Защо психоаналитикът не ми е приятел
И основните митове, които се тиражират за него: че изписва лекарства, прави хипноза и дава съвети, че е решил собствените си проблемите. Че трябва да се влюбя в него. Че психоанализата е само за откачалки. Или за снобари. Че приятелите могат да ми я заменят. А истината е…
Помните ли оня “Диван в Ню Йорк”от 90-те, в който по волята на сценаристите Жулиет Бинош и Уилям Хърт си размениха не само жилищата, ами и професиите? Хеле тия същите сценаристи изпратиха на помощ на парижката танцьорка приятелка, която й обясни в три стъпки как да се прави на психоаналитичка. И тя се справи шеметно. Първо – казваше “хъм-хъм” от време на време на пациента, второ - повтаряше чат-пат последната му дума и трето – пускаше и по някое “да” (все пак!).
Наистина – за това ли плащат на психоаналитиците?
И да, и не. При психоаналитика се ходи, когато те стяга душата. Но той не й изписва лекарства, нито й прави хипноза и рядко ти дава съвети(даже срещу заплащане.) Нещо повече - остава мълчалив, докато пациентът легнал на диван говори за всичко, което му хрумне. И той може да помълчи, разбира се (ако желае). Важно е обаче когато говори, да споделя всяка мисъл, чувство,спомен, или сън, дори ако те му се струват недискретни, неудобни, нелепи, маловажни, или че нямат отношение към темата. Срещите с психоаналитика са два-три пъти седмично за около 30 до 50 минути. Класическата обстановка в неговия кабинет предполага диван, компютър, книги, бюро(без снимки на семейството, разбира се). Всичко споделено в този кабинет е обект на дискретност и професионална тайна.
Но защо психоаналитикът мълчи и не ми дава съвети?
“Хората не стават по-щастливи, като ги научиш да тичат, преди да могат да ходят” - казваше героят в един голям роман. И аналитикът трябва да се държи възможно най-неутрално, да “практикува”отсъствие. “Инак се превръщаме във въображаеми родители на пациентите като отговаряме на всичките им въпроси – казват терапевтите. - А най-добре за тях е те самите да намерят решение на проблема, заради който ни търсят”.
Наистина - понякога терапията протича като диалог, като поредица от разговори лице в лице. Говорят и двамата – и пациент, и лекуващ. Тази психотерапия е много по-кратка и по-ограничена от психоанализата. Тя оперира по-бързо и по-близо на повърхността. И често е достатъчна, за да се възстанови равновесието и да се преодолее труден период, с който пациентът не би могъл да се справи сам. Дали ще предприемете такава психотерапия или психоанализа, ще решите след консултация с психоаналитика.
А не мога ли да си помогна сам, че трябва да ходя при психоаналитик?
Точно така – всеки сам ще си помогне, или ако перифразираме българската поговорка, ще кажем – помогни си сам, че да ти помогне и психоаналитикът. Защото за да е успешна, психоанализата изисква от пациента да е лично мотивиран. Тя е продължителна - трае месеци, понякога години и държа да ви предупредя - често е мъчителна. Не случайно Фройд казва, че психоанализата действа като хирургия, за разлика от хипнозата, която има ефект на козметика. И докато говори, пациентът не просто реконструира миналия си опит, подрежда своята история и стига до най-първите спомени и емоции, които са го белязали. Но те се изживяват отново, този път чрез въображаемата връзка с психоаналитика и пациентът прехвърля върху него най-дълбоките фактори на личния си конфликт. Ето за какво е нужен психоаналитикът – да послужи за арена, на която тези инстинктивни желания и въображаеми процеси от областта на несъзнаваното ще станат явни, съзнаваеми, обект на осмисляне, интерпретация и разрешаване. (Ето защо и трябва да е така добре платен!).
Какво ще промени анализата у мен?
Тя позволява пациентът да опознае своите парадокси и психически процеси, възможността да се справя с проблеми, за чието разрешаване инак спонтанно би отишъл при друг. Което не значи, че този, който е направил успешна анализа никога, ама никога няма нужда от втори, от различен поглед към себе си, към своите безпокойства. А само, че отсега нататък ще може да разпознава трудностите, които е обсъждал по време на терапия, а те не са приключили веднъж завинаги в живота. Те ще се репродуцират от проблеми на характера например – лесно да се вбесяваш, да избухваш в плач, да се изолираш. А когато се опознаеш от друг ъгъл, ще знаеш, че ако не си в състояние да избегнеш изпадането в ярост, то поне можеш да я управляваш и моделираш по различен начин отколкото преди.
