La psychanalyse est une voie du singulier à l’universel
Elle est du côté du "pourquoi" de l’existence

Christian Hoffmann est professeur de psychopathologie à l’Université, où il dirige un laboratoire de recherche clinique sur la violence d’adolescence et sur la question de la désexualité d’aujourd’hui. Il est psychanalyste depuis 30 ans. Il voyage beaucoup dans le monde à cause de ses tâches et engagements professionels, qui l’ont amené chez nous, où il a fait une conférence à l’Université de Sofia devant un auditoire d’étudiants, de psys et de spécialistes dans le domain du psychisme et de la nature humaine.

- Vous êtes pour la première fois en Bulgarie et vous trouvez que chez nous, comme dans tous les pays qui s’ouvrent à la démocratie, il y a une place pour la psychanalyse. Mais aujourd’hui elle est fortement critiquée à l’Ouest...
- Premièrement, la psychanalyse a été toujours critiquée. Et deuxièmement, ce ne sont que de très vieux arguments qui donnent l’apparence de la rationalité. Ce qui est nouveau aujourd’hui, c’est que les neurosciences (avec l’imagerie médicale cérébrale, par exemple) critiquent un peu plus la psychanalyse du côté scientifique. Mais ainsi s’ouvre un champs de débat. Et dans certains pays, comme l’Allemagne et les Etas-Unis, on a compris qu’il y avait un débat possible et même – souhaité, avec la psychanalyse. Parce que certaines découvertes ne contredisent pas les découvertes Freudienne, même - au contraire . Il y a des mouvements homosexuels qui critiquent également la psychanalyse sur la norme sociale, qu’elle soutiendrait. Mais la psychanalyse ne tienne pas à une norme sociale, elle ne prêche pas des normes sociales, c.à.d. - quelque chose de normative, consérnant les rapports des sexes. La psychanalyse est ataquée aussi par les sciences sociales sur la question de l’identité sexuelle. Mais ce que nous pouvons réaffirmer de la psychanalyse, c’est par exemple tout de suite ce que Freud disait : »La psychanalyse ne peut pas dire ce que c’est qu’une femme, ce que c’est qu’un homme.» Il n’y pas d’identité sexuelle, définie par la psychanalyse. Ce qui intéresse la psychanalyse, c’est comment une petite fille devient une femme, comment un petit garçon devient un homme. Et ce que nous apprenons des adolescents, que nous consultons et qui sont justement dans ce temps de la construction de leur sexualité, c’est que c’est pas si évident que ça, c’est que - c’est pas si facile que ça, dans une société moderne comme la nôtre, pour un adolescent et pour une adolescente de construire une subjectivité sexuée aujourd’hui. C’est ça qu’il nous disent. Et le pédiatre anglais Winnicott disait : »L’adolescence est le baromètre du social. » Donc – ce que les ados viennent nous partager aujourd’hui, c’est ça que nous pouvons transmettre – c’est énormément difficile aujourd’hui pour eux de se construire comme être humain masculin et féminin. On pouvait avoir des témoignages cliniques très intéressants, par exemple - les adolescents ont une sexualité de plus en plus précoce et dès la première relation ils essaient tout. Et les jeunes filles nous disent qu’elles peuvent se lancer dans une vie sexuelle, parfois, on pouvait dire – débridée, mais la question de la féminité ne vient que bien plus tard. Et que c’est elle qui leur posent le plus de difficultés.
- Pensez-vous que le développement de la génétique, le clonage, la transsexualité posent un défi devant la psychanalyse?
- La psychanalyse cherche le débat, elle n’est pas une doctrine, elle nécessite constamment d’être repensée avec l’évolution du social, tout en ayant quelques points, quelques orientations assez solides. Je crois qu’il faut être prudent sur ces questions de la récomposition de la famille, de la question des homosexuels, la question – homme comme femme, la question du clonage... toutes ces questions, qui font partie de ce qu’on appelle « la mutation sociale ». Moi, je constate simplement, que par exemple en Belgique ou en Espagne où on a légifiré positivement sur le mariage homosexuel, sur l’adoption des enfants, je remarque que la société espagnole ou belge ne se sont pas effondrées. Et je pense que la psychanalyse peut accompagner la mutation sociale, mais justement elle n’a pas à participer à la législation. Et c’est très intéressant d’analyser cette demande sociale, quand même, adressée à la psychanalyse. On voit bien qu’on attend de la psychanalyse quelques assurances ou quelques garanties minimales, peut-être même, surpotégeant ou protégeant l’être humain. Et la psychanalyse y répond – « L’être humain est d’abord – sexué, puis – social »... Le psychanalyste ne partage pas toutes les passions sociales. Il est en retrait, quand même, par rapport aux passions sociales, ce que lui permet de pouvoir réflechir sur leur nature, sur les sexualités différentes, par exemple.
