Снежина Русинова - Здравкова: Преводачът е съавтор и манипулатор


Визитка: Невъзможно е да вкараш Снежина Русинова - Здравкова в някакво русло. Тя просто е от ония неукротими натури, дето непрекъснато излизат извън борда и търсят да преоткрият себе си… извън себе си! Преподавателка и преводачка от и на френски, Снежина има за хоби поне още 10-ина езици (от които ползва английски и италиански). При все, че още от времето на сливенското й детство нейната голяма страст е операта (и сега е близо до нея, като репетитор в Националната Опера!), тя не се отказва и от други жанрове музика. Дъщеря е на известния от близкото ни минало актьор Християн Русинов (когото помним от филми като „Тютюн”, „Записки по българските въстания”, „Капитан Петко войвода”, „Иван Кондарев”, „Покрив” и др.) Обаче не пожелала кариерата на баща си. Но пък „дебютирала актьорски” още като бебе, когато изненадващо изпълзяла на сцената в спектакъла „На дъното”. Разсмяла сливенската публика и едва не превърнала драмата на Горки в комедия. Но дала трайна заявка за „сценично присъствие”, макар и в друг формат – като театрален преводач. От 1997 година насам в столицата и в страната са поставени 17 пиеси в неин превод. Това са творби на драматурзите Жан Ануй, Ясмина Реза, Жан-Пиер Допань, Франсис Вебер, Ив Жамиак, Ерик Асус и, разбира се, на Ерик-Еманюел Шмит - най-четения и игран съвременен френски автор, с когото Снежина не само театрално, но и буквално запозна българския зрител миналото лято по време на Световния форум на изкуствата «Под звездите» във Варна.
Изреденото дотук някак съвсем естествено вписва в нейната биография и обстоятелството, че е сред съоснователите на Клуба на театралните преводачи у нас.
А пред вид че е семейна, то двете й дъщери, съпругът, и най-вече - котката Кити, са първите й читатели и нейните най-строги редактори.

- Работата ти е „задкулисна” и анонимна за публиката. Кой е най-големият аплодисмент, който си получавала - този на зрителите ли?
- С една позната се видяхме след спектакъл, който много й беше харесал. Аз спонтанно й благодарих, а тя се учуди защо. Припомних й, че съм преводачката. На което тя ми даде най-страхотния комплимент: „Ох, а пък аз въобще бях забравила, че това не е българска пиеса”. Иначе - да, добрите отзиви на познати и на непознати и аплодисментите на публиката, са, разбира се, възнаграждението за труда на преводача. А от професионалистите - Илка Зафирова, Велко Кънев и Мариус Донкин са актьорите, които публично са ми благодарили за превода.
- Това не е ли и „утехата на преводача” заради нарцистичната рана, породена от раздялата с илюзията за перфектност, доколкото преводът може да бъде само повече или по-малко сполучлив, но никога - „абсолютен”? Жак Дерида, ако не се лъжа, твърди, че „преводът е другото име на невъзможността”?
- Един превод никога не може да бъде огледало на оригинала! Дори ако всички думи в оригиналния текст имат своя точен или абсолютен аналог на български, преведеният пасаж не може да има същото звучене, както в оригинал!
- А доколко преводачът е съавтор в пиесата?
- Доколкото той „интерпретира” текста! Нещо повече - преводачът в известна степен е и вид манипулатор. Дадох си сметка за това, когато чух един режисьор, нефранкофон, да говори за въздействието, което му оказал авторът, когато го прочел за пръв път. Тогава ми хрумна: „Ами ако аз не го бях превела правилно или ако съм интерпретирала по своему идеята му, това значи, че манипулирам читателя, а оттам и зрителя!” Аз много държа на избора на думите си. Когато превеждам, „говоря” текста - пиша го и го произнасям едновременно, за да ми прозвучи изречението, да не е тромаво или двусмислено, да няма препратки назад, защото репликата се произнася и отминава и зрителят няма как да се върне обратно в театралното действие. Понякога допускам да употребя една дума на мястото на друга, но това са синоними в рамките на позволеното. Случва ми се да добавя пауза или някакво „нали” накрая, да разделя или обединя изречения, да променя пунктуация... Но винаги без да променям идеята. В този смисъл казвам, че ми е много важно да знам и за какъв тип актьор превеждам. А когато някой от тях ми предложи нещо различно, понеже „на него тази дума му лежи по-добре”, съм готова да го чуя и да обсъдим става ли или не. Идеалният вариант е, когато знам и кой е актьорът. Има и случаи, в които не отстъпвам, отстоявам преводите си пред актьорите или режисьора. В някои спектакли съм участвала и в голяма част от репетиционния процес – ако се налагат съкращения или промени. Но се е случвало да имам и неприятни изненади, като гледам направо премиера на спектакъла. Или промени в текста, или името на преводача липсва от афиша или програмата, а имаше случай, когато бяха разменени сцени и променен финалът - така бил решил режисьорът! Ами като не му харесва така подреденият текст, да си напише пиесата сам!!! За съжаление, много режисьори, а и директори на театри, все още не зачитат авторското право на преводача и не се съобразяват с това на кого е дадено то от агенцията на автора. Да не говорим, че и много от тях „забравят” да поискат разрешение за превод от автора, а това е задължително и знаем, че след като сме член на Европейския съюз ще ни „наблюдават” още по-внимателно дали спазваме законите.