Как да си избера психоаналитик?
Психоаналитикът най-често е лекар или психолог, който освен теоретична подготовка се е подложил на анализа, преживял е нейния ефект върху собственото си аз, т.е. наясно е както със себе си, така и с всичко онова, което ще изпитате. Дали да е мъж или жена е въпрос от порядъка как да си избера гинеколог – разлика няма, важни са доверието и професионализмът. Пък и не е задължително да се влюбвате в психоаналитика си – това понякога се случва само във въображението ви, а най-често - в холивудските продукции. У нас психоанализа се практикува само в частни кабинети, защото не е включена в системата на здравеопазването. Но съвсем не е само елитарна терапия, тъй като цената й може да бъде разумна, понеже е предмет на взаимно договаряне.
Не е ли психоанализата само за снобари и откачалки?
Никой не започва психоанализа заради прищявка, каприз или от снобизъм, а заради страдание. Тя се прави дори на деца, но при тях се използват и други средства - рисуване, моделиране, психодрама. Психоанализата е за всички хора, понеже ние без изключение сме малко или повече невротици, казва Фройд, защото в днешно време неврозата заменя манастира, в който обикновено се оттеглят разочарованите от живота. И психоанализата ще трансформира невротичната ни болка в обикновено нещастие. А то е най-баналното и обикновено нещо в човешкото битие, защото всички ние непрекъснато има от какво да се оплакваме. И го правим. Тогава – струва ли си да продължаваме да се депримираме дълбоко, когато откак свят светува все нещо куца и пак така ще си върви?
Прави ли се психоанализа на близки?
Не се прави психоанализа на приятели и близки, пациентът трябва да е възможно най-далечен човек. Фройд е анализирал дъщеря си Ана и днес всички смятат, че резултатът не е бил добър. От друга страна и приятелите не заменят психоанализата. Казват, че за да се забавлява, веднъж драматургът Артър Милър експериментирал с един приятел :слушай, няма нужда да плащаш така скъпо на психоаналитик, ела, аз ще те слушам и ще бъде същото….А после пръв избягал от играта - не могъл да понесе всичко онова, което му казал другият. Психоанализата не може да замени общуването с приятелите в живота, както и общуването с последните не може да има претенции за психоанализа. Тя има край, а ние искаме приятелство без край, нали?
Какво се случва накрая?
Краят на една анализа е да можеш да кажеш до-виждане на терапевта си без много драма. Краят на една анализа е несъвместим с идеята за постигане на абсолютното щастие. Краят значи да поемеш загубата на илюзиите си, да признаеш – човешкото същество не може да бъде друго, освен страдащо. Защото е обречено на лимит. Да приключиш една терапия в крайна сметка означава да пораснеш.
За какво най-често мъжете и жените търсят психоаналитик?
Два проблема водят жената в кабинета на психоаналитика: детето и всичко свързано с него и мъжа, любовния й живот. При мъжа е почти същото – любовта и сексуалността, а напоследък зачестяват проблеми свързани с работното място – напрежението, отношенията с йерархията, отегчението. И ако във вицовете има зрънце житейска истина, дано тази им донесе утеха: "Защо психоанализата на мъжа е по-бърза от тая на жената?" "Защото трябва да се върнеш в детството, откъдето мъжът въобще не е излизал". Женската психология пък е скалàта, в която се е разбил теоретично даже Фройд, понеже е останала енигма както за него, така и за жените-психоаналитички по-късно. Сигурно е прав Оскар Уайлд че “мъжете могат да бъдат анализирани, а жените – просто обожавани”. Още повече, че даже Фройд признава - за психологията писателите знаят повече…отколкото психоаналитиците!