- Les gens s’imaginent le psy comme quelqu’un qui a résolu ses problèmes, qui n’éprouve pas de difficultés...
- C’est vrai que le psy a résolu quelques problèmes personnels, quand même, qui lui permet de n’être pas dans l’empathie avec ses patients, parce que, comme on dit : »Si je me met à la place du patient – lui – où est-ce qu’il va se mettre ? » Par contre – c’est pas parce que le psychanalyste est supposé avoir résolu quelqu’unes de ses difficultés personnelles, que pour autant il serait à même de dicter ce qui serait bien pour les autres. Le psy accueille tous les patients qui s’adressent à lui, avec leurs difficultés propres et singulières et s’interroge avec ses patients, chacun individuellement, pour qu’il trouve une solution personnelle.
- Et qu’est-ce que nous propose la méthode psychanalytique ?
- Elle propose à l’être humain de se questionner, de se poser la question : »Pourquoi j’ai tellement de difficultés dans ma société démocratique, par exemple, pourquoi j’ai tellement de difficultés avec ma sexualité, dans ma famille, à fonder une famille, à devenir une femme, à devenir un homme, pourquoi ? Et comment je peux me faire aider dans mes difficultés ? » C’est à dire – la psychanalyse est du côté du « pourquoi ». Alors que d’autres sciences et d’autres techniques comme les thérapies comportementales cognitives, sont du côté du « comment » - c.à.d. d’une technique de réadaptation, de rééducation de l’être humain finalement à la norme sociale, à son environnement qui a changé, qui n’est plus un environnement naturel, mais un environnement technique, capitaliste. Je crois que c’est sur ce fil - entre « comment », « comment être plus dans la norme de la jouissance sociale d’aujourd’hui » du côté des autres psychothérapies, et un questionnement plus fondemental - du côté du « pourquoi » de l’existence, qui est celui de la psychanalyse, et ce n’est pas la même chose. Et l’être humain a le choix entre s’interroger sur le pourquoi il est malade ou s’interroger comment se débarasser de sa maladie rapidement. C’est un choix démocratique... Je crois aussi que ce que la psychanalyse peut dire, peut-être à la différence de ce qu’un philosophe, sociologue ou quelqu’un d’autre pourrait dire, c’est qu’il n’y a pas de progrès, d’évolution de l’humain tout simplement, sans conflit. Rien ne se passe de nouveau pour l’être humain sans conflit. Parce que l’être humain est forcément un être qui est dans le conflit, traversé par des conflits. Et le moyen d’avancer est dans le conflit. Mais le conflit – c’est la démocratie, aussi.
- Quels sont les avantages de la cure psychanalytique par rapport aux autres thérapies ?
- En deux mots, c’est comme le disait Héraclite déjà : »Le verbe singulier est universel ». C’est à dire - plus un être humain va vers ce qu’il a de plus singulier, de plus intime, plus il découvre dans cet intime, ce qui est l’un des objectifs des cures analytiques, de suivre le mouvement naturel de la parole chez l’être humain, qui l’amène vers sa petite enfance et vers les traumatismes de sa petite enfance, on pourrait dire, et dans ce travail-là, qui est celui de la méthode Freudienne, on va découvrir sa singularité et dans sa singularité on va découvrir l’universel.
- L’amour maternel est l’une des choses universelles. Quelque part vous l’appelez « fou », « sans limite »....Pourrions-nous en faire l’interprétation que la mère empêche inconsciemment son enfant de se séparer d’avec elle ?
- Un enfant ne peut pas quitter sa mère, si la mère, d’abord, ne peut pas se séparer de son enfant. Et elle peut se séparer, si elle trouve elle-même un peu de son bonheur ailleurs que dans l’enfant.

