Thursday, May 26, 2016

Жаклин Харпман: писане на границата между автобиография и фикция

Излезе от печат преводът на новелата "Бог и аз" [1]на белгийската писателка Жаклин Харпман, едно от многото произведения, в които писателката не просто се забавлява да пише от свое име, но и за пореден път да организира текста около персонаж, който носи собственото й име, живее собствения й живот и най-вече - изживява собствената й смърт. Отвъд последното обаче, докъде  се простира границата на автобиографичното и от кой момент нататък читателят може да предполага фикцията? Отговорът на самата Харпман, даден приживе, на друго място и по друг повод, и публикуван в "Бог и аз":


Жаклин Харпман между  „аз“ и „мен“

Жаклин Харпман: Всеки, дори и най-незначителният персонаж в един роман, носи някакви черти от самия автор, черти, на които той не е могъл да даде израз в живота си. Неспособността, възпитанието, свръхазът, моралът, обвързаностите, различни причини правят така, че писателят не е в състояние да ги изрази, но тъкмо в това е благодатта на романа  - да можеш да дадеш живот на онзи потенциал, който носиш в себе си.

Жанин Пак: Между истини и илюзии, въображение и реалност, писателят, който говори за себе си, се превръща в свой собствен прототип. Връзката, която го свързва с предполагаемо изобразяващия го персонаж, е идентична на онази, която го свързва с измислените герои, с които изпълва романите си.

Жаклин Харпман: Да, напълно същата връзка. След като въведа Жаклин Харпман на сцената, аз се превръщам в разказвачката, а тя се превръща в моя персонаж.  И при всички случаи в този момент се излиза от достоверността. Когото разказвам себе си, настъпва разделяне между аз и мен. Когато измислям персонаж, аз приемам всичките му идеи, той наистина обитава една сфера от моeто съзнание. Точно същият механизъм функционира и в новелата, в която се изобразявам на моята тераса, печатайки ръкопис.

Жанин Пак: В такъв случай романистът се разкрива може би повече чрез въвеждането на персонажа, отколкото ако се появи  на сцената без посредник?

Жаклин Харпман: Абсолютно. Когато аз заставам на сцената, съществува контрол. А когато измислям персонаж, той си създава свои собствени правила. Не че ми се изплъзва, но той приема вътрешна логика, на която трябва да се подчиня  заради продължаването на разказа.

Жанин Пак: Това е някакво делегиране на права, което позволява на автора да се предпазва.

Жаклин Харпман: Всъщност, ако винаги съм знаела какво ще кажа за персонажа, това навярно би ме инхибирало.

Жанин Пак: Как да  разграничим дела на самоцитирането от този на самоцензурирането?

Жаклин Харпман: Създала съм си някакъв образ заради социален комфорт, някакъв образ за светска употреба. Какво съм зад него, нямам ни най-малка идея. Бих могла да опиша някои особени черти, но съвкупността на моята личност ми  убягва. Именно затова описанието, което другите й дават и което винаги ме удивлява, е крайно интересно. Аз никога нямам чувството, че с него си приличаме.

Из „Бог, другите и аз: паралелните животи на Жаклин Харпман“, интервю на Жанин Пак, сп. „Бележникът и миговете“, май-септември 2002 г.







[1] Жаклин Харпман: „Бог и аз“, изд. Център за психосоциална подкрепа, преводач Розалина Дочева, редактор Ненчо Попов, редактор на серията Диана Циркова, художник Надежда Георгиева, София, 2016 г. 

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Sunday, May 22, 2016

In memoriam

На Пламена



Вървя почти уверено към края,
защото знам какво ще бъде там.
Приятелите ще ме чакат в рая -

във ада пак ще трябва да съм сам.

Васил Сотиров

Sunday, July 07, 2013

L’art-thérapie - méthode de soin dans l’intermédiaire entre art et psychanalyse

Interview avec Nathalie Bonnes, art-thérapeute 
(Seconde partie)