- Авторът има ли начин да контролира доколко коректен е бил преводачът му?
- Във всеки случай сме длъжни да изпратим готовия текст в агенцията на автора. Но има и друг лакмус. Когато реакцията на българската публика съвпада с тази на френската например, както преди години констатирахме на представлението на „Енигматични вариации” с агентката на Ерик-Еманюел Шмит и с един френски театрален критик, които, естествено, не знаеха и дума български. Те силно се впечатлиха от играта на Стефан Данаилов – колко по-различен, че и доста по-добър!!! е той от Ален Делон във френския вариант на пиесата, а публиката реагираше по адекватен на текста начин. На мен също интерпретацията на Стефан Данаилов ми съответстваше повече на визията на автора. А през лятото, на форума във Варна, всички видяха как Ерик-Еманюел „говори” заедно с Мариус Донкин, който представи неговата монологична пиеса „Г-н Ибрахим и цветята на Корана” и после ми каза (пред много свидетели – хахахахаха!), че разбирал всяка дума и реакция на публиката!
- Но това е индиректен комплимент и за професионално изпълнената от теб задача! Впрочем, не без основание те наричат „преводачката, която доведе Шмит на българска сцена” - превела си всички негови пиеси, 9 от които са поставяни у нас. Откъде тръгна всичко и как се стигна до неговото гостуване в България миналото лято?
- Аз вече го бях гледала по телевизията през 94-а година, когато получи накуп три престижни награди Молиер, една от които за дебют (за „Посетителят” - пиесата имаше цели 9 номинации). По-късно бях в Париж с директора на Народния театър проф. Васил Стефанов, точно по времето, когато там се играеше първата постановка на неговите „Енигматични вариации”. Тогава проф. Стефанов получи този текст и ми възложи да прочета пиесата като се върнем и да му кажа какво мисля. А аз си изпуснах спирката, когато се зачетох в нея. И я преведох „на един дъх” - от четвъртък вечерта до понеделник на обед. И понеже накрая всичко ме болеше, повиках в неделя една приятелка, на която диктувах и тя я дописа вместо мен. Така през 1997-а година преведох първата пиеса. А личното ми запознанство с Шмит стана през 1998-а г., в театър Мариньи, на премиерата на „Фредерик или Булеварда на престъпленията” с участието на Жан-Пол Белмондо. Шмит ми определи среща след спектакъла, но когато отидох на служебния вход, портиерът ме отряза: „Г-н Белмондо не приема”. Напразно през сълзи му обяснявах, че имам среща не с него, а с автора. Той обаче реши, че ползвам името на Шмит, за да се добера до покоите на актьора. През това време г-н Белмондо излезе и беше нападнат от почитателки. Той е много приятен, на всекиго казва: „Добър вечер, много ви благодаря!” и въобще не се държи като звезда. Получих в крайна сметка една усмивка от негово име, независимо, че нямахме среща. Междувременно Шмит си беше тръгнал, а аз направих от това трагедията на живота си, още повече щом разбрах от агентката му, че ме е чакал и ми е бил приготвил книга. Две години по-късно случайността ни срещна по време на парижкото представление на „Хотел между тоя и оня свят”, където той се появи неочаквано и седна точно зад мен. Представих му се и той ми каза: „О, спомням си, ние с вас имаме неосъществена среща - историята с портиера”. И отново ми назначи среща - за около 15-20 минути. А тя продължи близо 2 часа и половина, време, през което секретарят му идваше на няколко пъти, за да му напомня и за „други ангажименти” - отработен трик да се прекъсват срещи, ако те се превърнат в досадни, но той го отпращаше. Оказа се, че Шмит не знае нищо за България, много му е интересно да дойде, но ангажиментите му пречат. Поне до миналото лято, когато той пристигна у нас като специален гост на Световния форум на изкуствата «Под звездите» Варна 2010 г.
