Сабин Пармантие: Съвременният начин на живот ни изправя пред нови трудности

*Днес възпитаваме девойките на равна нога с момчетата, свръхпротежираме децата си, не сме склонни да правим компромисите от епохата на нашите баби и поставяме статута на мъжете под въпрос
*От времето на крал Артур всяка жена желае различни неща, но всички ние, жените, искаме едно – сами да определяме живота си

Визитка: Сабин Пармантие е доктор по лингвистика, член на авторитетната френска психоаналитична асоциация “Еспас Аналитик”. От години посещава България, за да обучава, изнася лекции и осъществява супервизия на български психоаналитици във формиране.
- Можем ли да щрихираме психологическия портрет на съвременната жена, г-жо Пармантие?
- Да се направи обобщен психологически портрет на съвременната жена изобщо, е трудна задача. Но бих казала, че днес ние до голяма степен отглеждаме и възпитаваме момичетата като момчета. Което ще рече – караме ги да следват повече и всевъзможни науки (така те стават лекари, инженери, юристи) и на практика живеят в равенство с момчетата през целия период на юношеството. Когато настъпи мигът, в който двата пола се срещнат и пожелаят да имат деца обаче, светът, в който сме възпитавали девойките дотогава се сгромолясва, защото грижите за едно дете изискват много време. Внезапно младите жени изпадат в положение, в което не могат да се посвещават на ангажиментите си толкова, колкото са били приучени дотогава. И оттук се пораждат различни проблемни ситуации: майки, които не са способни да се занимават с децата си, или такива, които не могат повече да работят и трябва да се откажат от професията си или да се преквалифицират. Затова намирам, че положението на младите жени и майки днес не е никак лесно. И предлагам да отидем по-далеч в нашите разсъждения, като проследим какво се случва със семейството, след като то веднъж се е сдобило с поколение. Ако двойката се разбира – няма проблем, но ако не се разбира – то днес жените вече не са склонни да правят компромисите от времето на своите баби. И като следствие семействата все по-често се развеждат и все по-често майките почти сами отглеждат деца си (което обаче рефлектира върху последните, особено в периода на юношеството). А и да остарява сама не е най-забавната перспектива за една жена. Затова съм на мнение, че ако жените съумеят да съгласуват личните си желания за развитие с присъствието на един съпруг и на деца, то това ще бъде по-доброто. Разбира се, съвременният мъж също има своите модерни притеснения и безпокойства. И те се пораждат от факта, че силният пол е принуден да се конфронтира, да се изправя срещу жени, които се нуждаят от независимост и от свобода и които имат също толкова (ако не и повече) социални успехи. В резултат, мъжете са “поставени под въпрос” по отношение на собствения си статут. На всичкото отгоре, днес ние изискваме от тях все повече да се ангажират с дома, да се занимават с децата, да участват в къщните задължения, накратко – това е съвсем различен живот от този, който са водили нашите баби и дядовци.
- Съгласна ли сте, че днешните родители свръхпротежират децата и какви са последиците от това?
- Вярно е, че се наблюдава свръхобгрижване. Но преди 100 години децата не са били считани за чак такава ценност, каквато са днес, защото предците ни са имали толкова, колкото са можели да си пожелаят. Децата сега са едно много значимо благо и за да се сдобият с тях, хората са готови на всичко, например – да се подложат на сложните и нелеки процедури по изкуственото оплождане и борбата със стерилитета. Но колкото повече децата се превръщат в ценност, толкова повече родителите са склонни да ги протежират и обгрижват прекомерно. Понякога се стига до там, че са неспособни да им се противопоставят и така децата се превръщат в царе, които властват в дома и тиранизират околните. И аз приемам в моя кабинет много семейства, които са в бедствено положение и в отчаяние именно защото не знаят как вече да се справят с децата си.
- Рискът, който виртуалните игри носят за подрастващите, не е ли най-вече в (ще ползвам термина на Анна Фройд) - “идентификацията с агресора”, тъй като дори и “добрите” герои в тях убиват и разрушават?
- Аз съм против компютърните игри, намирам ги за опасни изобщо, а не само заради идентификацията с агресора. Намирам ги за опасни, защото те поставят детето в позиция на пасивност, която е напълно откъсната от реалния свят и някои деца, уверявам ви, наистина рискуват да се изгубят в тях. И ще ви посоча за пример един мой 8-годишен пациент, който в никакъв случай не беше психотично дете. Той обаче ми разказваше как в час по математика, докато пишел нещо, което учителката диктувала, внезапно се почувствал като попаднал в компютърна игра, превърнал се в персонаж от нея, върху който трябвало само да се кликне с бутона на мишката, за да напредва и да се придвижва. Ето, подобни последици от виртуалните игри аз намирам за обезпокоителни.
- От създаването си до днес, психоанализата разглежда жената като загадка и признава, че не е успяла да даде задоволителен отговор на въпроса какво иска тя. Но въпросът “а какво иска един мъж?”, според мен също стои на дневен ред….
- Бих желала в тази връзка да ви разкажа една история от цикъла за Свещения Граал на крал Артур. Веднъж той отишъл в гората на лов и там срещнал черен конник, който му казал: “Имам въпрос към тебе, Артур. Ако ми отговориш до три дни, кралството е твое, ако ли не – ще те убия и ще ти го отнема. Въпросът ми е: “Какво иска една жена?” Артур се върнал обратно към замъка и по пътя си срещнал една пастирка на гъски. Попитал я какво иска. “Чифт сабо” – отговорила му тя. Малко по-нататък кралят срещнал жената на селянина и я попитал тя какво желае. “Рокля като на буржоазките от града” – бил нейният отговор. Буржоазките от града пък искали бижута като дамите от кралския двор, а дамите от кралския двор искали всяка нещо друго. Отчаян, след три дни крал Артур поел обратно към гората. По пътя чул, че някой го вика. Обърнал се и видял най-ужасното същество, нещо като вещица, но с отблъскваща грозота. “Кралю – казала му тя – аз притежавам отговора, който ти трябва и ще ти го дам при едно условие – да намериш някой от твоите рицари, който да се ожени за мен”. Кралят приел и вещицата му дала отговора. Така щом пристигнал на уреченото място, където вече чакал черният рицар, Артур му казал: “Това, което иска една жена е - преди всичко да разполага сама с живота си.” Вбесен, черният рицар строшил копието си и избягал в гората, а Артур поел обратно към замъка. Но вместо да бъде щастлив, той се натъжил още повече, защото си помислил: “Та как бих могъл да накарам някой от моите благородни рицари да се ожени за такава грозна вещица?!” Тогава Говен, неговият племенник и най-приближен рицар го попитал: “Господарю, кажете какво ви е, готов съм на всичко за Вас!” Артур му разказал, а Говен отсякъл: “Няма проблем, кралю, аз ще се оженя за нея.” И отишъл в гората, довел вещицата и сватбената церемония се състояла. Настъпил мигът младоженците да се оттеглят в брачните покои. Седнал пред камината, рицарят Говен се питал какво му диктува Кодът на рицарството, как трябва да постъпи в този момент. И в миг чул зад гърба си глас: “Не искате ли да си легнете, Месир?” Обърнал се и видял най-прекрасната от всички жени на света, която му обяснила, че била омагьосана до деня на сватбата си и т.н. и т. н…Мисля, че в тази приказка има не малка доза истина. В нея има това, което иска една жена, но също така и онова, което иска един мъж.
PS Текстът е публикуван и на страниците на седмичника "Всичко за жената"

Тълкуването на сънищата – “кралският път” на психоанализата
За Фройд сънищата са прикрита реализация на изтласканите ни желания

*Но не всеки сън е от сексуално естество
*Той обаче има достъп до спомените и преживяванията от нашето детство
*С което създава впечатление, че вади на показ най-лошото у нас
*Но е разумно да не се срамуваме от сънищата си - ние сме толкова лоши, колкото излиза от тяхното тълкуване
*Интерпретацията на сънищата е път към опознаване на нашето несъзнавано

От памтивека сънищата смущават покоя ни нощем и не спират да тревожат умовете ни денем със своята загадъчност. Някога ги смятали за пратеници на боговете (сам Омир в «Илиада» споменава, че «и сънят е от Зевса»). Оттук и необходимостта за древните да тълкуват тяхното значение, за да узнават какво послание им носят те от боговете. Другаде истината се явява насън - като в «Златното магаре» на Апулей, където вероломно убити хора се присънват на своите близки, за да им разкажат обстоятелствата около коварната си гибел и да поискат мъст. (По-късно Шекспир ще заеме сходен драматургичен похват за разбулване на истината като прати нещо като «сън наяве» на Хамлет). И не случайно, пак в драматургията и отново в съня, се появява формулирането на едиповия комплекс, когато Йокаста казва на Едип:

Живей и не мисли – така е най-добре.
И ти не се плаши от брак със майка си!
Насън мнозина виждат как със майка си
делят легло. Но който смята всичко туй
за празно нещо – той живее най-добре.[1]

Когато Фройд започва да изучава сънищата, науката ги е била оставила на суеверието, обявила ги е за чисто телесен акт, за един вид «конвулсия на спящия душевен живот». Не без основание Фройд пише за себе си, че в книгата си “Тълкуване на сънищата” е дръзнал да вземе страната на античността, на народното суеверие, срещу остракизма (прокуждането, отстраняването) на позитивната наука. Той се заема с изследване на собствените си сънища и нарича метода “via regia” (кралски път) на психоанализата. Когато на 24 юли 1885г. интерпретира цялостно за пръв път един от своите сънища (прочул се впоследствие като “инжекцията, направена на Ирма”), той пише на приятеля си Флис, че му се открила “мистерията на съня”, а именно – “сънищата са реализация на желания”. Впрочем, за този първи дешифриран сън той ще сподели и едно желание, (а може би блян) до същия този Флис - как един ден, в хотел “Белвю” ще поставят паметна плоча с надпис: “В тази сграда на 24 юли 1885 г. на д-р Фройд се разкри тайната на сънищата”. (По-късно това наистина ще се случи).

Драматургията на съня
В мизансцена на съня участват много елементи и на първо място това са ярките впечатления и преживявания от деня. Сънят, така да се каже, е предизвикан от някакво събитие, «от което не ни е отделила все още една нощ на спане», пише Фройд. Но сънят включва и начина, по който душата реагира на въздействащите й в спящо състояние дразнители – например звънът на будилника може да се интегрира в съня като се превърне в празничен екот на камбани, определени аромати могат да «изпратят» сънуващия човек на екзотични географски ширини и пр. Тук винаги ни впечатлява как в малкия отрязък от време който отделя възприемането на стимула от самото събуждане се побира такова богато съдържание. Много точен е примерът с френския лекар и изследовател на сънища Алфред Мори. Той сънува че е изправен пред Революционния трибунал, вижда Робеспиер, Марат и всички герои от онази ужасна епоха, той им говори, те му говорят, осъждат го на смърт и го изправят на ешафода. Палачът го привързва към гилотината, тя се задейства и Мори усеща главата си да се отделя от тялото. Събужда се потънал в ужас и констатира, че ... балдахинът се е стоварил върху гърлото му.
Да отбележим още, че в съня разумът се оттегля от околния свят, но връзката не е напълно прекъсната, така че една безразлична дума може да не ни извади от «царството на Морфея», но ако ни повикат по име ще се събудим, така както проплакването на бебето ще разсъни неговата майка.