-        Par définition on traite l’anorexie par des soins multidisciplinaires, pourrais-tu nous décrire quel est l’esprit et l’organisation du fonctionnement de l’équipe dont tu fais partie ?
-        J’ai la chance d’avoir rencontré un professeur en endocrinologie et re-nutrition très sensible à la relation humaine et en capacité de remettre en cause son « savoir » dans l’anorexie. Ce Monsieur s’appelle M Vialettes et il est professeur et chef de service à la Timone hôpital très réputé à Marseille. Lorsque je cherchais un stage pour ma formation d’art-thérapeute,  il cherchait quelqu’un pour mettre « de la culture dans l’anorexie » disait-il. Il m’a reçue et a accepté de tenter, l’expérience avec l’art-thérapie dans l’anorexie, il a eu le courage de me faire confiance sans savoir exactement où nous allions. Non seulement c’est un homme fin dans sa clinique, mais en plus grand connaisseur de l’art en général et l’art africain en particulier, la philosophie, la littérature…un puits de science qui m’a beaucoup enseigné. Evidemment cette ouverture d’esprit l’a amené à penser le soin à partir du sujet anorexique, ouvrant l’espace  à plusieurs disciplines : la kinésithérapie, la diététique, la psychiatrie, la médecine nutritionnelle, le soin infirmier, l’art-thérapie… toutes les personnes ont leur place dans le service y compris le personnel de service qui peut parfois soutenir le soin par sa relation au patient et les secrétaires qui, outre leur fonction de confidente parfois, peuvent par exemple faire des photocopies de patrons quand nous faisons du tricot ou de la couture…Tout le monde a son rôle à jouer dans la prise en charge, chacun a sa place dans l’étayage du soin médico-psychologique. L’art-thérapie et l’art-thérapeute sont connus et reconnus par tous. Un espace repérable de tous y est dédié 2 fois par semaine. Des échanges sont formalisés lors de réunions d’analyse de la pratique soutenues par un pédopsychiatre psychanalyste d’un autre service, le PR Poinso avec lequel je travaille dans les autres services (HDJ, Unité mères bébés, psychopédagogie) et qui a co-écrit le livre avec M Vialettes et Mme Samuélian, psychiatre du service. Tout est pensé autour du patient-sujet. C’est un  travail riche et passionnant.
-        Comment est-ce que tu modifies ton travail en fonction de la structure (psychose ou névrose) du patient anorexique ?
-    Le névrosé, par le refoulement, essaie d’éviter la rencontre avec l’impossible, l’insupportable, le réel. Ces pensées insupportables tentent de faire retour  sous forme de lapsus, rêves, symptômes. C’est un évitement. Dans les séances d’art-thérapie on amène le sujet à se confronter à cet impossible. On l’amène à se décaler par rapport à ses modalités d’évitement. Ce qui explique aussi que l’art-thérapie n’est pas du tout le lieu du bien être parce qu’on vient se confronter à un « destin » qui est déjà scellé : il y a un impossible structurel qu’il va falloir accepter. Mais en même temps quand on accepte qu’il y a de l’impossible on accepte qu’à un moment « on n’y peut plus rien, c’est comme ça » et c’est beaucoup moins difficile à porter d’être conscient de ça. Donc dans la névrose on confronte le sujet à un impossible. Vers ce S1, ce point où il n’y a plus de mot pour dire.[1]
Le psychotique, lui, est dans le réel, il s’y confronte tous les jours, donc ce qu’on tente de faire c’est de limiter ce réel, de le border. On cherche à créer un sinthome, une béquille qui va lui permettre de tenir. L’écriture par exemple a été le sinthome de Joyce. Durant les séances d’art-thérapie les patients s’accrochent quelques fois à un des outils proposé, que ce soit la peinture, le modelage, l’écriture…et l’on se rend compte par la suite quand ils viennent nous voir qu’ils se sont inscrits dans des ateliers ou qu’ils continuent à écrire pour eux ou pour partager…
-        A part l’art-thérapeute, en milieu hospitalier il existe encore un protagoniste -   celui du groupe, quel est son « poids » ?
-        Le groupe  peut être un handicap comme il peut devenir un allié de l’art-thérapeute : par exemple je travaille actuellement avec des personnes ayant une obésité morbide. Je me suis rendue compte que ces patients se cachent derrière le groupe pour éviter le travail, comme ils peuvent se cacher derrière le poids. Du moins c’est ce que j’ai pu observer,  il ne s’agit pas d’en faire une généralité, bien entendu.
Dans ma clinique de l’anorexie, le groupe a été un allié : souvent ces personnes, en prise en charge individuelle, vous remplissent de « paroles vides ». C’est une forme de défense. Or, lorsqu’il y a un groupe, le patient va devoir mettre en place des défenses vis à vie du groupe, des défenses vis-à-vis de l’art-thérapeute… Et c’est beaucoup plus difficile, il y a toujours un moment où il ne peut plus tout mener de front. L’inconscient s’impose alors à leur insu.
-        Et si tu as quelque chose de nouveau à ajouter au sujet de l’anorexie, des mois après la publication de ton livre…
-        Je conclurais que la prise en charge des personnes anorexiques dans des espaces d’art-thérapie s’avère un travail important dans une équipe pluridisciplinaire. La pluridisciplinarité dans les services permet au patient d’avoir des lieux d’accroches divers lui permettant de trouver sa place de sujet dans le soin. A condition, bien entendu, que la parole du patient soit prise en compte par l’équipe...