(Текстът е публикуван и в априлския брой на списание "Бела")
Thursday, April 05, 2007
Sunday, April 01, 2007
Смехът е общият знаменател между хора и епохи[1]
Пиперлив, горчив или пресолен, от памтивека насам хуморът подслажда битието и утешава душите
Ние празнуваме смеха само един ден в годината, но го практикуваме и през останалите 364. Защото той е белег на човешкото - знаел го е още Аристотел. И е една от най-големите ни потребности – детето започва да се смее, преди още да е проговорило. Нещо повече – и по-късно “богът» на смеха ще ни придружава навсякъде и няма да допуска скръб в душите ни, пише Апулей в своите «Метаморфози». Така античният автор ни насочва към идеята, че и индивидът, и светът е оцелял именно защото се е смял. Максима, която впрочем съвсем не е лишена и от медицински, и от психологически съображения. Защото още в древността“добрият хумор” бил признак на добра кондиция, понеже означавал “течност”, “влага”, или по-точно – всички онези течности, които регулират здравето и болестите в човешкия организъм. През Ренесанса благодарение на съвременника на Шекспир - английския драматург Бен Джонсън, терминът преминал от физиологията към изкуството и към сегашната си употреба. По-късно Фройд разтълкувал психологическия смисъл на хумора - да ни разтоварва и да противодейства срещу всяка възможност за страдание.” Намерението му, - пише той, - е да ни каже: “Виж, ето това е светът, който ти изглежда толкова страшен. Детинска играчка, нищо по-лесно от това, да се пошегуваш с него.” Нека не се подвеждаме от авторитета на Фройд обаче и нека не подминаваме факта, че свободата на хумориста да се шегува със света понякога се заплаща с висока цена (илюстрира ни го Бешков с карикатурата ”Бай Ганьо убива автора си”). И далеч не винаги предпазва от иронията на съдбата – така, както тя слетяла точно преди век художника Иван Славов. Дни преди убийството на министър-председателя Димитър Петков, вестник “Балканска трибуна” публикувал негова рисунка, изобразяваща врачка, която гледа на ръка и предвещава края на премиера. След трагичното събитие, художникът бил призован като обвиняем по делото и трябвало да се защитава, като докаже, че за него преброени били политическите, а не житейските дни на Димитър Петков.
В своите “Драсканици в болницата” и Чудомир свидетелства със самоирония: “Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам:
- Дайте ми да прочета нещо весело!
Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник с моите разкази.
- Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.”
Не помня точно кой философ твърдеше, че хуморът е единственият достоен начин да бъдеш тъжен. Мнозина други пък са отбелязвали не само тясната му връзка със скръбта, а и това, че той се “захранва” директно от нея. Нещо повече – големите хумористи си “разрешават” своеволията да се заиграват и със забраненото за смях и с табутата на своето време и племе. Нали именно на смъртния одър, когато любезният отец му обърнал внимание върху божията милост и му дал надежда, че господ ще го опрости, Хайне си бил позволил оная светотаДска реплика: “Bien sûr qu’il me pardonnera, c’est son métier!”[2]
Не напразно казват, че хуморът е като кафето – най-добрият е мноооого черен! Ашил Шаве, белгийски поет от 20-и век, привнася лек акцент по темата: “Черният хумор е галантността на отчаянието.” Дали защото галантност на нас, българите, ни е липсвала, а отчаяние сме си продуцирали в изобилие, що се отнася до особеностите на националния ни смях, все още мисля е актулно онуй Ботево определение, че: »... отсам Дунава смехът винаги се е обръщал на псувни, а сатирата на проклятия.» По-късно Радой Ралин също подири основания в “дните робски и хайдушки”, в многото “изядени люти чушки”, да ни е “такъв езика” и предупреди: “ и тежко му, кой ни предизвика.” Нашумелите с духовитостта си белградски графити се солидаризират с идеята за подобна “кулинарна генеалогия”, като я разпростират обаче и върху целия полуостров. Един от тях именно гласи: “Ние, балканците, сме такива чревоугодници, че и вицовете ги предпочитаме пиперливи. » Разбира се, - съществува известна географска “типология” на хумора, както има и “мода” в хумора, защото всяко време си ражда своите остроумия. Тенденцията обаче днес повече от всякога е обвързана с един унифициран, световен киберхумор (и поради глобализираното битие и поради новите технологии, които ни го доставят с едно кликване до сутрешното кафе). Затова е повече от порядъка на приятна изненада да налетиш на собствен български хумор, докато сърфираш из виртуалното пространство. Но се случва - ето един такъв “емигрантски”, писан от българи, за българи (но на английски) и в тази “двойна” езикова реалност е добавено още едно “намигване”:
You know you are Bulgarian when...[3]
- At your wedding you know only about a third of the guests.