Сънищата като осъществяване на желания
Да започнем с едно уточнение - Фройд никога не е твърдял, че всички сънища са само от сексуално естество. Напротив, той пише: «Никога не съм твърдял – както ми се приписва, - че според сънотълкуванието всички сънища имали сексуално съдържание или били плод на сексуални подбуди. Не е трудно да се види, че гладът, жаждата или отделителните функции могат да породят същите задоволяващи сънища, както някое изтласкано сексуално или егоистично желание.» Така гладният ще сънува обилни обеди, просякът – че е богат и даже потребността от спане понякога ни кара да сънуваме, че сме станали и отиваме на работа, докато в действителност продължаваме да спим в леглото си. Или да вземем онзи «политически» сън на Бисмарк – той язди из Алпите с огромно затруднение по тясна пътечка, призовава Бог и удря с камшика си скалите. И става чудо - отваря се широк път, по който пруските трупи нахлуват със знамената си в Бохемия (тогава неприятелска страна). За Фройд сънят описва момент на обезнадежденост на политика Бисмарк във време, в което той силно желае война с Австрия като най-доброто възможно средство за излизане от вътрешните конфликти на Прусия. Към плоскостта на този анализ можем без усилие да добавим мисълта на съвременния френски историк и писател Жак-Беноа Мешен:»Всички хора сънуват. Но изглежда, че понякога историята сънува чрез тях».
Сънищата имат смисъл и той подлежи на тълкуване, твърди Фройд. В основата им е някакво изтласкано желание, което формира съня като включва и «остатъците от деня" за материал. Така полученият сън представлява задоволяване на желанието, което достига до нас в твърде закодирана форма. (Нека вметнем - «изтласкано от съзнанието ни желание» ще рече, че то е, образно казано, отпратено от нас «в килера» на несъзнаваното като неморално, недостойно, егоистично, честолюбиво и пр.) То обаче се възползва от нощния покой на Аз-а за да си пробие път чрез съновиденията до съзнанието. Но в спящо състояние цензурата на Аз-а не е изчезнала, тя само е отслабена и се противопоставя на несъзнаваното желание да се изрази в адекватни форми. Оттук се пораждат деформациите в сънищата. Материалът се преработва и изопачава до неузнаваемост – появявят се различни символи-заместители, акцентът може да се премести върху някакъв незначителен детайл, важното да се сведе до маловажно, до намекване или до загатване, смисълът да се превърне в своята противоположност. Сънят става кратък и лаконичен по отношение на богатствата на мислите ни, събира много идеи в един-единствен образ (например едно и също място или лице в съня ни често имат белезите на две-три други, а всъщност са четвърти). Сънищата са реализация на желания дори когато са с тревожно и плашещо съдържание, защото това е част от деформацията и превръщането на една идея в нейната противоположна. За Фройд кошмарите се появяват, когато възникне опасност несъзнаваните ни мисли да надхитрят цензурата и сънят да стане прекалено ясен. А силно изопачените сънища са предимно израз на сексуални желания.
Освен това за съня са достъпни и забравените спомени от детските ни преживявания. (Фройд примерно сънува детайлно някакъв мъж, който му прави услуга и е доктор, впоследствие от възрастната си майка разбира, че такъв човек действително е съществувал - това е лекарят, помогнал му при злополука.) Но не само материалът на забравените ни детски преживявания е достъпен за съня, а и психическият ни живот от този период с всичките му особености – егоизма, ревността, едиповия комплекс. Като ни завръща към началото на моралното ни развитие, сънят ни кара отново да мислим и да чувстваме като деца и създава впечатление, че е извадил на показ най-лошото у нас. Но това е само плашеща привидност, разумно е да не се срамуваме от тези си сънища, казва Фройд, - ние сме толкова лоши, колкото излиза от тълкуването на сънищата. Актуална е, един вид, древната максима на Платон – “добри са хората, задоволяващи се да сънуват онова, което други извършват.” (В тази връзка - колко ли забавно ще му е било на Фройд да чуе на една от лекциите си възражението на някаква благопристойна американка: “А ние в нашата държава имаме само алтруистични сънища.”?)
Психоанализата отделя специално внимание на символиката в съновиденията (например – къщата като обозначение на човека в неговата цялост, цветята като символ на различни органи, заминаването и пътуването с влак като смъртта, водата – асоциирана по определен начин с раждането и др.) Тази символика трябва да се познава, но във всеки случай не може да се абсолютизира – в смисъл да се използва като съновник, като един вид готов наръчник по сънотълкуване.
Фройд се занимава и с изследването на типични сънища. Според него често срещаните сънища с изпити отразяват безпокойство, когато на другия ден ни предстои изпитание и се страхуваме да не се провалим. Сънищата за изпуснати влакове (като тези за изпити) са сънища на «утехата» - те ни утешават пред тревожността от смъртта, защото заминаването на пътешествие е нейният символичен израз. Съществуват и други категории сънища: за неудобство от голотата ни, за падане, за «дежа вю», за загуба на близки същества. (Зад последните могат да се крият различни неща. Фройд дава за пример своя пациентка, която ужасно се измъчва от това, че сънува смъртта на любимия си племенник. Всъщност обаче «на погребението» тя среща един специален мъж, към когото не е безразлична и тази среща е нейното истинско желание. Подобни сънища обаче, както вече стана дума, ни препращат и към един архаичен, аморален период – този на нашето детство, когато си съперничим с братята и сестрите за любовта на нашите родители, или с единия от тях - за любовта на другия. И чувствата на омраза, меко казано, съвсем не са ни непознати....)
Фройд изрично отбелязва, че едно и също съдържание на съня може да носи различен смисъл у различните хора и да бъде с различен контекст. Затова в техниката на интерпретирането той се опира преди всичко на мислите, които пациентите ще споделят във връзка със сънуваното и по-точно - на метода на свободното асоцииране (пациентът казва всичко, каквото му дойде на ум, без да го подлага на критика). Всяка интерпретация, която не е вписана в свободните асоциации на сънуващия и в прочита на неговата собствена история е вулгаризация на психоанализата. Кралският път, който тя откри в тълкуването на сънищата е, че това е път към опознаване на нашето несъзнавано – там, където “човекът не е господар сам на себе си”. И ако на някого това му се стори разочароващо и даже някак прозаично, нека си спомни афоризма на художника Франси Журден: “Всяко човешко същество е една вселена, която си струва да бъде разкрита”.


[1] Превод Александър Ничев, курсивът мой, Р.Д.
PS Текстът е публикуван и в септемврийския брой на списание "Бела"

Катрин Гранжар: "Психическо затлъстяване?"

Визитка: Френската психоаналитичка Катрин Гранжар е специалист по проблемите на теглото и хранителното поведение. От 7 години тя е част от екипа на парижки хирург, който извършва гастропластики (интервенция, при която в горната част на стомаха на пациенти с патологично затлъстяване се поставя т.нар. гастрален пръстен, разделящ го на две, с което се регулира приема на храна). През февруари т. г. във Франция излезе нейната книга “Затлъстяванията. Тежестта на думите. Бедите на теглото” на издателство “Calmann Lévy”. Наскоро, на работен семинар в София, г-жа Гранжар представи пред български колеги своя опит и теоретичните си схващания за тази все по-разрастваща се съвременна “епидемия”.
- Вашата книга е може би първият “поглед” на психоаналитик върху проблема със затлъстяването и страдащите от него.
- Обикновено хората не се консултират с психоаналитици заради проблеми с теглото, а ще посетят лекар, който ще ги постави на диета и ще изиска от тях усилие на волята. Впрочем волята в този случай, както и в други, допускам, не може всичко. И пациентите навлизат в един порочен цикъл, който аз определям така: лишение – фрустрация – нарушаване. Защото човек не може да издържа на нещо, което е от порядъка на постоянното лишение и фрустрация. В един момент пациентът нарушава диетичните норми, изоставя режима и натрупва, даже надскача предходното си тегло. Известно е, че 5 години след като са предприели диета, 95% от хората възвръщат и даже надвишават изгубените килограми! Как да се избегне това? Като се види за какво “служи” теглото. Защото затлъстяването е симптом, който служи за нещо, той има своето основание да съществува, той е интелигентен. Той идва да разреши някакъв възникващ проблем. Ще ви дам пример – напълняването може да бъде защита, нещо като крепостна стена, която личността издига около себе си, за да постави на дистанция околните. А защо да го прави? По много причини – да постави на отстояние сексуално, например. Ако аз съм пълна жена, то по-малко ще се вписвам в класическите канони за красота и следователно ще се предпазя от някакво твърде агресивно желание. Сред затлъстелите има не малко хора, понесли сексуална злоупотреба в детството, както и различни форми на физическо или на словесно насилие. Друго основание да “издигам укрепления” може да бъде за да се предпазя от психическо проникване, да запазя своето дълбоко аз, да кажем – в случай, че имам твърде натраплива майка, която без покана нахлува в моя душевен мир.
- А съществуват ли фактори извън детството, които да отключват подобни симптоми?
- Разбира се, констатират се затлъстявания, чиято причинност е в житейските събития – отговор чрез храната на стреса или на ударите на съдбата, например. Защото тя е убежище и компенсация в същото време и всички го констатираме постоянно. Когато нещо не върви, какво правят хората? – ами вземат си парченце шоколад, вземат си нещо малко, или както казваме на френски ”една мъничка сладост”. Е, ако тази мъничка сладост за по-голяма част от хората е допустима, понеже ще съумеят да си наложат граници, то при други постепенно ограничението не може да бъде поставено и те навлизат в спиралата на зависимостта от храната. Така че хората, които в нея ще припознаят най-добрата компенсация, нямат източник на затлъстяване само в детството, напротив. Но при тях е налично едно специфично отношение към границата, към лимита и определена деструктивност към собственото тяло. И аз мисля, че както не всеки става алкохолик, така не всеки може да се превърне в човек със затлъстяване.
- В книгата си лансирате интересен паралел между затлъстяването и патологиите на пристрастяването.
- Аз правя аналогия с патологиите на пристрастяването като алкохолизма, например. Той е с други ефекти, но има същата природа и същите причини. Забелязахме, впрочем, че сред родителите на хората със затлъстявания има повече алкохолици, отколкото е средното представителство за останалата част от населението. Сякаш оралността се е преместила. Пациентът е прехвърлил върху храната нещо, което в неговото детство е било от порядъка на течността, на напитката, за някой от неговите родители. И тъй като е страдал от алкохолизма на майка си или на баща си, той не е могъл да вземе същия симптом, но е заимствал друг, твърде близък, все пак.
Хората, които са пристрастени – без значение към храна или алкохол, малко по малко не смогват да се ограничат и навлизат в цикъла на зависимостта от “обекта на зависимост”. Това ще рече, че ние приписваме на някакъв външен на нас обект силата, психическата власт да ни прави добро, да ни помага. Когато нещо не върви, обезщетението го откриваме в алкохола, в храната или в цигарата, защото "те ще ме накара да се чувствам добре”, “ще ме накарат да се отпусна” и пр. и пр. И тази илюзия е придадена не просто на някакъв външен обект, а - конкретно на този, и не на някакъв друг, да речем. И да се лишим от него е сложно, все по-сложно и трябва нещо повече от воля. Лекарите ще ви кажат: “Направете усилие, яжте малко, ако имате желание за шоколад - хапнете ябълка или изпийте чаша вода”. Всички тези съвети на диетолозите са коректни, разбира се. Но те са на нивото на съзнанието, а на нивото на несъзнаваното терапевтът ще трябва да накара пациента да проумее, че да искаш и да желаеш са различни неща. Вие може да искате да отслабнете и също така да желаете да продължавате да се предпазвате и защитавате. И докато терапевтът не ви помогне да схванете тази разлика, вие ще изпитвате чувство на вина, че не сте спазили хранителните съвети, които са ви били дадени.
- Тоест, за лечението на затлъстяването не е достатъчен само “чисто телесният” подход?
- Точно така. Също като при менталната анорексия – никой не би могъл да излекува анорексик, без да се занимава с това, което е в главата му. Никой не лекува алкохолиците, като им казва: “Но спрете да пиете, господа!” И колкото повече се задълбочавам в моята област, толкова повече си мисля, че психическото затлъстяване е понятие, което тепърва ще се развива и че ще се оформи специален дял от медицината, който да се занимава с него подобно на този, който третира алкохолизма.
- Само индивидуален проблем ли е затлъстяването, което, впрочем, е с тенденция все повече да се глобализира?
- Това е колкото индивидуален, толкова и социален проблем. Световната здравна организация го класира сред 5-те основни бича на човечеството. Днес се умира по-често от свръхтегло, отколкото от глад. В света има 300 милиона затлъстели възрастни, от които една трета - в развиващите се страни. Два милиона и половина смъртни случаи годишно са вследствие на затлъстяването и съпътстващите го заболявания.
А то не би могло да вземе подобни мащаби, ако не съществуваше и свръхпредлагането на храни, на лакомства за хрускане, за дъвчене, на сода. Защото аз току-що ви предложих чаша вода, но това обикновено е рядкост. Най-често ви предлагат кока-кола. В Африка например, причината, поради която населението затлъстява е, че се пие все по-малко вода и все повече сода. Водата вече не е на мода. Но знаете ли, че една чаша сода се равнява на 7 парченца захар?
Днес ядем много по-мазни, калорични храни, а се изразходваме все по-малко. Е, тялото трупа. Тялото не е направено за толкова заседнал живот с толкова много храна. Рекламите по телевизията ни дават желание да консумираме през цялото време, непрекъснато. И човешкото същество трябва да е много силно, за да устои. Защото това даже не са предложения, не, това са подбуди – да се поглъща постоянно, преди още да сме изпитали чувство на глад.
- Вашето послание към аудиторията ни?
- Ако си дадете сметка, че сте склонни все повече да компенсирате с храна, ви предлагам да се запитате, защото превенцията е за предпочитане пред лечението. А и никой не натрупва купища телесна маса за няколко дни, седмици или месеци, не, това отнема години. Приканвам хората да се срещнат с психотерапевт, за да поставят думи, вместо да поставят някакъв обект – храна, алкохол, или други. Разбира се, аз настоявам, че за успешната терапия съществува и така нареченият “добър”, или “подходящ” момент” А той не е непременно онзи, в който вашият лекар ще ви предупреди, че сте застрашени и от проблеми със сърцето, гръбначния стълб или от диабет. Не, нужно е вие сами да определите, че е настъпил подходящият момент да разрешите този проблем.
PS Под друга редакция интервюто е публикувано и в седмичника “Всичко за жената”.