[1] A propos de l’usage de la notion lacanienne S1, auquel Nathalie recourt ici, elle voulait rappeler ce que dit Bernard Seynhaeve dans « Guerrier appliqué et destitution subjective » : À la fin de l’enseignement de Lacan, le S1 change. Il n’est plus seulement le signifiant maître qui représente un sujet pour un autre signifiant. Il y a deux versants au S1. En tant que signifiant maître, il représente le sujet à partir du moment où il s’articule à l’Autre. Cela, c’est le versant de la chaîne signifiante. Et c’est aussi l’inconscient-message à déchiffrer, selon Freud. C’est le versant des formations de l’inconscient. C’est aussi celui du symptôme qu’on peut pour une part déchiffrer. C’est la dimension symbolique.
Mais il y a un autre versant sur lequel Lacan met l’accent à la fin de son enseignement. C’est le S1 pris dans la dimension de la lettre. C’est le S1 pris dans sa dimension de réel. C’est le versant sinthomatique, ce qui ne se déchiffre pas, le versant jouissance non symbolisable, non réductible au signifiant, le versant jouissance inhérent au vivant, au corps du parlant. On se situe là dans la dimension de ce qui fait l’essence de l’homme, au joint du corps et du langage, à ce qui du langage s’incorpore au vivant, le corps qui jouit et qui parle, qui jouit de parler. L’incorporation du langage. Dans cette zone, S1 ne représente rien et par conséquent n’est pas du symbolique. 

Monday, June 10, 2013

Nathalie Bonnes: L’art-thérapie -  méthode de soin dans l’intermédiaire entre art et psychanalyse 
(Première partie)


Carte de visite : Nathalie Bonnes travaille comme art-thérapeute dans les hôpitaux de Marseille (Sud de la France) depuis 2005.  Elle y exerce dans des services différents et qui reçoivent un public très varié : enfants et adolescents autistes, psychotiques, en difficultés sociales et familiales ou rencontrant des difficultés assez lourdes comme l’anorexie, « la dépression », mais aussi en Unité « Mères- bébés » et en service de re-nutrition avec des personnes anorexiques ou atteintes d’obésité morbide. Fin de l’année 2012 les Editions Érès ont publié son livre « Art-thérapie et anorexie » où elle transmet son expérience et ses réflexions en la matière.
Formée elle-même dans l’institut PROFAC[1] à Arles, Nathalie Bonnes intervient aujourd’hui comme formatrice en art-thérapie pour l’institut PROFAC Marseille. Elle a commencé sa carrière en effet  dans le métier d’éducatrice de jeunes enfants, qu’elle a exercé pendant 28 ans, pour se consacrer ensuite à l’art-thérapie dont elle a obtenu sa certification en mai 2004. Suite à la validation de la certification PROFAC par l’état français, elle a repassé une VAE pour confirmer la validation de  cette première certification et les années de travail en tant qu’art-thérapeute.Ce qui, évidemment, suggère ma première question à lui poser :
Nathalie, quel est le statut de l’art-thérapie en France actuellement ?
Pour l’instant l’art-thérapeute n’a pas de statut : la certification de certaines écoles a été reconnue par l’état, et c’est le cas de PROFAC -  l’organisme dans lequel j’ai été formée. C’est une certification de niveau 2. Mais actuellement les art-thérapeutes sont recrutés sur des postes divers et en ce qui me concerne, mon intitulé de poste est « éducatrice de jeune enfant » et je fais fonction d’art-thérapeute sur ce poste pendant 39 h par semaine. Certains art-thérapeutes de diverses écoles et l’association française des art-thérapeutes œuvrent à la reconnaissance d’un statut des art-thérapeutes. Mais ce travail demande beaucoup de temps.
Dans ton livre tu écris que l’art-thérapie « joue sur le trait d’union entre art et thérapie », comment comprendre cela ?
- C’est une expression de Jean-Pierre Royol[2], qui veut dire en quelque sorte que le travail art-thérapeutique se fait dans un entre-deux, dans un espace resté vide structurellement et qui permet au sujet, à partir de ce vide de créer, de bricoler pour se créer son sinthome et tenir debout. C’est dans cet espace là que travaille l’art-thérapeute.