Кристиан Хофман: Психоанализата е път от най-интимното към универсалното

* Човешкото същество е дълбоко пресечено от конфликта, то е първо – сексуално и второ – социално; днес не е толкова лесно за юношите да се превърнат в мъж или жена
* Чрез психоанализата всеки открива зад собствената си различност универсалността
* Психоаналитикът не споделя всички социални страсти, а ги обследва отстрани; разрешил някои от собствените си трудности, той не диктува какво е добре за останалите
* Психоанализата е от страната на “защо-то” на човешкото съществуване

Кристиан Хофман е професор по психопатология в парижки университет и ръководител на изследователска лаборатория, която изучава проблемите на юношеското насилие и съвременната десексуалност. Практикуващ психоаналитик е вече над 30 години. Пътува много по света заради професионалните си ангажименти, които го доведоха и у нас, за да изнесе лекция в Софийския университет пред аудитория от студенти, психолози и специалисти, ангажирани с проблемите на човешката природа.
- За пръв път сте в България и намирате, че у нас, както и във всички демократизиращи се страни, има широко поле за психоанализата. Но днес тя е подложена на ожесточени критики на Запад.
- Първо - психоанализата винаги е била критикувана. И второ - това са много стари аргументи, които само създават привидност на рационалност. Новото днес е в това, че дисциплините, които изучават човешката неврология (например със скенери или магнитно-ядрен резонанс на мозъка) критикуват малко повече психоанализата от научна гледна точка. Но същевременно така се открива поле за дебат. И даже в страни като Германия и Щатите някои от невродисциплините разбраха, че такъв дебат с психоанализата е както възможен, така и желан дори. Защото определени техни открития не само че не противоречат, а даже подкрепят Фройдовите тези. Тук вече сме в полето на научното и ние като университетски преподаватели го знаем добре – не всичко е за отхвърляне, както и не всичко е за приемане от научната критика. Някои хомосексуални движения критикуват психоанализата по въпроса за психичната, за социалната норма, която тя би подкрепила. Но трябва да се оборват опитите да се вменява на психоанализата че проповядвала норми, че била за някаква нормативност във взаимоотношенията между половете. Психоанализата е атакувана и от социалните науки по въпроса за сексуалната идентичност. Но още Фройд казва, че ние не можем да отговорим на въпроса що е то жената, що е то мъжът. Т.е. няма сексуална идентичност, дефинирана от психоанализата. Тя се интересува само от това, как едно малко момиче става жена и как едно малко момче се превръща в мъж, т.е. ние не сме от страната на идентичността, а от страната на “ставането”. И това, което научаваме от юношите, които консултираме и които са именно в този период на конструиране е, че не е нито толкова очевидно, нито така лесно за тях в нашето модерно общество да изградят сексуалността си. Това ни споделят те. Английският педиатър Уиникът казваше: “Юношите са барометърът на социалното”. Ето защо ние можем да предадем на обществото онова, което те твърдят, а именно – че им е изключително трудно да се превърнат в мъжко или женско човешко същество. Имаме доста клинични наблюдения – днес младежите встъпват във все по-ранни и преждевременни полови взаимоотношения и още от първия контакт експериментират всичко. Но млади момичета споделят например, че даже и ако са се впуснали в разюздана сексуална дейност, въпросът за женствеността идва много след това и ги поставя пред най-големи изпитания.
- Не мислите ли, че има съвременни предизвикателства пред психоанализата - напредъкът на генетиката, клонирането, транссексуалността и пр., които налагат преосмисляне и тълкуване?
- Психоанализата търси дебат, тя не е закостеняла доктрина и изисква необходимостта да бъде преосмисляна отново в крак с еволюцията на човечеството, запазвайки обаче някои фундаментални и достатъчно солидни ориентири. Трябва да сме внимателни с въпросите, отнасящи се до рекомпозирането на семейството, до исканията на хомосексуалистите за социално признаване и за осиновяването на деца от тях, до трансформирането на мъже в жени и обратното, до клонирането – всички тези въпроси, които са част от така наречената “социална мутация”. Аз само мога да констатирам, че в Испания или в Белгия например, където законът се произнесе позитивно върху възможността за брак между хомосексуални и осиновяване на деца от тях – то аз забелязвам, че от това испанското или белгийското общество не са се сгромолясали. И смятам, че психоанализата може да акомпанира, да придружава обществената промяна, но не и да участва в правенето на законодателство. Наистина е интересно да се обследва това обществено искане, адресирано към нас - да се произнасяме по еволюцията на нравите. Виждаме, че от нас се очаква да дадем някаква сигурност, някакви минимални гаранции може би, свръхпротежиращи човешкото същество. На което психоанализата отговаря: “Човешкото същество е първо – сексуално, и второ – социално”. Психоаналитикът не може да споделя всички социални страсти, които бушуват в обществото. Той е малко дистанциран, леко се е оттеглил от тях, в позиция, която му позволява да разсъждава върху тяхната природа така, както вие ги изброихте, а именно – тази страст към проникване в човешкия мозък, към различната сексуалност, и пр.
- Хората си представят донякъде психоаналитика като свръхчовек, като някой, който е разрешил собствените си проблеми, който не изпитва житейски трудности.
- Вярно е, че психоаналитикът е разрешил някои от личните си проблеми, което му позволява да не изпада в позиция на емпатия (способност да се поставиш на мястото на другия – бел. авт.) с пациентите си, защото както ние обичаме да казваме – ако се поставим на мястото на пациента, то той къде да се позиционира? Обаче от това, че психоаналитикът е разрешил някои от трудностите си, съвсем не следва, че ще диктува какво е добре за останалите. Той приема всички пациенти, които се обръщат към него със своите собствени, специфични проблеми и се запитва с всеки един поотделно, за да може самият пациент да намери своето лично разрешение.
- И какво точно ще ни предложи психоаналитичният метод?
- Той предлага на човека да се изправи пред въпроса: “Защо изпитвам толкова трудности в моето демократично общество, защо имам проблеми с моята сексуалност, в моето семейство, да създам семейство, да стана мъж, да стана жена, защо? И как бих могъл да се подпомогна в своите трудности?” Т.е. с психоанализата ние сме от страната на “защо?” Докато има други науки и други терапевтични техники, като поведенческите и когнитивни дисциплини, които са от страната на “как” – те предлагат техники за превъзпитание на човешкото същество, за реадаптация към социалната норма и към промененото обкръжение, което вече не е естествено, природно, а е едно техническо неокапиталистическо обкръжение. Мисля, че тук е разграничението - между “как, как да бъда максимално в нормата на днешната социална наслада” от страна на другите психотерапии и едно много по-фундаментално запитване от страна на “защо-то”на съществуването, което е това на психоанализата. Което не е едно и също. И е добре, че в демократичните общества има поле за различни методи и научни разговори. И няма място да се желае подмяната на една техника или терапия с друга. Човешкото същество има правото да се запитва между “защо е болно” и “как по-бързо да се освободи” от своята болест. А това е демократичен избор. И още нещо, което психоанализата може да ни даде (в отличие от това, което може да ни каже някой философ или социолог) - че няма прогрес, няма еволюция, нищо ново не може да се случи за човека без конфликт, защото човешкото същество е в конфликта, то е пресечено от конфликти. Но конфликтът – това е демокрация, също.
- Какви са предимствата на психоанализата пред другите лечебни методи?
- Накратко – те са в това, което е изказано още от Хераклит, а именно, че глаголът в единствено число е универсален. Което ще рече, че колкото повече човешкото същество отива навътре към своето най-своеобразно, най-специфично, най-интимно, толкова повече ще открива универсалното, което е целта на психоаналитичната терапия – да се следва естествения непринуден поток на словото, който ще ни отведе… до най-ранното детство. И до травматизмите на ранното ни детство, бихме могли да добавим ние. И в тази специфична психична работа, която е в основата на Фройдовата методика, всеки ще намери своята различност и зад нея ще открие универсалното.
- Едно от универсалните човешки неща е майчината любов, някъде вие я наричате луда, безгранична, да тълкуваме ли, че майката несъзнавано противодейства на детето да се отдели от нея?
- Едно дете може да се отдели от майка си, ако, най-напред, майката може да се отдели от него. А тя ще може да го направи само ако потърси и намери за себе си малко щастие и извън своето дете.