С Мариус Донкин отдавна искахме да го поканим. Още за премиерата на „Енигматични вариации” - тогава двамата със Стефан Данаилов положиха доста усилия да намерят подкрепа - имам предвид финансова, разбира се, за уреждането на неговото гостуване... но се оказа трудно. Когато се видяхме в Париж, Ерик каза, че е много любопитен да открие България - аз бях му разказвала много, а и снимки показвах, но програмата му е толкова натоварена, че е проблем да отдели дори два дни ей-така, импровизирано, а за да включи в програмата си посещение, трябва да е уговорено с агентите му месеци преди това. Та, след доста „уговорки” и разговори, Мариус Донкин го покани като почетен гост на първото издание на Световния форум на изкуствата «Под звездите» Варна и успя със сериозни усилия да обезпечи финансово това гостуване, а аз... Ами вложих цялата си способност да убеждавам и ... явно успях.
- Шмит е свръх-продуктивен и за има-няма само за едно десетилетие се превърна от доктор по философия в световно име в драматургията - негови пиеси се поставят в над 40 страни. Сам твърди, че за да се справи с тази творческа „булимия”, плува всеки ден по 2 км. А според една модерна теза, ние сме депресивни общества и произвеждаме терапевтична литература…
- Съгласна съм - повечето автори пишат, защото това е начин да се освободят. И Шмит изпитва подобна потребност. По повод есеистичния си текст „Писма до Моцарт”, той например разкрива: понеже много обичам Моцарт, имах нужда да споделя с него самия онова, което мисля. А дали не се страхува, че творческият му потенциал може да се изчерпи? Даже и преводачът! - хахахахаха! се страхува да не започне да се повтаря във всеки превод - поне за мен е така и затова не мога да превеждам „на конвейр”. Всеки в някакъв момент е имал такива страхове. Може би и затова Шмит се насочва към различни дейности. Имаше период, в който пишеше либрета за опери и понесе много критика, понеже се смяташе, че трябва да се ползват само оригиналните. А той възразяваше, че и на зрителя, който не разбира в оригинал, трябва да се осигури достъп, че и той трябва да бъде спечелен за това изкуство. И че субтитрите са решение, но не ексклузивно решение!
- Има ли „женски” и „мъжки” стил в съвременната драматургия?
- Струва ми се, че жените експериментират повече с не-директни внушения. „Краят остава за вас” - имаше такава пиеса от Георги Данаилов навремето, която отразява философията на подобна драматургия. На публиката се предоставя личния избор да решава дали този герой е симпатичен или не и защо, и в каква посока се развива епилогът. В „Случайна среща” на Ясмина Реза, двама души, мъж и жена, седят един срещу друг и си произнасят „наум” монолози, а когато накрая разменят две изречения, в тях няма нищо общо с вътрешните им мисли. Авторката не дава и идеи за декор или за реакции на героите, с което оставя по-голяма свобода на режисьора и на актьорите. Докато при мъжете-творци като че ли има известно безпокойство да не би да останат неразбрани от публиката. Шмит например е много педантичен и подробен в насоките, които отправя към режисьора. Диалогът - интелигентен, духовит, а пред всеки персонаж - по два реда инструкции какво точно да направи. Разсейващо е - за преводача... И в такива случаи аз първо превеждам диалога и когато започна редакцията, добавям ремарките, защото се случва и те да помогнат за намирането на по-точната дума… От друга страна, авторите-мъже като че ли не се страхуват от употребата на повече насилие или грубост в думите или в сценичното действие. В известен смисъл тяхното писане „не щади” емоциите на зрителя.
- Имаш ли любима фраза от преводите?
- Имам по-скоро любима чуждица и тя е „позитивирам”, научила съм всички около мен на нея. Нямам и предпочитан превод, макар че изпитвам известно „самовъзхищение” от „Развратникът” (пиеса на Шмит, поставяна в театър София - бел. моя.) Тя беше предизвикателство, може би най-тежкият ми превод. Е, оттогава имам и други с които „се гордея”. Във всеки случай, Ясмина Реза е трудна за превеждане, независимо дали е театър или проза... Но казват, че се справям (хахахахаха...)