- Et d’autre part tu l’as définie comme «une méthode de soin qui se positionne dans un espace intermédiaire entre art et psychanalyse», tu insistes qu’elle s’appuie sur la psychanalyse et peut ouvrir une demande de psychanalyse…
En ce qui me concerne de par la formation de PROFAC et le travail analytique que j’ai entrepris avant, pendant et après la formation, je considère qu’il m’est difficile de concevoir l’art-thérapie et l’analyse de façon dissociée. Certes l’art-thérapeute n’est pas un psychanalyste, s’il n’a pas fait le travail nécessaire pour cela. Mais selon sa formation, son regard, son point de vue est orienté par la psychanalyse (éclairé par la psychanalyse, nous dit Jean-Pierre Royol). Plus que son regard d’ailleurs, il s’agit de son écoute. Il utilise l’écoute, le silence, le vide, pour ouvrir des espaces dans lesquels le sujet va pouvoir se trouver ou se retrouver. L’espace art-thérapeutique n’est pas un atelier d’art-plastique. Il s’en différencie de par la place de l’objet qui n’est qu’un prétexte au travail, qui n’est pas esthétique et se veut le plus possible éphémère. Il s’en différencie de même de par le travail sur le transfert élaboré par l’art-thérapeute. La prise en compte du transfert est la base du travail art-thérapeutique à mon sens. Tous les art-thérapeutes, toutes les écoles d’art-thérapie ne tendent pas vers ce travail mais en ce qui me concerne c’est ainsi que je définis l’art-thérapie.
J’aimerais revenir sur le statut de l’objet en art-thérapie: différent de celui de l’objet d’art, il se construit dans le transfert, il doit être le plus éphémère possible, ni conservé, ni exposé… ce dernier … pourquoi ?
L’objet en art-thérapie est un prétexte à la parole, à la relation transférentielle. Il vient inscrire cette relation dans un moment donné qui a peu de rapport avec la réalité. C’est un objet qui fait partie de l’intime du patient parce que justement il est créé dans un espace transférentiel, dans une relation particulière. Des choses s’y inscrivent et se disent de l’intime du patient. Des choses de l’ordre du fantasme, de l’ordre d’une « autre scène ». Pour ces raisons il est impossible d’exposer aux yeux de tous quelque chose qui fait partie de l’insu du patient, qui est sorti de son inconscient ou qui a permis l’ouverture de cet inconscient lors d’un instant rapide, fugace. Il y a des choses que l’on doit garder en mémoire sans être obligé de les avoir constamment sous les yeux, dans le sens où elles ne témoignent que d’une « vérité éphémère », envelopper d’un voile protecteur. Cet objet n’a rien à voir avec le « beau, l’esthétique, le pur ». Il a à voir plutôt avec le « pur réel », l’impensable, l’impossible à dire. Il ne doit pas devenir persécuteur en nous  regardant constamment comme nous le regardons  et comme d’autres nous voient le regarder et le regardent aussi. Cela deviendrait malsain il me semble et à l’inverse de ce que nous cherchons.
Dans l’entre-deux de la relation art-thérapeute-patient, là où, manque la parole, vient prendre place un « dire plastique »… J’ai beaucoup aimé cette phrase…
Elle est la continuité de ce que j’ai évoqué précédemment. Cet objet vient inscrire l’intime du patient qui ne peut dire certaines choses. Les mots viendront sculpter cet objet au fur et à mesure de la séance pour donner vie à l’objet le plus éphémère qui soit : la parole. Et pourtant cette parole reste alors que les écrits s’envolent car contrairement à ce qui se dit d’habitude, une parole, une fois prononcée ne peut plus être effacée : c’est dit, c’est dit et c’est ainsi. Alors qu’un écrit pourra toujours être transformé par l’écrivain. La parole a ceci : elle se dit en présence d’un autre. L’écrit est souvent plus intime et n’a pas de témoin dans un premier temps. Toutefois, une fois que cet objet vient dire quelque chose de l’intime devant un témoin (l’art-thérapeute), « c’est dit ! ».
                                                                                       A suivre...