(PS Интервюто е публикувано и в списание "Бела")

Оливие Дувил: "Човечеството би се чувствало по-добре, ако жените имат повече ръководни функции"
*В природата на мъжа има двойнствено отношение към жените, то може да бъде подсилено и от културни механизми
*Щом отдели тялото си от майчиното, детето ще я преоткрие като партньор и носител на културата
*Моделът “едно дете в семейството” при определени условия поражда хипертиранични деца
*Европа има старо мачистко минало
Френският психолог Оливие Дувил има над 20-годишна практика като психоаналитик. Работи в психиатрична болница, но има и преподавателска дейност. Автор е на специализирани публикации и е директор на списание по клинична психология. Образованието му и на антрополог го е отвеждало на места - малко далечни и доста екзотични, като Камбоджа, Китай, а напоследък - и Западна Африка. По време на разговора ни в София той не прие да тълкува обществените явления през психоаналитичната призма с аргумента: “Имам две компетентности – на психоаналитик и на антрополог, но никога не ги смесвам.”
- Какво представлява работата на антрополога – да съпоставя древни със съвременни светове?
- Базисната антропология наистина отвива “на терен” така да се каже, за да търси нещата, които не се променят в човешкия дух, като обследва народи, които от години живеят в руслото на своите традиции. Аз съм се ориентирал към една по-съвременна антропология, която проучва измененията на обществените отношения в модерността. Какво, да кажем, ще привнесе в един традиционен свят “избухването” на пазарните отношения, какво ще донесе по отношение на болестите, на здравето, на лечението, вносът на модерната западна технология, каквато е например болницата?
- И Вашите впечатления са?
- Първо това ми помогна в работата с емигрантите във Франция – да мога да ги проумея като хора, които изпитват трудности и които правят усилия по преход. И второ – поражда се криза в генерациите, в културното препредаване между родители и деца (наречено от мен “работа на поколенията” - сиреч как едно поколение може да подготви следващото да приеме миналото и да го тълкува, за да произведе от него нещо ново). Такъв процес може силно да бъде уязвен по време на големи войни – виждал съм го в Африка, където работех с дванайсет-тринайсетгодишни деца, войници или жертви, често – и двете едновременно. Цялата ми работа на антрополог в крайна сметка е центрирана около това – как именно се предава в нашата съвременност културният живот, психичният живот, от едно поколение към следващото.
- Има ли разлики между културите, които сте обследвали и съвременната западна култура?
- Очевидно, ще ви посоча една огромна разлика, а именно – положението на жената. Ако говорим за африканската култура, там известен брой жени се борят активно за промяна на ситуацията, в частност – да се премахне сексуалната употреба на жената. А колкото повече едно младо момиче има свободата да избере мъжа, който не й е наложен, толкова повече тя ще има желание нейното собствено тяло или тялото на дъщерите й, които ще се родят, да не бъде белязано от жестоките предписания на традициите. Голяма част от моите колежки и близки от Мали и Гвиана, жертви на подобно брутално отношение, отказват същото третиране да сполети и дъщерите им. А тези изменения аз намирам за значими.
- Без да Ви провокирам, но ако позволите – и жената в Западна Европа не е в завидна позиция, ако съдим по тазгодишните доклади на европейските институции. Те недвусмислено отчитат, че тя е по-зле платена от мъжа, рядко заема ръководна позиция и остава достатъчно малтретирана, все пак.
- Вашият въпрос не е провокативен, а много полезен. Това положение трябва да се промени. Като се борим. Знаете ли, познати са общества – в Индонезия, в Южна Америка, в Нигер, където жените са далеч по-равнопоставени, признати и уважавани, отколкото е жената в Европа. Мисля, че Европа има старо “мачистко” минало и че сред по-голямата част от мъжете е в обращение едно опасение от свободата на жената и че даже битува страх от насладата, на която тя е способна. Жените в крайна сметка стават изкупителна жертва и заплащат прескъпо за амалгамата от чувства на любов и омраза, които сме изпитали към първата от тях, която сме срещнали в живота си, а именно – майката. Рядкост са мъжете, които не търсят поне малко кръвосмешение с жените, като въображаемо искат да преоткрият майката в тях. И е налична, разбира се, съпротивата срещу тази тенденция, която отключва механизъм на насилие. В психиката на мъжа има разцепление, има нещо двойнствено по отношение на жените. Като цяло – за тях съществува само една жена, която прави изключение, и това е майката. А от всички останали се предпазват и на всички останали не се доверяват. Това положение може да бъде подпомогнато и окуражено и от някои културни механизми, които проповядват - не се доверявайте на жените в публичното пространство, тяхното място е в кухнята, в църквата и в брачното ложе.
- Сиреч - познатото предписание “Бъди красива и мълчи!”?