Obésité mentale?

La psychanalyste française Catherine Grangeard est spécialiste des problèmes du poids et du comportement alimentaire. Depuis 7 ans elle est dans l’équipe d’un chirurgien qui fait des gastroplasties(intervention au cours de laquelle on pose un anneau qui enserre la partie supérieure de l’estomac et le divise en deux, ce qui règle l’ingestion de la nourriture). En février l’année courante en France est paru son livre : « Obésités. Le poids des mots. Les maux du poids », Ed Calmann Lévy, 2007. Récemment, lors d’un séminaire avec des collègues bulgares, Mme Grangeard a présenté son expérience et ses conceptions théoriques pour cette « épidémie » moderne qui s’étend de plus en plus.
- Votre livre est peut-être la première « vue » d’un psychanalyste sur les problèmes de l’obésité et les personnes qui en souffrent.
- Les psychanalystes d’ordinaire ne sont jamais consultés pour des problèmes de poids, classiquement les gens vont voir un médecin qui les met au régime et qui ensuite leur demande un effort de volonté. Or, la volonté en ce domaine-là ne peut pas tout, en d’autres domaines non plus, je présume. Et les personnes entrent dans un cycle que je définie ainsi: privation-frustration-transgression. Car on ne peut pas tenir quelque chose qui est de l’ordre de la privation et de la frustration en permanence, tout le temps, toute une vie. Et le patient à un moment donné lâche le régime diététique et reprend le poids, voire même le dépasse. Et on sait que 5 ans après avoir commencé un régime, 95% des gens sont revenus à leur poids initial ou l’ont dépassé. Comment éviter tout cela ? En allant voir à quoi sert le poids. Car l’obésité est un symptôme, et il a sa raison d’être, il est intelligent, il vient résoudre un problème au démarrage. Je vais vous donner un exemple – très souvent une personne a pu mettre en oeuvre une façon de grossir pour se protéger, c’est un rempart qui met à distance les autres. Pourquoi faire mettre à distance les autres ? Plusieurs choses – mettre à distance sexuellement, par exemple. Si je suis grosse, pour une femme, je suis moins dans les canons de la beauté classique et donc je me protège du désir trop agressif. Parmi les obèses il y a une surreprésentation en pourcentage des personnes qui ont subi des abus sexuels dans l’enfance ou d’autres formes de violence physique ou verbale. Autre cas de figure – mettre un rempart pour éviter qu’on pénètre trop, « protéger mon moi profond », s’il s’agit de l’intrusion psychique d’une mère, par exemple.
- Y- a-t-il d’autres facteurs, hormis l’enfance, qui peuvent déclencher des symptômes pareils ?
- Bien sûr. On parle d’obésité dont les causes sont dans l’enfance, mais on constate d’autres obésités qui ont des causes surtout dans les événements de la vie – la réponse par la nourriture au stress, aux chocs divers et variés. Parce que la nourriture est un refuge et une compensation en même temps et on le constate tout le temps. Quand quelque chose ne va pas, que font les gens? Ils prennent un bout de chocolat, une « petite douceur » comme on dit en français. Et cette « petite douceur » pour la grande majorité des gens - ça va aller, parce que la limite peut être posée. Mais pour les personnes qui sont dans l’addiction, petit à petit la limite ne peut pas être posée et ils entrent dans le cycle de la dépendance à l’objet de l’addiction. Donc, les personnes qui vont trouver dans la nourriture la meilleure compensation n’ont pas toutes dans l’enfance la source, mais en revanche - il y a ce rapport à la limite, qui est très particulier et une destructivité du corps. Et je pense que tout comme n’importe qui ne peut pas devenir alcoolique, n’importe qui ne peut pas devenir obèse, non plus.
- Dans votre livre vous mettez un parallèle intéressant entre l’obésité et les pathologies d’addiction.
- Je compare avec les pathologies d’addiction comme celle de l’alcoolisme. Elle n’a pas, bien évidemment, le même effet psychique, mais en revanche a les mêmes causes. Nous avons remarqué également que chez les personnes en obésité il y a plus de parents alcooliques que dans la moyenne de la population. Comme si l’oralité avait été déplacée. La personne a transféré sur la nourriture quelque chose qui dans son enfance était de l’ordre de la boisson, du liquide, pour l’un de ses parents. Et comme elle avait souffert de l’alcoolisme de son père ou de sa mère, elle ne pouvait pas prendre le même symptôme, mais elle en a pris un assez proche, avec une proximité importante. Les personnes qui sont dans l’addiction - qu’elle soit au niveau de la nourriture ou de l’alcool (c’est pareil) petit à petit ne peuvent pas se limiter et elles entrent dans le cycle de la dépendance à l’objet de l’addiction. Ce qui signifie qu’on attribue à un objet extérieur à soi ce pouvoir de nous faire du bien, de nous aider. Donc quand ça ne va pas, on croit que la compensation on la trouve dans la boisson, dans la nourriture ou dans la cigarette – « ça va me faire du bien », « ça va me détendre », etc. C’est cette illusion qui est attribuée à un objet extérieur et à tel objet, pas un autre. S’en priver c’est compliqué et il devient alors extrêmement difficile de s’en sortir. Et il y a besoin d’autre chose que de la volonté, alors il ne suffit pas de faire appel à la volonté. Puisque les médecins vont vous dire : « Mais écoutez, faites un effort, retenez-vous, mangez moins, si vous avez envie d’un chocolat, prenez une pomme ou un verre d’eau. » Tous ces conseils de diététique sont naturellement de bon sens, mais en revanche tout ça c’est dans le conscient. Inconsciemment le psy va faire comprendre à une personne que « vouloir » et « désirer » ce n’est pas pareil. On peut vouloir perdre du poids et continuer à se protéger. Et tant que votre thérapeute ne vous aidera pas à faire la différence entre le vouloir et le désirer, vous aller avoir une culpabilité de ne pas respecter les conseils de diététique qu’on vous donne.
- C’est-à-dire que dans la cure de l’obésité le traitement purement « corporel » ne suffit pas ?
- Une approche strictement somatique ne convient pas. Tout comme personne ne soignerait un anorexique sans s’occuper de ce qu’il y a dans sa tête. Personne ne soigne plus les alcooliques en leur disant: « Mais arrêter de boire, mon bon Monsieur !» Et plus je vais dans l’expérience, plus je pense que l’obésité mentale sera un concept qu’on va développer demain et après-demain et qu’il est nécessaire de développer l’obésologie comme on a développé l’alcoologie.
- Est-ce que l’obésité est un problème uniquement individuel, personnel, alors qu’elle a tendance à se globaliser de plus en plus ?
- C’est un problème autant de l’individu que de la société. L’Organisation Mondiale de la Santé l’a classé fléau numéro 5. Aujourd’hui on meurt plus de surpoids que de la faim. Il existerait 300 millions d’adultes obèses dans le monde, dont un tiers dans les pays en voie de développement. Deux millions et demi de morts par an sont dues à des suites de l’obésité. Mais l’obésité ne pourrait pas être si répandue dans le monde contemporain, s’il n’y avait pas la proposition, la surabondance de propositions d’achats, de nourriture, de grignotage et de soda. Parce que moi je vous ai offert un verre d’eau, mais c’est rare, d’ordinaire on vous offre un coca-cola. En Afrique, la raison pour laquelle la population devient en obésité, c’est qu’on boit moins d’eau que de soda. La boisson « eau » n’est plus à la mode, c’est rare d’offrir à quelqu’un un verre d’eau. Mais le verre de coca – il y a 7 morceaux de sucre là-dedans.
Aujourd’hui nous mangeons des trucs beaucoup plus gras, beaucoup plus riches en calories et nous nous dépensons moins. Le corps stock. Le corps n’est pas fait pour une vie aussi sédentaire,avec autant de nourriture. Les publicités à la télé nous donnent envie principalement de consommer tout le temps. Et l’être humain doit être très, très fort, pour résister. Ce ne sont même pas de propositions, ce sont des incitations à consommer constamment, même sans avoir ressenti de la faim.
- Votre message pour notre auditoire ?
- Si vous vous rendez compte que vous avez une tendance de plus en plus à compenser avec la nourriture, il faut que ça vous interroge, parce que prévenir c’est mieux que guérir. Et on ne prend pas des tas de kilos en quelques jours, en quelques semaines, en quelques mois, non – ça prend des années. Et j’invite les gens à aller parler avec un psy pour pouvoir mettre des mots à la place de mettre un objet – nourriture, alcool et autre. Et j’insiste aussi sur la notion du « bon moment ». Il faut quand-même que dans une vie ce soit le bon moment, ce n’est pas parce que votre médecin vous dit que vous allez avoir un problème avec la colonne vertébrale, cardiaque ou diabète. Il faut que vous décidiez que c’est le bon moment pour résoudre ce problème.