[1]Voir, à propos de PROFAC : http://www.artherapie.com/

[2]Jean-Pierre Royol est docteur en psychologie clinique, directeur de PROFAC, président de la Ligue professionnelle d’art-thérapie, auteur de « Art-thérapie Quand l'inaccessible est toile »,  éditions Dorval

Saturday, March 02, 2013


Макс Кон: Никой не владее окончателния смисъл на текста


Хуморът е триумф на Аза, на нарцисизма, на принципа на удоволствието, остроумието е структурирано като аналитична сесия; зад привидността на човешкото общуване сe таи фундаментално недоразумение между субектите;
Визитка:
Макс Кон е френски психоаналитик, доцент в парижкия университет Дени Дидро VII, автор на редица публикации, сред тях „Остроумие, несъзнавано и събитие” (1991 г.) и „ Vitsn. Остроумия на идиш и несъзнавано” (2008 г.) открояват афинитета му към въпросите на хумора и остроумието.
Това бе отправна точка за нашия разговор, приел формата по-долу на монологичен фрагмент:

Триумф на нарцисизма, триумф на принципа на удоволствието над реалността, триумф на Аза над СвръхАза, така Фройд определя хумора в едноименната си статия от 1929 г. И дава пример с осъдения на смърт, поведен към бесилото в понеделник, който се провиква: „Добре започва тая седмица!”. Това е забавно, но и трагично. Можем да се засмеем, но с половин уста. Дълбоко в себе си никой не изпитва желание да бъде на мястото на осъдения на смърт. Тъй като ние също сме осъдени на смърт, по всяка вероятност тя няма да се разиграе на бесилката, но ще се сбъдне някой ден, ситуацията ни кара да се засмеем. Умерено, но да се засмеем. Тази история оставя впечатлението за тържество на Аза над СвръхАза, който за Фройд, да напомним, е наследник на Закона, сиреч на традициите на праотците, на правилата, на нормите. Тържество нарцистично и инфантилно, понеже съдържа нещо лудическо, като при децата.
В горния текст Фройд не обвързва естеството на хумора с езика. По-късно Лакан ще говори за езика, поставяйки всички образувания на несъзнаваното - съня, лапсуса, погрешното действие, остроумието, във връзка с него.
Но хуморът е от порядъка на триумфа на Аза над СвръхАза, принос на комичното посредством СвръхАза, докато остроумието е принос на несъзнаваното в областта на комичното. И трябва да разграничаваме хумора от остроумието, при все че това не е лесна задача, понеже взаимните им отношения са доста преплетени.
Работил съм доста върху текста на Фройд от 1905 г. за остроумието и неговата връзка с несъзнаваното и мисля, че ако вземем коя и да е остроумна история и я анализираме, в нея ще открием отношение на субект към езика. Ще дам пример: госпожа звъни в болницата: „Добър ден, бих искала да получа сведения за Ребека Леви.” Отвръщат й: „Момент да погледнем в документацията… Да, тя вече е много по-добре и утре ще я изпишем… А вие сте нейна позната, роднина, или?” „Не, - отговаря дамата, - не съм нейна позната, не съм нейна роднина, аз съм Ребека Леви, но моят лекар нищо не ми казва. “
Ситуация, която може да споходи всеки, когато е хоспитализиран, понеже в институция като болница не се говорят произволни неща, даже напротив, и човек би могъл да си въобрази и най-страшното. Тук личността ще се опита да заобиколи казионния език на институцията, да се обади лично, за да се добере до (на)лична информация за самата себе си. И да накара другия да я чуе, което е една от характерните черти на остроумието. Това не е тържество на Аза над СвръхАза, при все че да, Ребека навярно би извлякла вторична облага от обстоятелството, че е хитрувала с администрацията, с лекарите, но по същество това не е триумф над медицината, нито над администрацията. За Ребека смисълът е да застави да бъде чута, тоест – да й говорят, да се отнасят с нея като към субект. Така че при Фройд откриваме едно разцепване между хумор (от страна на връзката на Аза със СвръхАза) и остроумие, което има отношение към трети слушател. Всъщност не е възможна връзка с езика, ако някъде не съществува трети слушател, който знае, че не разбира какво казва другият, че не разбира какво той самият казва и че трябва да положи огромно усилие, за да се вслуша в другия, за да проумее това, което той му говори. Зад привидността на човешкото общуване съществува фундаментално недоразумение между субектите, едно „объркване на езиците”, ако подемем израза на Ференци. Човешкото общуване е изключително усложнено, защото когато говори, всеки разиграва своята позиция на дете, тоест – иска да бъде признат в своя собствен нарцисизъм и по същество не чува нарцисизма на другия. Да, хората не се чуват и това е вярно както между двойките, така и между родители и деца, така и в анализата, впрочем. Да правиш анализа означава да учиш език, който не познаваш и който не (с)поделяш с психоаналитика си, независимо че ползвате един и същ език като изразно средство.
Бих могъл да добавя и че третият като слушател е в позицията на психоаналитик, без да е психоаналитик, а остроумието е структурирано като психоаналитична сесия, без да е такава, защото липсва необходимият механизъм…
