което той му говори. Зад привидността на човешкото общуване съществува фундаментално недоразумение между субектите, едно „объркване на езиците”, ако подемем израза на Ференци. Човешкото общуване е изключително усложнено, защото когато говори, всеки разиграва своята позиция на дете, тоест – иска да бъде признат в своя собствен нарцисизъм и по същество не чува нарцисизма на другия. Да, хората не се чуват и това е вярно както между двойките, така и между родители и деца, така и в анализата, впрочем. Да правиш анализа означава да учиш език, който не познаваш и който не (с)поделяш с психоаналитика си, независимо че ползвате един и същ език като изразно средство.
Бих могъл да добавя и че третият като слушател е в позицията на психоаналитик, без да е психоаналитик, а остроумието е структурирано като психоаналитична сесия, без да е такава, защото липсва необходимият механизъм…
Каква е спецификата на остроумията на идиш? Идиш е майчиният ми език, езикът на евреите Ашкенази от Централна и Източна Европа, със заемки от немски, славянски и други езици, служил в началото за коментиране на библейските текстове, написани на иврит. Тъй че той се явява междинен и посреднически език между езика на Държавата и езика на Закона. И трябва да се знае къде е властта. Евреите, които са хора на текста, все пак, са наясно, че текстът няма окончателен смисъл, че той няма господар, понеже никой не знае предела му и винаги може да се твърди и нещо друго, винаги може да се намери и още един, различен смисъл... Идиш е любопитен и с това, че препраща към липсата на територия, той няма държава, няма местообиталище, той служи за коментар на текстове и за нуждите на всекидневието и в резултат дава необикновена свобода на субекта. Това може би продуцира и крайно игровия ефект, тъй като хората отлично съзнават, че езикът е „между телата”, че той „не е от горе”, не идва от някой Бог или от държава (което представлява казионен език и впрочем хората се нуждаят от хумора тъкмо за да ги дистанцира от казионния език на държавата).
Та в природата на остроумието на идиш е да произвежда трети слушател и да има отношение към текста, като към безграничност, която никога не изчерпва своя смисъл. Пример: университетски преподавател иска да публикува статия и отива при директора на изданието. Последният му казва: „Вижте, господине, ако вие разбирате това, което сте написал и можете да го обясните, изпратете го на математическо списание. Ако разбирате това, което сте написал, но не можете да го обясните – на списание по физика. Ако не разбирате това, което сте написал, но можете да го обясните – на икономическо списание. А ако нито разбирате това, което сте написал, нито можете да го обясните – на списание по психология.”
Своеобразието на остроумието на идиш, другояче казано е, че съдържа определен тип отношение към текста, с четирите равнища на тълкуване на тора: буквален смисъл (пшат), имплицитен (ремез), алюзивен (драш) и тайна (сод), до която нямаме достъп. Отбелязвам, че по отношение на анализа на сънищата Фройд твърди, че сърцевината на съня е недосегаема. Тоест, ние имаме достъп до явната му материя, можем да разбулим латентното му съдържание, да извадим наяве желанието, изразено в него, като се опираме на събитие от предходния ден и на събитие от детството и изхождайки от асоциациите на пациента (инак - проектираме собствените си) и така да разгадаем и анализираме съня, т.е. да изведем явното, латентното и алюзивното му съдържание, но до окончателната тайна на съня няма да се домогнем. И целият ми аналитичен опит потвърждава тъкмо това – ние нищо не проумяваме от крайния смисъл на сънищата, както на своите, така и на чуждите. Същото е с остроумието, лапсуса, симптома. Ако вие си въобразявате, че бихте могли да (с)хванете крайния смисъл на един симптом, сте загубен, в най-добрия случай бихте могли да извлечете само два или три ориентира...
Явният смисъл в горната история: математиката е абсолютната наука, в нея всичко се разбира и обяснява. Декарт я обявява за модел за наука и не само той, впрочем, а и древните гърци, Платон… В края на живота си Лакан е искал да се изнамери матема на субекта, което по моему е някакъв фантазъм … математическа формула на субекта – да, това би могло да задейства нещо, да накара нещо да функционира, но математическа формула за субекта е невъзможна… Във физиката, която се осланя на математиката, вие можете да разберете, но не и да обясните; в икономиката е обратното – никой не разбира защо индексите се покачват или падат, защо има толкова бедни и толкова богати по света, в замяна обаче икономистите се правят, че могат да дадат обяснение. Последната история… тя  е за психолог, а не за психоаналитик, както веднъж някой се опита да вметне… Защото психоаналитикът a priori е наясно, че нищо не разбира и нищо не обяснява, което всъщност означава, че той е възприемчив към усещанията на другия, които последният ще облече в думи и представи… И ако някой си вярва, че от самото начало разбира и може да обясни, то той не е психоаналитик. Аналитичната ситуация е: наясно сме, че не знаем и че не обясняваме нищо. В замяна обаче – сетне, впоследствие, ние можем да се опитаме да кажем: ето това и това разбрах и ето какво мога да твърдя, на базата на моя опит, на базата на моята практика…
И накрая – каква е тайната в горната история? Тя вкарва четирите равнища на тълкуване на един текст и ви заявява: сега на вас се пада да откриете тълкуване - във вашето собствено слушане, като я преобразувате, обсъждайки я с друг, по повод на други и различни теми. И в резултат оттук произтича едно отваряне към смисъла. Ето, по същество, оригиналността на отношението към текста – той не е догматичен, затворен, той не изрича окончателната истина.
И психоанализата, по моему, е прекосявана от същото…

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.