Catherine Mathelin-Vanier:
Toute vie a de la valeur
* La perte d’un enfant ne se surmonte pas
* Personne ne remplace personne dans cette vie. Et l’enfant qui viendra après celui que vous avez perdu ne va pas prendre sa place.
* Le psychanalyste d’enfant est «traducteur» pour les parents
* Ayez plus de confiance en vous comme parents et ne cherchez pas à tout prix des conseils ailleurs
* Ce qui se passe avec votre enfant est en lien avec votre enfance
* La rencontre avec le psy vous traduit ce que vous n’arrivez pas à comprendre de votre enfant (et qui n’est pas du tout forcément quelque chose qui vient de votre faute)

Catherine Vanier est docteur en psychologie et travaille dans le domaine de la psychiatrie d’enfant et de la psychanalyse depuis 1970. Elle a une expérience professionnelle particulière, car depuis 20 ans elle fait partie de l’équipe du service de réanimation pour nourrissons dans l’hôpital Saint-Denis à Paris. Elle a transmis ses observations et sa pratique approfondie dans son livre: «Le sourire de la Joconde». Mme Mathelin est disciple de deux grands noms dans la psychanalyse d’enfant – Françoise Dolto et Maud Mannoni.
- Madame Vanier, est-ce que la thérapie psychanalytique des bébés est une pratique typique en France ?
- En France depuis une dizaine d’années on s’intéresse beaucoup aux bébés et les psychanalystes ont été amenés à recevoir de très petits bébés - de 2-3 mois. Parce qu’on s’est rendu compte que certaines maladies du corps ou certains troubles du bébé n’avaient pas une cause forcément médicale, mais aussi une cause psychologique. Un bébé ne parle pas, bien sûr, mais ses moyens de dire que quelque chose ne va pas, c’est très souvent - de crier, de pleurer, de vomir, d’avoir des diarées, enfin - toutes ces manifestations des nouveaux-nés. Et les pédiatres qui ont beaucoup examiné et qui ont des méthodes d’investigations médicales pour voir si le corps est malade, se sont rendus compte qu’un des moyens de parler des bébés c’était de manifester comme ça une gêne et une malaise qui pouvait être une malaise psychique. Petit à petit, les pédiatres ont commencé à demander aux psychanalystes s’ils avaient une idée de ce qui pouvait se passer avec ce bébé. Et donc nous avons travaillé beaucoup sur la métapsychologie du nourrisson, nous avons essayé de comprendre comment se constitue le psychisme d’un bébé et du même coup les psychanalystes reçoivent plus de bébés. Et en France, dans les services de réanimation néonatale, la présence d’un psy est obligatoire par décret depuis 4 annés. Et avec les médecins en service de réanimation, on réfléchit sur les problèmes et on essaie de permettre au bébé de se développer le mieux possible malgré l’hospitalisation. Ici l’équipe soignant se pose beaucoup de questions: faut-il réanimer (et jusqu’où aller) ces bébés tout petits, nés parfois 500 gr, 6-ième mois de la grossesse? Et-ce qu’on ne va pas nuire en voulant les sauver sur le côté psychique, alors qu’on les sauve sur le côté de leur corps? Et si le fait de naître plus tôt et d’être séparés de leurs parents pouvait avoir des conséquences par la suite sur le développement psychique et lesquelles? Nous travaillons pour permettre aux mamans de souffrir le moins possible de cette hospitalisation, parce que pour elles c’est terrible d’être séparées de son bébé à la naissance. Et puis aussi de pouvoir aider les parents auxquels on allait annoncer les séquelles ou que l’enfant n’allait pas vivre. Donc, nous les psychanalystes, on a aussi un travail d’accompagnement et dans les risques de séquelles et lorsque des drames comme la mort d’un enfant arrivent, qui est un traumatisme épouvantable pour la famille.
- En quoi consiste le travail psychanalytique avec le prématuré ? Vous lui parlez ?
- Bien sûr, je lui parle. Mais je fais aussi suffisamment travailler les puéricultrices, les infirmières, les médecins, pour que tout le monde lui parle, parce que si c’est juste une personne qui vient parler une fois, de temps en temps, ce n’est pas grand chose. J’essaie que la façon d’envisager la réanimation soit différente pour l’équipe soignant, c.à.d. qu’il parte du principe qu’il ne s’agit pas d’un corps seulement à réanimer, mais d’un sujet et qu’il faut réanimer son désir, il faut qu’il ait le désir d’avancer, grandir et vivre, ce bébé. Parce que, quelques fois, privé de sa maman, privé de son papa – quelles puissent être ses raisons de vivre à ce bébé? Dans un service pareil il peut perdre le courage et l’envie de vivre, donc il faut lui parler – de sa famille, de ses frères et soeurs qui l’attendent à la maison, de la vie qu’il va avoir. Et aussi – expliquer à ce bébé pourquoi il est là. Je demande aux parents de lui dire qu’ils ne l’ont pas abandonné, qu’ils le laissent au médecin pour qu’il le soigne, parce qu’il est malade. Et qu’ils sont là et qu’ils attendent qu’il aille mieux pour le ramener à la maison, auprès de la famille.
- Vous avez vu beaucoup de malheurs et de souffrance. Quelle est, selon vous, la différence entre la souffrance du père et de la mère?
- Je ne suis pas sûre que ce soit une différence forcément en quantité de souffrance. Le père peut tout à fait souffrir autant que la mère, mais ce n’est pas la même souffrance. La maman l’a eu dans son ventre, ce bébé. Donc d’apprendre qu’il va être handicapé ou qu’il va mourir pour la mère c’est quelque chose de physiquement douleureux, terrible, alors que le père il va être plus dans ses repères symboliques de paternité. C’est pas tout à fait quelque chose qui va lui arracher le ventre et le corps, comme ça fait à une mère. Ce lien physique de la maman et du bébé est très particulier…Et c’est vrai que comme nous, on se retrouve avec des enfants très fragiles, on est obligé de dire aux parents qu’on ne peut pas se prononcer même quelques fois sur la vie ou sur la mort avant 1 mois. Et il y a des parents qui disent : « Nous ne venons plus. Nous ne viendront que quand vous pouvez nous dire qu'il est sauvé.» Et en parlant avec ces parents, j’arrive leur expliquer que, ma foi, toute vie a de la valeur ! Et qu’une vie de 3 jours, qu’une vie de 8 jours, c’est une vie. Et que pour eux, les parents et pour lui – le bébé, c’est important d’être là, d’être à côté de lui, de lui dire qu’on l’aime, qu’il existe, qu’on pense à lui et qu’on pensera à lui toujours, il aura toujours sa place pour eux. Et que même si cet enfant vient de mourir, d’avoir été avec lui, près de lui, c’est quand même moins douleureux, c’est atroce, mais c’est quand même moins douleureux que de l’avoir quitté tout de suite et de ne l’avoir pas revu. Et je crois que pour les parents c’est quand même plus solidifiant d’avoir été présents, d’avoir soutenu ce bébé, d’avoir lui parlé un peu que s’ils n’ont pas été là du tout ou s’ils ont fui. Pareil pour les médecins. De dire à un bébé qu’on l’aide, qu’on va essayer qu’il s’en sorte, mais qu’on comprend que s’il est très malade, il puisse choisir autre chose que la vie. Parce qu’il y a des prématurés qui vont survivre en fauteuil roulant. Donc, on peut admettre, nous, on peut s’incliner aussi face à ce bébé qui nous dit par ses symptômes: «je n’ai plus de force!» en commençant à mal réspirer, en s’aggravant. On peut admettre ça, il nous met ses limites, nous ne sommes pas tout-puissants. Et si on ne peut pas faire en sorte qu’il ait une vie tout à fait normale, on peut comprendre aussi que lui, le bébé il décide qu’il ne veut pas vivre handicapé et que c’est son droit, aussi, ce choix. Et on ne va pas le sauver à tout prix, à tout prix, à tout prix! Même si on l’aime! Après tout, c’est aussi une preuve d’amour de lui dire: «C’est ton droit!»
- J’ai demandé, il y a un certain temps, votre collègue – professeur Danièle Brun, comment on peut surmonter un tel malheur – d’avoir un enfant handicapé ou de perdre un enfant.
- On ne peut pas.
- Elle m’a dit la même chose.
- On ne peut pas. On peut continuer à vivre, mais on ne peut pas oublier, on ne peut pas penser qu’on n’a pas eu ce bébé et on ne peut pas ne plus en être triste. Il y a un temps, comme tous les deuils, vous voyez, il y a un temps de deuil insupportable où on n’a qu’une idée – se jeter par dessus un pont. Et puis il y un temps où on peut penser autrement à ce bébé. Et on peut dire: “J’ai eu cet enfant. Très malheureusement, la vie a fait qu’il n’a pas vécu, mais il a existé. Et j’ai été, j’ai été maman de cet enfant. Il compte pour moi, je le garde dans mon coeur, il comptera toujours.» Quand on perd quelqu’un, on peut continuer à cheminer sans lui, c.à. d.- il arrive un moment où on peut penser à lui en étant moins dramatiquement triste. Mais – penser qu’on va, un jour, dire: «Oh, mais c’est pas grave, j’ai eu un bébé, il est mort». Non ! Non!
- Les gens du dehors, d’habitude, ils disent: « La vie continue. »
- Oui, ils disent sans comprendre ce que c’est. Et ils disent aussi: «Fais-en un autre !» Mais un autre enfant – il sera un autre enfant! L’enfant que vous aurez après celui qui est décédé ne va pas prendre sa place. Il sera votre deuxième enfant, et il aura eu un grand frère ou une grande soeur qui sera mort (e). Alors – personne ne remplace personne. Et vous allez être très contente et très heureuse de ce deuxième enfant qui naît, mais il ne va pas vous consoler ou s’il vous console de la mort du premier, ce n’est pas très bon signe pour lui, c.à. d. ça va être très lourd à porter.
- Quels symptômes des enfants doivent faire les parents s’adresser au psy?
- On pourrait dire – tout ce qui fait penser à des parents (qui connaissent bien leurs enfants et moi je leur fait confiance) que l’enfant a l’air triste et malheureux. Dès que vous sentez un enfant malheureux – c’est ça la bonne réponse. Où quand tout a l’air d’aller bien, mais vous vous inquiétez pour quelque chose – et bien, allez en parler. Ça vous aidera parfois de comprendre des choses qui se passent même peut-être pas pour l’enfant, mais pour vous. Et de prendre de la distance par rapport à tout ça et d’alléger infiniment le poid. Je me souviens comme ça d’une petite fille de 5 ans qui venait me voir pour la première fois avec ses parents. Elle venait d’avoir un petit frère et elle était devenue très méchante à la maison. Et les parents disaient: «Elle est méchante, c’est incroyable, on dirait qu’elle veut la mort à cet enfant, elle allait s’asseoir sur le couffin, elle dit qu’elle va le jeter par la fenêtre. Nous, on est très fâchés, on la gronde tout le temps, on ne comprend pas pourquoi elle n’aime pas ce petit frère”. Je parle avec les parents et je dis: «Vous savez, peut-être qu’elle est juste très malheureuse.» Et je fais aussi parler un peu les parents de leurs relations et de leur rivalité avec leurs frères et leurs soeurs à eux. Et ils disent: «Ah, oui, c’est vrai, quand on était tout petit on avait été très malheureux». «Bon, souvenez-vous – votre petite fille n’est pas méchante, mais elle vit des choses difficiles, il faut aussi qu’elle comprenne que vous l’aimez toujous autant.» Et en partant, la petite fille se retourne vers moi (elle n’a rien dit pendant toute la séance et avait l’air boudé dans son fauteuil) et elle m’a dit: « J’ai compris quel métier tu fais. Tu es traducteur pour les parents». J’ai trouvé que c’était très joli. Et quelques fois aller à la rencontre d’un psy c’est simplement voir quelqu’un qui va vous traduire un peu ce que vous n’arrivez pas à comprendre de cet enfant qui n’est pas du tout forcément quelque chose qui vient de votre faute.
- Le psychanalyste français Marcel Rufo affirme que le manque de jalousie des aînés par rapport aux cadets n’est pas un bon signe. Mais moi je ne suis peut-être pas la seule à ne pas se rappeler d’avoir éprouvé des sentiments pareils...
- La jalousie a beaucoup à avoir aussi avec la façon dont les parents vont accueillir le nouveau et la place qu’ils vont faire à l’aîné. Je pense que ce que Marcel Rufo veut dire, c’est que – quand cette jalousie existe, c’est important que les enfants puissent l’exprimer. Au cas où elle existe, quelques fois, elle peut être très affaiblie ou l’aîné peut avoir d’autres sujets de préoccupation que l’arrivée de ce petit frère et ne se souviendra pas avoir été jaloux. Je voulais juste vous dire quelque chose sur la jalousie, parce qu’on n’en pense jamais. On pense à l’aîné jaloux du petit et il faut savoir que les petits sont atrocement jaloux des aînés. Et on n’en parle pas de cela et même les parents n’y pensent pas! Or, c’est terrible d’être un bébé et d’être dans votre petit fauteuil de bébé et de voir un grand qui marche et qui fait plein de choses qu’il veut. Et puis, après – essayer de marcher pour le rattraper et de voir que le grand – il parle et il marche... Le petit est souvent dans une grande rivalité avec l’aîné et peut tout à fait souffrir de ce que pense sur cette privilège de l’aîné. Donc – que les enfants rivalisent entre eux, c’est vrai, et c’est bon parce que la rivalité c’est ce qui fait qu’on réussisse les concours, quand on est grand, par exemple.
- Allez-vous donner un conseil à nos lecteurs?
- En introduction, je vais vous dire qu’une fois Freud a reçu une dame qui avait entendu que le professeur parlait beaucoup d’éducation des enfants et de comment ça pouvait rendre les enfants nevrosés. Elle est allée le voir et lui a dit: « Je voudrais vous demander - qu’est-ce que je peux faire pour élever mon fils le mieux possible.» Et Freud lui a répondu: «Ecoutez, faites ce que vous voulez. De toute façon ce sera mal». Alors, le problème du conseil, c’est que – si les parents font ce qu’ils ont lu dans les journaux, ou ce qu’ils ont entendu à la radio ou vu à l’émission du télé, juste parce qu’ils l’ont vu écrit ou entendu et que eux, ils ne sont pas du tout présents ou vrais dans l’application de ce conseil, cela ne va pas avoir l’effet qu’on pense que ça pourra avoir. Il y a énormément de livres de pédagogie, d’écrits, où on explique quoi faire et comment agir. Jamais il n’y aurait plus de consultations chez les psys, si cela marchait. Et je crois que s’il y a un conseil qu’on peut donner aux parents – c’est d’avoir présent à l’esprit, que ce qui se passe avec leur enfant est en lien avec leur enfance, à eux, les parents. Et que si vraiment ils voient quelque chose qui ne va pas, le conseil qu’on peut leur donner – c’est d’aller poser la question à quelqu’un qui est formé à la psychanalyse ou à des psychologues, qui ont idée de ce qui peut se passer. Et puis – faites-vous plus de confiance et n’essayez pas toujours de trouver une recette, dans un journal ou dans un magazine, par exemple.