Каква е спецификата на остроумията на идиш? Идиш е майчиният ми език, езикът на евреите Ашкенази от Централна и Източна Европа, със заемки от немски, славянски и други езици, служил в началото за коментиране на библейските текстове, написани на иврит. Тъй че той се явява междинен и посреднически език между езика на Държавата и езика на Закона. И трябва да се знае къде е властта. Евреите, които са хора на текста, все пак, са наясно, че текстът няма окончателен смисъл, че той няма господар, понеже никой не знае предела му и винаги може да се твърди и нещо друго, винаги може да се намери и още един, различен смисъл... Идиш е любопитен и с това, че препраща към липсата на територия, той няма държава, няма местообиталище, той служи за коментар на текстове и за нуждите на всекидневието и в резултат дава необикновена свобода на субекта. Това може би продуцира и крайно игровия ефект, тъй като хората отлично съзнават, че езикът е „между телата”, че той „не е от горе”, не идва от някой Бог или от държава (което представлява казионен език и впрочем хората се нуждаят от хумора тъкмо за да ги дистанцира от казионния език на държавата).
Та в природата на остроумието на идиш е да произвежда трети слушател и да има отношение към текста, като към безграничност, която никога не изчерпва своя смисъл. Пример: университетски преподавател иска да публикува статия и отива при директора на изданието. Последният му казва: „Вижте, господине, ако вие разбирате това, което сте написал и можете да го обясните, изпратете го на математическо списание. Ако разбирате това, което сте написал, но не можете да го обясните – на списание по физика. Ако не разбирате това, което сте написал, но можете да го обясните – на икономическо списание. А ако нито разбирате това, което сте написал, нито можете да го обясните – на списание по психология.”
Своеобразието на остроумието на идиш, другояче казано е, че съдържа определен тип отношение към текста, с четирите равнища на тълкуване на тора: буквален смисъл (пшат), имплицитен (ремез), алюзивен (драш) и тайна (сод), до която нямаме достъп. Отбелязвам, че по отношение на анализа на сънищата Фройд твърди, че сърцевината на съня е недосегаема. Тоест, ние имаме достъп до явната му материя, можем да разбулим латентното му съдържание, да извадим наяве желанието, изразено в него, като се опираме на събитие от предходния ден и на събитие от детството и изхождайки от асоциациите на пациента (инак - проектираме собствените си) и така да разгадаем и анализираме съня, т.е. да изведем явното, латентното и алюзивното му съдържание, но до окончателната тайна на съня няма да се домогнем. И целият ми аналитичен опит потвърждава тъкмо това – ние нищо не проумяваме от крайния смисъл на сънищата, както на своите, така и на чуждите. Същото е с остроумието, лапсуса, симптома. Ако вие си въобразявате, че бихте могли да (с)хванете крайния смисъл на един симптом, сте загубен, в най-добрия случай бихте могли да извлечете само два или три ориентира...
Явният смисъл в горната история: математиката е абсолютната наука, в нея всичко се разбира и обяснява. Декарт я обявява за модел за наука и не само той, впрочем, а и древните гърци, Платон… В края на живота си Лакан е искал да се изнамери матема на субекта, което по моему е някакъв фантазъм … математическа формула на субекта – да, това би могло да задейства нещо, да накара нещо да функционира, но математическа формула за субекта е невъзможна… Във физиката, която се осланя на математиката, вие можете да разберете, но не и да обясните; в икономиката е обратното – никой не разбира защо индексите се покачват или падат, защо има толкова бедни и толкова богати по света, в замяна обаче икономистите се правят, че могат да дадат обяснение. Последната история… тя  е за психолог, а не за психоаналитик, както веднъж някой се опита да вметне… Защото психоаналитикът a priori е наясно, че нищо не разбира и нищо не обяснява, което всъщност означава, че той е възприемчив към усещанията на другия, които последният ще облече в думи и представи… И ако някой си вярва, че от самото начало разбира и може да обясни, то той не е психоаналитик. Аналитичната ситуация е: наясно сме, че не знаем и че не обясняваме нищо. В замяна обаче – сетне, впоследствие, ние можем да се опитаме да кажем: ето това и това разбрах и ето какво мога да твърдя, на базата на моя опит, на базата на моята практика…
И накрая – каква е тайната в горната история? Тя вкарва четирите равнища на тълкуване на един текст и ви заявява: сега на вас се пада да откриете тълкуване - във вашето собствено слушане, като я преобразувате, обсъждайки я с друг, по повод на други и различни теми. И в резултат оттук произтича едно отваряне към смисъла. Ето, по същество, оригиналността на отношението към текста – той не е догматичен, затворен, той не изрича окончателната истина.
И психоанализата, по моему, е прекосявана от същото…