Предполагам, че така е с всички преводачи - във всяка пиеса, която превеждам, откривам в един или в няколко персонажа себе си или поне мои черти и после неволно „си присвоявам” техни думи или цели изречения, а понякога дори идеи!!! Но в тези случаи винаги добавям или започвам с „както казва еди-кой си еди-къде си...” То сигурно пак е вид професионално изкривяване...
- Ако горното е „венецът” ти като преводач, може ли да се каже, че триумфът ти като „даскал” е актьорът Стоян Алексиев, с когото за броени дни сте разучили пиеса на френски и то така, че парижката публика изобщо не повярвала, че той не знае езика?
- О, той не е единственият ми добър ученик, и не беше за броени дни! Няколко месеца много сериозна работа и от двете страни. Подготвяла съм доста наши актьори за ролите им във френски филмови продукции. На мен ми харесваше и когато преподавах, говоря за тринадесетте години, през които подготвях курсисти във Френския културен институт за изпитите на Френската търговско-промишлена палата. Но там предизвикателството беше друго. Успех е, когато хора, които нямат понятие от тази терминология, започнат да боравят с нея адекватно, да напипват проблема като един икономист. Въпреки сериозността на материята, винаги съм считала много важно правилното и непрекъснато употребяване на чувството за хумор - в преподаването, както и в превеждането. И съжалявам колегите, които нямат такова, или избягват да го прилагат в работата си.
- Съпътстват ли анекдотите битието ти на преводачка?
- Много! Спомням си за една делова среща, на която преди време превеждах. Присъстваха и други българи, които говорят френски, но слава богу, че нямаше французи, които да разбират български. Един от българите подпийна сериозно и започна да се изказва нетактично за французите. „Преведох” думите му с непроницаема усмивка - просто преразказах всичко онова, което беше казал малко преди това (защото, разбира се, не мога да си измислям!) За беда той не спря дотук, а реши на всяка цена да разкаже виц - непреведим и вулгарен. Разказах първия хрумнал ми виц на френски. От това, че прецених горе-долу дължината и от това, че французинът се разсмя, настъпи мир и спокойствие. След срещата един от сътрапезниците дойде да ми изкаже похвала: „Измъкнахте се невероятно, свалям ви шапка!” Благодарих и приех шапката. Друг „любим” анекдот: с Теди Москов на Фестивала в Авиньон сме на директно предаване по телевизията. Той споменава за „България по време на социализма”, което аз превеждам като „при комунистическия режим”. Той в ефир ми заявява: „Не съм споменал комунистически!” И аз тихо му обяснявам, че за французите така е по-разбираемо, защото по него време правителството им е социалистическо. Той се съгласява, а аз се извинявам на журналистите за малкото отклонение. А проф.Азарян - светла му памет! пред публика веднъж ме поправи за превода на едно заглавие. Усмихнах се и му благодарих, а всъщност едва не се разплаках. Мисля, че всеки преводач се е сблъсквал в практиката си с подобни неща. Тази професия изисква рефлекс, концентрация и да умееш да запазиш самообладание.
- Ти не се захващаш с превода на текст, който не „усещаш”, който не те докосва по някакъв начин. Каква „преводаческа тръпка” породи у теб „Брачната илюзия” на Ерик Асус - пиеса, чиято премиера предстои на 19-и май, на сцената на „Сълза и смях”? И какво да очакваме от нея?
Аз към всеки текст подхождам с убеждението, че в него има автобиографичен елемент... От страна на автора, а оттам - и на преводача... Мисля, че всеки от вас - семеен или несемеен... ще се разпознае тук, тъй като става въпрос за една семейна двойка... И техен приятел... Повече няма да кажа за съдържанието. Ерик Асус е много поставян - особено през последните години - драматург, може би е жалко, че чак сега „стъпва” на българска сцена... А може би не е. Анекдотичното при „запознанството” на българския зрител с него е, че преводът на „Брачната илюзия” беше представен на едно от четенията, организирани в Младежкия театър от Клуба на театралния преводач, само два дни след като получи престижната театрална награда „Молиер” за драматургия през 2010 г. и че поради ангажимент на актрисата, която трябваше да чете ролята на Жана.... аз се „превъплътих” в този образ. Голямо забавление беше! И, слава Богу, аз не се вземам насериозно - имам предвид себе си... и това много ми помага и в работата, и в отношенията ми с останалите.

PS За основа на нашия разговор послужи едно публикувано преди години в българската преса интервю, чийто текст сме актуализирали само дотолкова, доколкото времето на изминалите години неизбежно е нанесло своите промени.
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.