- At least one of your friends’ nickname is “Sasho”.
- There is a 120-gallon barrel of wine and cabbage in your garage.
- There is more alcohol in your liquor cabinet than at the local bar.
- There is at least one relative that your family refuses to talk to.
- You don’t want to have or do any business with Bulgarians.
- You base your whole life on the fortune in your coffee cup.
- You can spend 3 hrs in a Cafe drinking the same cup of coffee.
- You live with your mom and dad until you are married.
- You live for the annual soccer tournament.
- You always have the latest mobile phone on the market.
- You go to a restaurant and you bring your own drinks.
- When you make jokes based on your own tragedy.
- When you are never certain whether stay abroad or return to Bulgaria.
- YOU KNOW YOU’RE BULGARIAN WHEN YOU HAVE RUN AWAY FROM BULGARIA AND STILL SAY IT’S THE BEST PLACE TO LIVE.......
Вън от съмнение е, че всеки народ се смее над себе си по най-добрия възможен начин, както и че всеки народ се смее над себе си по свой си, специфичен начин. Така, ако вземем зачекнатите тук идеи за патриотизма и индивидуализма, ще видим, че при французите те ще бъдат спрегнати малко повечко през призмата на собственото им високомерие. Искате ли да научите как можете да забогатеете във Франция? - «Като си купите французин за толкова, колкото струва и го продадете на цената, която той си въобразява, че струва.» Или - защо френските аутобани не са осветени вечер? «Защото всички французи се мислят за слънца.» Освен това, да не забравяме:“Френски спортист, спечелил състезание е френски спортист. Френски спортист изгубил състезание е…просто спортист.” Че как да е другояче, щом става дума за народ, който не се задоволява да изписва с главна буква само името на държавата си(като всички нас, останалите), ами изписва така и всеки неин представител (Французин, Французойка) а те, да напомним, - са, все пак - над 60 милиона?:) И обогатил световната лексика с думата “шовинизъм» (производна от фамилното име на фанатично-предания наполеонов войник Никола Шовен)? Симптоматично е и това, че във Франция можеш да се препитаваш от сатира – там повече от 90 години хумористичният седмичник “Le canard enchaîné» е единственият независим вестник, защото се издържа не от реклама, а от тиража си.[4] Все пак, ако този галски хумор ви идва малко“възкисел”, чуйте какво признава френският романист Ролан Топор: “Ние имаме вино, англичаните – хумор.” А като споменахме последните, мисля, не можем да намерим по-добър финал на статия за хумора и за неговия смисъл от афоризма на английския журналист и сатирик Саки: “Въображението е дадено на човека за да го компенсира за това, което не е. Хуморът – за да го утеши за това, което е.”
[1] Текстът е публикуван в априлския брой на списание “Бела”
[2] Разбира се, че ще ме опрости, нали туй му е занаятът! (фр.)
[3] Ти си българин, когато…..
На сватбата си познаваш едва половината от поканените.
Поне един от приятелите ти се казва “Сашо”.
В гаража ти има 120 галона вино и бидон със зеле.
А в шкафа ти има повече алкохол, отколкото в близкия бар.
Имаш поне един роднина, с когото фамилията ти отказва да говори.
Не искаш да имаш или да правиш какъвто и да е бизнес с българи.
Планираш целия си живот на предсказанията на чаша кафе.
Можеш да дрънкаш 3 часа в заведение над една и съща чаша кафе.
Живееш с мама и тате докато се ожениш.
Живееш само за футболното първенство.
Винаги притежаваш последния мобилен телефон.
Когато отидеш на ресторант си носиш пиенето.
Когато си правиш шеги от собствената си трагедия.
Когато никога не си сигурен дали искаш да останеш или да се завърнеш в България.
Знаеш, че си българин, когато си напуснал България и продължаваш да твърдиш, че тя е най-доброто място за живеене….
[4] Само за сравнение ще вметнем – тъжно е, че напоследък българинът спря да си купува смях, кризата в жанра погуби редица хумористични издания, а самобитността на малкото останали на пазара е анемична.
