*Те „рамкират” детето, предпазват го от рискове и от психологически смущения;
*Юношеството оспорва авторитаризма на „теократичния баща” и на „всемогъщата майка” и налага нов тип родителски авторитет;
*Темите-табу травмират детето;
*Юношеството оспорва авторитаризма на „теократичния баща” и на „всемогъщата майка” и налага нов тип родителски авторитет;
*Темите-табу травмират детето;
Визитка: Патрик Деларош е парижки психиатър и психоаналитик, с над 30-годишна практика в терапията на младежи с проблеми. Написал е 13 книги за родители и специалисти, 5 от които вече са преведени на български. При едно от последните му гостувания в София ние поговорихме около следните въпроси:
- Психоаналитиците придават огромно значение на фамилната история за психическото изграждане на детето. А напоследък те заговориха и за ролята на укриваните в нея тайни, на т.нар. „не-изказано”.
- Действително, семейната история е определяща за психическото изграждане на детето. Под „не-изказано” ние имаме пред вид темите-табу, семейните тайни свързани с родословие, произход, кръвосмешение, криминално, военно престъпление и т.н., изобщо – с всичко онова, което родителите, както и бабите и дядовците, обикновено укриват от детето, с цел „да го предпазят”. Това обаче е илюзия. Всъщност премълчаваната тайна е травматизъм за детето. То далеч не се заблуждава, когато се натъкне на нещо не-изказано и не получи отговор на своя първи и, най-често - последен въпрос. Забраната да мисли върху въпросните обстоятелства не предпазва истински детето, тя го смущава много повече, отколкото действителността, колкото драматична и мъчителна понякога да е тя. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто обичаше да казва: „Да искаме от детето да се структурира върху някакво „не-изказано”, означава да искаме от него да отрича една част от себе си”.И впрочем всеки психоаналитичен терапевт констатира в практиката си колко чувствителни са децата към потуленото в семейната история и в каква степен детските симптоми могат да свидетелстват за наличието на някакви тайни. И нещо повече – „не-изказаното” е травматично не само за онзи, който директно го „понася”, но се явява още по-голям травматизъм за представителите на по-следващите генерации, понеже те вече не разполагат с необходимите средства и елементи, за да го реконструират и разберат.
- В епохата на краен либерализъм във възпитанието, вие пледирате в книгите си, че авторитетът и забраната са абсолютна необходимост за израстването на детето, защо?
- Ние живеем във време, което като всяко друго, се опитва да коригира заблудите на предходното. И всяка генерация подновява поправянето на възпитателните грешки, от които е страдала. За жалост, подобна корекция (или опити за корекция) произвеждат понякога само едно карикатурно залитане в обратната посока. Така например авторитаризмът поражда лаксизъм (крайна толерантност, бел.моя). Авторитаризмът, бидейки по дефиниция власт която не се оспорва, отключва у родителите, които са го понасяли, лаксизъм без забрани, чиито ефекти са даже още по-пагубни за възпитанието. Несъмнено, и единият, и другият подход са вредни. Авторитаризмът - понеже заменя словото с „ твърдата ръка”, която, както подсказва израза, дресира детето подобно на животинче. А лаксизмът - защото точно наопаки, претендира да не се противопоставя нищо на детето и фактически го изоставя подвластно на собствените му прищевки и капризи. Но детето се изгражда от една страна благодарение на онова, което му се дава, а също така и на онова, което му се отказва.Възпитанието без забрани отрича разликата между поколенията. Забраната в действителност няма същия смисъл за детето, както за възрастния. За възрастния липсата на забрана има смисъла на свобода. А при детето тази липса го кара просто да се излага на опасности. Детето се нуждае от „рамкиране”, от поставяне на граници и защото тяхното отсъствие поражда тревожност у него. То има потребност от родители, които да го направляват и до една определена възраст някой друг трябва да решава вместо него. Така че забраната в широкия смисъл на думата е важна в три области: за възпитанието (няма възпитаване без забрана); за живота в обществото (тоест извън семейната среда) и за психическото здраве. Може да се твърди, че всякакви леки или по-сериозни психологически смущения у детето, като се почне от баналната двигателна нестабилност, та чак до тежките разстройства на личността, произтичат от липсата на забрани. Последните обаче не бива да се бъркат с наказанието.
