Monday, September 07, 2009


Юношеството въвежда нови семейни отношения
С вълненията които поражда и рисковете които съдържа, то налага родителите да проявяват колкото разбиране, толкова и твърдост, препоръчва в новоизлязлата си книга на български език д-р Патрик Деларош

Трябва ли да се отстъпва пред юношите?” е сред най-често формулираните родителски въпроси. Защото конфликтът с юношата – ежедневен, повтарящ се, е участта на почти всеки един от тях. Постоянно предизвиквани да дават своето “да”, и най-вече – своето“не”, родителите се съмняват в правотата на отговора си, впечатлени от енергията, с която се утвърждава растящото им дете. То иска, възразява, упреква, цупи се. Уместно ли е поради това да му се отстъпва? Или пък - да му се отказва? Докъде и как трябва да се преговаря? Смутени и объркани, родителите нерядко се чувстват виновни и гравитират между това премного да разрешават или (по-рядко) - всичко да забраняват.
„Трябва ли да се отстъпва пред юношите?” всъщност е и заглавието на неотдавна отпечатаната на български език книга на френския психоаналитик д-р Патрик Деларош
[1], адресирана към родителите, които си поставят горните въпроси. Юношеството ( което начева с пубертета, но не се свежда само до него) е процес, който съдържа две противоположни страни, обяснява д-р Деларош: първата е юношеското предизвикателство, което подтиква младежите да надскочат самите себе си, да надминат родителите си, да се конфронтират със света на възрастните.(Но, от друга страна – как иначе ще съумеят да се отделят и да се утвърдят като самостоятелни личности, ако не се противопоставят?!) Втората страна на процеса на юношеството, т.нар. от психоанализата „траур по детството”, е операцията по раздяла с детството: тя променя статута на детето, принудено от тук насетне да си се представя възрастен и да мисли бъдещето. Да балансира двете тенденции (предизвикателство и траур) съвсем не е лесно изпитание за подрастващия, а хипертрофията на всяка една от тях може да го доведе до престъпно поведение или съответно до депресия. Ето защо юношата се нуждае от обичта и разбирането на родителите си, от тяхното придружаване в процеса, но също така и от проявата на определена твърдост, понеже едното без другото не върви, настоява специалистът. Защото придружаване без твърдост се превръща в угодливо другаруване, а родителска твърдост без придружаване е суровост, граничеща със злодеяние. Накратко – юношеството променя и статута на родителя: от него тепърва се изискват психологически качества, които за жалост не винаги притежаваме. Фигурата на родителя ще трябва занапред да съвместява близостта с определена дистанцираност, за да не се превръща в приятел или в подчинен на отрочето си, а още по-малкото – в негов тиранин. Впрочем, юношата, досущ като детето, се нуждае от авторитета на своите родители, но за разлика от него, той иска да схване природата на този авторитет. Затова младежът е склонен да го оспорва, да го подлага на изпитания, да го провокира, да претегля неговата легитимност: всичко това е нормално. Но ако юношата не срещне съгласуваното противопоставяне на родителите си, той просто ще се потисне или ще се почувства още по-зле, предупреждава френският психоаналитик. И допълва, че следва да разграничаваме авторитета от неговата карикатура - авторитаризма. Авторитетът е естествено качество, което произтича от някои възрастни и сам по себе си внушава уважение. (И оттук насетне няма никаква нужда да повишаваш тон, за да накараш да те чуят. ) Докато авторитаризмът е реакцията на онзи, който се страхува, че не може да наложи подчинение. Изблиците на авторитаризъм съумяват да сплашат детето, но у юношата отключват само престорена покорност, или отчаян бунт: и в двата случая авторитарният родител е неспособен да постигне онова, което цели, а именно – едно истинско съгласие.
Вярно е, споделя също така д-р Деларош, че нашата модерност е белязана от реалното отслабване на родителския (особено – на бащиния)авторитет, но родителите продължават да представляват онази неминуема ос за идентификация и остават основен ориентир за децата си. Ето защо те не трябва да се колебаят да отстояват позицията си на родители: да налагат правила (за да ”рамкират” юношата), да проявяват бдителност (но без да са натрапливи и да екскурзиантстват в интимността на децата си), да съгласуват прошката с авторитета и при нужда – да подкрепят тези си усилия с помощта на някой специалист – психолог или психоаналитик.
[1] Издатели: “Център за психосоциална подкрепа” и „Българско пространство за психоанализа”
PS Редактиран вариант на текста е отпечатан и в седмичника "Всичко за семейството"
NB Текстовете и снимките в този блог са обект на авторско право. Тяхното цитиране може да става единствено с изричното съгласие на авторката им, със задължителното позоваване на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.