- Да, остави се да бъдеш третирана като майка и съпруга. Целият този психичен фон е подпомогнат от културата, която казва: “Не се доверявайте на жените, те са неспособни - да ръководят, да управляват града, моторното превозно средство и пр.” Виждате ли, тук изразът е важен. Защото “неспособна да управлява кола” значи също – “неспособна да ръководи обществените дела, кметството, държавата”. Ако някъде се твърди, че жената не е способна да ръководи обществените начинания, това ни показва степента, в която е налична тази лоша културна нагласа. Например във Франция има огромно различие, огромна диспропорция между депутатите мъже и депутатите жени. И ако цялата култура и цялата политика са насочени в посока на подобно недоверие, това не допринася за еволюиране на човешкия дух, а само подхранва допълнително стереотипа и неговата психическа основа.
- Какъв е психологическият механизъм, който отключва физическата агресия на мъжа над жената?
- Не мисля, че единствено психоанализата или психологията са в състояние да дадат отговор на въпроса. Това е вид социално поведение, ужасно и оскърбително. Но то не е само национално, то е интернационално явление и смятам, че не може да се иска от психоанализата да обяснява социалното. Не е възможно. Антропологията и социологията също трябва да кажат своята дума. Затова не бих могъл да ви кажа нещо повече от това, което току-що ви споменах, а именно – че в човешката психика има нещо амбивалентно по отношение на майката. Детските психоаналитици са проучили и установили, че детето конструира своя свят, като атакува (въображаемо) тялото на майка си. Всеки човек, момче или момиче, получава достъп до своята субектност, до своето тяло, до своя език и реч едва когато се отдели от това, което наричаме “насладата на майката”. Детето трябва да се освободи, да се отскубне от идеята, че е продължение на майчиното тяло. На практика това може да се прояви в симптоми като: бебето отказва храната, приема я, но я изплюва, отказва да спи, отказва по някакъв начин сигурността и подкрепата, която майчиното тяло му дава. Наистина, моментът на отделяне е свързан с безпокойство и депресия за майките, но те изпитват и гордост, съвсем основателна, че детето може да се отграничи от тях и да ги напусне. А щом то отдели своето от майчиното тяло, ще може да я открие по друг начин, а именно – като партньор, като носител на културата, като личност, която има да му предаде и други неща, освен задоволяване на първичните му потребности. Майката ще му предаде своята история, своите гледни точки за света, своите ценности. Аз впрочем смятам, че човечеството би се чувствало много по-добре, ако жените имат повече права да ръководят живота и обществените дела. Защото от позицията на тези, които предават културата на поколенията, те ще могат да кажат що е то светът, що е то конфликтът в света (понеже конфликтите са не само в семейството, те са в света около нас), що е то законът. За мен като психоаналитик е важно жените да имат главна роля в културната трансмисия, защото именно в семейството се структурира детето.
- Кога то трябва да напусне леглото на майка си?
- Като специалист смятам, че когато детето е в леглото на майка си щом това не е редно, то изпитва чувството, че е заело място, което не му се полага. Виждаме го в практиката – когато в реалността детето притежава майка си само и единствено за себе си, то страда от панически пристъпи, кошмари, безпокойство. Не мога да ви отговоря така, общо, на каква възраст то трябва да се обособи самостоятелно, но можем да кажем, че винаги, когато проявява смущения в съня, кошмари, трябва да се започне окуражаване за отделяне от майката. В някои страни по света виждам, че в моменти на страх от бъдещето, фамилиите са затварят към света, с тази идея, че – навън, там е страшно, че историята е страшна, че обществените явления са опасни, че всичко върви към провал, че сме имали много, а ще изгубим всичко. Това, разбира се, може да има и своите основания. Подобни фобични семейства се капсулират, като превръщат детето в обект на първа грижа и му вменяват функцията “да кристализира” цялата тяхна носталгия. Такова дете няма да бъде способно да излезе навън, да експериментира с актуалното време. Експериментирането с актуалното време се изживява от фамилията като катастрофален риск. В такива моменти трябва да се подпомогне семейството да осъществи символичната, разбира се, раздяла с детето.
- У нас и поради демографската криза, семействата често остават с по едно дете, което фокусира свръхпротекцията на цялата фамилия.
- Но не сте като в Китай, където този модел е наложен от държавата, така ли? Там съм виждал как моделът “едно дете във фамилията” произвежда хипертиранични деца, които можем да назовем “Малки Императорчета”. Единственото момче в китайските семейства е обект на специално благоговение от страна на майката, особено, ако бащата липсва. Когато това единствено дете е станало император в къщи (не всички, разбира се, но “едно прекрасно малко количество” от тях все пак са такива), то не е подготвено за символичните кастрации, които животът ще му поднесе по-нататък. И все пак – като психоаналитици ние не можем да твърдим, че семейството с едно-единствено дете е нещо лошо. По-скоро се обезпокояваме от ситуации, при които в някои семейства детето придобива статут на уникално, то е “инвестирано”, както казваме ние на професионален жаргон, от майката и бащата като уникално. Което не позволява на това дете да има бъдеще, да се развива, то е тук само да им доставя удоволствие, да ги радва, то е идеалното огледало на фамилията. Така че аз бих разграничил “уникално” от “едно дете” в семейството. Защото дори да е едно, ако му е позволено да играе с братовчедите, с другарчетата си, то ще може да си изгради, да моделира един свой кръг от братчета и сестричета.