Пиперлив, горчив или пресолен, от памтивека насам хуморът подслажда битието и утешава душите
Ние празнуваме смеха само един ден в годината, но го практикуваме и през останалите 364. Защото той е белег на човешкото - знаел го е още Аристотел. И е една от най-големите ни потребности – детето започва да се смее, преди още да е проговорило. Нещо повече – и по-късно “богът» на смеха ще ни придружава навсякъде и няма да допуска скръб в душите ни, пише Апулей в своите «Метаморфози». Така античният автор ни насочва към идеята, че и индивидът, и светът е оцелял именно защото се е смял. Максима, която впрочем съвсем не е лишена и от медицински, и от психологически съображения. Защото още в древността“добрият хумор” бил признак на добра кондиция, понеже означавал “течност”, “влага”, или по-точно – всички онези течности, които регулират здравето и болестите в човешкия организъм. През Ренесанса благодарение на съвременника на Шекспир - английския драматург Бен Джонсън, терминът преминал от физиологията към изкуството и към сегашната си употреба. По-късно Фройд разтълкувал психологическия смисъл на хумора - да ни разтоварва и да противодейства срещу всяка възможност за страдание.” Намерението му, - пише той, - е да ни каже: “Виж, ето това е светът, който ти изглежда толкова страшен. Детинска играчка, нищо по-лесно от това, да се пошегуваш с него.” Нека не се подвеждаме от авторитета на Фройд обаче и нека не подминаваме факта, че свободата на хумориста да се шегува със света понякога се заплаща с висока цена (илюстрира ни го Бешков с карикатурата ”Бай Ганьо убива автора си”). И далеч не винаги предпазва от иронията на съдбата – така, както тя слетяла точно преди век художника Иван Славов. Дни преди убийството на министър-председателя Димитър Петков, вестник “Балканска трибуна” публикувал негова рисунка, изобразяваща врачка, която гледа на ръка и предвещава края на премиера. След трагичното събитие, художникът бил призован като обвиняем по делото и трябвало да се защитава, като докаже, че за него преброени били политическите, а не житейските дни на Димитър Петков.
В своите “Драсканици в болницата” и Чудомир свидетелства със самоирония: “Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам:
- Дайте ми да прочета нещо весело!
Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник с моите разкази.
- Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.”
Не помня точно кой философ твърдеше, че хуморът е единственият достоен начин да бъдеш тъжен. Мнозина други пък са отбелязвали не само тясната му връзка със скръбта, а и това, че той се “захранва” директно от нея. Нещо повече – големите хумористи си “разрешават” своеволията да се заиграват и със забраненото за смях и с табутата на своето време и племе. Нали именно на смъртния одър, когато любезният отец му обърнал внимание върху божията милост и му дал надежда, че господ ще го опрости, Хайне си бил позволил оная светотаДска реплика: “Bien sûr qu’il me pardonnera, c’est son métier!”[2]
Не напразно казват, че хуморът е като кафето – най-добрият е мноооого черен! Ашил Шаве, белгийски поет от 20-и век, привнася лек акцент по темата: “Черният хумор е галантността на отчаянието.” Дали защото галантност на нас, българите, ни е липсвала, а отчаяние сме си продуцирали в изобилие, що се отнася до особеностите на националния ни смях, все още мисля е актулно онуй Ботево определение, че: »... отсам Дунава смехът винаги се е обръщал на псувни, а сатирата на проклятия.» По-късно Радой Ралин също подири основания в “дните робски и хайдушки”, в многото “изядени люти чушки”, да ни е “такъв езика” и предупреди: “ и тежко му, кой ни предизвика.” Нашумелите с духовитостта си белградски графити се солидаризират с идеята за подобна “кулинарна генеалогия”, като я разпростират обаче и върху целия полуостров. Един от тях именно гласи: “Ние, балканците, сме такива чревоугодници, че и вицовете ги предпочитаме пиперливи. » Разбира се, - съществува известна географска “типология” на хумора, както има и “мода” в хумора, защото всяко време си ражда своите остроумия. Тенденцията обаче днес повече от всякога е обвързана с един унифициран, световен киберхумор (и поради глобализираното битие и поради новите технологии, които ни го доставят с едно кликване до сутрешното кафе). Затова е повече от порядъка на приятна изненада да налетиш на собствен български хумор, докато сърфираш из виртуалното пространство. Но се случва - ето един такъв “емигрантски”, писан от българи, за българи (но на английски) и в тази “двойна” езикова реалност е добавено още едно “намигване”:
You know you are Bulgarian when...[3]
- At your wedding you know only about a third of the guests.