Катрин Вание:
Всеки живот има стойност

*Загубата на дете не се превъзмогва
*И никой никого не замества в този живот
*Детският психоаналитик е “преводач за родители”
*Имайте повече доверие в себе си като родители и не търсете непременно съвети другаде
*Случващото се с вашите деца винаги има връзка със собственото ви детство
*Срещата с психоаналитика ви “превежда” онова, което не съумявате да разберете у детето си и което не е непременно ваша грешка

Визитка: Катрин Вание е доктор по психология и работи в областта на детската психиатрия и психоанализа от 1970 г. насам. Има тясно профилиран професионален опит с недоносени деца, тъй като от двайсет години е част от екипа на отделението за интензивна терапия на рискови новородени в болницата “Сен Дени” в Париж. Богатата си клинична практика и наблюдения там е обобщила в книгата: “Усмивката на Джокондата. Терапия с недоносени деца”. Г-жа Вание е ученичка и последователка на две от гранддамите в областта на детската психоанализа във Франция – Франсоаз Долто и Мод Манони.

- Г-жо Вание, обичайна практика ли е психоаналитичната терапия на бебета във Франция?
- От десетина години във Франция се наблюдава засилен интерес към бебетата въобще. И ние, психоаналитиците, започнахме все по-често да приемаме съвсем малки пациенти – кърмачета на по 2-3 месеца. Защото стана ясно, че някои техни телесни прояви и смущения не са непременно от медицинско естество, а имат и психологическа причина. Което ще рече - да, бебето не може да говори, но неговият начин да ни каже, че нещо не е наред, е като плаче, повръща, има диария и пр. С времето педиатрите (които разполагат със свои методи, за да установят дали тялото е болно), си дадоха сметка, че именно това е едно от средствата за говор на бебетата, когато става дума за психическо страдание, а не за органична болест. Постепенно лекарите започнаха да се обръщат към нас с въпроса дали имаме идея какво се случва с едно подобно бебе. И ние работихме много върху метапсихологията на кърмачето, т.е. – върху това как се конструира неговата психика, напреднахме доста и в резултат консултираме все повече и повече бебета. Нещо повече - у нас, във Франция, от 4 години насам присъствието на психоаналитик или психолог в отделенията за реанимация на рискови новородени е задължително със закон. Заедно с лекарите в тези сектори ние се опитваме да разсъждаваме върху проблемите и да търсим начини недоносените деца да се развиват по най-добрия възможен начин, въпреки хоспитализацията. Тук лекуващият екип си поставя много запитвания – трябва ли и докъде да се простира реанимацията на тези съвсем малки бебета (появили се понякога в 6-и месец на бременността и тежащи едва 500 грама) и дали няма да се навреди върху психиката им, тогава, когато на всяка цена се спасяват телата им? Дали преждевременното им раждане и обстоятелството, че са били разделени от родителите, би могло да има последици върху психическото им развитие по-нататък и какви? Освен това ние работим и за облекчаване на страданието на майките, защото за тях е ужасно да бъдат разделени с децата си още от мига на тяхното раждане. Опитваме се да подпомагаме и онези родители, на които ще оповестим, че бебето ще бъде с увреждания или че няма да живее. Тоест ние, психоаналитиците, имаме задачата по “придружаване” на родителите – и когато има рискове от увреждания и когато се случват драми като смъртта на дете, което е ужасна травма за семействата.
- А в какво се изразява психоаналитичната работа с недоносените, вие говорите ли им?
- Разбира се, че им говоря. Но също така стимулирам акушерките, медицинските сестри и лекарите да им говорят. Защото ако само един човек разговаря и то от време на време с бебето, това не е кой знае какво. Аз се опитвам да накарам медицинския екип да се отнася по друг начин към реанимацията, да изхожда от принципа, че не става дума само за реанимиране на тялото, но че трябва да реанимираме и желанието на бебето за живот. За да напредва и за да расте, е нужно то да има това желание у себе си. Защото, понякога - какви биха били мотивите и какви ще бъдат основанията на едно бебе да иска да живее, след като е лишено от майка си и от баща си? В подобно отделение и при цялата тежест на медицинското лечение, то може и да изгуби куража и желанието за живот. Затова трябва да му се говори – за неговото семейство, за братята и сестрите, които го чакат у дома, за живота, който му предстои. Ние обясняваме на бебето и защо е в болницата. И аз моля родителите да му казват, че не са го изоставили, а че го оставят на лекаря, за да може той да го лекува, тъй като е болно, но че те са тук, че го чакат да се подобри, за да го вземат у дома при семейството.
- Вие сте се сблъсквали с много човешка мъка. Каква, според Вас, е разликата между майчиното и бащиното страдание?
- Не съм сигурна, че става дума за разлика в количеството на страданието. Бащата може да страда също толкова, колкото и майката. Но това няма да е същото страдание. Защото майката е носила в утробата си това бебе. Следователно – да научи, че то ще има увреждания, или да научи, че то ще умре, за майката е нещо физически болезнено и ужасно. Докато за бащата ще бъде повече от порядъка на неговите символични ориентири на бащинството, а не нещо, което непременно ще му изтръгва вътрешностите и ще му разкъсва тялото, както е при майката. Тази физическа връзка на майката с бебето е много особена…Знаете ли, в работата с недоносените деца, ние понякога не можем да се произнесем незабавно дори по въпроса за живота или за смъртта им. И има родители, които казват: “Ние няма да идваме повече. Ще дойдем, когато можете да ни гарантирате, че то е спасено”. Разговаряйки с подобни родители, на мен ми се случва да им обяснявам, че, бога ми, всеки живот има стойност! И че живот от 3 или от 8 дни също има стойност. И че за бебето, и за тях като родители, е важно да бъдат тук, да присъстват до него, да му казват, че го обичат, че то съществува, че мислят за него, че винаги ще мислят за него, че винаги ще има място сред тях. И даже ако това дете умре, то да са били до него е все пак по-малко болезнено, отколкото ако го изоставят веднага, без да са го виждали. Аз наистина мисля, че от една страна за родителите е по-малко жестоко, а от друга е по-укрепващо помежду им, когато са присъствали и са поддържали бебето си, когато са му говорили, а не когато са избягали веднага. Подобно е и за лекарите. Да кажеш на бебето, че му помагаш да се спаси от болестта, но и че го разбираш, тъй като е много болно и би могло да избере и нещо друго, освен живота. Защото някои недоносени ще оцелеят, но с цената на това да са приковани на инвалиден стол до края на дните си. Следователно можем да допуснем и можем да отстъпим пред това бебе, което ни казва със своите симптоми: “Чуй, нямам повече сила” – като започва да диша зле и да се влошава. Да, ние можем да допуснем това - че то ни поставя своите граници, а ние, лекуващият екип, не сме всемогъщи. И ако не сме в състояние да му гарантираме един нормален, пълноценен живот, то можем да разберем - че то, бебето, решава и избира да не води такъв инвалиден живот. То има правото на този избор. Ние няма да го спасяваме на всяка цена, на всяка цена, на всяка цена! Даже когато го обичаме! Защото, след всичко – това е също доказателство за обич – да можеш да му кажеш: “Ти имаш правото на своя избор!”
- Попитах преди време вашата колежка проф. Даниел Бран, как е възможно да се превъзмогне подобно нещастие – да имаш дете с увреждане или да изгубиш дете.
- Не е възможно.
- И тя така ми отговори.
- Не е възможно. Можеш да продължиш да живееш, но не можеш да забравиш, че си имал това бебе. И не можеш да не бъдеш тъжен. Вижте - има едно време на непоносим траур, когато единствената ти мисъл е да се хвърлиш от някой мост. После настъпва момент, в който е възможно да мислиш за детето си и по друг начин. И да си кажеш: “Имах това бебе. За нещастие животът направи така, че то не оцеля, но то живя, то съществува. И аз бях майка, бях майка на това дете. То има значение за мен, аз го пазя в сърцето си и то винаги ще има значение за мен”. Когато изгубите някого, вие можете пак да продължите житейския си път, т.е. – идва миг, в който да мислите за него с малко по-малко драматизъм и тъга. Но да се смята, че един ден ще е възможно да си кажете: “Няма страшно, имах това бебе, то умря, какво пък толкова?” – Не, това не!
- Обикновено хората отстрани подхвърлят: “Животът продължава”…
- Хората така говорят, без да разбират какво е това. Те също казват: “Направете си друго дете!” Но едно друго дете ще бъде едно друго дете. Детето, което ще имате след онова, което сте изгубили, няма да заеме неговото място. То ще бъде вашето второ, вашето друго дете. Но то ще има едно по-голямо братче или сестриче, което е починало. Така че – никой никого не замества в този живот! И вие ще бъдете много щастлива и много доволна от вашето второ бебе, което се е родило, но то в никакъв случай няма да ви утеши за смъртта на първото. Или ако го направи, няма да бъде добър знак за него, в смисъл – ще му бъде тежко да го носи.
- Какви симптоми у децата трябва да накарат родителите да се обърнат към психоаналитик?
- Би могло да се каже – всичко, което кара родителите да си мислят (а те добре познават своите деца и аз им имам голямо доверие), та всичко онова, което кара родителите да си мислят, че детето им е тъжно. Щом почувстват, че детето им е нещастно – мисля, че това е добрият, правилният отговор. Или когато привидно всичко върви добре, но вие се тревожите за нещо, ами отидете тогава да поговорите със специалист. Това ще ви помогне понякога да разберете неща, които се случват не толкова с вашето дете, колкото с вас самите. И да погледнете ситуацията отстрани, да свалите голям товар от плещите си и да позволите нещата да потръгнат както за вас, така и за вашето дете. Спомням си, когато за пръв път при мен дойде едно 5-годишно момиченце с родителите си. То наскоро се беше сдобило с по-малко братче и бе станало твърде пакостливо. И родителите разказваха: “Тя е палава и невъзможна у дома. Направо не е за вярване, човек би помислил, че желае смъртта на бебето - сяда отгоре му, заплашва, че ще го изхвърли през прозореца. Ние сме много ядосани, мъмрим я непрекъснато и не разбираме - защо тя не обича това братче?!” Аз поговорих с тях и ги попитах: “ Вижте, а може би дъщеричката ви просто е нещастна?” И накарах тези родители да се разприказват малко около взаимоотношенията със собствените им братя и сестри, около съперничеството им с тях. И те си припомниха: “О, да, наистина, когато бяхме малки, се чувствахме нещастни”. “Ами ето, спомнете си, – допълвам аз – вашата дъщеричка не е лоша, тя просто преживява трудни моменти и трябва да разбере, че вие продължавате да я обичате също толкова!” На тръгване момиченцето, което ни беше слушало мълчаливо и навъсено през цялото време, се обърна към мен и ми каза: “Сега разбрах каква професия имаш ти. Ти се преводач за родители!” Намирам това за много хубаво. Понякога срещата с психоаналитик означава просто, че ще срещнете някой, който да ви “преведе” малко от онова, което не съумявате да разберете у вашето дете и което не е непременно някаква ваша грешка.
- Популярният френски психоаналитик Марсел Рюфо твърди, че не е добър знак липсата на ревност у по-големите към по-малките деца. Аз обаче едва ли съм единствената, която не си спомня да е изпитвала подобни чувства към по-малките си братя…
- Ревността има много общо с начина, по който родителите ще посрещнат новороденото и с мястото, което ще отредят на по-голямото дете. Според мен това, което Рюфо се опитва да каже е, че когато ревността съществува е важно децата да могат да я изразят. Понякога тя може да бъде доста слаба, или пък голямото дете да си има други, по-интересни занимания от появата на малкото бебе и дори ако има ревност, то тя да не бъде ядрото на проблема, така че то няма да си я спомня. Искам да добавя още нещо, за което обикновено не се мисли. Много се пише за ревността, която по-големите изпитват към по-малките си братя и сестри, но трябва да знаете, че малките също изпитват ужасна ревност към големите. А за това не се говори. Ще рече, че даже родителите не си дават сметка за наличността й. А е ужасно да си бебе, да си в малкото се легълце и да виждаш един голям, който ходи около тебе и прави куп неща, които иска. А после – да се опитваш да вървиш, за да го хванеш, а големият да тича. И да говори. Малките често са в голямо съперничество с по-големите си братя и сестри и могат да страдат от това, което си представят за привилегията да бъдеш голям. Да, така е - децата са съперници помежду си. Но от друга страна това е и добре, защото именно съперничеството ни кара да успяваме на конкурси например, когато пораснем.
- Ще дадете ли някакъв съвет на нашите читателки?
- Вместо въведение към отговора си, ще ви разкажа следното. Веднъж при Фройд отишла дама, която била чувала, че професорът много говори за ролята на възпитанието и как то при определени условия може да направи децата невротици. Тя се обърнала към него с молба: “Идвам при вас, за да ми кажете как да отгледам сина си по най-добрия възможен начин!” А Фройд й отговорил: “Вижте, правете, каквото си искате. При всички случаи – ще бъде зле!” Та това, което искам да кажа за проблема със съветите е, че ако родителите изпълняват всичко онова, което са чели във вестниците, чули по радиото или видели по телевизията, само и защото са го чули или прочели, но без да са присъствени, без да са истински в прилагането му, то в никакъв случай няма да се получи резултатът, който очакват. Има огромно количество педагогическа литература, в която се обяснява какво да се прави и как да се постъпва. Но ако това работеше, нямаше да има консултации с психоаналитици. И ако мисля, че има съвет, който бих могла да дам на родителите, то той е - винаги имайте наум, че това, което се случва с децата ви, има връзка с вашето собствено детство. И ако наистина виждате нещо, което не върви, просто отидете и поставете въпроса си на психолог или на психоаналитик, на някой, който може да има идеята какво точно се случва. И още – имайте повече доверие в себе си като родители и не търсете непременно рецепти другаде - в някое списание или вестник, например.