PS Текстът е публикуван в българската преса

Oliver Douville: Les êtres humains iront beaucoup mieux lorsque les femmes auront davantage le droit de conduire les affaires communes

*Dans le psychisme de l’homme il y a une ambivalence vis-à-vis des femmes qui peut être renforcée par certains dispositifs culturels

*Après la séparation avec le corps maternel, l’enfant va la retrouver comme partenaire et personnage de culture

*Dans certaines conditions, le modèle “un seul enfant dans la famille” peut produire des enfants hypertyranniques

*L’Europe a un vieu passé “macho”
Carte de visite:
Le psychologue français Olivier Douville a une pratique psychanalytique depuis une 20 d’années. Il travaille en hôpital psychiatrique, et en même temps il est enseignant, auteur de publications spécialisées et directeur de publication de la Revue psychologique clinique. Sa formation d’anthropologue l’a ammené sur des terrains un peu lointains et trop exotiques comme Cambodge et Chine et maintenant – l’Afrique de l’Ouest. Pendant notre entretien à Sofia, il a refusé de commenter les événements sociaux à travers sa compétence psychanalytique, avec l’argument: "J’ai deux formations – de psychanalyste et d’anthropologue et je ne les confonds jamais.”

- En quoi consiste le travail d’anthropologue? Vous comparez des mondes anciens et contemporains?