Нека правилно бъда разбран - не пледирам за завръщане на строгото, т.нар. „английски тип” възпитание. Онова, което искам да кажа е, че авторитетът на родителите би следвало да бъде абсолютно достатъчен, за да накара детето да уважава тяхната забрана. И колкото по-стабилен е той, толкова по-малко на тях им се налага да формулират забрани. Освен това, детето има нужда именно неговите родители, а не примерно бабите и дядовците да са тези, които да го принуждават да се подчинява.
- А как мястото, което майката и бащата заемат в детството, се променя в етапа на юношеството?
- Тук ще трябва отново да говоря за авторитета, за това от кого той е представляван и как се трансформира през юношеството. Неохегелианският философ Александър Кожев разграничава 4 типа авторитет, които аз доразработих и разпрострях върху семейството. Първият тип, изведен от учението на Платон, се основава на идеята за справедливостта. Той е представляван от двамата родители, формулата му е „Равенство”. Вторият тип авторитет, чиято основа е теокрацията, произтича от бащата „като наместник на бога” и се формулира с: „Така е, а не другояче”. Това е власт без обяснения. Третият тип авторитет почива върху идеите на Аристотел и посоката му на действие е от по-големия към по-малкия, от учителя към ученика, или най-общо казано – това е авторитетът на възрастния, който знае повече за бъдещето от младия човек и ще го учи що е то животът. Формулата му е : „Следвай моя пример!” В семейството той може да бъде представен както от майката, така и от бащата. Четвъртият тип авторитет се основава върху Хегел и е «законът на по-силния». Тук това е майката, защото тя има директен контакт и незабавна власт върху детето, която при бащата е опосредствана от словото. Бащата казва онова, което трябва да се направи, но не проверява, ако му се подчиняват. Майката го казва и незабавно проверява дали е сторено. В първия случай детето се подчинява, ако го иска, а във втория – защото е принудено да се подчини. Формулата е: «Прави каквото ти казвам!»Ако по време на детството и четирите типа авторитет са представени в семейния живот, то през юношеството постепенно изчезват (или най-малкото - биват оспорвани от юношата) два от тях - тези, които са носени от едния родител: теократичния баща (вариант 2) или « всемогъщата» майка (вариант 4). За сметка на това младежът настойчиво претендира за първия и за третия тип авторитет, упражнявани от двамата родители и почиващи върху «справедливост» и «бъдеще». Ето, този нов тип авторитет предстои да се «сверява» и да се «нагажда», в периода на юношеството, в зависимост, разбира се, от всеки отделен случай.
- Психоаналитиците придават огромно значение на фамилната история за психическото изграждане на детето. А напоследък те заговориха и за ролята на укриваните в нея тайни, на т.нар. „не-изказано”.
- Действително, семейната история е определяща за психическото изграждане на детето. Под „не-изказано” ние имаме пред вид темите-табу, семейните тайни свързани с родословие, произход, кръвосмешение, криминално, военно престъпление и т.н., изобщо – с всичко онова, което родителите, както и бабите и дядовците, обикновено укриват от детето, с цел „да го предпазят”. Това обаче е илюзия. Всъщност премълчаваната тайна е травматизъм за детето. То далеч не се заблуждава, когато се натъкне на нещо не-изказано и не получи отговор на своя първи и, най-често - последен въпрос. Забраната да мисли върху въпросните обстоятелства не предпазва истински детето, тя го смущава много повече, отколкото действителността, колкото драматична и мъчителна понякога да е тя. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто обичаше да казва: „Да искаме от детето да се структурира върху някакво „не-изказано”, означава да искаме от него да отрича една част от себе си”.И впрочем всеки психоаналитичен терапевт констатира в практиката си колко чувствителни са децата към потуленото в семейната история и в каква степен детските симптоми могат да свидетелстват за наличието на някакви тайни. И нещо повече – „не-изказаното” е травматично не само за онзи, който директно го „понася”, но се явява още по-голям травматизъм за представителите на по-следващите генерации, понеже те вече не разполагат с необходимите средства и елементи, за да го реконструират и разберат.
- В епохата на краен либерализъм във възпитанието, вие пледирате в книгите си, че авторитетът и забраната са абсолютна необходимост за израстването на детето, защо?