(PS Редактиран вариант на текста е отпечатан и в списание "Бела")

Professeur Alain Vanier:

La vie n’est pas une chose facile

*Une dimension de la vie n’a pas de sens, ce qui n’empêche pas de vivre, même - avec de la gaieté
*Le sujet moderne se sent de plus en plus perdu entre le manque de positions communes traditionnelles et le discours impératif qui vient des spécialistes
*La mort d’un enfant est un deuil impossible, la mort d’un enfant ne se dépasse pas
*Ce qui est vivant – c’est de rester un être désirant

Le psychiatre français Alain Vanier est professeur de psychopathologie à l’Université Denis Didrot à Paris. Son parcours professionnel est marqué par la connaissance et la collaboration avec les deux grands noms de la psychanalyse d’enfant – Françoise Dolto et Maud Mannoni. De 1972 à 1982 il travaille avec Mannoni dans son école expérimentale à Bonneuil où on applique les principes psychanalytiques. Dans sa pratique, docteur Alain Vanier consulte des enfants et des adultes. Son livre sur le grand psychanalyste français Lacan est paru en traduction bulgare il y a quelques années.

- Dans un plan plus philosophique, avez-vous trouvé le sens de la vie? Si, bien-sûr, ma question n’est pas trop personnelle...
- Non, non. La psychanalyse n’est pas une philosophie, ni une religion. Elle ne répond pas au sens de la vie.Ce qu’on trouve comme sens de la vie à la fin d’une analyse, c’est qu’on rencontre quelque chose de son propre désir et au fond ce désir peut paraître absurde, qui est ce qui nous travaille et ce qui nous occupe, et quelque chose en soi, qui nous fait avancer. Sans qu’il y ait besoin de trouver du sens, parce que - en mentionnant le sens, on vire tout de suite à la religion. C’est ça le problème du sens. Il y a une dimension de la vie qui n’a pas de sens, mais ça n’empêche pas qu’on peut désirer la vie et qu’on peut désirer vivre. La psychanalyse n’est pas fait pour donner du sens, mais pour interroger la question du sens et pour interroger le désarroi du sujet moderne face à la science, face à l’avancé de la science qui nous donne un savoir et un pouvoir sur une matière considérable, mais qui ne nous donne pas le sens pour la vie. La science ne dit pas, prenons l’exemple des bébés qu’on réanime dont on a parlé ce matin, elle ne dit pas quand il faut arrêter la réanimation. La science ne dit pas à partir du quand commence un sujet – est-ce que c’est au moment de la conception, à 25 semaines de la grossesse, est-ce que c’est après la naissance, est-ce que le foetus a une âme ou n’a pas d’âme. Les religions disent ça. La science ne peut pas donner du sens à tout ça. Et si nous revenons à la psychanalyse – elle ne propose pas de moral pour tous, ni de solutions bonnes pour tous. Elle ne donne aucune promesse de bonheur, la psychanalyse ne délivre pas de la souffrance qu’il y a dans la vie, de la difficulté de vivre, ne délivre pas de la mort.
- Mais on s’adresse au psy comme à quelqu’un supposé savoir et pouvoir nous aider...
- Oui, parce que comme disait Freud – on peut transformer le malheur hystérique en misère ordinaire. Il y a une misère ordinaire avec laquelle on peut vivre et on peut vivre avec gaieté.
- Je ne touve pas que les souffrances humaines peuvent être mesurées ni comparées, mais elles sont de dimensions différentes, quand même, – si nous prenons l’hésitation d’une femme entre deux hommes et la douleur d’une mère, ayant perdu son enfant.
- La mort d’un enfant est à mon avis peut-être un deuil impossible. Je crois que la mort d’un enfant est quelque chose dont on ne fait pas le deuil. Mais peut-être qu’avec une analyse une femme pourra mieux vivre, moins douleureusement avec ce noyau de souffrance, sans y ajouter encore de la culpabilité. Elle vivra avec ça, en sachant qu’on peut vivre avec, même si c’est très douleureux et même si c’est peut-être pas dépassable.
- Et comment Freud a-t-il supporté la mort de sa fille ?
- Beaucoup de lettres de Freud témoignent que pour lui c’est la pire des souffrances. Mais Freud, bien que c’est peut-être la chose qu’il n’a jamais vraiment dépassé, est resté accroché à la psychanalyse et à son désir d’avancer. Et ça – c’est la vie, c’est ce qui est vivant. Ce qui est vivant – c’est de rester désirant.
- Dans la pièce « Le visiteur » du dramaturge français Eric-Emmanuel Schmitt, Freud dit que la perte d’un enfant est pire pour un athéiste, parce qu’il sait qu’elle est à jamais.
- C’est pour cela que Freud pensait que la religion nous maintient dans une certaine position infantile, mais grâce à cette position infantile, on avait moins de nevroses, mais en même temps on perdait beaucoup de liberté. La liberté se conquiert grâce, avec, l’athéisme moderne, avec l’athéisme psychanalytique, mais ça se paye d’un certain prix.
- Quelles sont les malaises de l’homme contemporain ?
- Autrefois nous avions tous une éthique du désir. Un homme à chaque moment de sa vie à cause de la tradition, à cause de la religion, savait toujours les choix qu’il devait faire dans sa vie. Je raconte souvent cette histoire – je vois beaucoup d’hommes venir me consulter, parce qu’ils ont une femme et une maîtresse et ils hésitent entre les deux. Autrefois – un homme restait avec sa femme, parce que le mariage était un acte religieux, sacré, et il avait une maîtresse à côté. Aujourd’hui un homme s’interroge s’il faut rester avec sa femme et ses enfants pour être responsable de la famille ou s’il doit suivre le sens de son désir et quitter sa femme pour aller avec sa maîtresse. Et l’homme d’aujourd’hui – il ne sait plus, il n’a plus les repères. La religion ? – on croit au Dieu, mais on y croit sans très croire et c’est trop compliqué. Il y a 5 siècles, personne ne doutait que Dieu existait...Vous voyez – aujourd’hui nous n’avons plus de position commune, due à la tradition qui nous dit quoi faire avec notre désir. C’est l’un des problèmes du sujet moderne et c’est pour ça qu’il est trop perdu et donc il cherche – quoi faire, comment faire, comment mener sa vie. C’est une des questions fondementales aujourd’hui, une des difficultés modernes très importante. Et avec quelque chose de très impérative qui vient du discours des spécialistes – il faut avoir, je ne sais combien d’enfants – pas un, mais pas trois, deux, il faut qu’une femme mène sa carrière, il faut, il faut... Tous ces « il faut », comme il y en a plusieurs, il y en a différents suivant les groupes différents, suivant les discours qui sont autours de nous, sont très multiples et les gens ne savent plus comment se débrouiller avec leur vie. Parce que la vie n’est pas une chose facile.
- En psychanalyse on parle souvent du rôle séparateur du père et presque pas – de son amour...
- La question de l’amour du père est une question très importante dans le développement d’un enfant et a une fonction importante dans la vie des adultes aussi. Mais la fonction importante pour la structure du sujet, importante pour que le sujet puisse se séparer de ce premier lieu qui est le lieu maternel, c’est une fonction séparatrice. Pourquoi c’est fondemental? Parce que pour qu’un sujet puisse naître, il faut qu’il puisse sortir du champs maternel, sinon – il n’y a pas de sujet. Ça n’empêche pas l’amour, mais l’amour n’a pas une fonction opérante comme la fonction séparatrice. Ce qui est séparateur – c’est pas que le père soit un père autoritaire, c’est que quelque chose du désir de la mère ne soit pas complètement occupée par l’enfant. Que l’enfant n’est pas tout pour la mère et que quelque chose de la mère trouve à s’occuper avec quelqu’un d’autre ou avec d’autre chose. Alors dans notre culture c’est le père, ce qui ne veut pas dire que c’est toujours lui.
- Comme thérapeute d’enfant pouvez-vous nous expliquer ce diagnostic moderne – les enfants dits hypperactifs ?
- C’est un nouveau diagnostic pour des enfants qui ne tiennent pas en place, ce qu’on aurait appelé autrefois des enfants turbulents, qui ont souvent des troubles d’attention, qui sont très agités et effectivement dans mon expérience, c’est très multiple – parmi eux il y a des enfants qui ont de graves souffrances psychiques, il y en a d’autres qui sont obsessionnels, un peu trop au prise avec le désir de leurs mères et qui ont du mal à se débrouiller avec ça. La thérapie analytique avec eux marche plutôt bien, mais aujourd’hui la mode est de leur donner des médicaments, et cette mode est très discutée aux Etats-Unis, où on a donné énormément d’amphétamines et c’est un traitement qui a des inconvénients. C’est quand-même très curieux de donner aux enfants des médicaments qui sont interdits pour les adultes.
- Votre opinion sur le fait que l’histoire de l’humanité n’est qu’une histoire de guerres et de violence. Sont-elles dans la nature humaine l’agression et l’envie de vouloir toujours gouverner l’autre ?
- Il y a un échange de lettres intéressant entre Einstein et Freud qui était publié sous le titre « Pourquoi la guerre?» Cet échange avait été fait à l’iniciative de la Société des Nations. Et dans cette lettre Freud répond que tout premier pouvoir concernant un bien entre deux hommes, c’était le pouvoir de la force. A un moment donné l’homme a commencé à exploiter son semblable au lieu de tuer son ennemi, il l’a pris comme esclave pour augmenter sa richesse et sa production. Mais en faisant l’autre un esclave, il a perdu quelque chose de sa sécurité, parce que un esclave peut devenir dangeureux à son tour. Et je crois qu’aujourd’hui les guerres restent quelque chose comme ça qui est un mélange à la fois de pulsion de vie et de pulsion de mort, c’est pas simplement mortel. Les guerres sont plus tentatives effectivement d’accroître le pouvoir, de prendre le bien du voisin et ça fait partie de la nature humaine. Oui, oui – ça fait partie de la nature humaine. Et il faudrait un très haut degré de civilisation pour que nous renoncions à ces pulsions, à cette jouissance, qui est de prendre le bien de l’autre. Nous voulons toujours ce que l’autre a. C’est un fait désiré.