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

Monday, August 27, 2012

Клод Букобза: Възпитателната забрана вписва детето в социалния живот

(Последната, непубликувана досега част от интервю, което френската психоаналитичка Клод Букобза даде приживе за българската аудитория)



 В резюме:
* Хиперактивността не е еднозначна и се простира от безобидния симптом на „немирните деца”, до израз на тревогата у децата;
* Психоаналитичното й лечение предполага дешифриране на нейния смисъл във всяка отделна история;
* Автоеротизмът е естествена за децата дейност, стига да не ги затваря в собствения им свят;
* Детето се нуждае от ограничения, за да влезе в социалния живот, липсата на забрани води до проблемни и капризни деца;
* Целта на възпитанието е детето да се приучи да се лишава от родителите. Родителите също трябва да се разделят със зависимостта на детето от тяхната власт;
 - Детската хиперактивност се превърна в нещо като „пандемия на съвремието”. Какво представлява тя от гледна точка на Вашия психоаналитичен опит? 
- У нас, във Франция, доста дълго време тя се изолираше като някаква специфична болест, на която трябва да се изнамери съответното лекарство. А както е добре известно, лекарството, което се назначава на деца с етикет „хиперактивни”, е медикамент, производен на амфетамините. По този начин обаче съществува риск да се създаде потенциална наркомания сред децата и медикаментът да се превърне в нещо по-лошо от самата болест. Ние, психоаналитиците, сме на мнение, че симптомът на хиперактивност: да не си в състояние да се задържаш на едно място, да си двигателно превъзбуден, може всъщност да изразява много и най-различни неща: като започнем на първо място с онова, което в миналото наричахме буйни, или непослушни деца, каквито, впрочем, е имало и винаги ще има. С тази разлика, че сега в столицата, в урбанизираните градове те са подложени на много по-големи принуди и напрежения от онези, които изживяват сред природата, или на село. Немалко родители ни споделят: „По време на ваканцията той (тя) беше навън и можеше да тича, да играе и нямахме никакъв проблем”. А в апартамента детето трябва да седи кротко и да е мирно. Същевременно ритъмът на живот на родителите сега е много динамичен и детето живее със стресирани родители в стресиращ град и то също е стресирано… Но хиперактивността се разпростира в широките граници между подобен, „по-маловажен” симптом, до нещо, което е изражение на тревогата у детето…. Често това са деца, които изпитват усещането, че нямат място в несъзнаваното на своите родители. С което не искам да кажа, че те са били нежелани. Не. А че дълбоко, в несъзнаваното на своите родителите, те не са били приети. Или - не са били приети за онова, което представляват. Например: майката е очаквала да има момиче, а вместо това е родила момче; или пък си е мислела, че ако бебето й е момче, то на всяка цена трябва да прилича на собствения й брат, поради някакви си  нейни „х” или y майчини причини. Така по същество мястото, което е било отредено на това дете, може да не е неговото. В резултат, не знаейки вече къде и кое е неговото място, то се движи непрекъснато… Но всеки отделен случай е различен, своеобразен. Затова начинът, по който ние, психоаналитиците, отговаряме на проблема, е като се опитваме да разберем функцията на тази двигателна нестабилност на детето, да я схванем в неговата собствена история и в начина, по който то е свързано със своите родители.  Предлаганото от нас лечение е поемане в психотерапия от психоаналитичен тип, придружена понякога и от психомоторна терапия. Не зная дали последната е позната у вас, става дума за техника, при която се използват много телесни игри, нещо подобно на кинезитерапията. Така работим съвместно – психотерапевтът, който се стреми да разбере основанията за тази хиперактивност и психомоторният терапевт, който се опитва с посредничеството на телесната игра детето да изрази, да надмогне и да контролира хаотичната си моторика.
-А нямате ли впечатлението, че с лека ръка децата се квалифицират като „хиперактивни”, даже учители и родители си го позволяват…
- Преди време гледах един американски филм, там, знаете, от две десетилетия широко се прилага употребата на  медикаменти против хиперактивност и в частност - на „Риталин”. Във въпросния филм се провеждаха анкети в училищата и се оказа, че има цели класове, в които децата са на „Риталин”, а в съседство – други, които не са. И лека-полека, като се проведе съответното разпитване се изясни, че в първия случай учителката е преценила класа си за хиперактивен и е напътила родителите да се консултират с лекар. А когато се рече „моето дете е хиперактивно” или че учителката го твърди, то лекарят е пò склонен да предпише медикамент. Докато в съседство, нейната колежка вероятно е умеела или знаела как да се справя с буйните, турбулентни деца, и в резултат на тях не им се налага да прибягват до "Риталин". Примерът, разбира се, е малко гротесков… Но аз се озадачавам от факта, че родителите с голяма лекота възприемат подобен род диагнози, навярно защото те ги успокояват. Понеже „нещото” се назовава, казва им се: ами ето, нà, имаме такава и такава болест, за нея ще ви предпишем такова и такова лекарство, ще ви дадем разрешението на проблема и всичко ще си дойде на мястото. И в резултат -  няма повече запитвания, не се поставят въпроси - за мястото на детето, за онова, което то представлява за своите родители. Така е много по-успокояващо за тях….
- В противовес на публично афиширания проблем с хиперактивността, този за детската мастурбация остава под сурдинка, но е чест повод родители и педагози да търсят съвет...