- L’anthropologie essentielle va sur des terrains pour chercher des peuples qui semblent vivre dans leurs traditions depuis des années, ces recherches mettent en avant les choses qui ne changent pas dans l’esprit humain. Je me suis attaché dans une anthropologie plus contemporaine, qui touche aux modifications des rapport sociaux dans la modernité. Qu’est-ce que ça ammène, par exemple, dans un monde traditionnel, l’éruption de l’économie du marché, qu’est-ce que ça ammène dans le rapport à la santé, à la guérison, l’importation de téchnologie occidentale, moderne, comme l’hôpital?
- Et vos impressions sont?
- Premièrement – ça m’a mieux permis de comprendre et de travailler avec les migrants en France et les considérer comme des sujets qui font un effort de passage. Deuxième conclusion - ça crée une crise des générations, des transmissions entre les parents et les enfants (ce que j’appelle “le travail des générations” - comment une génération peut préparer la suivante à accepter le passé, à l’interpréter et en faire quelque chose de neuf). Ce travail-là peut être empêché quand il y a de guerres importantes, ce que j’ai vu en Afrique où j’ai travaillé avec des enfants de 12-13 ans - soldats ou victimes, parfois - alternativement les deux. Tout mon travail sur l’anthropologie – c’est en fait – comment elle se transmet, la vie psychique, la vie culturelle, d’une génération à l’autre, actuellement dans notre modernité.
- Y-a-t-il des différences entre les cultures que vous avez observées et la culture occidententale?
- Evidemment. Je peux vous mentionner une grande différence - la condition de la femme. Par exemple, si je parle de la culture affricaine, un certain nombre de femmes luttent activement pour que les aspects de la culture changent, en particulier – l’utilisation sexuelle féminine. Plus la jeune fille est en droit de choisir un homme qui n’est pas nécessairement quelqu’un qu’on lui impose, plus elle aura envie que son corps ou le corps de ces filles qui vont venir, ne soient pas marqués d’une façon si dure par la tradition. La plupart de mes amies, de mes collègues maliennes, guinéennes ont refusé que ce traitement-là advienne à leurs filles. Je trouve ces modifications importantes.
- Ne voulant pas vous provoquer, et si vous me le permettez, mais selon les rapports des institutions européennes de l’année courante, la femme de l’Europe de l’Ouest n’est pas non plus dans une situation enviable. Elle est moins payée que l’homme, occupe rarement de postes importants et reste assez maltraitée, quand même.
- Votre question n’est pas provocatrice, c’est une question utile. Il faut que ça change. En luttant. On connaît des sociétés - en Indonésie, en Amérique du Sud, au Nigère, qui sont beaucoup plus égalitaires, reconnaissantes et respectueuses de la femme qu’est l’Europe. Je pense que l’Europe a un vieu passé “macho” et qu’il y a toujours chez la plupart des hommes une peur de la liberté des femmes. Et même – circule une peur de la jouissance féminine, c.à.d. qu’au fond on fait payer cher aux femmes cet ensemble complexe de sentiments d’amour et de haine pour la première femme qu’on a rencontrée - la mère. Rares sont des hommes, qui ne cherchent pas à faire un peu d’inceste avec la femme, comme, fantasmatiquement, - à retrouver la mère. Et aussi – une violence du mécanisme, contre cette tentation. Dans le psychisme de l’homme il y a quelque chose qui est très ambivalent, clivé, vis-à-vis des femmes. Au fond, il y a une femme d’exeption, qui est la mère. Et les autres – on s’en méfie. Ça peut être encouragé par des dispositifs culturels, qui disent: “Les femmes dans l’espace publique - on se méfie. Leur place, c’est la cuisine, l’église, le lit conjugal”.
- Sois belle et tais-toi – c’est ça?
- Oui, se laisser contrôler comme épouse et comme mère. Ce fond psychique peut être très encouragé par la culture, qui dit:”Méfiez-vous des femmes, elles sont incapables de gouverner, incapables de gérer la cité, incapables de conduire une voiture.” L’expression ici est importante, parce que “être incapable de conduire une voiture”, ça veut dire “incapable de conduire une maison publique, la mairie, l’état.” Si dans la culture on dit que la femme est incapable de conduire des affaires communes, on voit très bien à quel point cette mauvaise disposition est présente. Par exemple, en France on a une disparité énorme, une disproportion énorme pour les députés hommes et femmes. Si toute la culture, si toute politique va dans le sens de cette méfiance, enfaite ça n’aide pas à faire évoluer beaucoup l’esprit des hommes. Ça renforce le stéréotype et puis – le fond psychique.
- Quel est le méchanisme psychique qui déclenche l’agression physique d’un homme envers une femme?