Проф. Aлен Вание:
Животът не е лесно нещо* Част от него е лишена от смисъл, което не пречи той да се живее, даже - с радост
* Модерният човек се чувства все по-изгубен. Той се лута между липсата на традиционни общи ценности и многобройните наставления на специалистите
* Смъртта на дете е невъзможен траур, тя никога не се превъзмогва
* Това, което те прави жив, е да останеш желаещ човек, да съхраниш желанието в себе си

Визитка:Френският психиатър Ален Вание е професор по психопатология и психоанализа в Университета "Дени Дидро" в Париж. Професионалният му път е белязан от познанството и сътрудничеството с известните детски терапевтки Франсоаз Долто и Мод Манони. С последната работи от 1972 до 1982 г. в експерименталното й училище в Боньой, където се прилагат принципите на психоанализата. В практиката си д-р Ален Вание консултира не само деца, но и възрастни пациенти. Преди години, в превод на български език излезе неговата книга за големия френски психоаналитик Лакан.

- В чисто философски план, Вие самият намерихте ли смисъла на живота? Разбира се, ако въпросът ми не е много личен?
- Не, не е. Психоанализата не е философия, нито религия. И тя не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Това, което се открива като смисъл на живота в края на една психоанализа, е срещата с някаква част от собственото ни желание. То в основата си би могло да изглежда даже абсурдно, но е “нещото”, което ни “работи” отвътре и ни кара да напредваме. Без да е нужно да откриваме смисъл, защото – стане ли дума за него, това веднага ни препраща към религията. Такъв е, проблемът със смисъла. Има една дименсия, една част от човешкия живот, която няма смисъл. Това обаче не пречи да имаме желанието за живот и да го живеем. И психоанализата не е създадена, за да дава смисъл, а за да поставя въпроса за смисъла. Да запитва объркването на модерния човек пред науката, например, пред нейния мощен напредък. Защото днес науката ни дава огромно познание и власт върху една значителна материя, но не ни дава отговори на въпросите. Ето, да вземем за пример недоносените бебета, които се реанимират в интензивните отделения на болниците - науката не казва кога трябва да се спре реанимацията. Науката не казва също откога, от кой момент се появява човешкото същество – дали от момента на зачатието, дали от 25-тата седмица на бременността, дали след раждането, дали зародишът има или няма душа. Църквите и религиите отговарят на тези въпроси. Но науката не казва нищо. Тя не може да придава смисъл. И ако се върнем на психоанализата - тя не предлага модел на живот, нито стандартни решения за всички. Тя също така не дава обещание за щастие, не избавя от страданието, което съществува в живота, от трудността да живееш, от смъртта.
- Но нали отиваме при психоаналитика, защото сме го натоварили с предположението, че той знае и че той може да ни помогне….
- Да, защото както казваше Фройд - всички ние можем да трансформираме невротичната си болка, болестта си, в обикновено страдание. Има едно “обикновено” страдание, с което може да се живее и то даже – с радост.
- Обаче хората ви търсят поради различни страдания. Не мисля, че те трябва да бъдат съпоставяни, но колебанието в избора между двама партньори на една пациентка и загубата на дете на друга, са страдания от различен калибър, все пак.
- Смъртта на дете според мен е невъзможен траур, траур, който не може да се състои. Мисля, че смъртта на дете е нещото, което никога не се превъзмогва. Но може би с психоанализата една майка би могла по-добре да живее, по-малко болезнено. Да не добавя още чувство за вина, за допусната грешка, а да живее с този възел от страдание. Знаейки, че макар и да е много мъчително, с него може да се живее, с него може да се живее – дори, ако не може да се надмогне.
- А самият Фройд как е понесъл смъртта на дъщеря си?- Той винаги е казвал, че за него това е най-лошото от всички възможни страдания. И много негови писма свидетелстват това по един изключително болезнен начин. Но Фройд (макар и никога истински да не го е преодолял), е останал верен на психоанализата и на желанието си да напредва. И ето това е животът, това е нещото, което те прави жив. Това, което те прави жив е именно - да останеш желаещ човек, да съхраниш желанието в себе си.
- В пиесата “Посетителят”, френският драматург Шмит влага в устата на Фройд думите “ за един атеист смъртта на дете е по-болезнена, защото знае, че тя е окончателна”.- Затова Фройд е смятал, че религията ни поддържа в известна инфантилна позиция. Но благодарение на тази инфантилна позиция, хората са били по-малко невротици, същевременно обаче са губели много от свободата си. Свободата се завоюва благодарение на модерния атеизъм, на психоаналитичния атеизъм, но той се заплаща с определена цена.
- Какви, според Вас, са притесненията на съвременния човек?
- Някога всички ние сме притежавали единна етика на желанията си. Според традициите или по причина на религиозността, във всеки етап от живота си човекът е знаел точно избора, който трябва да направи. И аз давам често този пример – при мен идват много мъже, защото имат жена и метреса едновременно и се раздвояват между двете. Някога това колебание не е съществувало – човекът оставал със съпругата си (защото брачният обет бил нещо свято) и е поддържал любовницата си настрани. А днес съвременният мъж се запитва – да остане ли с жена си и децата, за да бъде отговорен към семейството, или да последва пътя на желанието и да отиде при любовницата? Днешният мъж няма някогашните опори и ориентири. Религията? Да, хората вярват в бога, но не много и не съвсем. И е твърде сложно. Преди 5 века никой не се е съмнявал, че бог съществува, целият свят е бил убеден в това. А виждате – днес нямаме общи позиции, поддържани от традициите, нямаме общи ценности, които да ни казват какво да правим и как да постъпваме с нашето желание. Това е един от проблемите на съвременния човек и затова той е толкова изгубен в модерността. Плюс още нещо – императивността, която идва от предписанията на специалистите – че трябва, да кажем, да имаме не знам колко си деца – не 1, не 3, а 2, че трябва жената да прави кариера, че трябва, че трябва…И всички тези “трябва” са така многобройни и така различни (според тези, които ги изказват и според групите, към които са адресирани), че хората не знаят вече как да се оправят с живота си. Защото животът не е лесно нещо.
- В психоанализата често се говори за значението на сепараторската функция на бащата, (т.е. ролята му да разделя майката и детето – бел. моя) и почти никак – за бащината обич.
- Бащината обич е много важна за развитието на детето, тя има голямо място и в живота на възрастните. Но значима за структурирането на всяка личност е не бащината любов, а именно функцията му да разделя. Защо? Защото, за да може да се “роди” една личност, тя трябва да излезе от майчиното поле, ако ли не – нямаме личност, нямаме субект. Това е фундаментално и затова е важна именно тази функция. Което не пречи на бащината любов. Обаче любовта няма тази оперантна, тази действена роля, каквато има сепараторската функция. Това съвсем не означава и че бащата трябва да бъде авторитарен. А просто, че майката не бива да бъде изцяло центрирана върху детето, тотално обсебена от него. Детето да не бъде "всичко" за нея и поне една малка част от майката да намери и да се занимава с нещо друго или с някой друг. Ето какво означава сепараторска функция. В нашата култура тази роля изпълнява бащата, което не значи, че това винаги трябва да е той.
- Като терапевт на деца, ще ни разясните ли модерната напоследък диагноза - т. нар. “хиперактивни деца”?
- Да, това е нова диагноза - за децата, които не се задържат на едно място и които някога наричахме буйни и немирни. Те трудно се концентрират, трудно задържат вниманието си и често са много възбудими. От моя опит бих казал, че съществува голямо разнообразие в тази диагноза. Тук се включват както деца с тежки психически страдания, така и други – обсесивни, натрапливи, “хванати” малко повечко в плен на желанията на собствените си майки. И които трудно се справят с това. Психоаналитичната терапия с подобни деца дава по-скоро добри резултати, но модата днес е да им се предписват лекарства. И тази практика е широко дискутирана напоследък, най-вече в Щатите, където са назначавани много медикаменти на базата на амфетамините. А това лечение води след себе си лоши последствия и доста щети. Все пак – странно е да се дават на децата вещества, които са абсолютно забранени за възрастни.
- Вашето мнение за това, че историята на нашата цивилизация не е друго, освен хроника на войни и на насилие. Тази агресия – да искаме да властваме над другия, в човешката природа ли е заложена?
- Съществува интересен обмен на писма между Фройд и Айнщайн, публикувани под заглавието “Защо война”. Тази кореспонденция се е осъществила по инициатива на Обществото на народите (историческия предшественик на ООН между двете световни войни – бел. ред) И в писмото си до Айнщайн, Фройд казва, че всяка първа власт, засягаща някакво благо между двама души, това е властта на силата. В един момент човекът започва да експлоатира ближния си, вместо да го убива, той превръща врага си в свой роб, за да умножи богатствата и продуктивността си. Но като го взема в робство, той губи нещо от сигурността си, защото един роб може да стане опасен на свой ред. И аз мисля, че днес войните са нещо подобно, от този порядък, един меланж едновременно от нагона към смъртта и нагона към живота, защото те не са само смъртоносни, тяхната цел е по-скоро да увеличат властта, да вземат благото на съседа, а това е част от човешката природа. Да, да - това е част от човешката природа. И е необходимо наистина много високо ниво на цивилизацията, за да се откажем от тези нагони, от насладата, която е да отнемем благото на ближния. Ние винаги искаме това, което другият притежава.
(Текстът е отпечатан и в априлския брой на списание "Бела")