- At least one of your friends’ nickname is “Sasho”.
- There is a 120-gallon barrel of wine and cabbage in your garage.
- There is more alcohol in your liquor cabinet than at the local bar.
- There is at least one relative that your family refuses to talk to.
- You don’t want to have or do any business with Bulgarians.
- You base your whole life on the fortune in your coffee cup.
- You can spend 3 hrs in a Cafe drinking the same cup of coffee.
- You live with your mom and dad until you are married.
- You live for the annual soccer tournament.
- You always have the latest mobile phone on the market.
- You go to a restaurant and you bring your own drinks.
- When you make jokes based on your own tragedy.
- When you are never certain whether stay abroad or return to Bulgaria.
- YOU KNOW YOU’RE BULGARIAN WHEN YOU HAVE RUN AWAY FROM BULGARIA AND STILL SAY IT’S THE BEST PLACE TO LIVE.......
Вън от съмнение е, че всеки народ се смее над себе си по най-добрия възможен начин, както и че всеки народ се смее над себе си по свой си, специфичен начин. Така, ако вземем зачекнатите тук идеи за патриотизма и индивидуализма, ще видим, че при французите те ще бъдат спрегнати малко повечко през призмата на собственото им високомерие. Искате ли да научите как можете да забогатеете във Франция? - «Като си купите французин за толкова, колкото струва и го продадете на цената, която той си въобразява, че струва.» Или - защо френските аутобани не са осветени вечер? «Защото всички французи се мислят за слънца.» Освен това, да не забравяме:“Френски спортист, спечелил състезание е френски спортист. Френски спортист изгубил състезание е…просто спортист.” Че как да е другояче, щом става дума за народ, който не се задоволява да изписва с главна буква само името на държавата си(като всички нас, останалите), ами изписва така и всеки неин представител (Французин, Французойка) а те, да напомним, - са, все пак - над 60 милиона?:) И обогатил световната лексика с думата “шовинизъм» (производна от фамилното име на фанатично-предания наполеонов войник Никола Шовен)? Симптоматично е и това, че във Франция можеш да се препитаваш от сатира – там повече от 90 години хумористичният седмичник “Le canard enchaîné» е единственият независим вестник, защото се издържа не от реклама, а от тиража си.[4] Все пак, ако този галски хумор ви идва малко“възкисел”, чуйте какво признава френският романист Ролан Топор: “Ние имаме вино, англичаните – хумор.” А като споменахме последните, мисля, не можем да намерим по-добър финал на статия за хумора и за неговия смисъл от афоризма на английския журналист и сатирик Саки: “Въображението е дадено на човека за да го компенсира за това, което не е. Хуморът – за да го утеши за това, което е.”
[1] Текстът е публикуван в априлския брой на списание “Бела”
[2] Разбира се, че ще ме опрости, нали туй му е занаятът! (фр.)
[3] Ти си българин, когато…..
На сватбата си познаваш едва половината от поканените.
Поне един от приятелите ти се казва “Сашо”.
В гаража ти има 120 галона вино и бидон със зеле.
А в шкафа ти има повече алкохол, отколкото в близкия бар.
Имаш поне един роднина, с когото фамилията ти отказва да говори.
Не искаш да имаш или да правиш какъвто и да е бизнес с българи.
Планираш целия си живот на предсказанията на чаша кафе.
Можеш да дрънкаш 3 часа в заведение над една и съща чаша кафе.
Живееш с мама и тате докато се ожениш.
Живееш само за футболното първенство.
Винаги притежаваш последния мобилен телефон.
Когато отидеш на ресторант си носиш пиенето.
Когато си правиш шеги от собствената си трагедия.
Когато никога не си сигурен дали искаш да останеш или да се завърнеш в България.
Знаеш, че си българин, когато си напуснал България и продължаваш да твърдиш, че тя е най-доброто място за живеене….
[4] Само за сравнение ще вметнем – тъжно е, че напоследък българинът спря да си купува смях, кризата в жанра погуби редица хумористични издания, а самобитността на малкото останали на пазара е анемична.
Subscribe to:
Posts (Atom)