- Първо Фройд, а сетне и психоаналитиците на деца са установили нейното съществуване, както и обстоятелството, че тя изпълнява определена функция в развитието на детето. Фройд се е занимавал с нея в епоха, в която тя е била считана за срамно нещо: на децата било вменявано че ще оглушеят, връзвали им ръцете, заплашвали ги че ще им отрежат половия член и куп други страхотии. Така че първите психоаналитици буквално са воювали срещу подобни нелепости, които същевременно представляват начин да се нагнетява вина върху сексуалността. Да, на нормалното дете е присъщо от време на време да проявява такава, както я наричаме ние, „автоеротична дейност”, да опознава своето тяло, да се учи да изпитва удоволствие и да си доставя удоволствие посредством собственото тяло. Но първо - това не трябва да се случва постоянно, второ - не и на публично място, пред всички,  и трето - не в училище. И то не поради морални съображения. А защото ако детето посвещава много време на тези свои лични изживявания, които си самодоставя, това означава, че не използва психическата си енергия за онова, което обичайно интересува всяко дете, тоест – за откриване на заобикалящия го свят, на взаимоотношенията с възрастните, на научаването в училище, и най-вече – на общуването с другите деца. Тъй че ако бебето или детето от време на време мастурбира, когато го къпят или когато заспива, това не е драматично, но ако го върши в училище например, това все пак е белег, че нещо не е както трябва, че то се затваря в себе си. Последното съвсем не означава, че то непременно е аутистично, много здрави деца също мастурбират. Но е вярно, че децата аутисти често го правят, понеже са напълно затворени в себе си и единственото нещо, което ги интересува, са техните вътрешни, интимни усещания, които се научават сами да предизвикват. Например - притискат много силно с ръце очните си орбити и се забавляват да виждат искрите, които натискът поражда пред погледа им. И понеже сами го сътворяват, то се превръща в нещо по-интересно, отколкото да гледат в очите на майка си, на учителката или на друго дете, с което ще говорят или ще общуват. Подобно е и с мастурбацията - това са вътрешни изживявания, които детето самò си допринася и така анулира възможността пред другия да му доставя удоволствие. Това е, според мен, главната опасност. И ние трябва да „изтеглим” детето от подобно самотно удоволствие, в което се капсулира. И още нещо – да, Фройд е доказал, че у децата съществуват сексуални нагони, но той никога не е твърдял, че те трябва да бъдат оставяни на произвол, на самотек, в анархично състояние. Той винаги е подчертавал, че ролята на културата е да предоставя онова, което по-късно Франсоаз Долто ще нарече „хуманизиращи кастрации” – т.е. да сдържа тези нагони, да издига бариери пред тях, за да могат те да се съхранят и вече в зряла възраст да се преобразуват в активни генитални нагони. Това първо. И второ - за да могат децата да насочат енергията си към други, по-интересни от цивилизационна гледна точка неща – към ученето, училището, сферата на културата  и пр. Фройд сравнява горното с див, необуздан поток, който трябва да бъде канализиран, да се вкара в русло, за да бъде плодотворен. Но детето не е в състояние изцяло самò да си зададе забраните, които културата и възпитанието предполагат в себе си. По-голямата част от децата поне не са. Така че ако родителите не реагират, ако считат, че е нормално то да мастурбира и не му формулират забрани, детето няма как да ги придобие самò. И понякога може да се изгуби в удоволствието, което е открило и то да се превърне за него в нещо като дрога.
Ето защо възрастният, без да морализаторства и без да отправя заплахи, следва все пак да каже: „Не, това не се прави, има други, много по-интересни неща за вършене”. Така детето ще събере сили да посрещне тази идваща отвън забрана, то ще се опре на нея, като, разбира се, от време на време може и да я нарушава. Но за предпочитане е една забрана да се нарушава, отколкото тя да не съществува изобщо и детето напълно да потъне в своя прилив от усещания.
-Днешните родители обаче са склонни по-малко да забраняват, отколкото предишните.
-Несъмнено. У нас, във Франция, това се корени в промените, които поколението на май 68-а г. отвоюва, като развенча и морално осъди закостенялото възпитание, от което бе страдало. И знаете, че лозунгът на онази епоха бе „Забранено е да се забранява”.
Само че поради всичко онова което по-горе вече изложих, в своето изграждане детето се нуждае от забрани. Забрани, които първоначално са му зададени от родителите, от най-близките, а после - стъпка по стъпка, наложени и от обществото. Това ще го отведе към културата, ще го впише в социалния живот. Впрочем, липсата на забрани също може да предизвика хиперактивност, - деца, които хаотично се стрелкат насам-натам, понеже „няма на какво” да се натъкнат, няма в какво да се възпрат. И те се лутат в търсене на ограниченията, които родителите по една или друга причина не са им задали – вероятно поради обществената критика към някогашното ретроградно възпитание, но също и защото да кажеш „не” на едно дете изисква мобилизирането на повече енергия, отнема време, налага се да повтаряш и най-вече – да даваш личен пример. И родителите абдикират и оставят детето да прави каквото си ще. Последиците са: капризни деца, които винаги искат още и още, изпадат в гняв, тръшкат се, удрят главите си в пода или в стената, без при това да са аутистични. Те всъщност търсят бариера, нещо „твърдо”, с което да се конфронтират и което „да им се опре”. Случва се в подобни ситуации да давам следния съвет на майките - да вземат детето си в ръце и силно да го притиснат. И то се успокоява, защото има нужда да бъде сдържано от нещо по-силно, от нещо по-мощно от него самото. А ако детето е на по-голяма възраст, самото формулиране на забраната („Не, ти нямаш право да правиш така”) също го успокоява. Дори и ако първоначално се бунтува и роптае, в крайна сметка това го обуздава и успокоява.
- Споделяте ли мисълта на френския писател и моралист Ернст Льогуве, че да възпитаваме детето означава да го приучаваме към това да сe лишава от нас като родители?
-Да, много точна формулировка. Да възпитаваме детето означава да му дадем необходимия инструментариум, за да може то да се отдели и да заживее самостоятелно. Да се лиши от родителите си не означава да спре да ги вижда, а да не се нуждае постоянно от тяхното присъствие. Има обаче не малко родители, и в частност – майки, които питаят потребност от подобна зависимост на детето си. Защо? Защото това е връзка, в която те са сигурни. Сигурни, че винаги ще има някой, който да ги обича и който да изпитва нуждата да бъде обичан от тях. Връзката със съпруга, с партньора, е по-сложна, защото се къса, двойките могат да се скарат и разделят. А детето е винаги налично за майката, „принадлежи й”, казано в кавички, както и майката на свой ред „му принадлежи”. Така че съществуват майки, които се нуждаят от подобна връзка на зависимост, които свръхобгрижват отрочето си, които се превръщат в „неотменими” за него и не му дават средствата за еманципация. Но това обрича детето, а впоследствие – и възрастния индивид, на житейски неблагополучия.

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.