- Je ne pense pas que seule la réponse psychologique ou psychanalytique compte. C’est une espèce de comportement social, qui est terrible, affligeant. C’est un phénomène international et je pense qu’on ne va pas simplement demander à la psychanalyse d’expliquer le social. C’est pas possible. L’anthropologie et la sociologie ont leur mot à dire. Je ne peux pas vous dire autre chose que ce que je vous ai dit – il y a dans le psychisme humain une ambivalence essentielle par rapport à la mère. Cela a été exploré par des psychanalystes d’enfants, qui ont montré que l’enfant construit son monde, son univers, en attaquant imaginairement le corps maternel. Un sujet humain, qui soit garçon ou fille, n’a pas accès à sa subjectivité, à sa parole, à son corps s’il n’est pas détaché de ce qu’on va appeler “la jouissance de la mère”. L’enfant doit s’extraire de cette idée – qu’il est le prolongement du corps de la mère. On voit ça apparaître dans des symptômes – par exemple - refuser la nourriture, l’avaler, la recracher, refuser le sommeil, refuser d’une certaine façon le soutien que le corps de la mère apporte à son corps. Les mères éprouvent un peu d’angoisse, un peu de dépression au moment où l’enfant se sépare, mais au fond elles éprouvent aussi une certaine fierté tout à fait légitime – que l’enfant peut les quitter. Et quand il se sépare du corps de la mère, du corps à corps avec la mère, il va la retrouver autrement – comme un personnage de culture, comme un personnage qui a des choses à transmettre et pas simplement comme quelqu’un qui satisfait ses besoins primaires. La mère va lui transmettre son histoire, sa culture, ses points de vue sur le monde. Moi, je pense qu’effectivement les êtres humains iront beaucoup mieux lorsque les femmes auront davantage le droit de conduire les affaires communes et la vie. Parce qu’en position de transmission, elles seront plus à mêmes de pouvoir dire ce que c’est le monde, ce que c’est le conflit dans le monde(parce que le conflit n’est pas seulement dans la famillle, il est dans le monde), ce que c’est la loi. Pour moi en tant que psy, c’est tout à fait important que les femmes aient la valeur majeure dans la transmission culturelle, parce que dans la famille est la structuration de l’enfant.
- Quand est-ce qu’il doit quitter le lit de la mère?
- Il me semble important, que l’enfant, quand il est dans le lit de la mère et qu’il ne faut pas, il a ce sentiment - d’occuper la mauvaise place. On le voit cliniquement, parce qu’il fait des cauchemars. Un enfant, qui dans la réalité a sa mère toute à lui, cet-enfant-là il souffre symptômatiquement de troubles paniques, d’attaques, de cauchemars, d’inquiétude. C’est difficile, de vous répondre comme ça – globalement à quel âge l’enfant doit quitter le lit de la mère. Ce que je peux vous dire, c’est que si l’enfant manifeste des troubles de sommeil, des cauchemars, il faut encourager un travail de séparation avec le corps maternel. Je vois dans certains pays du monde, dans des moments de crainte dans l’avenir, les familles se recroqueviller sur le monde, avec cette idée, que - dehors, c’est dangeureux, que l’histoire est dangeureuse, que les bouleversements sont dangeureux, que tout va être une perte, on avait beaucoup, on n’aura plus rien. Ce sont des familles très phobiques du devenir, elles peut-être ont raison – à se recroqueviller, à garder l’enfant, en faisant cet enfant un sujet de préoccupatiotion qui doit cristaliser toute la nostalgie. Mais cet enfant – il n’est pas doué à aller dehors, à expérimenter le temps actuel. L’expérimentation du temps actuel est ressentie par toute la famille comme un risque catastrophique. En ce moment-là on peut aider cette famille à trouver des moments de séparation d’avec l’enfant.
- Chez nous( et à cause de la crise démographique), souvent les familles n’ont qu’un seul enfant qui devient objet de surprotection de toute la famille.
- Mais vous n’êtes pas comme en Chine, où c’est imposé par l’état? Ce que je vois en Chine – un enfant unique – ça donne des enfants hypertyranniques. On aurait leur donner le nom de Petit Empereur. Les garçons uniques dans les familles chinoises sont des objets de dévotion de la part de leurs mères, surtout s’il n’y a pas de père. Quand cet enfant unique est devenu Empereur(ce sont pas tous, mais un joli petit nombre d’enfants –oui) il n’est pas doué pour la castration. Mais encore une fois – nous ne pouvons pas en tant que psys dire – une famille qui n’a qu’un seul enfant – c’est mal. Nous nous inquétons plutôt de certainеs situations où dans les familles l’enfant a statut unique, il est investi par le père et par la mère sur un mode unique, qui ne promet pas cet enfant à l’avenir, il est là pour faire plaisir, pour les réjouir, il est comme miroir idéal de la famille. C’est ça que je dirais pour “unique”, c’est pas le fait qu’il est le seul enfant. Parce que, après tout, s’il lui est permis de jouer avec ses cousins, ses cousines, ses copains, ça donnera des frateries qui compose à sa façon.