- Ние живеем във време, което като всяко друго, се опитва да коригира заблудите на предходното. И всяка генерация подновява поправянето на възпитателните грешки, от които е страдала. За жалост, подобна корекция (или опити за корекция) произвеждат понякога само едно карикатурно залитане в обратната посока. Така например авторитаризмът поражда лаксизъм (крайна толерантност, бел.моя). Авторитаризмът, бидейки по дефиниция власт която не се оспорва, отключва у родителите, които са го понасяли, лаксизъм без забрани, чиито ефекти са даже още по-пагубни за възпитанието. Несъмнено, и единият, и другият подход са вредни. Авторитаризмът - понеже заменя словото с „ твърдата ръка”, която, както подсказва израза, дресира детето подобно на животинче. А лаксизмът - защото точно наопаки, претендира да не се противопоставя нищо на детето и фактически го изоставя подвластно на собствените му прищевки и капризи. Но детето се изгражда от една страна благодарение на онова, което му се дава, а също така и на онова, което му се отказва.Възпитанието без забрани отрича разликата между поколенията. Забраната в действителност няма същия смисъл за детето, както за възрастния. За възрастния липсата на забрана има смисъла на свобода. А при детето тази липса го кара просто да се излага на опасности. Детето се нуждае от „рамкиране”, от поставяне на граници и защото тяхното отсъствие поражда тревожност у него. То има потребност от родители, които да го направляват и до една определена възраст някой друг трябва да решава вместо него. Така че забраната в широкия смисъл на думата е важна в три области: за възпитанието (няма възпитаване без забрана); за живота в обществото (тоест извън семейната среда) и за психическото здраве. Може да се твърди, че всякакви леки или по-сериозни психологически смущения у детето, като се почне от баналната двигателна нестабилност, та чак до тежките разстройства на личността, произтичат от липсата на забрани. Последните обаче не бива да се бъркат с наказанието.
Нека правилно бъда разбран - не пледирам за завръщане на строгото, т.нар. „английски тип” възпитание. Онова, което искам да кажа е, че авторитетът на родителите би следвало да бъде абсолютно достатъчен, за да накара детето да уважава тяхната забрана. И колкото по-стабилен е той, толкова по-малко на тях им се налага да формулират забрани. Освен това, детето има нужда именно неговите родители, а не примерно бабите и дядовците да са тези, които да го принуждават да се подчинява.
- А как мястото, което майката и бащата заемат в детството, се променя в етапа на юношеството?
- Тук ще трябва отново да говоря за авторитета, за това от кого той е представляван и как се трансформира през юношеството. Неохегелианският философ Александър Кожев разграничава 4 типа авторитет, които аз доразработих и разпрострях върху семейството. Първият тип, изведен от учението на Платон, се основава на идеята за справедливостта. Той е представляван от двамата родители, формулата му е „Равенство”. Вторият тип авторитет, чиято основа е теокрацията, произтича от бащата „като наместник на бога” и се формулира с: „Така е, а не другояче”. Това е власт без обяснения. Третият тип авторитет почива върху идеите на Аристотел и посоката му на действие е от по-големия към по-малкия, от учителя към ученика, или най-общо казано – това е авторитетът на възрастния, който знае повече за бъдещето от младия човек и ще го учи що е то животът. Формулата му е : „Следвай моя пример!” В семейството той може да бъде представен както от майката, така и от бащата. Четвъртият тип авторитет се основава върху Хегел и е «законът на по-силния». Тук това е майката, защото тя има директен контакт и незабавна власт върху детето, която при бащата е опосредствана от словото. Бащата казва онова, което трябва да се направи, но не проверява, ако му се подчиняват. Майката го казва и незабавно проверява дали е сторено. В първия случай детето се подчинява, ако го иска, а във втория – защото е принудено да се подчини. Формулата е: «Прави каквото ти казвам!»Ако по време на детството и четирите типа авторитет са представени в семейния живот, то през юношеството постепенно изчезват (или най-малкото - биват оспорвани от юношата) два от тях - тези, които са носени от едния родител: теократичния баща (вариант 2) или « всемогъщата» майка (вариант 4). За сметка на това младежът настойчиво претендира за първия и за третия тип авторитет, упражнявани от двамата родители и почиващи върху «справедливост» и «бъдеще». Ето, този нов тип авторитет предстои да се «сверява» и да се «нагажда», в периода на юношеството, в зависимост, разбира се, от всеки отделен случай.
PS Интервюто е публикувано и в юлския брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.