Неизвестен музикант в даун-тауна на Сент Луис

Колумбе, благодаря ти за любопитството!
- или «Моето американско лято»

Още с приземяването на американския бряг ми става ясно, че това дето Христофор Колумб вече ме е изпреварил, няма да ми е от голяма полза. Пет века след него, всеки сам и наново трябва да преоткрие своята Америка, защото срещата на европееца с нея протича винаги като парадоксален сблъсък на две народопсихологии. Разбирам го още на летището в Сент Луис – чакат ме моите домакини, но ми липсва куфарът! А и отникъде стреснатият взор не вижда как пристигащите получават багажа си. Оказва се, че той общодостъпно (и някак безстопанствено) ме чака след зоната на посрещачите, почти на самия изход на летището… Недоумявам – ако тази практика се въведе у нас, то на летище София няма как да не се навъдят едни ми ти… професионални посрещачи на куфари!
Изначалното чувство за сигурност с което ме приема Америка обаче, е и нещото, от което лека-полека, но “сигурно” щях впоследствие да бъда освободена. То отстъпи място на непрестанните ми терзания доколко правя това или онова според американския канон и дали случайно няма да бъда санкционирана от него. Понеже – първо, бяха ме наплашили, че “тук всичко е много различно, а и законът е железен”. И аз непрекъснато го очаквах (понякога напразно). И второ – особено на юг, да кажем във Флорида, можеш и да си спестиш спазването на реда (стига да знаеш как). Вследствие на което ценностната ми система окончателно се дебалансира и аз по-скоро не различавах кое е позволено и допустимо, и кое – не. “Всичко е забранено, когато те хванат”, обобщава мъжът ми, след като справедливо, но безкомпромисно ни глобяват за неправилно спиране с кола – именно там, където често сме виждали необезпокоявани маямски нарушители. Плащаме 34 долара на американската хазна и се утешаваме с афоризма на Флобер, че Америка е пример за несправедливост още с това, че може и да е открита от Колумб, но носи името на Америко Веспучи.
Всъщност справедливостта (особено социалната), не е порок в Америка, но не е и кой знае каква добродетел. Затова навярно, даже и равноправни, аутсайдерите си остават аут. Негрите – в гетата, индианците – в резерватите, клошарите – на тротоара. Бягат ли от свободата (в смисъла на Ерих Фром), никой тук не се и пита, понеже го има готовият отговор - те “така” са си избрали да живеят. “Така” със сигурност индианците са повече в романите на Майн Рид и филмите на Гойко Митич, отколкото в собствената им родина. “Така” клошарите съвсем не са лошите, но не са и отшелници, въргалят се на най-туристическите места, а присъствието им там е колкото мълчаливо, толкова красноречиво. “Така” расизмът не е надживян в най-голямата демокрация. И той е в предубедеността на белите към черните (в многобройните им предупреждения да не се заплитам из черните квартали, или в школските автобусчета, пълни само с черни деца). Той е и във враждебността на черните към белите – невинна, но бяла, аз нееднократно я изпитвах с кожата си – като нелюбезност или когато късно вечер преглъщах в метрото социални протести под формата на черна агресия. От което не ми ставаше по-уютно в ъндърграунда (и извън него). Дезинтегриращи ли са за Америка тези реалности не зная, но мисля, че процесите могат да се обобщят ако перифразирам строфата на Висоцки “нет, все не так как надо” (не, всичко е не така, както трябва”) с “нет, не все так, как надо” (“не, не всичко е така, както трябва”).
Извън това прагматизмът е “най-американската черта” и тотално организира човешкия бит. Конструктивно е предвидено прането от втория етаж на къщата (където са спалните помещения) да се спуска по специален улей направо при пералнята в така наречения “бейсмънт” (тукашното мазе). Тъй като това е семейното укритие, в него се спускат и обитателите, щом се подаде сирена за природно бедствие (буря, ураган, торнадо). Това е лоша новина, разбира се, утешителната е, че там се крият (както е добре известно) и напитките. От пощенската кутия пред къщата не само си вземат кореспонденцията, но и оставят своята на пощальона. Така американците си плащат и сметките – попълват си чека, залепят марка на плика и пак го оставят в кутията на пощальона. В парка на Сент Луис видях практична местна порода татковци, които да съчетават две в едно – “полезното с полезното”– да тичат, докато бутат детските колички. Навсякъде където това е възможно, човекът е заменен от машина. Няма вестникопродавци – пресата се купува от автомати – пускаш монета и целият стелаж с всекидневници ти се поднася "на една ръка разстояние" (само дето на никого няма да му хрумне вместо избрания вестник да награби целия наръч). “Подобна идея би била равносилна на научно откритие за американеца - казва моята приятелка, която от 10 години живее тук, - а пък и какво да ги правиш, тия вестници? Не можеш и да ги продадеш, защото никой не си купува вестници от хора…” И ме води в един супермаркет, в който вместо касиер ни обслужва… говореща машина, която ни дава инструкции, коригира ни и контролира положението. Футуристичното пазаруване от интелигентен апарат е нещото, от което със сигурност ми настръхнаха косите. То ме кара да ревизирам остарелите марксистки доктрини, които моето поколение изучаваше за потосмукачната система на Тейлър и Форд, в смисъл че – да, тя съществува, но в бъдеще ще експлоатира не човеци, а… машини!
Впрочем американските магазини винаги имат с какво да те сюрпризират – на щанда за зеленчуци се продават плоски кактуси без бодли (чието предназначение моите приятели тук не познаваха), секторът за екзотични продукти е зареден с български консерви и компоти, а рафтовете за козметика - с боя за коса, разработена само и изключително за…..силния пол! На пазара можеш да си купиш американско бяло вино “Шабли” или шампанско от Калифорния. (А както знаем, няма друго шампанско, освен френското и не може друго пенливо вино да се нарича така, освен произведеното в областта Шампан. “Шабли” пък е най-прочутото бяло вино на Бургундия и е наречено така на едноименното френско градче. Но както не по-малко добре ни е известно, бащинството е една от най-оспорваните институции, било то за деца, научна идея или за търговска продукция).
Американецът (като западноевропеецът) яде бързо, но за разлика от последния – и навсякъде. Да, яденето е нещо като национално хоби, което се практикува повсеместно и във всяка свободна минута. И ако в европейските катедрали можеш по-скоро да видиш инструкцията “пазете се от джебчии”, то в американските традиционното предупреждение е “тук е забранено да се яде и пие”. За сметка на това в океана не е и аз с изненада се любувах на гледки, невиждани другаде – средностатистически американец (когото по невнимание взех за професионален сумист) си “ lunch- ваше” (lunch – лек обед на английски) направо в океана. Той даже не си правеше труда да излиза от водата – вярната му Пенелопа с плуване сервираше един след друг хамбургерите му в Атлантика.
Би било пропуск да не спомена, че в американския юг освен съпружеска вярност и покорност, избуява и феминизъм - природно бедствие по-страшно и от тайфун, според потърпевшите мъже. Дали е хипербола или не, но антифеминистите вменяват на женското движение за еманципация заслугата тайфуните да не са само с нежни имена. Както и претенцията на лингвистичния феминизъм – да се подмени думата “history” с “her-story”. (Непреводим израз – history (история, подразбирана като “неговата” история), с herstory – “нейната” история.) Споделяйки концепта на Жорж Санд за женската еманципация, аз отсега нататък и за по-сигурно вече уточнявам, че съм “европейска феминистка”.
Американците определено са свободни. Не зная обаче доколко са освободени.
Изтощени от работохолизъм, невротизирани от упреци в сексизъм или от що ли, но тук мъжете май са изгубили инстинкта да ухажват. Самотните ми разходки из Маями бийч си остават наистина самотни. Те реактивират носталгията ми по италианския мачо, за когото всяко същество с 46 ХХ хромозома – старо, грозно, дебело, космато, сакато, получава подвикването“белла” и дължимата галантност. А известна наша тв журналистка многократно бе пресрещана и уговаряна на улицата от римски похотливец с “ти само ела у дома, ще правим това, ще правим онова и ще се къпем във вана от шампанско”.
Уви - жената е дама само и единствено в Италия! Но за да реабилитирам честта на домакините ще си призная, че един-единствен път юноша (на възраст да е моят поизбързал син), ми подхвърля анемично: ”Барби?”. Което и досега се питам - е проекция на неразрешения му Едипов комплекс, упрек към анорексичната ми за американския стандарт фигура, или плах вопъл на жиголо?
И не си мислете, че само Америка е екзотика за мене - аз, види се, също съм прелетна птица за местните. На слизане от автобус в Маями две дами ме настигат и се интересуват дали съм французойка и в Париж ли живея. Смаяно отговарям, че да, аз говоря френски, но макар и европейка, не съм французойка. Последва любопитството ми кое е породило това измамно впечатление. "Говорите английски с френски акцент" - отговарят ми те. Това прозрение ме кара да се чувствам като оня Молиеров герой от “Буржоата-благородник”, който един ден с учудване научил, че цял живот е говорил в проза, без дори да го е подозирал.
Няма как, Америка е територия на откривателства – не само защото човек се учи, докато е жив, а и защото му предлага шанса да разбере смайващи истини за себе си дори и през девет земи – в десета.
"Колумбе, благодаря ти за любопитството!" – това е най-добрият комплимент, който мога да подаря на Америка на изпроводяк. И без да съм почитателка на нейните екшъни, още на прага на самолета който ще ме прибере обратно у дома, си обещавам типично по холивудски “ I’ll be back!” (Аз ще се върна).
PS Текстът е публикуван и в списание "Бела"